Ричард Морган
Сразени ангели (7)

7.

Подобно на повечето градове, които дължат съществуването си на космопорт, Приземяване няма свой център. Градът е разпръснат хаотично из просторна, полупустинна равнина в южната полусфера, където са се приземили първите колонистки шлепове преди близо едно столетие. Всяка от корпорациите, участници в първоначалното начинание, е построила своя площадка за кацане някъде из равнината, заобиколена впоследствие от пръстен спомагателни постройки. С течение на времето тези пръстени са се разширили, срещнали са се един с друг и постепенно са се смесили в лабиринт от гъсто заселени квартали. Сетне пристигнали нови инвеститори, които закупували или вземали под наем парцели и създавали свои ниши на пазара. Междувременно възникнали и други градове на различни места из планетата, но клаузата за експортна карантина налагала всички богатства, натрупани от археологическите предприятия, да преминават по един или друг начин през Приземяване. Подхранван от този неограничен приток свежи постъпления, дължащ се както на експорт на археологически находки, така и на продажба на лицензи и разрешителни за проучвания, някогашният космопорт се разраснал до чудовищни размери. В момента той покриваше две трети от равнината и със своите дванайсет милиона обитатели се бе превърнал в дом на почти трийсет процента от общото население на Санкция IV.

Но си оставаше една дупка.

Двамата с Шнайдер крачехме по зле поддържаните улици, покрити с градски боклуци и червеникав, пустинен прах. Беше горещо и сухо и сенките, хвърляни от високите сгради от двете страни, бяха почти незначително укритие от жулещите кажи-речи отвесно лъчи на слънцето. Лицето ми бе плувнало в пот, яката на ризата бе подгизнала. Черните ни униформи се отразяваха във витрините на околните магазини. Улицата бе почти пуста в обедния пек, цареше странно, мъртвешко спокойствие. Пясъкът хрущеше под краката ни.

Не беше никак трудно да открием мястото, което търсехме. То стърчеше в далечния край на квартала — полирана, бронзова на цвят кула, два пъти по-висока от заобикалящите я сгради и напълно лишена от отличителни черти. Подобно на повечето постройки в Приземяване, тя бе облицована с огледални стъкла, отразяващи слънчевите лъчи. Не беше най-високата сграда в града, но в конструкцията й се долавяше спотаена сила и мощ, надвиснала над съседните постройки и достатъчно изразителна за характера на нейните обитатели.

Изпитанията за издръжливостта на човешкото тяло…

Тази фраза изплува в мислите ми като труп от блато.

— Колко още ще се приближим? — попита нервно Шнайдер.

— Още малко.

Кхумалоският „ръкав“, според изискванията на Клина, бе оборудван с дисплей за сателитно позициониране, който бе доста полезен, когато не го заглушаваха смущенията, от които гъмжеше ефирът на Санкция IV. Само с едно премигване го извиках на фокус пред лявото си око и получих мрежа от квартали и улички, на една от които пулсираха две червени точки.

Изпитанията за…

Поисках мащабно увеличение и след едно кратко помътняване разполагах с нова картина на улицата и околния район, гледани право отгоре.

— Мамка му!

— Какво има? — До мен Шнайдер се напрегна в поза, която вероятно си въобразяваше, че съответства на бойната стойка на нинджа. Изглеждаше ужасно смешно с черните си слънчеви очила и напрегната физиономия.

Изпитанията…

— Нищо. — Разширих мащаба на картата, докато в единия й край се появи високата кула. Най-краткият път до нея бе маркиран в жълто, обозначавайки, че сме само на няколко пресечки от нея. — От тук.

Изпитанията за издръжливостта на човешкото тяло са само една от свръхмодерните…

След още няколко минути по протежение на жълтата линия улицата се превърна във висящ мост над пресъхнал канал. Мостът се издигаше леко, за да се изравни с бетонната подпора от другата страна. Другите два моста, построени успоредно на стотина метра вляво и вдясно, също се издигаха. Дъното на канала бе осеяно с боклуци, каквито раждаше всеки голям град — захвърлени домашни уреди, от чиито вътрешности бяха изтекли електронни компоненти, празни пликове за храна и избелели от слънцето парцали, напомнящи за покосени от картечен огън трупове. Извисяваща се над всичко това, на другия бряг ни очакваше кулата.

Изпитанията за издръжливостта…

Шнайдер се помайваше в началото на моста.

— Ще минаваш ли от другата страна?

— Да, и ти също. Ние сме партньори, нали помниш? — побутнах го леко по гърба и го последвах толкова бързо, че той бе принуден да продължи, усещайки, че съм зад гърба му. Завладя ме някакво истерично, весело настроение, което вероятно се дължеше на повишеното ниво на хормони.

— Не мисля, че е разумно да…

— Ако нещо се обърка, можеш да стовариш вината върху мен — успокоих го. — Хайде, не се мотай.

— Ако нещо се обърка, и двамата ще сме мъртви — промърмори той уплашено.

— Да, най-малкото.

Прекосихме моста, а Шнайдер не пускаше перилата, сякаш се боеше, че ще ни издуха някой внезапен порив на вятъра.

Бетонната подпора от другата страна се оказа стена на равен, широк петдесетина метра площад. Спряхме на няколко метра по-нататък и огледахме безстрастната фасада на кулата. Преднамерено или случайно, но архитектът на този бетонен плац бе създал идеална зона за обстрел. Нямаше никакво прикритие във всички посоки и единственият възможен път за отстъпление бе през тесния открит мост или след костотрошачески скок в пустеещия канал.

— „Открита земя“ наоколо — изтананика под нос Шнайдер, припомнил си революционния химн на кемпистите. Не можех да го виня. Аз самият неволно бях подхванал същата мелодия, или по-скоро версията, която представяше Лапиний. Доколкото си спомням, в оригинала се пееше за някакъв обкръжен взвод от доброволци, които удържали позициите си срещу многократно превъзхождащия ги противник, движени единствено от всеотдайността си към Джошуа Кемп и неговата революция. Повечето от моите войници в Северен край знаеха текста наизуст и често я запяваха, за огромното неудоволствие на картелските политкомисари, които обаче бяха твърде изплашени от нашите черни униформи, за да ни направят забележка.

Мелодията й бе толкова прилепчива, че я пееха дори най-верните на корпорациите граждани, вследствие на което затворите се пълнеха с арестанти, обвинени в опит за музикално-политическа пропаганда. В края на краищата, за да се справи с тази меломания, бе създаден специален консултативен комитет и той сътвори нов, безвреден текст за оригиналната мелодия, в който пък главен герой бе малко момче, отвлечено при разбойнически набег на кемпистите, спасено от отряд на „добрите“ корпорации и издигнало се до важен, ръководен пост. После наеха Лапиний да я изпее и нещата се успокоиха, макар че като балада, тя несъмнено страдаше от липсата на кървава романтика и сълзливо величие. Консултативната група получи огромен хонорар, Лапиний — слава и почести, песента се въртеше непрестанно по официалните канали и предстоеше да бъде тиражирана в албум.

Шнайдер спря да си тананика.

— Как мислиш, държат ли ни под обстрел?

— Със сигурност. — Кимнах и посочих подножието на сградата, където бяха поставени метални, високи почти пет метра врати. От двете им страни се издигаха абстракционистки статуи, които можеха да носят всякакво название — от „Симетричен сблъсък на яйца“ до „Автоматично разгръщане на машина за масово изтребление“.

Шнайдер присви очи.

— Часовои?

Кимнах.

— Виждам две картечни гнезда и поне четири отделни лъчеви оръжия. Но всичко това е изработено с много вкус и прикрито из гънките на скулптурите.

Което, в известен смисъл, бе положителен признак. То сочеше, че ако кемпистките сили проникнат в града, корпорация „Мандрейк“ е готова да ги посрещне.

Изпитанията за издръжливостта на човешкото тяло са само една от множеството свръхмодерни насоки в текущата изследователска програма на корпорация „Мандрейк“. Крайната ни цел е максимална използваемост на всички ресурси.

Корпорацията се бе сдобила с този парцел само преди десетина години. Това, че бяха построили добре защитен център, говореше за стратегическо мислене и намерение да останат дълго в играта. Знакът на корпорацията бе верига от ДНК на фона на споменатия лозунг, рекламната им кампания се доближаваше на косъм до истеричния тон със своята агресивност, настоявайки упорито, че всеки цент на инвеститорите се влага в свръхмодерни проучвания, а печалбите й бяха нараснали шеметно след избухването на войната.

Толкова по-добре.

— Дали ни наблюдават сега?

Свих рамене.

— Винаги някой те наблюдава. Една от истините на живота. Въпросът е дали ни забелязват.

Шнайдер си придаде изморен вид.

— И как смяташ, дали ни забелязват?

— Съмнявам се. Автоматичната им система не е настроена за това. Войната е все още твърде далеч, за да вдигат тревога за щяло и нещяло. Носим униформи на съюзници, а полицейският час започва в десет. С нищо не се отличаваме от обичайните минувачи.

— Засега.

— Засега — съгласих се аз. — Да вървим и да направим така, че да ни забележат.

Отправихме се назад през моста.

 

 

— Не ми приличате на артисти — обяви импресариото, докато въвеждаше последните цифри от нашите шифри. Без униформи и с нищо неотличаващи се цивилни дрехи, купени същата сутрин, двамата бяхме преценени в мига, когато прекрачихме прага, и очевидно бяхме събудили нечие подозрение.

— Ние сме охраната — отвърнах любезно. — Тя е артистка.

Той премести поглед към Таня Вардани, скрита зад големите слънчеви очила и стиснала устни. Беше се поналяла през последните две седмици, но това все още не си личеше под дългото черно палто, а лицето й бе почти мършаво. Импресариото се усмихна, поуспокоен от това, което бе видял.

— Добре. Но трябва да ви предупредя, макар да не зная какво точно предлагате, че ви очаква доста сериозна конкуренция.

— Като Лапиний, например?

Импресариото се облегна назад и повдигна обутите си в армейски ботуши крака върху бюрото. Беше се изтупал в ръчно шит военен мундир, а отзад, в подножието на бръснатата му глава, стърчаха няколко фалшиви розетки за бойни имплантанти, нищо повече от доста добра имитация на оригиналните, ако се съдеше по полирания им блясък и натруфения дизайн.

— Не се присмивайте на големите батковци, господа — подметна той нехайно. — Ако държах дори само два процента от акциите в компанията на Лапиний, сега щях да си живуркам в Латимерград. Казвам ви, най-добрият начин да обезвредиш военновременното изкуство е да го купиш. Корпорациите го знаят добре. Те разполагат с необходимите сили и средства да го разпродават в големи количества и властта да цензурират и заглушат конкуренцията. И така — той чукна по екрана, където очакваше да се изпише информацията за нас. — Каквото и да имате тук, дано да е доста горещо, щом сте намислили да плувате срещу течението.

— Така ли се отнасяте с всички ваши клиенти? — попитах го аз.

Той се усмихна мрачно.

— Аз съм реалист. Ако ми платите, ще ви осигуря зелена светлина. Разполагаме с най-добре защитения софтуер в Приземяване, за да доставим материала ви цял и непокътнат до крайния потребител, без някой по пътя да го отмъкне. Точно както пише в рекламата. „Ние караме да ви забележат.“ Но не очаквайте от нас да масажираме егото ви, защото това не се включва в обслужването. Там, където искате да ви пратим, стават твърде много неща, за да изпитваме оптимизъм относно шансовете ви.

Прозорецът зад нас бе широко отворен и в помещението нахлуваха улични шумове. Свечеряваше се и навън бе позахладняло, но въздухът в стаята на импресариото оставаше застоял. Таня Вардани пристъпи нетърпеливо от крак на крак.

— Каквото и да е — подметна раздразнено тя. — Да свършваме по-бързо.

— Разбира се — импресариото метна още един поглед към екрана, където трансферът на хонорара се изобразяваше в менящи се, зелени цифри. — По-добре затегнете коланите. Бързината изисква допълнително заплащане.

Той чукна един клавиш. За миг там се мярнаха някакви графични изображения, погълнати почти веднага от непробиваемата стена на корпоративната охранителна система. Зелените цифри подхванаха нов, още по-трескав танц.

— Нали ви казах — рече надуто импресариото. — Екранираща система от такъв калибър изисква огромни разходи за инсталация.

— Очевидно — кимнах, но всъщност наблюдавах как бързо се топи нашата кредитна сметка, завладян от внезапното желание да сграбча импресариото за врата. Въпросът не беше в парите, разполагахме с предостатъчно. Шест милиона стаба е доста жалка цена за един „Вю Морисън“, но сумата щеше да ни стигне да си живеем като крале за времето на нашия престой в Приземяване.

Та въпросът не беше в парите.

Подразниха ме модните дизайнерски дрешки на импресариото и надменните му разсъждения за това как трябва да се постъпва с военновременното изкуство, тази престорена поза „всичко съм видял, навсякъде съм бил“, докато по същото време от другата страна на екватора мъже и жени се изтребваха едни други в името на почти незначителни корекции в системата, която изхранваше Приземяване.

— Готово — импресариото изтрополи някакъв марш с пръсти по клавиатурата. — Отидоха право у дома — доколкото можах да определя. А сега, момчета и момичета, време е и вие да направите същото.

— Доколкото можах да определя? — повтори Шнайдер. — Какво, мамка му, означава това?

Той си спечели познатата мрачна усмивка.

— Ей. Прочетете си клаузите на договора. Обслужваме според възможностите си. Което е и според възможностите на най-добрите на Санкция IV. Когато купуваш шедьовър, не питаш за гаранция.

Той извади изсмукания ни кредитен чип от машината и го хвърли на масата. Таня Вардани се пресегна и го прибра.

— И колко ще трябва да чакаме? — попита тя.

— Аз да не съм ясновидец? — въздъхна импресариото. — Може да стане бързо, за няколко дни, а може да отнеме и месеци. — Всичко зависи от демото, а аз не видях такова. Разберете — аз съм само пощальон. Може и никога да не стане. Вървете си у дома, ще ви съобщя.

Излязохме, изпратени със същата хладна липса на интерес, с каквато бяхме посрещнати и обслужени. Навън вече се стъмваше. Прекосихме улицата и открихме едно кафене на трийсетина метра от сияещата холореклама на офиса на импресариото. Наближаваше полицейският час и улиците бяха опустели. Оставихме чантите си върху масата и поръчахме малки кафета.

— Колко ще чакаме? — попита отново Вардани.

— Трийсетина минути — отвърнах. — Зависи от техния Изкуствен интелект. Четирийсет и пет, в най-лошия случай.

Все още не бях допил кафето, когато те дойдоха.

Първо видях скутера — стар, допотопен модел, но съдейки по обемистия му силует, снабден с броня. Той изникна зад близкия ъгъл, спусна се на нивото на улицата и се насочи към сградата на импресариото.

— Започва се — промърморих и в същия миг кхумалоският „ръкав“ задейства неврохимичните стимулатори. — Останете тук и двамата.

Изправих се, без да бързам, прекосих улицата с нехаен вид и пъхнати ръце в джобовете. На десетина метра пред мен скутерът се изравни с тротоара и една от страничните му врати се плъзна надолу. Отвътре излязоха петима, облечени в тъмни комбинезони с качулки, и изчезнаха в сградата с показателна пестеливост на движенията. Вратата на скутера се затвори.

Ускорих едва забележимо крачка, изравнявайки се със закъснелите минувачи на отсрещния тротоар, и стиснах предмета, който държах в джоба си.

Предното стъкло на скутера беше почти непрозрачно. Зад него невростимулираното ми зрение различаваше смътните очертания на две фигури на предните седалки и силуета на трета зад тях. Огледах се за миг и пристъпих към предницата на скутера. На по-малко от половин метър от него измъкнах лявата си ръка от джоба. Замахнах рязко и стоварих плоския диск на термитовата бомба върху стъклото, като същевременно отстъпих настрани и се наведох.

Тряс!

Когато боравиш с термитова граната, трябва да очистиш бързо района. Новите модели са конструирани така, че да съсредоточават целия си шрапнелов пълнеж и деветдесет и пет процента от ударната си мощ върху контактната повърхност, но и петте процента, които излизат от другата страна, могат да те направят на кайма, ако им се озовеш на пътя.

Скутерът се разтресе от единия до другия край. Ограничена зад стените на бронирания корпус, експлозията бе редуцирана до приглушен тътнеж. Шмугнах се през входната врата към офиса на импресариото и се затичах нагоре по стълбите.

(На площадката на първия етаж посегнах към интерфейсните автомати, усещайки как имплантираните биопластини в дланите на ръцете ми вече се свиват рефлекторно.)

Бяха оставили един-единствен пост на площадката на третия етаж, очевидно не очакваха заплаха откъм тила. Застрелях го в главата в мига, когато изкатерих последното стъпало — стената зад него се изпъстри с капки тъмна кръв и сивкаво-белезникава тъкан — прекосих площадката преди още тялото му да е рухнало на пода и свих зад ъгъла към офиса на импресариото.

Ехото на първия изстрел, изгарящо, като първо сръбване от чашата уиски…

Кадри като от бавно въртяща се лента…

Импресариото се опитва да се надигне от седалката, където двама от мъжете са го притиснали, с извита назад глава. Ръката му се протяга и разтреперана, сочи към мен.

— Това е то…

Главорезът до вратата започва да извръща глава…

Повалям го с къс откос от три изстрела, от лявата ръка.

Кървави пръски във въздуха — извивам се свръхсветкавично благодарение на стимулаторите, за да ги избегна.

Водачът — отличавам го по нещо неуловимо от другите. Ръст, маниери, поведение. Чувам гласа му:

— Какво, мамка му…

Откос по торса. Гърдите, ръката с оръжието, нея направо я прекъсвам.

Остават още двама, които се опитват да се освободят от боричкащия се импресарио и да извадят оръжия…

Сега вече стрелям едновременно и с двете ръце — глава, тяло, навсякъде.

Калашниците лаят като ядосани кучета.

Потръпващи тела, които падат…

Свърши се.

Тишината се стовари върху малкия офис. Импресариото не смееше да помръдне, притиснат от трупа на един от нападателите. Отнякъде се чуваше тихо, електрическо пращене — клавиатурата беше строшена от заблуден куршум и даваше на късо. Откъм площадката долетяха гласове.

Коленичих до останките от тялото на водача и положих „умните“ автомати на пода. Пресегнах се, измъкнах виброножа от калъфа на гърба ми и задействах мотора. Натиснах със свободната си ръка гръбнака на мъртвия и започнах да режа.

— Ох, какво правиш бе, човек! — импресариото се задави и започна да повръща върху строшената клавиатура. — Мамка му, о, мамка му шибана!

Погледнах го.

— Млъквай, само ми пречиш.

Той наведе глава.

След три-четири неуспешни опита виброножът най-сетне прекъсна гръбначния стълб на няколко прешлена под мястото, където влизаше в основата на черепа. Притиснах с коляно главата към пода и отново се заех с операцията. Ножът прорязваше с еднаква лекота кости и тъкани.

— Мамка му!

Гласовете на площадката се увеличиха и изглежда се приближаваха. Спрях това, което бях подхванал, вдигнах с лявата си ръка един от калашниците и пуснах кратък откос по срещуположната стена и вратата. Гласовете бързо се отдалечиха надолу по стълбите.

Обратно към ножа. Успях да подпъхна върха, разсякох костта и после използвах ножа като лост, за да повдигна отсечения участък от кост и мускули. Истинска касапница, но нямах никакво време. Прибрах отрязаното парче в джоба, изтрих си ръцете в една по-чиста част от куртката на мъртвия и напъхах ножа в калъфа. Сетне вдигнах автоматите и се отправих предпазливо към вратата.

Беше тихо.

На излизане се извърнах и погледнах за последен път импресариото. Гледаше ме, сякаш току-що ми бяха пораснали червени рога.

— Прибирай се у дома — рекох му. — Те ще се върнат. Ако ме питаш, вече са близо.

Успях да се спусна две площадки надолу, без да срещам никого, но усещах любопитни погледи през шпионките на вратите. Излязох навън, огледах улицата и в двете посоки, прибрах автоматите и се отдалечих, заобикаляйки изтърбушената от взрива каросерия на скутера. Тротоарът бе съвсем пуст в радиус от петдесет метра, а магазините от двете страни на поразения участък вече бяха спуснали автоматично бронираните си щори. От другата страна на улицата се бе събрала малка тълпа, но изглежда никой нямаше представа какво трябва да се направи. Неколцината минувачи, които ме срещаха, бързаха да свърнат в друга посока.

Безупречно.