Ричард Морган
Сразени ангели (5)

5.

Огънят хвърляше скачащи сенки и превръщаше лицето й в маскировъчна маска от светлина и мрак. Лице, което сигурно е било красиво, преди лагерът да го погълне и да го превърне в астероидна повърхност с кратери и стърчащи скули, хлътнали очи и бузи. Помръкнал поглед, фиксирани неподвижно зеници. Разчорлени коси, които закриват челото като слама. От ъгълчето на устата й висеше незапалената цигара, която й бях дал.

— Няма ли да я изпушиш? — попитах.

Все едно, че разговаряхме чрез лоша сателитна връзка — двесекундно забавяне, преди погледът й да се фокусира върху мен. Гласът й бе приглушен, сякаш ръждясал от продължителен застой.

— Какво?

— Цигарата. „Седморка“, най-добрите, които могат да се намерят по тези места. — Подадох й пакета и тя го завъртя няколко пъти, преди да открие микрозапалителната пластинка. Допря я до върха на цигарата и всмукна, да разпали огънчето. По-голямата част от дима се разсея от лекия вятър, но тя пое останалото и направи кисела гримаса.

— Благодаря — рече тихо, но задържа пакета и взе да го разглежда, сякаш бе някакво животинче. Допуших мълчаливо моята цигара, зареял поглед към дърветата на брега.

— Нещо сте направили с мен.

Беше същият тих глас, с какъвто преди това ми благодари за цигарата. Не ме питаше, само констатираше факта.

— Ето тук — тя се чукна с пръст по слепоочието. — Все едно, че ми е пробита дупка.

Кимнах, търсейки предпазливо най-точните думи. На повечето светове, където съм бил, да влезеш неканен в главата на някого, се смята за сериозно морално нарушение и само държавните агенции си позволяват подобен лукс. Нямаше никаква причина да смятам, че на Санкция IV, Латимерски сектор, ще бъде различно. Бях принуден обаче да използвам една специална техника, на която са ме учили в школата и която по същество представлява доста брутално проникване в дълбоките резервоари от психосексуална енергия, която движи всяко човешко същество на генетично ниво. Ако бъде активирана както трябва, животинската сила, която се спотайва в тези местенца, е в състояние да ускори многократно процеса на душевно оздравяване. Започва се с лека хипноза, след което се осъществява междуличностно сближаване, за което е необходим и тесен телесен контакт, и всичко това технически почти не се отличава от сексуалната игра. Един лек, хипнотично предизвикан оргазъм заздравява допълнително процеса на свързване, но тъкмо в тази финална фаза по някаква причина Вардани неочаквано се отдръпна в себе си. Получи се така, че процесът по-скоро наподобяваше душевно изнасилване.

Но от друга страна, нуждаех се от нея в пълно психично здраве, а при нормални обстоятелства това щеше да отнеме седмици, месеци и дори години, с каквито не разполагахме.

— Това е една техника — подхванах внимателно. — Оздравителна процедура. На времето бях Емисар.

— Мислех, че Емисарите са нещо като машини за убиване — рече тя и всмукна от цигарата.

— Протекторатът иска да мислите така. Държи колониите в страх. Истината е далеч по-сложна и ако се задълбочиш в тази насока, доста по-страшна. Но хората не обичат да се задълбочават — добавих и свих рамене. — С клишетата им е далеч по-лесно.

— Така ли? И какви са те?

Почувствах, че разговорът набира сила, и това ме обнадежди.

— Вече го казах. Страх. Преклонение. Големите, лоши, високотехнологични Емисари, яздещи хипертунелни лъчи и издокарани в свръхусъвършенствани „ръкави“, за да смазват съпротивата. И това сме правили, разбира се, но хората не знаят, че най-успешните ни операции са по същество чисто дипломатически мисии, в които почти не се пролива кръв. Режимно инженерство. Идваме и си отиваме и никой не разбира, че сме били там.

— Говориш така, сякаш се гордееш с това.

— Не се гордея.

Тя ме погледна внимателно.

— Затова ли каза „на времето бях Емисар“?

— Донякъде затова.

— И какво е да не си вече Емисар? — Грешах. Това не беше разговор. Таня Вардани ме разпитваше. — Оставка ли подаде? Или те изхвърлиха?

Усмихнах се.

— Предпочитам да не говорим за това, ако нямаш нищо против.

— Предпочиташ да не говорим за това? — Тя не повиши глас, но въпреки това долових гневни нотки. — Дявол те взел, Ковач. За какъв се мислиш? Дошъл си на тази планета, с твоите шибани оръжия за масово поражение и маниери на професионален убиец, а сега искаш да ми играеш на „обиденото дете вътре в мен“! Майната ти на теб и твоята душевна болка. Аз едва не умрях в оня лагер. Жени и деца издъхнаха в ръцете ми. Пукната пара не давам какво си преживял. Щом те питам — отговаряй. Защо вече не си Емисар?

Съчките в огъня изпукаха. Потърсих кехлибареното сияние на разпалените въглени и известно време му се любувах. Пак видях онези лазерни трасета, трепкащи върху калната земя, и обезобразеното лице на Джими де Сото. Бил съм на това място в спомените си безброй пъти, но от това не ми става по-леко. Някакъв идиот някога е казал, че времето лекува всички рани, но в ония времена не са имали Емисари. Умовете ни са тренирани да помнят всичко, до последната подробност, с кристална яснота, а когато напуснеш служба, няма как да върнеш обратно и спомените.

— Чувала ли си за Иненин? — попитах я.

— Разбира се. — Трудно беше да се повярва в обратното, не се случва често да натрият носа на Протектората, а когато това стане, новината светкавично се разпространява надалеч.

— Бил ли си там?

Кимнах.

— Говорят, че всички загинали от вирусна атака.

— Не всички. Загинаха тези от втората вълна. Противникът разпръсна вируса твърде късно, за да засегне ударната група, но част от него се просмука в комуникационната мрежа и тогава изпържи повечето от хората. Аз извадих късмет. Имах повреда в свързочния блок.

— Изгуби ли много приятели?

— Всичките.

— И тогава ли напусна?

Поклатих глава.

— Освободиха ме по непригодност. Психопрофилът ми не отговарял на изискванията за Емисар.

— Но нали каза, че свързочният ти блок…

— Пострадах не от вируса, а от последствията. Имаше съдебно разследване — сигурно и за това си чула.

— Не обвиниха ли Върховното командване?

— Да, за около десет минути. После всички обвинения бяха отхвърлени. Горе-долу по това време изгубих своята пригодност за служба като Емисар. Ако искаш, наречи го криза на доверието.

— Много трогателно. — В гласа й вместо гняв се долавяше само безкрайна умора. — Жалко, че не са те задържали повечко, нали?

— Аз вече не работя за Протектората, Таня.

Вардани махна с ръка.

— Униформата, която носиш, говори друго.

— Тази униформа — посочих с отвращение черната куртка — е само временна.

— Не мисля така, Ковач.

— Шнайдер носи същата — напомних.

— Шнайдер… — Тя поклати едва забележимо глава. Очевидно все още го познаваше като Мендел. — Шнайдер е задник.

Погледнах към брега и совалката, откъдето долитаха ритмични потропващи звуци. Беше се затворил и твърдеше, че щял да поправя нещо, но причината явно бе друга. Никак не му се понрави психотехниката, която приложих на Вардани, още по-малко, когато му казах, че двамата ще си поговорим край огъня.

— Така ли? Вие двамата не бяхте ли…

— Добре де — въздъхна тя, без да отделя очи от огъня. — Той е един привлекателен задник.

— Познаваше ли го преди разкопките?

Тя поклати глава.

— Никой не познаваше никого преди разкопките. Назначават те, тръгваш натам и се надяваш всичко да мине добре.

— Била си назначена на Дангрекския бряг? — попитах нехайно.

— Не. — Тя потръпна от вечерния хлад. — Аз съм капелан. Бих могла да отида на степните разкопки. Но предпочетох Дангрек. Останалите от групата дойдоха по назначение. Драскачи. Бяха все млади и ентусиазирани, но нямаха представа за моите мотиви.

— И какви бяха твоите мотиви?

Настъпи продължително мълчание. Взех мислено да се коря за грешката, която бях допуснал. Представата ми за Гилдията на археолозите бе съвсем повърхностна, придобита от научните списания, които бях разлиствал. Никога досега не се бях срещал с капелан от Гилдията, а онова, което ми бе разказал Шнайдер за разкопките, очевидно бе само неговата, при това доста бедна на информация, версия. Трябваше ми цялата история. Но ако е имало нещо, което Таня Вардани е получавала в изобилие по време на затворничеството си в лагера, това със сигурност са били постоянните разпити. Едва доловимата хапливост в гласа ми вероятно й бе подействала като мародерна бомба.

Тъкмо се чудех какво да изстискам от мозъка си, за да запълня възцарилата се тишина, когато тя проговори отново с глас, на който му липсваха няколко микрона, за да е съвършено непоклатим.

— Ще търсите кораба, нали? Менде… — тя се поправи — Шнайдер ли ти каза за него?

— Да, но бе доста пестелив на информация. Знаехте ли, че корабът е там?

— Не точно. Но нещо подобно трябваше да се случи рано или късно. Чувал ли си за Вичински?

— Чувал съм, разбира се. Теорията за центъра, нали?

Тя си позволи една тъничка усмивка.

— Теорията за центъра не принадлежи на Вичински, по-скоро му дължи всичко. Това, което той е казал — между многото други неща, — е, че всичко, което до момента знаем и сме открили, що се отнася до марсианците, сочи, че обществото им е било далеч по-антагонистично от нашето. Нали разбираш — крилати и месоядни, произлезли от летящи хищници, почти без културни данни за групово поведение. — Думите й потекоха гладко, сякаш четеше лекция пред аудитория. — А това предполага необходимостта от далеч по-обширна лична територия, отколкото е необходима на хората, и липса на стремеж към социални контакти. Мисли за тях, като за хищни птици. Самотни и агресивни. Това, че са строили градове, идва да подскаже, че все пак са успели, макар и в известна степен, да надмогнат генетичното си наследство, може би по същия начин, по който хората са успели донякъде да се отърват от ксенофобските си наклонности, придружаващи груповото поведение. Разликата между Вичински и останалите изследователи е, че според него подобни наклонности могат да се потискат само до време и че с развитие на технологичното общество те могат да се възродят отново. Следиш ли мисълта ми?

— Само не ускорявай темпото.

Всъщност не изпитвах никакви затруднения да я следвам, тъй като голяма част от нещата, които чувах, вече ми бяха познати. Но тъй като, докато говореше, Вардани видимо се отпусна, реших, че лекцията ще е не по-малко полезна за нея. На лицето й се появи оживление, а ръцете й жестикулираха развълнувано. За по-малко от минута Таня Вардани бе възвърнала голяма част от предишното си аз.

— Ти спомена Теорията за центъра, но това е една голяма тъпотия, изсмукана от пръстите на Картър и Богданович, които са плагиатствали всичко полезно в работата на Вичински по отношение на марсианската картография. Виждаш ли, има един много интересен факт, свързан с тези карти — на тях липсват каквито и да било големи центрове на цивилизацията. Всяко селище се е поставяло в центъра на своята карта, независимо от размерите и функцията, с която е натоварено. Вичински смята, че в това няма нищо изненадващо, тъй като напълно съвпада с предположенията му за начина, по който са действали умовете им. За всеки марсианец, чертаещ карта, най-важното място на тази карта е била точката, в която той се е намирал в момента на начертаването й. Всичко, което са направили Картър и Богданович, е да приложат същия принцип спрямо техните звездни карти. С други думи, щом всеки марсиански град се е смятал за център на планетната карта, в такъв случай всяка колония се е смятала за център на марсианската хегемония. Ето защо фактът, че Марс е маркиран в най-голям мащаб и точно в средата на всички тези карти, не означава нищо от практическа гледна точка. Марс спокойно може да е наскоро колонизирана далечна планета, а истинският център на марсианската култура да се намира на другия край на вселената. — Тя направи презрителна физиономия. — Теория за центъра.

— Не ми звучиш твърде убедено.

Вардани изпусна облаче дим.

— Защото не съм. Както не е бил и Вичински на времето, но какво от това? Картър и Богданович въобще не са разбрали за какво става дума. След като са приели, че Вичински е прав относно марсианските пространствени възприятия, трябваше да прозрат, че цялата концепция за единна хегемония е извън техните представи.

— Ой-ой.

— Точно така. — Този път усмивката й не бе толкова непринудена. — От това място всичко започва да придобива политически оттенък. Вичински излезе с официално становище пред медиите, според което, в светлината на казаното, няма никаква причина да се мисли, че планетата люлка на марсианската цивилизация би имала по-голямо значение от който и да било друг свят.

— Аха, когато марсианчетата задават въпроси от типа на „Мамо, ние откъде сме дошли?“ и прочее.

— И прочее — да. Можеш да им покажеш на картата — ето откъде идваме, — но тъй като къде сме в момента е далеч по-важно във всекидневието, това ще е всичкото внимание, което ще получи първородният свят.

— А Вичински нито веднъж ли не е помислил, че представите му може да са крайно погрешни, след като се основават на чисто човешки разбирания за света?

Вардани ме стрелна с поглед.

— Ковач, какво знаеш за Гилдията?

Разтворих леко показалец и палец.

— Извинявам се. Само се фуках. Аз съм от Харланов свят. Бях само на десет, когато изправиха на съд Минору и Грецки. Тъкмо ме бяха приели в бандата. Стандартна проява на антисоциално поведение бе да се пишат графити против процеса по стените на сградите.

— Не зная за детството ти, но що се отнася до Вичински, той не бе от хората, които лесно се отказват от идеите си. Обичаше марсианците и им се възхищаваше, признавал го е открито. Ето защо си чул за него само във връзка с шибаната Теория на центъра. Отрязаха му финансирането, не даваха гласност на разработките му и оставиха на Картър и Богданович да въртят колелото. Две курви, готови на всичко срещу дребни подаяния. В същата година Комисията на ООН гласува седемпроцентно увеличение на стратегическия бюджет на Протектората, основавайки се на параноичните фантазии, че някъде сред звездите се спотайва свръхразвита марсианска цивилизация, която дебне да ни нападне.

— Страхотно.

— Да, още повече защото няма никакъв начин да се докаже или отхвърли. Всички звездни карти, които откриваме, потвърждават теорията на Вичински — всяка една поставя себе си в центъра на света, както се поставя Марс, и дори този факт бе напълно достатъчен, за да изплаши още повече ООН и да засили военното присъствие във всички части на Протектората. Никой не искаше да вникне в същината на изследванията на Вичински, никой не желаеше да ги обсъжда, а опитите на други изследователи да използват откритията за свои разработки, различни от официалното становище, в края на краищата срещаха непробиваема преграда.

Тя хвърли фаса в огъня и го загледа как изгаря.

— И с теб ли се случи така?

— Не съвсем.

Имаше осезаемо ударение на последната дума, дори на последната сричка. Чух зад гърба си стъпки — Шнайдер се приближаваше откъм брега, след като престоят му вътре в совалката очевидно бе изчерпал търпението му. Повдигнах рамене.

— Ако искаш, по-късно пак ще си поговорим за това.

— Може би. Защо не ми кажеш каква беше тази фуклярска гравитационна фиеста, която разиграхте днес на идване?

Погледнах към Шнайдер, който приклекна от другата страна на огъня.

— Чу ли? Пътниците се оплакват от неудобства по време на полета.

— Ами да се оплакват — отвърна нехайно Шнайдер. — Писнало ми е от тях. Цял живот все едно и също.

— Ти ли ще й кажеш, или аз?

— Твоя беше идеята. Да имаш „Седморка“?

Вардани вдигна пакета и го метна в скута на Шнайдер. После ме погледна въпросително.

— Е?

— Брегът на Дангрек — подех бавно, — каквато и друга археологична стойност да притежава, е част от Северен край, който на свой ред е определен от Клина на Карера за една от деветте най-важни цели за спечелване на войната. Съдейки по мащабите на органичните поражения, които се нанасят там в момента, кемпистите са на същото мнение.

— Е, и?

— Повече от ясно е. Да се организира археологическа експедиция до район, в който предстои да се сблъскат главните сили на Клина и кемпистите, не съвпада с представите ми за приятно прекарване на времето. Ще трябва по някакъв начин да отклоним боя.

— Да го отклоним?! — Тя очевидно не можеше да повярва на ушите си. Продължих да играя и вдигнах небрежно рамене.

— Да го отклоним, да го отложим. Каквото стане. Въпросът е, че ни трябва помощ. А единственото място, откъдето бихме могли да я получим, са корпорациите. Отиваме в Приземяване и тъй като аз все още съм на активна служба, Шнайдер е кемпистки дезертьор, ти се избягала затворничка, а совалката ни е крадена, налага се да пуснем димна завеса, преди да се появим там. Сателитните изображения от нашето малко сдърпване с „умните“ бомби над морето биха могли да създадат впечатлението, че те са ни видели сметката. Погрижил съм се, ако претърсят морското дъно в района, да се натъкнат на подходящия набор останки, които да потвърдят скорошната ни кончина. Стига, разбира се, никой да не прояви прекомерно старание. Ще ни водят загинали, изпепелени от бомбите, а това напълно съвпада с желанието ми.

— Смяташ ли, че ще мине толкова лесно?

— Ами, ние сме насред бушуваща война. Всеки ден гинат хора и това не учудва никого. — Взех една клечка и започнах да рисувам очертанията на континента върху пясъка. — Е, може и да се запитат какво съм правил тук долу, когато би трябвало да поемам командване на отряд в Северен край, но такива въпроси се решават след края на войната. За момента Клинът разполага с твърде малко сили в региона, а кемпистите ги изтласкват постоянно към планината. На този фланг — посочих с клечката аз — скоро ще бъде разположена президентската гвардия. А тук вероятно кемпистите ще нанесат въздушни удари. Точно сега Карера има по-важни неща, отколкото да се тревожи за моето изчезване.

— И ти наистина вярваш, че Картелът е в състояние да дръпне юздите на едните и на другите, само защото си ги помолил? — Таня Вардани извъртя поглед към Шнайдер. — Ян, и ти ли си на това мнение?

Шнайдер махна с ръка.

— Таня, слушай какво ти говори човекът. Той разбира от тия работи повече от нас.

— Да бе, как не. — Тя отново извъртя настойчив поглед към мен. — Не си мисли, че съм ти благодарна, задето ме измъкна от лагера. Не съм. Вярно, че нямам нищо против да поживея на свобода. Но този ваш план е пълен боклук. Накрая всички ще ни изтрепят — или някой корпоративен самурай в Приземяване, или при кръстосан огън при Дангрек. Никой няма да ни…

— Права си — прекъснах я кротко и тя изведнъж млъкна. — Е, поне до известна степен. Големите корпорации, онези, които членуват в Картела, не биха обърнали никакво внимание на предложението ни. По-скоро ще ни видят сметката, а теб ще подложат на виртуален разпит, докато им изпееш и майчиното си мляко. Сетне ще потулят цялата работа, за да приберат те печалбата.

— Ако я приберат.

— Ще я приберат — уверих я аз. — Те винаги печелят, по един или друг начин. Но този път ние ще сме по-умните. Няма да ходим при големите батковци.

Спрях и разрових огъня с пръчката. С крайчеца на окото забелязах, че Шнайдер ме следи напрегнато. Без Таня Вардани на борда цялата работа щеше да е сапунен мехур и ние го знаехме.

Морето шепнеше на брега и се отдръпваше. Нещо изпука вътре в огъня.

— Е, добре — тя се размърда, като някой, който се нагласява сънено в леглото. — Продължавай. Слушам те.

На лицето на Шнайдер се изписа облекчение. Кимнах.

— Ето какво ще направим. Ще си изберем някой корпоративен оператор, но от по-дребните. И по-гладните. Може да ни отнеме повечко време, но си заслужава. Набележим ли целта, правим им предложение, на което не могат да откажат. Еднократно, за ограничен период, с договорени условия и гарантирано заплащане.

Двамата размениха погледи.

— Може да са дребни и гладни, Ковач, но не забравяй, че става въпрос за играчи от голяма класа. — Тя впи очи в мен.

— Хора с огромни финансови възможности. За които наемните убийства и виртуалните разпити са всекидневие. Как смяташ да ги надхитриш?

— Много просто. Като ги изплаша.

— Като ги изплашиш — повтори тя и изведнъж се разсмя.

— Ковач, ти си им като на длан. Знаят всичко за теб. А ти ще ги плашиш. И с какво? Ще им подхвърлиш някоя обезглавена кукла?

Този път и аз се засмях.

— Нещо подобно.