Ричард Морган
Сразени ангели (13)

13.

Изкуственият интелект на „Мандрейк“ представяше съхранените в „колоди“ войници, които бяхме донесли, като тримерна, кодирана информация и още след първия преглед отписа една трета от тях поради психологическа непригодност. С тези дори не си заслужаваше да разговаряме. Възкресени във виртуалността, те можеха само да крещят до пълно изтощение.

Хенд посрещна новината спокойно.

— Това е съвсем според очакванията — рече той. — Винаги има брак, от когото и да купуваш. Останалите са на оздравителна сънотерапия. Така поне засега не се налага да ги събуждаме.

Взех разпечатката от масата и я прегледах.

— Опит от работа в радиационни условия? — погледнах Хенд учудено. — Трябва ли да знам нещо по въпроса.

— Стига де, Ковач. Ти вече знаеш.

— Аз… — спомних си сиянието над планината. — Надявах се, че няма да се стигне дотам.

Хенд разглеждаше масата намръщено, сякаш тя имаше нужда от полиране.

— Налага се да разчистим онзи полуостров — обясни той предпазливо. — И това ще стане — до края на седмицата. Кемпистите отстъпват.

Все пак успях да срещна погледа му — над масата.

— Значи всички ние ще умрем.

Той сви рамене.

— Неизбежно е, както и да го погледнеш. Имайки предвид, че ще отидем там малко след взрива. Е, за новото попълнение бихме могли да използваме клонирани тела с повишен лъчев толеранс, а ние да вземаме антирадиационни лекарства, но дори тогава…

— Да, дори тогава ще трябва да разчитаме на нови „ръкави“.

— Именно.

— И какви са тези „ръкави“ с повишен лъчев толеранс?

Поредното свиване на рамене.

— Не зная, но мога да разговарям с биониците. Маорска изработка най-вероятно. Защо, искаш ли и ти?

Усетих, че кхумалоските биопластини се пробуждат в дланите ми, сякаш ядосани от предложението, и поклатих глава.

— Благодаря, ще се задоволя с това, което имам.

— Не ми ли вярваш?

— Като стана дума за това — не. Но въпросът е в друго. — Посочих с пръст гърдите си. — Това ми е наследство от Клина. Кхумалоски биосистеми. Никой не изработва по-добри бойни „ръкави“.

— Радиационна защита?

— Ще изкарам достатъчно, за да си свършим работата. Кажи ми нещо, Хенд. Какво предлагаш на новото попълнение? Освен „ръкава“, който евентуално би издържал на радиация? Какво ще получат, когато приключим?

Той се намръщи, сякаш въпросът го дразнеше.

— Ами… работа.

— Те вече имаха. И виж докъде ги докара.

— Работа в Приземяване — поправи се той. — Договор за охранителна дейност на територията на „Мандрейк“, гарантиран за период от пет години, или докато свърши войната. Това успокоява ли твоите квелистко-анархистки скрупули?

Повдигнах вежди.

— Това са две съвсем противоположни философии, Хенд. Не бива да ги смесваш с лека ръка. Но щом питаш, предполагам, че ще се чувстват по-добре, отколкото да са мъртви. Цената си заслужава.

— Е, значи се разбрахме. Сега вече и аз съм спокоен.

— Хубаво, да се захващаме за работа — хвърлих списъка на бюрото. — Колко още ще ги държите на сънотерапия?

 

 

Според психохирурзите, ние проявяваме истинската си същност далеч повече по време на сън, отколкото при всяка друга ситуация, включително миговете на оргазъм и последните секунди от живота. Може би заради това повечето от нещата, които правим наяве, нямат никакво разумно обяснение.

След като зададохме необходимите параметри, компютърът прегледа останалите седем килограма от функциониращи човешки души, държани в съностаза, и ни подаде общо триста осемдесет и седем възможности, като двеста и осемнайсет от тях бяха с висока степен на съвпадане с търсените параметри.

— Време е да ги будим — рече Хенд, докато тракаше по клавиатурата и се прозяваше уморено.

— Трябва ли да разговаряме с всеки един от тях?

Хенд поклати глава.

— Не е наложително. В компютъра е въведена моя виртуална версия, към която се включени няколко психохирургични диагностициращи програми. Ще я пратя да ни подбере най-добрата дузина и половина. Стига да ми се довериш, разбира се.

Аз също не можах да сдържа прозявката си.

— Вярвам ти. Действай. Искаш ли да излезем на въздух и да пийнем по едно кафе?

Отправихме се към терасата на покрива.

 

 

Навън денят бавно гаснеше в индиговата мараня на хоризонта. На изток звездите вече бяха изгрели и пълзяха нагоре по стъмващото се небе на Санкция IV. Транспарантите на покрива бяха свалени и от север подухваше приятен вечерен ветрец.

Огледах се. Терасата бе запълнена от служители на корпорацията. Повечето се бяха разделили на малки групички около масите и покрай бара и разговаряха с тихи, уверени гласове. Никой не ни обръщаше внимание. Чуваха се откъслечни фрази на английски, френски и тайландски. Смесицата от езици ми напомни нещо.

— Хенд, кажи ми… — пъхнах една цигара между зъбите си и я запалих. — Каква беше тази история днес на пазара? Този език, на който разговаряхте тримата, и знаците, които си разменяхте?

Хенд остави чашата с кафе и ме погледна.

— Не се ли досещаш?

— Вуду?

— Може и така да го наречеш. — Съдейки по смръщената му физиономия, той не би го нарекъл така и след милион години. — Макар че никой не е прибягвал до този термин от няколко века. Всъщност в началото се е използвало съвсем друго название. Но, като повечето хора, ти обичаш да опростяваш нещата.

— Че религията не е ли за това? Да опростява нещата.

— Ако беше така, повечето хора щяха да са тъпаци, не мислиш ли?

— Ами те не са ли такива?

— Е, може и да си прав. — Хенд отпи от кафето. — Ти смяташ, че няма Бог, нали? Нито някаква висша сила. На Харланов свят повечето май сте шинтоисти? Или някаква християнска секта бяхте?

— Не принадлежа към нито една от двете.

— Значи нямаш никаква утеха срещу падането на нощта? Нямаш си съюзник за мига, когато безмерната тежест на сътворението ще се стовари върху крехкия ти гръбнак като каменна колона, висока хиляда стъпки?

— Хенд, аз бях на Иненин — изгасих цигарата и го дарих с една от редките си усмивки. — На Иненин, където същата тази твоя колона на сътворението караше ранените войници да крещят и да проклинат всякакви висши и нисши сили. Доколкото си спомням, нито една от тях не дръзна да се появи от небето. Не ми трябват на мен такива съюзници.

— Не е наша работа да се разпореждаме с Божията воля.

— Сигурно е така. Разкажи ми за Семетайр. Това бомбе и фракът. Каква роля играе?

— Каква ли? — Хенд се засмя. — Преструва се на Геде, господаря на мъртвите…

— Колко духовито.

— Опитва се да въздейства върху умовете и съзнанията на по-лабилните сред неговите конкуренти. Той е познавач на материята и не без влияние в духовното царство, макар и недостатъчно, за да призове точно този персонаж. Аз имам далеч по-големи… — Хенд млъкна и ме погледна, но сетне се засмя, — да речем, пълномощия. Постарах се да му го докажа. Нещо като връчване на акредитивни писма, с което всъщност го поставих на мястото му.

— Любопитно защо този Геде не се появи, за да свърши същото?

Хенд въздъхна.

— Не е изключено Геде — също като теб — да намира ситуацията за смешна. Премъдрите обичат да се забавляват.

— Брей, така ли? — наклоних се напред и потърсих в лицето му поне някаква следа от ирония. — Ти наистина ли вярваш в тия тъпащини? Имам предвид — сериозно?

Хенд ме разглежда в продължение на няколко секунди, след това се облегна назад и посочи небосклона.

— Погледни нагоре, Ковач. Седим тук и си пием кафето, но сме толкова далеч от Земята, че ще ти е нужен телескоп, за да различиш там горе Слънцето. Донесени сме тук от вятър, духащ през пространства, които не можем нито да видим, нито да докоснем. Били сме съхранени като сънища в мозъка на машина, която мисли толкова по-съвършено от нас, че преспокойно можем да я обявим за божество. Били сме възкресени в тела, които никога преди това не са ни принадлежали, отгледани в тайна градина, а не в женска утроба. Такива са фактите на нашето съществуване, Ковач. Нима са различни или по-малко мистични от вярата, че съществува отвъден свят, където мъртъвците живеят в компанията на същества, толкова по-могъщи и извисени, че трябва да ги наричаме богове?

Отместих поглед, смутен от разпалеността в гласа на Хенд. Религията е странно нещо и често има непредсказуем ефект върху хората. Изгасих поредната цигара и заговорих, стараейки се да подбирам внимателно думите си.

— Добре, щом питаш — разликата е, че тези факти от нашето съществуване не са били измислени от болните мозъци на невежи свещеници векове преди първият човек да се издигне над земната повърхност или да построи нещо, наподобяващо машина. Бих казал, че опирайки се на тях, се чувствам далеч по-пригоден за среща с реалността, отколкото би ме подготвило твоето царство на душите.

Хенд се разсмя, очевидно не ми се беше обидил. Дори изглежда се забавляваше.

— Това е ограничен светоглед, Ковач. Вярно е, че повечето църкви бележат възникването си в прединдустриалната ера, но вярата е метафора и никой не знае как информацията, криеща се в тази метафора, е стигнала до нас, нито откъде се е взела. Ние крачим сред руините на цивилизация, която вероятно е притежавала богоподобни сили хилядолетия преди нашите предци да тръгнат на два крака. Твоят роден свят, Ковач, е обкръжен от ангели с огнени мечове…

— Ехей — вдигнах ръце да го спра. — Да оставим за момент метафората. Харланов свят има система от орбитални бойни платформи, които марсианците са забравили да обезвредят, когато са си отишли.

— Да — Хенд нетърпеливо махна с ръка. — Станции, направени от материал, който се съпротивлява на всички наши опити за сканиране. Станции, снабдени с достатъчно мощни оръжия, че да разрушават цели планини, но те стрелят само по издигащите се в небето кораби. Кой друг, освен един ангел, би сътворил нещо подобно?

— Хенд, говорим за някаква скапана машина. С програмирани команди, които вероятно са били зададени по време на планетен конфликт…

— Сигурен ли си в това?

Сега той се наведе напред. Позата му бе точно отражение на моята.

— Бил ли си някога на Харланов свят, Хенд? Предполагам, че не. Е, аз пък съм израсъл там и ти казвам, че тези твои орбитални станции не са по-мистични от която и да било друга марсианска находка…

— Като например пеещите спирали? — Той почти шепнеше. — Дървета от камък, които пеят при изгрев и залез-слънце? Не са по-мистични от врата, която се отваря като проход към…

Той млъкна и се огледа боязливо. Седях и го разглеждах, развеселен.

— Забележителна страст за човек, издокаран в толкова скъп костюм. Какво — да не се опитваш да ми продадеш марсианците като вуду богове? Това ли е?

— Нищо не се опитвам да ти продам — промърмори той и се облегна назад. — Прав си, марсианците напълно се вместват в този свят. Излишно е да прибягваме до нематериалната сфера, за да ги обясняваме. Опитвам се само да ти покажа колко е ограничен твоят мироглед, когато затваряш очи за чудесата на света.

Кимнах.

— Много мило от твоя страна — посочих го с пръст. — Направи ми една услуга, Хенд. Когато стигнем там, закъдето сме тръгнали, запази тези глупости за себе си. Ще си имам предостатъчно ядове, за да се занимавам и с твоите чудеса.

— Вярвам само в това, което съм видял — произнесе той натъртено. — Виждал съм Геде и Кейрфор да крачат между нас в човешка плът и съм чувал гласовете им от устата на хоган, дори съм ги призовавал.

— Да бе, вярвам ти.

Той ме погледна внимателно, оскърбен от презрението ми към неговата вяра.

— Странна история, Ковач. Твоята вяра е дълбока също колкото моята. Питам се само, защо толкова много се стараеш да не повярваш.

За известно време между нас се възцари мълчание. Шумът от околните маси утихна и дори вятърът съвсем спря, сякаш затаил дъх. После аз се наведох напред и произнесох тихо:

— Грешиш, Хенд. Нямам нищо против да разполагам с постоянен достъп до глупостите, в които ти вярваш. Готов съм да призова всеки, който може да се признае виновен за неуспехите на това твое „сътворение“. Защото тогава ще мога да го убия. Много бавно.

 

 

Когато се върнахме при компютъра, виртуалният двойник на Хенд бе скъсил списъка на подходящите кандидатури до единадесет. На нас това щеше да ни отнеме поне три месеца. Заехме се да ги прегледаме под дразнещо ярката светлина в помещението. За целта първо изключихме виртуалния двойник на Хенд, а после се прехвърлихме в машината.

Последен подбор.