Ричард Морган
Сразени ангели (23)

23.

Вардани изглеждаше съсипана от работа.

Беше започнала атаката срещу вратата със съсредоточеност, граничеща с ярост. Беше прекарала дълги часове в скициране на техноглифите и изчисляване на вероятното им взаимовръзка. Беше опитвала различни последователности, въвеждайки ги дистанционно на пулта, подобно на джаз пианист, взел тетрамет. Беше заобиколила вратата с цял оркестър от синтезираща апаратура, след което бе проследила реакцията й върху многобройните монитори. Липсата на такава само подклаждаше упоритостта й и желанието да се пребори час по-скоро с проблема. Всеки път, когато се изправяше срещу глуха стена, тя отново се връщаше към записките и скиците си.

Гледах да не се навъртам около нея, докато работи, и следях движенията й през полупрозрачната стена на фибробалона, най-често от товарната рампа на „Наджини“. При минимално увеличение различавах съсредоточеното й лице, надвесено над чертежите или обърнато към мониторите. А когато тя влизаше в пещерата, отивах на нейното място и я следях от мониторите.

Наблюдавах работата и въздействието, което оказваше върху нея.

Сън и Хансен не откъсваха очи от своите датчици.

Сучиади наблюдаваше входа на пещерата, независимо дали Вардани работеше или не.

Останалата част от екипажа гледаха сателитните предавания. Кемпистки пропагандни канали, когато успяваха да ги уловят, а когато не можеха, прехвърляха се на правителствените. Обикновено появата на Кемп на екрана предизвикваше оживление и възгласи, изпълненията на Лапиний бяха придружени от ръкопляскалия и подсвикврания. Дори Жиан често се присъединяваше към всеобщото веселие.

Хенд наблюдаваше океана, простиращ се на юг и на изток.

От време на време вдигах глава към небето и се питах кой ли наблюдава нас.

 

 

Само след два дни охранителната система пусна първа кръв на нанолите.

Тъкмо повръщах закуската си, когато електрозахранването от резонаторния акумулатор прекъсна. Усетих вибрациите в костите си, което само влоши положението.

Три отделни пулсации. После нищо.

Избързах си устата, изплакнах се на чешмата и излязох на брега. Небето беше тъмносиво и само над Собървил пожарите продължаваха да хвърлят розови отблясъци. Никакви други признаци за промяна в обстановката.

Крюкшенк вече беше отвън, оглеждайки хълмовете през мерника на фотонера.

— Усети ли го?

— Да — изплюх се на пясъка. — Май се сдърпахме с някого.

Тя ме погледна по-внимателно.

— Зле ли ти е?

— Повръщах. Не ме гледай с такова отвращение. След няколко дни и теб ще те подкара.

— Благодаря, че ми напомни.

Отново няколко поредни вибрации, този път по-продължителни. Дълги, равномерни откоси, типични, когато се прочиства район. Стиснах зъби и затворих очи.

— Това е прицелна стрелба — обясни Крюкшенк. — Предишните бяха трасиращи. Сега вече е прехванала целта.

— Хубаво.

Отново ниските, едва доловими вибрации. Превих се и се закашлях сподавено. Крюкшенк ме разглеждаше с любопитство.

— Какво зяпаш?

— О, извинявай. — Тя извърна глава.

Продухах си носа, плюх и огледах останалата част от хоризонта. Все още не се виждаше нищо. На пясъка пред мен имаше кървави жилки. Споходи ме усещането, че нещо в тялото ми се разпада.

Гадна работа.

— Къде е Сучиади?

Тя посочи към „Наджини“. Сучиади и Оле Хансен се бяха изправили под носовата батарея и очевидно обсъждаха нещо, свързано с нея. Малко по-нататък Амели Вонсава се бе изкатерила на една дюна и се озърташе. Дьопре, Сън и Жиан закусваха на кораба, или правеха нещо друго да убият времето.

Крюкшенк засенчи очи и погледна към двамата мъже на носа.

— Ако питаш мен, нашият капитан очаква отдавна този момент. Всеки ден ходи да гали оръдията, сякаш няма търпение да ги изпробва. Виж, дори се усмихва.

Отправих се натам с бавни крачки. Сучиади видя, че се приближавам и тръгна насреща ми. Нямаше и следа от усмивка.

— Май времето ни изтича вече.

— Още не. Хенд дава на нанолите няколко дни, докато измислят начин да се справят с резонаторното оръдие. Според мен обаче преувеличава.

— В такъв случай да се надяваме, че твоята археоложка също е напреднала. Говорил ли си наскоро с нея?

— Че някой въобще говорил ли е?

Той се намръщи. Напоследък Вардани избягваше да се среща с когото и да било от нас. Обикновено отскачаше само за да се нахрани, сетне бързо изчезваше. Разговорите с нея се ограничаваха до едносрични подмятания.

— Не бих имал нищо против един по-подробен доклад — промърмори Сучиади.

— Аз също.

Тръгнах покрай брега, където стоеше Вонсава.

— Може ли да поговоря с теб? — попита ме тя, когато я наближих.

— Само след минутка. Исках да проверя как се справя нашата надежда.

И тук не получих усмивка.

Открих Вардани в преддверието на пещерата, втренчила поглед във вратата. На мониторите над главата й се виждаше същата картина, но от други ъгли. Работната й маса бе отрупана със скици и записки.

— Надявам се да не задаваш обичайните въпроси — посрещна ме тя.

— Нанолите ни нападнаха — отвърнах.

Тя кимна.

— Да. Почувствах го. Какво означава това — три, максимум четири дни?

— Хенд каза четири — най-много. Но не искам да се чувстваш под напрежение.

Най-сетне си спечелих вяла усмивка. Очевидно набирах инерция.

— Стигна ли до някъде?

— Казах, без обичайните въпроси, Ковач.

— Извинявай. — Намерих един кашон и седнах на него. — Сучиади губи търпение. Иска да чуе за резултати.

— Значи не ми остава друго, освен да престана да се мотая и да отворя проклетото нещо.

Този път бе мой ред да се усмихвам.

— Няма да е зле, наистина.

Тишина. Вратата погълна вниманието ми.

— Направих всичко както трябва — заговори тя. — Открих нужната честота, звуковите и визуалните глифи са проверени. Изчисленията ми съвпадат, поне дотолкова, доколкото разбирам от това. Тръгнах от неща, които зная със сигурност, екстраполирах в посоката, в която — доколкото си спомням — се движех предишния път. Би трябвало да се получи, мамка му. Но сигурно пропускам нещо. Нещо, което съм забравила. Нещо, което… са извлекли от мен.

Долових истерична нотка в гласа й, но мисълта ми се движеше в друга посока.

— Ако тук е идвал някой преди нас, не би ли могъл да промени параметрите?

Тя мълчеше. Чаках търпеливо. Накрая вдигна глава.

— Знаеш ли… и аз си го помислих. Но е малко вероятно. Шансът навярно ще е един на милион. Не, сигурна съм, че пропускам нещо.

— Но все пак е възможно?

— Всичко е възможно, Ковач. Всичко. Но не е реално. Човек не може да го направи.

— Нали човек я е отворил предния път.

— Така е, Ковач. И куче може да отвори врата, ако се изправи на задните си лапи. Но кога за последен път си виждал куче да сваля врата от пантите и пак да я закачва?

— Разбрах.

— Въпросът тук опира до познания. До всичко, което сме научили за марсианските технологии — активиране на противошквални укрития, управление на метросистемата, която откриха на Земя Нкрумах — все неща, които обикновеният възрастен марсианец е можел да върши и насън. Технологии от бита. Като да караш кола и да живееш в къща. Това обаче — тя посочи конструкцията от другата страна на батареята от прибори, — това е кулминационната точка на тяхната наука. Единствената, която сме открили за, петстотин години ровичкане из над трийсет планети.

— Може би не сме търсели където трябва. Може би сме се радвали на шарената обвивка, докато същевременно сме мачкали с обувки финото й съдържание, което някога е опазвала?

Тя ми хвърли учуден поглед.

— Ти откога стана последовател на Вичински?

— Прочетох това-онова на Приземяване. Но ще ти призная, че не беше никак лесно да открия подробни материали за работата му. От малкото, с което се запознах, останах с впечатлението, че е бил върл противник на прилаганата от Гилдията тактика за издирване и разкопки.

— Сигурно защото по онова време вече е бил огорчен. Не е никак лесно да си жертва на постоянни нападки.

— Той е предсказал вратите, нали?

— В голяма степен. Съществуват известни данни, водещи към това заключение, сред архивните материали, които групата му е открила на Бредбъри. Няколко препратки към нещо, което наричали „Стъпка отвъд“. Гилдията предпочита да го интерпретира по-скоро като възгледи на поет лирик за хипертранспортните технологии. По онова време нямахме ясна представа какво точно четем — епична поема или синоптична прогноза. Всичко ни изглеждаше еднакво и Гилдията се радваше на всяко, що-годе по-правдоподобно обяснение. „Стъпка отвъд“ като превод на хипертунелна връзка бе задраскано от протоколите на изследователите. Реши се, че е безсмислено, след като става дума за технология, която никой не е виждал.

Силна вибрация разтърси стените на пещерата. Пространството вътре се изпълни с прах. Вардани хвърли изплашен поглед към мониторите.

— Ой-ой!

— Да, изглежда такива неща ще ни се случват все по-често. Трябва да е от системите на вътрешния периметър. Ще докарам тук подвижна платформа, за да проверя здравината на тавана на кухината. Не ми се ще да рухне върху теб в мига на твоя триумф.

— Трогната съм.

— Защо? Това е в интерес на всички.

— Друго имах предвид.

— Ах — махнах с ръка, чувствайки се неудобно. — Виж какво, ти вече веднъж си успяла да отвориш тази чудесия. Не виждам защо да не го повториш. Всичко е въпрос на време.

— Което ние нямаме.

— Кажи ми — погледнах я с проницателния поглед на Емисар. — Ако наистина това е връхната точка на марсианската технология, как въобще вашата група е успяла да се справи тогава? Искам да кажа…

Вдигнах умолително ръце. Тя ме разглеждаше с изморена усмивка и за първи път се запитах как ли й действа лъчевата болест и масивната доза лекарства.

— Все още не разбираш, нали, Ковач? Тук не става въпрос за човеци. Те не мислят като нас. Вичински го наричаше демократичен ретротехнодостъп. Това е като противошквалните укрития. Всеки може да ги ползва — поне всеки марсианец — защото, какъв смисъл да построиш нещо, което да не е достъпно за всички?

— Права си. Това не е човешко.

— Това е една от причините, заради които Вичински си имаше неприятности с Гилдията. Той написа статия за противошквалните укрития. Науката, която е вложена в тях, е невероятно сложна, но всичко е направено така, че да е достъпно и лесно. Системите за управление са максимално опростени, та дори и ние да можем да ги ползваме. Според Вичински това е явен признак за голямо расово разнообразие, което напълно отхвърля теорията за имперско разпадане и колониални войни.

— Просто не е знаел кога да замълчи, нали?

— И така може да се каже.

— Но какво е твърдял той? Война с друга раса? С някого, когото още не сме срещали?

Вардани повдигна рамене.

— Това или те просто са напуснали този район на галактиката без някаква очевидна причина. Вичински беше иконоборец. Повече бе увлечен да преследва тъпизмите, които раждаше Гилдията, отколкото да създава собствени теории.

— Изумително глупаво поведение за някой, надарен с такъв брилянтен ум.

— Или изумително смело.

— И така може да се каже.

Вардани поклати глава.

— Както и да е. Важното е, че досега поне можем да работим с всички технологии, които сме открили. — Тя отново посочи мониторите. — Справяме се, защото ги разбираме. Питаш, как сме могли да се справим предишния път? И тук принципът е същият. Всеки марсианец, който изпитва потребност, би трябвало да може да пътува през тази врата. А това означава, че с подходяща екипировка и време ние също ще можем.

Кимнах бавно. В гласа й отново се долавяше решимост и това ми харесваше. Надигнах се от кашона.

— Тръгваш ли?

— Трябва да говоря с Амели. Нуждаеш ли се от нещо?

Тя ме погледна учудено.

— От нищо друго, благодаря. Ще опитам още няколко комбинации и после ще дойда да хапна.

— Хубаво. Там ще се видим. — На излизане спрях. — Какво да кажа на Сучиади? Трябва да му кажа нещо.

— Кажи му, че до два дни ще отворя вратата.

— Наистина ли?

Тя се засмя.

— Най-вероятно не. Но нали трябва да му кажеш нещо.

 

 

Хенд беше зает.

Върху пясъчния под на неговото помещение бяха изрисувани някакви странни фигури, а от черните кандила, поставени в ъглите, се виеше ароматизиран дим. Самият той бе седнал с кръстосани крака в отсрещния край на изрисуваната фигура и изглеждаше, сякаш е в транс. Държеше в ръцете си малка бронзова купичка, в която бе сипал няколко капки кръв от порязания си палец. В купичката се въргаляше резбована, белезникава кост, оваляна в алена кръв.

— Хенд, какво, по дяволите, правиш?

Той изплува от транса и лицето му се изкриви от гняв.

— Казах на Сучиади никой да не ме безпокои.

— Да, и той ме предупреди. А сега — какво, по дяволите, правиш?

Между нас увисна мълчание. Погледнах го внимателно и видях телесните знаци. Беше готов да се нахвърли върху мен, което не ме плашеше. Бавната смърт ме правеше раздразнителен и склонен към агресивни прояви. Малкото симпатия, която бях изпитал към него през последните няколко дни, бързо се изпаряваше.

Може би той също четеше моите намерения. Описа някаква спирала с лявата си ръка във въздуха и напрежението изчезна от лицето му. Остави купичката и облиза кръвта от палеца си.

— И без това не очаквах да го разбереш, Ковач.

— Нека позная. — Огледах се. Димът от кандилата бе лютив и неприятен. — Призоваваш свръхестествените сили, за да ни измъкнат от тази бъркотия.

Хенд се пресегна назад и изгаси най-близкото кандило без да се обръща. На лицето му отново бе наложена познатата, равнодушна маска.

— Ковач, както обикновено приемаш нещата с опростената чувствителност на шимпанзе. Ще ти кажа само, че съществуват определени ритуали за общуване с духовния свят, които трябва да бъдат уважавани, ако искаме да получим нещо в замяна.

— Това вече го разбрах и без твоя помощ. Говориш за системата „даваш-получавам“. Колкото — толкова. Малко кръвчица срещу някоя и друга услуга. Ти си истински търговец, Хенд.

— Какво всъщност искаш, Ковач?

— Интелигентен разговор. Чакам те отвън.

Излязох пред входа и едва тогава забелязах с изненада, че ръцете ми едва забележимо треперят. Сигурно пак бе нещо свързано с обратната връзка с биоимплантантите в дланите ми. А може би причината бе в прекомерната радиация, която получаваше тялото ми.

Неприятният вкус от свещниците на Хенд дразнеше гърлото ми. Закашлях се и усетих болезнени пулсации в слепоочията. Намръщих се и започнах да стена като шимпанзе. Зачесах се под мишниците. Отново се закашлях. След това седнах на един стол и втренчих поглед в дланите си. Не след дълго треперенето се успокои.

На Хенд му бяха необходими десетина минути, за да премахне следите от общуването си с духовния свят. Когато излезе навън, изглеждаше досущ като двуизмерното изображение на чиновник, което всички познавахме. Имаше сини кръгове под очите и кожата му бе с едва забележим сивкав оттенък, но в останалото си бе същият.

— Ковач, надявам се, че ме търсиш по важен въпрос.

— Дано не е така. Амели Вонсава ми съобщи, че снощи по някое време бордовата охранителна система на „Наджини“ се е изключила.

— Какво?

Кимнах.

— Точно така. За около пет-шест минути. Не е никак трудно да се направи… според Амели достатъчно е да убедиш системата, че се провежда рутинен технически преглед. Така няма да се задейства алармата.

— О, Дамбала! — Той погледна към брега. — Кои друг знае?

— Ти знаеш. Аз знам. Амели Вонсава знае. Тя ми каза, аз ти казах. Кажи на твоя Геде и той ще направи нещо по въпроса.

— Не започвай пак, Ковач.

— Хенд, време е да се вземат решения. Предполагам, Вонсава е извън подозрение — в противен случай какъв смисъл да ми казва? Аз зная, че съм чист, предполагам, че ти също. Извън този кръг не можем да се доверим никому.

— Вонсава проверила ли е кораба?

— Доколкото е в състояние, без да го вдига във въздуха. Но повече се притеснявам за снаряжението в хангара.

Хенд затвори очи.

— Да. Прав си.

— Ето какво измислих. Тримата ще се качим на кораба и ще излетим, под предлог, че отиваме да проверим как я карат нанолите. Докато сме във въздуха, тя ще направи пълна проверка на всички системи. Но това трябва да стане по-късно следобед. Нека първо видим какво става с нашите приятелчета отвъд периметъра.

— Съгласен.

— Освен това ти предлагам да носиш един от тези, но някъде на скрито място — подадох му контактния парализатор, който бях взел от Амели Вонсава. — Хитра машинка, може да ти свърши работа. Имаше ги на борда на „Наджини“ част от стандартното оборудване. За случай на бунт. Минимални последствия, ако го приложиш на неподходящия човек.

Той взе оръжието.

— Ех, добре. Ще ида да поговоря с Вонсава. Дано тримата успеем да попречим на това, което някой е започнал.

Отвън резонаторното оръдие отново откри огън.