Ричард Морган
Сразени ангели (28)

28.

Крюкшенк и Хансен изгубиха близо половин час да приготвят маяка за работа, най-вече защото Хенд настояваше за три пълни проверки на системата, преди да се увери, че приборът е готов за работа.

— Вижте — рече Хансен раздразнено, когато включваха компютъра за трети път. — Маякът се ориентира по обекти, затъмняващи звездния блясък. Няма никакъв проблем да открие този ваш космически кораб, освен ако от време на време не се прави на невидим.

— Не е невъзможно — не се предаваше Хенд. — Провери отново аварийната система на обемния детектор. Искам да съм сигурен, че ще се включи в момента на разполагането.

Хансен въздъхна. От другата страна на двуметровия маяк Крюкшенк се хилеше.

По-късно им помогнах да изнесат от хангара на „Наджини“ стартовата платформа и да я поставят върху жълтеникавия верижен влекач. Хансен приключи с проверката на системите, затвори капака на командното табло и тупна с ръка металното тяло на маяка.

— Готов за Големия скок — докладва той. С помощта на Жиан тримата качихме маяка върху платформата и я подкарахме към тунела. Само след няколко метра носът й се наклони напред, маякът се претърколи през перилата и се заби с острия си връх в пясъка. Погледнах към Хансен. Той се смееше.

— О, за Бога! — възкликна Крюкшенк, когато видя накъде гледаме. Тя заобиколи платформата. — Не стойте там, хилещи се кретени. Помогнете ми, да…

Тя се разпадна.

Бях най-близо и вече се обръщах на призива й за помощ. По-късно, когато си припомних отново събитията, видях как ударът я разкъсва от таза нагоре и разхвърля останките й високо в небето, сред фонтани от кръв. Впечатляваща и зловеща гледка, като невероятно труден трик на циркаджия, объркал се в последния момент. Видях едната й ръка и част от рамото да прелита над мен. Крак, с окървавени повлека откъм разкъсаната част, се влачеше по пясъка, оставяйки алени дири. Главата й се премяташе в небето, с развети коси и около всичко това, като ръмеж, се сипеха ситни капки кръв.

Чух вика си, но някак отдалеч. Зад мен Хансен се втурна към захвърления си фотонер.

И тогава съгледах…

Викове от „Наджини“.

… това…

Някой откри безпорядъчна стрелба с бластер.

… което го бе направило.

Пясъкът около стартовата платформа кипеше от движение. Дебелият, бодлив кабел, разкъсал тялото на Крюкшенк, бе само един от половин дузина такива — бледосиви, излъчващи вътрешна светлина. Издаваха някакъв монотонен звук, който дразнеше неприятно слуха.

Пипалата сграбчиха платформата и я разкъсаха. Стържене на метал. Един от болтовете изхвърча настрани и разцепи въздуха със скоростта на куршум.

Пукот от бластерна стрелба, този път едновременно от няколко оръжия. Лъчите преминаваха през пипалата, без да им сторят нищо. Покрай мен притича Хансен, опрял приклада на фотонера в рамото си, бълващ огнени струи. Нещо се размести в главата ми.

— Назад! — изкрещях му. — Бягай назад веднага!

Калашниците сами се озоваха в ръцете ми.

Твърде късно.

Хансен бе разширил обхвата на лъча, за да побере повече от целите, но за да съхрани мощността, налагаше се да скъси дистанцията. Общовойсковият фотонер прототип 11, по прякор „Снайпи“ е в състояние да прореже танталова стомана, както нож — плът. От близка дистанция превръща всичко в пара.

Единственото, което стори на пипалата, бе да ги накара да засветят още по-силно. После пясъкът под краката му изригна и още няколко пипала се извиха право нагоре. Едно от тях му преряза краката за времето, което ми бе необходимо да вдигна автоматите в хоризонтално положение. Той изпищя пронизително като ранено животно и се строполи, без да преустановява стрелбата. Фотонерът превръщаше пясъка около него в стъкло, оставяйки разкривени, гланцови пътечки. Къси, яки кабели обгърнаха тялото му и виковете му секнаха мигновено. Бликна кръв, като лава от гърло на вулкан.

Приближих се, на автоматичен огън.

Двата автомата бяха като рупори на обзелия ме гняв. Длановите имплантанти подаваха постоянна обратна информация. Осколочни проектили с микрозаряди, пълнителите заредени догоре. Невростимулаторите подаваха сканирано изображение на целта, с приблизителната й структура. Целех се в предполагаемо слабите места, а имплантантите се грижеха куршумите да попадат с милиметрова точност.

Няколко прерязани парчета кабел заподскачаха върху пясъка като риби на сухо.

Изпразних и двата автомата. Те изплюха пълнителите и останаха със зейнали магазини, като гладни чудовища. Блъснах дръжките им в гърдите си. Пачкометът достави нови пълнители, магазините в дръжките ги засмукаха жадно и презаредиха с метално изщракване. Натежали отново, ръцете ми започнаха да се местят наляво-надясно, в търсене на цел.

Пипалата убийци бяха изчезнали, накъсани на парчета. Други обаче се плъзгаха към мен в пясъка и умираха, насичани като парчета зеленчук под ножа на готвач.

Изпразних отново.

Презаредих.

Изпразних.

Презаредих.

Изпразних.

Презаредих.

Изпразних.

Презаредих.

Изпразних.

И продължих да се удрям в гърдите, докато осъзная, че пачкометът е празен. Пипалата около мен бяха накъсани на малки парчета. Захвърлих автоматите и сграбчих един заострен стоманен прът от разбитата стартова платформа. Вдигнах го високо, сетне го стоварих. Нагоре. Надолу. Парченца. Нагоре. Надолу. Останки. Нагоре. Надолу.

Вдигнах отново стоманения прът и видях главата на Крюкшенк, с облещени в мен очи.

Беше паднала на пясъка, с лице, обърнато към небето, и сплъстена от кръв коса. Устата й зееше отворена, сякаш се опитваше да проговори, лицето й бе застинало в ужасено изражение.

Монотонното бръмчене в ушите ми бе секнало.

Отпуснах ръце. Погледът ми се плъзна по останките от кръвожадните кабели. Не усетих кога до мен се появи Жиан.

— Донеси ми корозираща граната — наредих му с неузнаваем глас.

 

 

„Наджини“ бе увиснал на три метра над брега. През отворените люкове на двата борда се подаваха дулата на тежкокалибрени картечници. Дьопре и Жиан бяха заели места зад всяко от оръжията, лицата им бяха озарени от слабото сияние на прицелните екрани. Така и не бяхме успели да задействаме автоматичните системи.

Хангарът зад нас бе претъпкан с набързо прибрано снаряжение от фибробалоните. Оръжие, консерви с храна, облекло, всичко, което ни бе попаднало при трескавото събиране под прикритието на картечниците. Опознавателният маяк лежеше в самия край на хангара и разкривеният му корпус се полюшваше леко напред-назад всеки път, когато Амели Вонсава размърдваше щурвала. По настояване на Матиас Хенд това бе първият предмет, който качихме на борда след неочакваната атака под пясъка. Войниците се подчиниха безропотно.

Маякът най-вероятно бе повреден. Конусовидният му корпус бе разпорен по дължина. Виждаха се изтръгнати платки, натрошени мониторни стъкла и увиснали кабели, като останки от…

Престани…

Оставаха ни два часа. Цифричките на хронометъра отброяваха неумолимо времето в горния ъгъл на ретината ми.

Ивет Крюкшенк и Оле Хансен бяха на борда. Гравироботът, оборудван със системата за събиране на човешки останки, бе прелетял ниско над онези участъци от пясъка, където се виждаха кървави петна и бе засмукал с мощната си вакуумна тръба всичко, което съдържаше в себе си човешка ДНК, събирайки го в два големи сини найлонови чувала, прикрепени към задната част на тръбата. Процесът на събиране и пакетиране бе придружен със звуци, които кой знае защо ми приличаха на повръщане. Когато роботът приключи, той откачи двата чувала, залепи отворите им с тънък лазерен лъч и постави върху тях етикети с точни обозначения. С каменно лице Сучиади ги отнесе до трупохранилището в дъното на хангара и ги затвори там. В нито един от чувалите нямаше нещо, което поне малко да напомня на човешки орган.

Не можахме да открием и следа от „колодите“. Амели Вонсава сканира целия район, но безрезултатно. Предположихме, че нанолите са погълнали всички неорганични материали, за да ги използват при изграждането на следващото поколение. Не намерихме също и оръжията на Хансен и Крюкшенк.

Отместих поглед от трупохранилището и се изкатерих на втория етаж. На пода в каютите на екипажа и задната кабина бяха струпани опаковани в пермапластик остатъци от бодливите пипала, които Сън Липинг изучаваше под микроскоп. Сучиади и Хенд бяха застанали зад нея. Таня Вардани седеше в ъгъла, с непроницаема физиономия. Приклекнах до нея, достатъчно далеч от останалите.

— Погледни — извика ме Сън, след като се изкашля. — Точно каквото каза, е.

— Значи няма защо да гледам.

— Това ли, според теб, са нанолите? — попита невярващо Сучиади. — Но…

— Сучиади, вратата дори още не е отворена — прекъснах го с все същия, изменен глас.

Сън отново долепи очи до окулярите, сякаш намираше там някаква утеха.

— Това е някаква кръстосана конфигурация — заговори тя. — Но отделните компоненти дори не се допират. Вероятно са свързани помежду си с динамични полета. Прилича ми на… не зная — на подсилена електромагнитна мускулна система върху мозаечен скелет. Всеки нанол генерира част от полето и на свой ред се прикрепя към него. Лъчите на фотонерите преминават през него, без да му сторят нищо. Може би изпаряват няколко наноли, които срещат по пътя си, макар че, според мен, те издържат на много високи температури, но това не нанася никакви сериозни поражения на цялостната структура и скоро след това околните единици заместват мъртвите клетки. Казвам клетки, защото всичко това е органично.

Хенд ме погледна учудено.

— Ти знаеше ли го?

Разперих ръце. Все още трепереха едва забележимо. Скритите под кожата биоимплантанти непрестанно се стягаха и разпускаха.

Направих опит да ги успокоя.

— Предположих го. По време на боя. — Срещнах погледа му. С периферното си зрение забелязах, че Вардани ни наблюдава. — Наречи го емисарска интуиция. Фотонерите не можеха да им въздействат, защото вече бяхме атакували колонията им с подобни оръжия и те се бяха научили да ги неутрализират.

— А резонаторното оръдие? — попита Сучиади, но гледаше към Сън.

Тя поклати глава.

— Подложих ги на минитест с резониращ лъч и нямаше никакви последствия. Нанолите резонират вътре в полето, но не получават никакви увреждания. Още по-слаб е ефектът на фотонерния лъч.

— Твърдите проектили са единственото нещо, което им действа — заяви Хенд замислено.

— Да, но не за дълго — рекох и се изправих. — Дайте им още малко време и ще се научат да се предпазват и от тях. А също и от корозиращите гранати. Трябваше да ги оставя за накрая.

— Къде отиваш, Ковач?

— На твое място, Хенд, щях да накарам Амели да ни вдигне още по-високо. Разберат ли, че не всичко, което ги избива, живее на повърхността, ще започнат да си отглеждат по-дълги пипала.

Излязох в коридора и се спуснах обратно в хангара. Люк Дьопре най-сетне бе успял да задейства автоматичната прицелна система на картечниците. Спуснал крака от люка, той пушеше и разглеждаше замислено песъчливия бряг под нас. В другия край на платформата седеше със скръстени крака Жиан Жианпин. И двамата мълчаха мрачно.

Облегнах се на една подпора и затворих очи. Един час и трийсет и пет минути. Обратно преброяване.

В съзнанието ми изникна образът на Крюкшенк. Замислена, засмяна, в кулминацията на оргазма, разкъсана в небето…

Престани.

Чух шум от триещи се дрехи зад мен и се обърнах. Беше Жиан.

— Ковач — той приклекна, за да е на едно ниво с мен. — Ковач, съжалявам. Тя беше добра душа…

Интерфейсният автомат шляпна в ръката ми и в следния миг го опрях в челото му. Той се отдръпна стреснато назад.

— Млъквай, Жиан — процедих през стиснати устни. — Кажеш ли още една дума, ще опръскам Люк с мозъка ти.

Чаках, стиснал автомата, който сякаш внезапно бе натежал. Не след дълго Жиан се надигна и ме остави сам.

Час и петдесет минути. Всяка изминала секунда пулсираше в главата ми.