Харлан Коубън
Погрешен удар (4)

Глава трета

Нюарк, Ню Джърси. Лошата част. Почти излишна.

Първата дума, която идваше наум, бе „разложение“. Сградите бяха не само олющени и изронени, те всъщност се рушаха, сякаш се разтапяха от някакъв вид киселинна атака. Тук ремонтните работи бяха толкова познати, колкото пътуването във времето. Всичко наоколо изглеждаше като след война — приличаше повече на Франкфурт след бомбардировките на съюзниците, отколкото на място, годно за живеене.

Кварталът се оказа още по-лош, отколкото Майрън го помнеше. Веднъж през тийнейджърските си години бе минал оттук с баща си. Пътуваха по същата тази улица, когато вратите на колата внезапно се заключиха, сякаш и те предусещаха приближаваща опасност. Лицето на баща му се бе сгърчило от отвращение.

— Истинска клоака — бе промърморил той.

Баща му беше израснал недалеч оттук, но преди много дълго време. Татко, човекът, когото Майрън обичаше и почиташе като господ, най-нежната душа, която някога бе срещал, едва сдържа гнева си.

— Виж в какво превърнаха стария квартал — каза той.

Виж какво направиха.

Те.

Фордът на Майрън премина бавно покрай старото игрище. Черни лица се вторачиха в него. Вървеше баскетболен мач и безброй хлапета стояха наоколо и чакаха да се включат в играта. Евтините гуменки от дните на Майрън бяха заменени от стодоларови маратонки, които тези деца едва ли можеха да си позволят. Майрън потръпна. Искаше му се да заеме благородно становище по въпроса — изкривяването на ценностите, материализмът и други такива — но той беше спортен агент, сключващ сделки за реклама на същите тези маратонки, и точно те осигуряваха съществуването му. Това не му беше приятно, но не му се искаше да лицемерничи.

Никой вече не носеше шорти. Всяко хлапе беше облечено в кошмарно торбести сини или черни джинси, които приличаха на нещо, навлечено от някой клоун, за да предизвика смях. Талията им висеше под задника, разкривайки пъстри дизайнерски боксерки. Майрън не искаше да звучи като старец, удивляващ се на модните приумици на младото поколение, но тези дрехи можеха поне да бъдат практични. Как можеше въобще да се играе, когато човек непрестанно трябваше да спира и да си вдига панталона?

Но най-голямата промяна беше в погледите. Когато като петнайсетгодишен гимназист Майрън дойде тук за първи път, той беше уплашен, но знаеше, че ако иска да се издигне до следващото ниво, трябва да се изправи срещу най-силната конкуренция. А това означаваше да играе тук. Отначало не беше добре дошъл. Ни най-малко. Но любопитно враждебните погледи, насочени тогава към него, въобще не можеха да се сравнят с омразата, струяща от очите на тези хлапета. Неприязънта им беше открита, изглеждаха готови да го изядат. Може и да не беше прав, но му се стори, че преди двайсетина години тук беше по-различно. Вероятно имаше повече надежда. Трудно му беше да прецени.

Сякаш прочела мислите му, Бренда каза:

— Дори аз вече не бих играла на това място.

Майрън кимна.

— Не ти беше лесно да идваш да играеш тук, нали? — запита тя.

— Баща ти ме улесни — отговори Майрън.

Тя се усмихна.

— Никога не разбрах защо те харесваше толкова много. Той по принцип мрази белите.

Майрън изстена престорено.

— Да не би да съм бял?

— Като Пат Бюканън.

И двамата се засмяха. Майрън опита отново.

— Разкажи ми за заплахите — помоли той.

Бренда се загледа през прозореца. Минаха покрай някакво място, където продаваха джанти. Стотици, ако не и хиляди джанти блестяха на слънцето. Странен бизнес. Хората купуваха нова джанта само когато старата им е открадната. А откраднатите пристигаха в места като това. Кръговрат.

— Обаждат ми се — най-после започна Бренда. — Най-вече нощем. Единия път казаха, че ще ме наранят, ако не открият баща ми. Следващия път ми наредиха да запазя баща си като мой мениджър или…

Тя замълча.

— Имаш ли идея кои може да са? — попита Майрън.

— Не.

— А кой би могъл да търси баща ти?

— Не.

— Или пък защо баща ти е изчезнал?

Тя поклати глава.

— Норм спомена, че те следяла някаква кола — каза Майрън.

— Не знам нищо за това — отвърна Бренда.

— Гласът по телефона — всеки път един и същ ли е?

— Не мисля така.

— Мъж или жена?

— Мъж. Бял. Или поне звучи като бял.

Майрън кимна.

— Хорас играе ли хазарт?

— Никога. Дядо ми е играл комар. Загубил всичко, което имал, а то не било много. Татко не искаше и да чуе за хазарт.

— Взимал ли е пари назаем?

— Не.

— Сигурна ли си? Училището ти вероятно струва доста пари.

— Получавам стипендия, откакто навърших дванайсет години.

Майрън кимна. Някакъв мъж тръгна да пресича улицата пред тях. Беше облечен с бельо на Калвин Клайн, две различни обувки за ски и огромна руска шапка като на доктор Живаго. Нищо друго. Нито риза, нито панталон. В ръката си стискаше кафява хартиена кесия, сякаш й помагаше да пресече улицата.

— Кога започнаха обажданията? — попита Майрън.

— Преди една седмица.

— Когато изчезна баща ти ли?

Бренда кимна. Личеше, че иска още нещо да каже. Майрън го усети по отбягващия го поглед. Замълча и зачака момичето да продължи.

— Първия път — тихо каза тя — гласът ми каза да се обадя на майка ми.

Майрън я изчака да каже още нещо. Когато видя, че това няма да стане, попита:

— Ти направи ли го?

Бренда се усмихна тъжно.

— Не.

— Къде живее майка ти?

— Не знам. Не съм я виждала, откакто бях на пет годинки.

— Когато казваш, че не си я виждала…

— Имам предвид точно това. Тя ни изостави преди двайсет години. — Бренда най-после се обърна към него. — Изглеждаш изненадан — рече тя.

— Предполагам, че съм.

— Защо? Знаеш ли колко много от онези момчета там са били изоставени от бащите си? Мислиш, че една майка не може да направи същото?

В думите й личеше логика, но звучаха повече като размисъл, отколкото като убеждение.

— Значи не си я виждала, откакто беше на пет години?

— Да.

— Знаеш ли къде живее? Град или щат?

— Нямам представа — отговори Бренда, като се опита да изглежда равнодушна.

— Не си ли имала някакъв контакт с нея?

— Само едно-две писма.

— А адрес на подателя?

Бренда поклати глава.

— Носеха пощенско клеймо от Ню Йорк. Само това знам.

— Дали Хорас знае къде живее тя?

— Не. Той дори не е споменавал името й през последните двайсет години.

— Поне не пред теб.

Бренда кимна отново.

— Може би гласът по телефона не е имал предвид майка ти — предположи Майрън. — Имаш ли втора майка? Баща ти не се ли ожени повторно? Или поне да е живял с някого…

— Не. След майка ми не е имал друга жена.

Мълчание.

— Защо някой би разпитвал за майка ти след двайсет години? — поинтересува се Майрън.

— Не знам.

— Някакви идеи?

— Абсолютно никакви. От двайсет години тя е призрак за мен.

Бренда посочи напред с ръка.

— Завий наляво.

— Имаш ли нещо против да уредя да подслушват телефона ти? В случай че онези се обадят отново.

Тя поклати глава. Майрън зави според указанията.

— Разкажи ми за отношенията си с Хорас — каза той.

— Не.

— Не искам да съм любопитен…

— Това е без значение, Майрън. Независимо дали го обичам, или го мразя, ти трябва да го намериш.

— Уредила си съдебно нареждане, за да го държиш далеч от себе си, нали?

За момент тя не отговори. После каза:

— Помниш ли какъв беше той на игрището?

Майрън кимна.

— Направо луд. И вероятно най-добрият учител, който някога съм имал.

— И най-сприхавият?

— Да — съгласи се Майрън. — Той ме научи да не играя с толкова финес. А това невинаги беше лесен урок.

— Точно така. А ти беше само едно хлапе, което той харесваше. Представи си какво е да си неговото собствено дете. Представи си същото онова напрежение на игрището, но примесено и със страха да не ме загуби. Страха да не избягам и да го изоставя.

— Като майка си.

— Точно така.

— Сигурно е било изморително — отбеляза Майрън.

— Направо задушаващо — поправи го тя. — Преди три седмици играхме рекламен мач в гимназията в Ийст Ориндж. Знаеш ли я?

— Разбира се.

— Две от хлапетата в тълпата започнаха да се държат грубо. Двама гимназисти. От баскетболния отбор. Бяха пияни или друсани, или просто си бяха идиоти. Не знам. Започнаха да ми крещят разни неща.

— Какви неща?

— Грозни и неприлични. За това какво биха искали да направят с мен. Баща ми стана и тръгна след тях.

— Не мога да кажа, че го обвинявам — отбеляза Майрън.

Тя поклати глава.

— Значи и ти си неандерталец.

— Какво?

— Защо би тръгнал след тях? За да защитиш честта ми? Аз съм двайсет и пет годишна жена. Не се нуждая от тия кавалерски дивотии.

— Но…

— Но нищо — прекъсна го тя. — Цялата тази история с твоето присъствие тук… Не съм феминистка или нещо подобно, но това си е сексистка дивотия.

— Какво?

— Ако имах пенис между краката, нямаше да си тук. Ако името ми беше Лирой и бях получил една-две телефонни заплахи, нямаше да се затичаш презглава да ме пазиш, нали?

Майрън се поколеба малко повече, отколкото бе нужно.

— И — продължи тя — колко пъти си ме гледал как играя?

Променянето на темата го завари неподготвен.

— Какво? — отново запита той.

— Бях номер едно в студентския баскетбол в продължение на три години. Отборът ми спечели два национални шампионата. Непрекъснато ни даваха по телевизията. Освен това учех в „Рестън“, който се намира само на половин час от дома ти. Колко от мачовете ми си гледал?

Майрън отвори уста, затвори я и накрая каза:

— Нито един.

— Разбира се. Женски баскетбол. Не си струва да си губиш времето с него.

— Не е така. Аз вече почти не гледам спорт.

Майрън осъзна колко фалшиво прозвучаха думите му.

Бренда поклати глава и замълча.

— Бренда…

— Забрави, че съм казала нещо. Беше тъпо да повдигам тази тема.

Тонът й не му позволи да отвърне. Майрън искаше да се защити, но нямаше идея как. Предпочете да замълчи. Май бездруго това беше по-разумното поведение.

— Завий надясно — обади се Бренда.

— Е, какво стана след това? — престраши се той.

Тя го погледна изненадано.

— С кретените, които те обидиха. Какво стана, след като баща ти тръгна подир тях?

— Охраната сложи край на историята, преди въобще нещо да се случи. Просто изхвърлиха хлапетата от салона. А също и татко.

— Не съм убеден, че виждам смисъла в цялата тази работа.

— Това не беше краят.

Бренда замълча за момент, сведе очи, събра сили и отново вдигна глава.

— Три дни по-късно двете момчета — Клей Джаксън и Артър Харис — бяха намерени на покрива на стар блок. Някой ги беше вързал и срязал ахилесовите им сухожилия с градинарска ножица.

Лицето на Майрън пребледня. Стомахът му се преобърна.

— Баща ти?

Бренда кимна.

— Откак се помня, върши подобни неща. Но никога чак толкова лоши. Обаче винаги хората, които са ме измамвали, са си плащали за това. Когато бях малко момиченце, без майка, се радвах на тази защита. Но вече не съм малко момиченце.

Майрън разсеяно протегна ръка и докосна задната част на глезена си. Прерязани ахилесови сухожилия. Градинарска ножица. Опита се да не изглежда прекалено зашеметен.

— Полицията сигурно е заподозряла Хорас — каза той.

— Да.

— Защо тогава не го арестуваха?

— Липсваха достатъчно доказателства.

— Жертвите не можаха ли да го идентифицират?

Тя отново се обърна към прозореца.

— Бяха прекалено уплашени — отговори Бренда и посочи надясно. — Паркирай тук.

Майрън отби. Из улицата се мотаеха доста хора. Всички се вторачиха в него, сякаш никога не бяха виждали бял. Всъщност в този квартал това бе съвсем възможно. Той се опита да си придаде равнодушен вид. Кимна учтиво. Някои от хората отвърнаха на поздрава му. Други — не.

Жълта кола, по-скоро тонколона на колела, профуча край тях. От нея гърмеше оглушителен рап. Басите бяха толкова силни, че Майрън усети вибрации в гърдите си. Не разбра думите, но звучаха гневно. Бренда го поведе към една от къщите. Двама мъже лежаха на стъпалата отпред като ранени на бойното поле. Тя ги прескочи, без да погледне към тях. Майрън я последва. Внезапно осъзна, че никога преди не бе идвал тук. Приятелството му с Хорас Слотър беше само на баскетболното игрище. Никога не бяха ходили заедно в гимнастическия салон, никога не бяха сядали да изядат по една пица след мача. Никога не бе ходил в дома на Хорас, нито пък той в неговия.

Разбира се, в сградата нямаше портиер, нито домофони, нито заключени брави. Светлината в коридора беше лоша, но не достатъчно слаба, за да прикрие избелялата боя, която се лющеше от стените. Повечето пощенски кутии бяха без вратички. Въздухът беше спарен.

Бренда се изкачи по бетонните стълби. Перилата бяха метални. Майрън чу как някакъв мъж кашля силно, сякаш се опитваше да изхрачи дробовете си. Заплака бебе. След малко към него се присъедини още едно. Бренда спря на втория етаж и зави надясно. Ключовете вече бяха в ръката й. Вратата беше изработена от някакъв вид подсилена стомана. Имаше три резета и шпионка.

Бренда отключи резетата. Те изщракаха шумно и напомниха на Майрън за сцена от затворнически филм, когато надзирателят крещи: „Заключвайте!“. Вратата се отвори. Едновременно две неща направиха впечатление на Майрън. Първото беше колко хубав е домът на Хорас. Каквото и да се намираше извън апартамента му, каквато и мръсотия и разложение да господстваха из улицата и дори в същата сграда, Хорас Слотър не бе позволил те да се промъкнат през вратата му. Стените бяха бели като в реклама на крем за ръце. Подовете изглеждаха прясно лакирани. Мебелировката представляваше смесица от реставрирани наследствени мебели и нови придобивки от „Икеа“. Наистина удобен дом.

Другото, което Майрън забеляза веднага след отварянето на вратата, бе, че някой беше преобърнал стаята наопаки.

Бренда се втурна вътре.

— Татко? — извика тя.

Майрън я последва. Искаше му се да има оръжие в себе си. Сцената просто плачеше за пистолет в ръката. Той трябваше да накара Бренда да замълчи, да я изведе от апартамента, а после да тръгне да обикаля из него, последван от ужасената Бренда. Трябваше да размаха пистолета към всяка стая, приведен и заел позиция за стрелба. Но обикновено Майрън не носеше пистолет. Не че мразеше оръжията, напротив, когато имаше неприятности, дори се радваше на компанията им, но пистолетите са голямо и неудобно нещо. А и за повечето перспективни клиенти един спортен агент с пистолет не е достоен за доверие. А с онези, които с радост биха се доверили на въоръжен агент, самият Майрън предпочиташе да си няма работа.

Уин, от друга страна, винаги носеше пистолет. Всъщност поне два, да не споменаваме и впечатляващия брой скрити оръжия. Човекът напомняше на ходещ Израел.

Апартаментът се състоеше от три стаи и кухня. Майрън и Бренда ги обиколиха бързо. Нямаше никой. Нямаше и труп.

— Липсва ли нещо? — попита Майрън.

Бренда го изгледа раздразнено.

— Откъде, по дяволите, мога да знам?

— Искам да кажа, нещо, което да забележиш от пръв поглед. Телевизорът е тук. Също и видеото. Искам да знам дали според теб това е обир.

Бренда огледа всекидневната.

— Не — каза тя. — Не ми прилича на обир.

— Някакви идеи кой може да го е направил и защо?

Бренда поклати глава. Очите й все още разглеждаха объркано хаоса.

— Хорас криеше ли пари някъде? — попита Майрън. — В буркан от сладко, под дъска на пода или на някое подобно място?

— Не.

Започнаха от стаята на Хорас. Бренда отвори гардероба. Тя застана пред него за момент и замълча.

— Бренда?

— Много от дрехите му липсват — меко каза тя. — Куфарът му също.

— Това е хубаво — отбеляза Майрън. — Означава, че вероятно е избягал, а не е станал жертва на убийство.

Бренда кимна.

— Да, но е странно — каза тя.

— Защо?

— Същото стана и с майка ми. Все още помня как татко стоеше тук, вторачен в празните закачалки.

Върнаха се във всекидневната. После влязоха в малка спалня.

— Това твоята стая ли е? — попита Майрън.

— Не идвам тук често. Но, да, това е моята стая.

Очите на Бренда се заковаха върху нощното й шкафче. Тя изохка леко и коленичи на пода. Ръцете й започнаха да ровят из нещата й.

— Бренда?

Ровенето стана по-припряно. Очите й запламтяха. След няколко минути тя се изправи и се втурна в стаята на баща си. После във всекидневната. Майрън я изчака търпеливо.

— Изчезнали са — каза тя, когато се върна.

— Кое?

Бренда го погледна сериозно.

— Писмата, които майка ми беше писала. Някой ги е откраднал.