Харлан Коубън
Погрешен удар (30)

Глава двадесет и девета

Когато се върнаха в колата, Майрън каза:

— Прекали.

— Аха — изсумтя Уин.

— Сериозно говоря, Уин.

— Искаше информация. Осигурих ти я.

— Не я исках по този начин.

— О, я моля те. Човекът ме нападна с бейзболна бухалка.

— Беше уплашен. Мислеше, че искаме да нараним племенника му.

Уин засвири на въздушна цигулка.

Майрън поклати глава.

— Хлапето вероятно щеше да ни каже.

— Съмнително. Този Сам доста го беше изплашил.

— И ти реши да го уплашиш още повече?

— Отговорът е, да — каза Уин.

— Не трябва да постъпваш така, Уин. Не можеш да нараняваш невинни хора.

— Аха — повтори Уин и погледна часовника си. — Свърши ли вече? Задоволи ли си нуждата да почувстваш морално превъзходство?

— Това пък какво, по дяволите, означава?

Уин го погледна сериозно.

— Знаеш как действам — бавно каза той. — И въпреки това винаги ме викаш.

Тишина. Ехото от думите на Уин увисна във влажния въздух също като изгорелите газове. Майрън стисна здраво волана. Кокалчетата на пръстите му побеляха.

Не проговориха отново, докато стигнаха до дома на Мейбъл Едуардс.

— Знам, че си агресивен — каза Майрън, докато паркираше колата. — Но в повечето случаи нараняваш хора, които си го заслужават.

Уин не отговори.

— Ако хлапето не беше проговорило, щеше ли да изпълниш заплахата си?

— Това не е въпрос — отвърна Уин. — Знаех, че момчето ще проговори.

— Да предположим, че не беше проговорило.

Уин поклати глава.

— Размишляваш върху нещо, което не е в кръга на вероятното.

— Обясни ми все пак.

Уин се замисли за момент.

— Никога не наранявам нарочно невинни хора — каза той. — Но и никога не отправям напразни заплахи.

— Това не е отговор, Уин.

Уин погледна към къщата на Мейбъл.

— Влизай вътре, Майрън. Губиш си времето.

 

 

Мейбъл Едуардс седна срещу него в малката всекидневна.

— Значи Бренда си спомня „Холидей Ин“ — каза тя.

Около окото й все още имаше жълтеникав остатък от синината, но щеше да изчезне дълго преди болката в слабините на Марио. Все още се мотаеха няколко от гостите, но къщата вече беше притихнала. Действителността се беше настанила в мрака. Уин седеше отвън и наблюдаваше.

— Много смътно — отговори Майрън. — Само неясни картини, но нищо конкретно.

Мейбъл кимна, сякаш това изглеждаше напълно обяснимо.

— Беше много отдавна — каза тя.

— Значи Бренда наистина е била в хотела?

Мейбъл сведе очи и приглади подгъва на роклята си. После се протегна към чашата чай.

— Бренда беше там — каза тя — с майка си.

— Кога?

Мейбъл поднесе чашата към устата си.

— В нощта, когато Анита изчезна.

Майрън се опита да не изглежда прекалено объркан.

— Значи тя е взела Бренда със себе си?

— Отначало, да.

— Не разбирам. Бренда никога не ми е споменавала нищо…

— Бренда беше на пет години. Не помни. Или поне Хорас така мислеше.

— Но и вие не ми казахте нищо преди.

— Хорас не искаше тя да знае за това — отвърна Мейбъл. — Мислеше, че то ще я нарани.

— И все пак не схващам. Защо Анита е завела Бренда в хотела?

Мейбъл Едуардс най-после отпи от чая си. После остави внимателно чашата си на масичката. Оправи роклята си отново и се заигра с верижката около врата й.

— Както ти казах и преди, Анита написа бележка на Хорас, в която му съобщаваше, че изчезва. Взе всичките му пари и избяга.

Майрън започна да загрява.

— Но е възнамерявала да вземе и Бренда със себе си — каза той.

— Да.

Парите, помисли си Майрън. Винаги го беше притеснявала мисълта, че Анита е взела всичките пари и е изчезнала. Да бягаш от опасността е едно. Но да оставиш дъщеря си без стотинка изглеждаше необичайно жестоко. Но вече имаше обяснение — Анита беше възнамерявала да отведе и Бренда.

— И какво стана? — попита Майрън.

— Анита промени решението си.

— Защо?

Някаква жена се появи на вратата. Мейбъл я изгледа мрачно и жената мигновено изчезна. Майрън дочу шумове от кухнята. Семейството и приятелите разчистваха къщата, за да я подготвят за следващия траурен ден. Мейбъл изглеждаше състарена от сутринта. Умората се излъчваше от нея като сияние.

— Анита приготви багаж и за двете — успя да каже тя. — Избяга и се настаниха в онзи хотел. Не знам какво е станало след това. Може би Анита се е уплашила. Или е осъзнала, че ще й е невъзможно да избяга заедно с едно петгодишно дете. Няма значение. Анита се обади на Хорас. Плачеше и беше изпаднала в истерия. Всичко й дошло прекалено много. Помолила Хорас да отиде в хотела и да прибере Бренда.

Мълчание.

— Значи Хорас е ходил в „Холидей Ин“? — попита Майрън.

— Да.

— А къде е била Анита през това време?

Мейбъл сви рамене.

— Предполагам, че вече е била избягала.

— И всичко това се случи вечерта, когато изчезна?

— Да.

— Значи Анита е избягала само няколко часа преди да се обади на Хорас?

— Точно така.

— Какво я е накарало да си промени решението толкова бързо? — запита Майрън. — Какво би могло да я накара толкова бързо да се откаже от дъщеря си?

Мейбъл Едуардс се надигна с тежка въздишка и отиде до телевизора. Обичайните й плавни движения сега изглеждаха сковани заради мъката й. Тя протегна колеблива ръка и взе най-горната снимка. После я показа на Майрън.

— Това е бащата на Терънс — Роланд — каза тя. — Мъжът ми.

Майрън се вгледа в черно-бялата снимка.

— Роланд беше застрелян една вечер, когато се прибираше от работа. За дванайсет долара. На площадката пред вратата ни. Два изстрела в главата. За дванайсет долара.

Гласът й прозвуча монотонно и безстрастно.

— Не успях да се съвзема от смъртта му. Роланд беше единственият мъж, когото съм обичала. Започнах да пия. Терънс беше съвсем малко момченце, но толкова приличаше на баща си, че не можех да го гледам в очите. И затова пиех още повече. После започнах да взимам наркотици. Спрях да се грижа за сина си. Хората от социалната служба го прибраха в сиропиталище.

Мейбъл погледна към Майрън, очаквайки реакцията му. Той се опита да си придаде безразличен вид.

— Анита беше човекът, който ме спаси. Те с Хорас ме изпратиха в клиника, за да се излекувам. Отне ми известно време, но се оправих. Междувременно Анита се грижеше за Терънс, за да не може държавата отново да ми го отнеме.

Мейбъл дръпна очилата от верижката на гърдите си и ги сложи на носа си. После се вторачи в образа на мъртвия си съпруг. Копнежът, изписан на лицето й, беше толкова силен, че Майрън усети как в собствените му очи напират сълзи.

— Когато имах най-голяма нужда от нея — продължи Мейбъл, — Анита винаги беше до мен. Винаги.

Тя отново погледна към Майрън.

— Разбираш ли какво ти казвам?

— Не, госпожо. Не разбирам.

— Анита винаги беше до мен — повтори Мейбъл. — Но когато тя имаше неприятности, къде бях аз? Знаех, че те с Хорас имат проблеми. И не им обърнах внимание. Тя изчезна, а как постъпих аз? Опитах се да я забравя. Тя избяга, а аз си купих тази хубава къщичка, далеч от копторите, и се опитах да оставя всичко зад себе си. Ако Анита просто беше оставила брат ми, е, това щеше да е неприятно. Но нещо я бе уплашило, и то толкова много, че изостави собственото си дете. Просто ей така. И не спирам да се питам какво е било това нещо. Какво може да я е уплашило толкова, че да не иска да се върне двайсет години?

Майрън се размърда на стола си.

— Стигнахте ли до някакви отговори? — попита той.

— Не — отговори Мейбъл. — Затова веднъж попитах Анита.

— Кога?

— Мисля, че беше преди петнайсет години. Когато се обади, за да пита за Бренда. Попитах я защо не се върне да види собствената си дъщеря.

— И тя какво отговори?

Мейбъл го погледна право в очите.

— Тя каза: „Ако се върна, Бренда ще умре“.

Майрън усети ледените пръсти, стиснали сърцето му.

— Какво е искала да каже с това?

— Каза го сякаш беше нещо сигурно. Като едно и едно две. — Мейбъл върна снимката на мъжа си върху телевизора. — Никога повече не я попитах — каза тя. — Според мен понякога има неща, които е по-добре да не знаеш.