Харлан Коубън
Погрешен удар (29)

Глава двадесет и осма

Градинарска ножица.

Не можеше да е съвпадение. Майрън грабна мобифона и позвъни в салона, където тренираше Бренда. След няколко минути чу гласа й.

— Здрасти — каза тя.

— Здрасти.

И двамата замълчаха.

— Обичам разговорливи мъже — каза Бренда.

— Аха — изсумтя Майрън.

Бренда се засмя. Звукът беше мелодичен и прободе сърцето му.

— Как си? — попита той.

— Добре — отговори тя. — Играта помага. Освен това мислих за теб много. Това също помага.

— И на мен също — отвърна Майрън.

Духовити реплики. Една след друга.

— Ще дойдеш ли на мача довечера? — попита Бренда.

— Разбира се. Искаш ли да те взема?

— Не. Ще се кача в автобуса с останалите от отбора.

— Имам въпрос — каза Майрън.

— Давай.

— Как бяха имената на двете момчета с прерязаните ахилесови сухожилия?

— Клей Джаксън и Артър Харис.

— И са били накълцани с градинарска ножица, нали?

— Точно така.

— И живеят в Ийст Ориндж?

— Да. Защо?

— Не мисля, че Хорас е бил човекът, който ги е наранил.

— Кой тогава?

— Дълга история. Ще ти я разкажа по-късно.

— След мача — предложи Бренда. — Ще трябва да обърна малко внимание на репортерите, но после можем да си вземем нещо за хапване и да се върнем в дома на Уин.

— Така е добре — каза Майрън.

Мълчание.

— Звуча прекалено нетърпеливо, нали? — запита Бренда накрая.

— Не.

— Трябва да се правя на по-недостъпна.

— Не е нужно.

— Просто… — каза тя, замълча и започна отново. — Просто ми се струва, че така е правилно.

Майрън кимна в телефона. Знаеше. Помисли за казаното от Есперанца, че има навика да се разкрива прекалено много, без да се тревожи, че ще пострада.

— Ще се видим на мача — каза Майрън.

После изключи.

Седна, затвори очи и се замисли за Бренда. За момент не отпъди мислите си. Остави ги да го завладеят напълно. Тялото му потръпна. Той започна да се усмихва.

Бренда.

Майрън отвори очи и се върна към действителността. Отново взе мобифона и набра номера на Уин.

— Говорете.

— Имам нужда от помощ — съобщи Майрън.

— Страхотно — отвърна Уин.

* * *

Срещнаха се в универсалния магазин в Уест Ориндж.

— Колко далеч отиваме? — попита Уин.

— На около десет минути път.

— В кофти район?

— Да.

Уин погледна към скъпоценния си ягуар.

— Тогава ще отидем с твоята кола — реши той.

Качиха се във форда. Късното слънце хвърляше дълги сенки по улиците. От тротоарите се издигаше жега. Въздухът беше толкова задушен и гъст, че на откъснала се от дървото ябълка щяха да са й нужни няколко минути, за да се приземи.

— Проверих стипендия „Достъпно образование“ — започна Уин. — Който и да е създал фонда, е имал доста добри финансови съветници. Парите идват от чуждестранен източник, и по-точно от Каймановите острови.

— Значи не е възможно да бъдат проследени?

— Почти невъзможно — поправи го Уин. — Но дори на места като Каймановите острови подкупът си е подкуп.

— И кого ще трябва да подкупим?

— Вече е направено. За съжаление сметката е била под фалшиво име и е закрита преди четири години.

— Преди четири години — повтори Майрън. — Точно след като Бренда е получила последната си стипендия. Преди да започне да учи медицина.

Уин кимна.

— Логично — каза той.

— Значи сме в задънена улица.

— Временно, да. Някой може да провери старите документи, но това ще отнеме няколко дни.

— Нещо друго?

— Получателят на стипендията бил избран от определен екип адвокати, а не от образователна институция. Критериите били твърде неясни: потенциал за учене, добро поведение и разни ей такива.

— С други думи, всичко е било нагласено така, че адвокатите да изберат Бренда. Както решихме и преди, това е било начин парите да стигнат до нея.

Ново кимване.

— Логично — повтори Уин.

Напуснаха Уест Ориндж и влязоха в Ийст Ориндж. Пейзажът постепенно се промени. Красивите големи къщи се превърнаха в блокове. После къщите се появиха отново, но този път по-малки и скупчени близо една до друга. Започнаха да изникват и изоставени фабрики. Също и общински жилища. Деградираща пеперуда, която се превръща обратно в гъсеница.

— Освен това се чух с Хол — съобщи Уин.

Хол беше експерт по електроника, когото познаваха от дните, когато работеха за правителството. Майрън го беше изпратил да провери подслушването на някои телефони.

— И?

— Във всички жилища е имало подслушвателни устройства — в дома на Мейбъл Едуардс, Хорас Слотър и в общежитието на Бренда.

— Не се изненадвам — каза Майрън.

— С изключение на едно — поправи го Уин. — Устройствата в две от къщите — в домовете на Мейбъл и Хорас — са били стари. Хол смята, че са там поне от три години.

Мислите на Майрън отново запрепускаха безразборно.

— Три години?

— Да. Това, разбира се, е само неговата преценка. Но устройствата били стари и в някои случаи — покрити с прах.

— А устройството на телефона на Бренда?

— Скорошно. Но тя живее там само от няколко месеца. Освен това Хол намерил подслушвателни устройства из цялото жилище на Бренда. Едно под бюрото в спалнята й. Второ под канапето в общата стая.

— Микрофони?

Уин кимна.

— Някой се интересува не само от телефонните разговори на Бренда.

— Господи.

Уин почти се усмихна.

— Да. И аз реших, че ще ти се стори странно.

Майрън се опита да вкара новите данни в мозъка си.

— Някой очевидно шпионира семейството от дълго време — каза той.

— Очевидно — съгласи се Уин.

— Това навежда на мисълта, че става дума за човек с ресурси.

— Наистина.

— Тогава трябва да е семейство Брадфорд — каза Майрън. — Те търсят Анита Слотър. Доколкото знаем, я търсят вече двайсет години. Това е единственото, което има логика. И знаеш ли какво още означава това?

— Моля те, сподели — отвърна Уин.

— Артър Брадфорд ме е мамил.

Уин изохка.

— Лъжлив политик? Сигурно после ще ми кажеш, че и великденското зайче не съществува?

— Точно както си мислехме отначало — каза Майрън. — Анита Слотър е избягала, защото се е уплашила. И затова Артър Брадфорд е готов да ни сътрудничи. Той иска да намеря Анита, за да може да я убие.

— А после ще се опита да убие и теб — добави Уин, оглеждайки косата си в страничното огледало. — Не е лесно да си толкова красив — каза той.

— А ти спокойно страдаш, без да се оплакваш.

— Такъв съм си аз.

Уин хвърли един последен поглед и върна огледалото на мястото му.

Клей Джаксън живееше в редица къщи, чиито задни дворове гледаха към шосе 280. Кварталът изглеждаше работнически. Къщите бяха двуфамилни, с изключение на няколко ъглови, чиито първи етажи бяха превърнати в кръчми. Изтощени неонови реклами на „Будвайзер“ проблясваха зад мърлявите прозорци. Всички огради бяха телени. През пукнатините по тротоарите се подаваха толкова много плевели, че не можеше да се определи къде свършват тротоарите и къде започват малките ливадки пред къщите.

Изглежда, обитателите на квартала бяха само черни. Майрън отново усети необяснимо неудобство.

Срещу къщата на Клей Джаксън се виждаше малък парк. Хората в него се готвеха за барбекю. Течеше бейзболен мач. Висок смях се носеше от всички страни. Чуваше се и силна музика. Когато Майрън и Уин излязоха от колата, всички очи се обърнаха към тях. Тонколоната внезапно замълча. Майрън се насили да се усмихне. Уин остана напълно безразличен към огледа.

— Вторачили са се в нас — каза Майрън.

— Ако двама чернокожи спрат пред дома ти в Ливингстън — каза Уин, — как ще бъдат посрещнати?

Майрън кимна.

— Значи според теб съседите вече звънят в полицията и описват „двамата подозрителни младежи“, които бродят из улиците на квартала?

Уин повдигна вежди.

— Младежи?

— Иска ми се да мисля, че все още сме такива.

— Мечти.

— Така си е.

Отправиха се към дома на Клей, който приличаше на къщата от „Улица Сезам“. Някакъв мъж ровеше в близката кофа за боклук, но той въобще не приличаше на Сърдиткото Оскар. Майрън почука на вратата. Уин се огледа наоколо. Бейзболистите и приготвящите скарата все още стояха вторачени в тях. Не изглеждаха доволни от онова, което съзираха.

Майрън почука отново.

— Кой е? — извика женски глас.

— Казвам се Майрън Болитар. А това е Уин Локуд. Бихме искали да се видим с Клей Джаксън, ако е възможно.

— Бихте ли изчакали една секунда?

Изчакаха поне една минута. После чуха изтракването на верига. Топката на вратата се завъртя и пред тях се появи някаква жена. Беше чернокожа, вероятно на около четиридесет години. Усмивката й трептеше като неоновите реклами по витрините на кръчмите.

— Аз съм майката на Клей — представи се тя. — Моля, заповядайте.

Последваха я вътре. Нещо ароматно се готвеше на печката. Стар климатик ръмжеше като реактивен самолет, но все пак работеше. Хладината беше приятна, макар и за кратко. Майката на Клей ги поведе по тесен коридор и ги изкара от къщата през кухненската врата. Отново бяха навън, този път в задния двор.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? — попита тя, надвиквайки шума от движението по магистралата.

Майрън погледна към Уин, който намръщено отвърна на погледа му.

— Не, благодаря ви — отговори Майрън.

— Добре.

Усмивката вече трепкаше още по-бързо, като светлина от прожектор в дискотека.

— Отивам да доведа Клей. Веднага се връщам.

Кухненската врата се затръшна.

Останаха сами навън. Дворчето беше съвсем малко. Виждаха се лехи с пъстри цветя и два големи храста, които бавно умираха. Майрън пристъпи към оградата и се вгледа в магистралата. По четирилентовия път кипеше оживено движение. Изгорели газове се издигаха бавно във влажния въздух, без да се разсейват. Когато преглътна, Майрън реши, че е усетил вкуса им.

— Това не ми харесва — каза Уин.

Майрън кимна. Двама бели идват в дома ти. Не познаваш никой от тях. Не искаш никакви документи. Просто ги поканваш и ги оставяш на двора. Нещо определено не беше наред.

— Да видим какво ще стане — каза Майрън.

Не се наложи да чакат дълго. Осем едри мъже се появиха от три различни посоки. Двама нахлуха през кухненската врата.

Трима заобиколиха къщата отдясно. Още трима отляво. Всички носеха алуминиеви бейзболни бухалки и изражения, които казваха: „Хайде да ги сритаме по задниците“. Майрън усети как пулсът му се ускорява. Уин скръсти ръце. Само очите му се движеха.

Това не бяха улични гамени или членове на някоя банда. Бяха бейзболистите от парка. Възрастни мъже с тела, заякнали от ежедневния тежък труд — докери, хамали и други подобни. Някои държаха бухалките си готови за удар. Други ги бяха облегнали на раменете си. Трети нежно потупваха краката си с тях.

Майрън се намръщи към слънцето.

— Свършихте ли играта, момчета? — запита той.

Най-едрият застана отпред. Имаше огромно твърдо шкембе, мазолести длани и мускулестите ръце на човек, който с лекота можеше да прекърши тренировъчните уреди във фитнес залата. Бейзболното му кепе „Найк“ беше закопчано на последната дупка, но въпреки това му стоеше като еврейска молитвена шапчица. Тениската му носеше емблемата на „Рибок“. Кепе „Найк“, тениска „Рибок“. Странно съчетание на марки.

— Играта тепърва започва, глупако.

Майрън погледна към Уин, който каза:

— Добре поднесено, но липсва оригиналност. Освен това думата „глупако“ в края звучи излишно. Не съм възхитен от възможностите му да се изразява, но да изчакаме следващото остроумие.

Осемте мъже се скупчиха около двамата приятели. Найк/ Рибок, който очевидно беше водачът на групата, размаха бухалката си.

— Хей, „Чуден хляб“, довлечи си задника тук.

Уин погледна към Майрън, който каза:

— Мисля, че има предвид теб.

— Сигурно, защото и аз помагам за изграждането на силни тела по дванайсет начина — цитира Уин известната реклама.

После Уин се усмихна и сърцето на Майрън подскочи. Хората винаги постъпваха така. Вечно се прицелваха в Уин. Със своите метър и седемдесет и пет, Уин беше половин глава по-нисък от Майрън. Но не беше само това. Русата коса, бледото порцеланово лице, изпъстрено с тънки сини вени, изкарваха наяве най-лошото у хората. Уин изглеждаше мек, ленив и разглезен. От онези типове, които удряш и се пръсват като евтин порцелан. Лесна плячка. Всички обичат лесната плячка.

Уин пристъпи към Найк/Рибок. Повдигна вежди и му се ухили.

— Ти ли ме търсиш?

— Как се казваш, Чуден хляб?

— Търгуд Маршъл — отговори Уин.

Този отговор не се хареса на тълпата. Чу се мърморене.

— Да не подмяташ расистки забележки?

— Не аз наричам хората „Чуден хляб“.

Уин хвърли поглед към Майрън и вдигна палец. Майрън отвърна на жеста му. Ако това беше училищен спор, Уин щеше да е спечелил точка.

— Ченге ли си, Търгуд?

Уин се намръщи.

— В този костюм? — запита той, като подръпна реверите си. — Стига глупости, моля те.

— Какво искаш тогава?

— Искаме да поговорим с Клей Джаксън.

— За какво?

— За слънчевата енергия и ролята й в двадесети век.

Найк/Рибок огледа бойците си, които стесниха кръга около двамата приятели. Майрън усети пулсиране в ушите си. Продължи да наблюдава Уин и зачака.

— Струва ми се — продължи водачът, — че вие, бели момчета, искате отново да нараните Клей.

Той пристъпи по-близо до тях. Очи в очи.

— Струва ми се, че ние имаме право да използваме смъртоносна сила, за да го защитим. Така ли е, приятели?

Бойците изръмжаха в съгласие и повдигнаха бухалките си.

Движението на Уин беше внезапно и неочаквано. Той просто протегна ръка и грабна бухалката на Найк/Рибок. Устата на огромния мъж зейна изненадано. Той се вторачи в ръцете си, сякаш очакваше бухалката да се върне там всеки момент. Нямаше да стане. Уин я захвърли в ъгъла на двора.

После пристъпи към здравеняка.

— Искаш ли да изтанцуваме едно танго, Черно хлебче?

— Уин — обади се Майрън.

Но Уин държеше врага си под око и не му обърна внимание.

— Чакам.

Найк/Рибок се ухили. После разтърка ръце и облиза устни.

— Този е мой, приятели.

Да, лесна плячка.

Огромният мъж се хвърли напред като чудовището на Франкенщайн. Дебелите му пръсти се протегнаха към врата на Уин, който остана неподвижен до последния възможен момент. После Уин се задейства. Притисна пръстите си един в друг и превърна ръката си в нещо като копие. Пръстите се стрелнаха светкавично и удариха ларинкса на едрия мъж. От устата на здравеняка излезе хъркащ звук. Ръцете му инстинктивно посегнаха към гърлото му. Уин се наведе и замахна с крак. Токът на обувката му подкоси краката на Найк/Рибок. Мъжагата се просна по гръб и удари глава в земята.

Уин натика 44-калибровия си пистолет в лицето му. Все още се усмихваше.

— Струва ми се — каза Уин, — че ти току-що ме нападна с бейзболна бухалка. Струва ми се, че ако те прострелям в лявото око, веднага ще ме оправдаят.

Майрън също извади оръжието си и нареди на останалите от групата да хвърлят бухалките. Послушаха го. После ги накара да легнат по корем с ръце зад главите и сключени пръсти. Отне му минута-две, но всички се подчиниха.

Найк/Рибок също вече лежеше по корем. Той протегна врат и изръмжа:

— Няма да стане.

Уин подръпна ухото си с ръка.

— Моля? — запита той учтиво.

— Няма да ви позволим отново да нараните момчето.

Уин избухна в смях и леко подритна главата на мъжа с върха на обувката си. Майрън улови погледа му и поклати глава. Уин сви рамене и спря.

— Не искаме да нараним никого — каза Майрън. — Просто се опитваме да разберем кой е нападнал Клей на онзи покрив.

— Защо? — запита някакъв глас.

Майрън се завъртя към кухненската врата. Млад мъж, облегнат на патерици, изкуцука от вратата. Гипсът върху сухожилието му приличаше на морско чудовище, готвещо се да погълне целия му крак.

— Защото всички мислят, че го е направил Хорас Слотър — отговори Майрън.

Клей Джаксън застана на един крак.

— Е, и? — запита той.

— Той ли го направи?

— Ти пък защо се интересуваш?

— Защото го убиха.

Клей сви рамене.

— Е, и? — повтори той.

Майрън отвори уста, затвори я и въздъхна.

— Това е дълга история, Клей — каза той. — Просто искам да знам кой сряза сухожилието ти.

Хлапакът поклати глава.

— Не мога да говоря за това.

— Защо?

— Те ми заповядаха.

Уин се обърна към момчето за първи път.

— И ти реши да им се подчиниш?

Момчето застана с лице към него.

— Да — отговори то.

— Човекът, който ти стори това — продължи Уин… — за страшен ли го намираш?

Адамовата ябълка на Клей затанцува нагоре-надолу.

— Да, мамка му.

Уин се ухили.

— Аз съм по-страшен — каза той.

Никой не помръдна.

— Би ли искал да ти демонстрирам?

Майрън се опита да го спре.

— Уин — каза той сериозно.

Найк/Рибок реши да се възползва от факта, че никой не го наблюдаваше, и започна да се надига на лакти. Уин повдигна крак и стовари съкрушителен ритник върху врата му. Найк/Рибок се отпусна безжизнено на земята с разперени ръце. Въобще не помръдна повече. Уин положи крак върху черепа му. Бейзболното кепе падна на земята. Уин натисна лицето му в калната почва, сякаш гасеше фаса на цигара.

— Уин — повтори Майрън.

— Престани! — извика Клей Джаксън, като погледна умолително към Майрън с ококорени и отчаяни очи. — Това е чичо ми, човече. Просто се грижи за мен.

— И върши страхотна работа — добави Уин и отново натисна с крак.

Лицето на чичото потъна още по-дълбоко в меката почва. Носът и устата му се запушиха с кал. Огромният мъж вече не можеше да диша.

Един от приятелите му започна да се надига. Уин насочи оръжието си към него и каза:

— Важна забележка. Не съм добър в предупредителните изстрели.

Мъжът бавно се отпусна обратно на земята.

С крак върху главата на чичото, Уин отново се обърна към Клей Джаксън. Момчето се опитваше да си придаде вид на смелчага, но видимо трепереше. Също и Майрън.

— Страхуваш се от възможна опасност — обясни му Уин. — Когато би трябвало да се страхуваш от сигурната.

Той повдигна крака си и се приготви за нов удар.

Майрън пристъпи към него, но погледът на Уин го накара да замръзне на място. После Уин отново се усмихна. Беше спокойна, леко развеселена усмивка, която показваше, че е готов да нанесе удара. Освен това показваше, че Уин ще се наслаждава на действията си. Майрън беше виждал усмивката много пъти, но въпреки това кръвта му изстина.

— Ще броя до пет — каза Уин на момчето. — Но вероятно ще му смачкам черепа, преди да стигна до три.

— Двама бели — бързо каза Клей Джаксън. — С пистолети. Едрият ни завърза. Беше млад и приличаше на човек, който прекалява с тренировките. Дребният възрастен тип беше водачът. Той ни преряза сухожилията.

Уин се обърна към Майрън и разпери ръце.

— Можем ли вече да си тръгваме? — запита той.