Харлан Коубън
Погрешен удар (24)

Глава двадесет и трета

Докато икономът Матюс водеше Майрън обратно по дългия коридор, същите две думи продължаваха да дразнят мозъка му: баща ми?

Майрън затърси из паметта си някакъв спомен — да е дочувал името на Брадфорд в дома им, политическа клюка за най-прочутия жител на Ливингстън. Нищо не се появи.

Откъде Брадфорд познаваше баща му?

Огромният Марио и Кльощавият Сам стояха във фоайето. Марио се разхождаше напред-назад, сякаш самият вид на пода го вбесяваше. Ръцете му се размахваха около него с финеса на цирков клоун. Ако беше герой от рисувано филмче, сигурно от ушите му щеше да излиза пара.

Кльощавият Сам пушеше цигара, облегнат на перилата като Синатра, чакащ Дино. Той притежаваше тази лекота. Като Уин. Майрън можеше да участва в битки и беше добър в това, но не можеше да се отърве от адреналиновия шок, треперещите крака и студената пот след нея. Разбира се, това беше нормално. Много малко хора притежаваха рядката способност да се самоизключват, да останат напълно спокойни и да наблюдават действията като на забавен кадър.

Огромният Марио тръгна към Майрън. Юмруците му бяха стиснати. Лицето му беше изкривено, сякаш дълго бе стоял притиснат до стъклена врата.

— Мъртъв си, задник — изрева той. — Чуваш ли ме? Мъртъв. Мъртъв и погребан. Ще те изведа навън и…

Майрън отново замахна с крак. И отново уцели мишената си без проблеми. Тъпакът Марио се просна на студения мрамор и се замята наоколо като риба на сухо.

— Днешният приятелски съвет — каза Майрън. — Защитният бандаж е инвестиция, която си заслужава.

После Майрън погледна към Сам, който си стоеше спокойно облегнат на перилата. Сам дръпна от цигарата и изпусна дима от ноздрите си.

— Новак е — обясни Сам.

Майрън кимна.

— Понякога искаш да изплашиш глупаците — продължи Сам. — А глупаците се страхуват от големите мускули.

Той дръпна още веднъж от цигарата и добави:

— Но не позволявай неговата некомпетентност да те направи прекалено самоуверен.

Майрън сви очи. Канеше се да отговори хапливо, но се въздържа и поклати глава. Самоувереност. Ритник в слабините.

Прекалено лесно.

Уин чакаше до колата на Майрън. Стоеше леко приведен в кръста и упражняваше замаха си за голф. Разбира се, нямаше стик или топка. Спомнете си как рок музиката гърми с всичка сила, а вие скачате на леглото и свирите на въздушна китара? Играчите на голф правят същото. Чуват някакъв странен зов на природата, стъпват на въображаемата поляна и размахват стикове. Понякога, когато искат да се вживеят още повече, вадят въображаеми стикове от въображаемите си сакове. И също като тийнейджърите с въздушните китари, обичат да се гледат в огледалата. Например Уин често проверяваше отражението си във витрината на някой магазин. Спираше на тротоара, заемаше стойка и размахваше въздушния си стик.

— Уин?

— Момент.

Уин беше нагласил огледалото от предната дясна страна така, че да може да се вижда целият. Той спря по средата на замаха си, забелязвайки нещо в отражението си.

— Запомнете — каза Майрън. — Предметите в огледалото винаги изглеждат по-малки, отколкото са.

Уин не му обърна внимание. Нагласи топката и замахна отново. От доволния му вид човек можеше да си представи как топката се приземява точно в дупката. Уин се усмихна и вдигна ръце, за да поздрави ръкопляскащата тълпа. Играчи на голф!

— Как дойде дотук толкова бързо? — попита Майрън.

— С хеликоптера на Батман.

„Лок Хорн Секюрити“ притежаваше хеликоптер и площадка за кацане на покрива. Вероятно Уин беше слязъл на някоя близка ливада и бе дотичал дотук.

— Значи чу всичко? — запита Майрън.

Уин кимна.

— Какво мислиш?

— Загуба — отговори Уин.

— Точно така. Трябваше да го прострелям в коляното.

— Точно така. Но сега имах предвид цялата тази работа.

— Какво означава това?

— Означава, че Артър Брадфорд може да има предвид нещо. Не виждаш наградата.

— И каква е наградата?

Уин се усмихна.

— Точно така.

Майрън кимна.

— Нямам абсолютно никаква представа за какво говориш.

Той отключи вратите на колата и двамата мъже се настаниха на седалките. Кожата беше нагорещена от слънцето. Климатикът издуха струя неприятно топъл въздух.

— От време на време — каза Уин — изпълняваме някои извънредни задачи по една или друга причина. Но в повечето случаи е имало цел. Знаехме какво се опитваме да постигнем.

— И не мислиш, че сега е така?

— Правилно.

— Тогава ще ти дам три цели — каза Майрън. — Първо, опитвам се да намеря Анита Слотър. Второ, опитвам се да намеря убиеца на Хорас Слотър. Трето, опитвам се да предпазя Бренда.

— От какво?

— Още не знам.

— Аха — кимна Уин. — Позволи ми да се уверя, че съм те разбрал правилно. Значи смяташ, че най-добрият начин да предпазиш госпожица Слотър е да вбесиш ченгетата, най-мощното семейство в щата и банда прочути мафиоти?

— Няма друг начин.

— Да, разбира се, сигурно си прав. Освен това трябва да обсъдим и още две цели.

Уин наклони огледалото и провери косата си. Русата му коса беше идеално сресана. Все пак той я приглади, мръщейки се. Когато свърши, върна огледалото на мястото му.

— Да започнем с намирането на Анита Слотър — предложи той.

Майрън кимна, но знаеше, че това, което щеше да чуе, няма да му хареса.

— Това беше най-важното, нали? Да намерим майката на Бренда.

— Точно така — потвърди Майрън.

— Добре, позволи ми отново да се уверя, че те разбирам. Започваш да дразниш ченгетата, най-мощното семейство в щата и мафиотите, за да намериш една жена, която е изчезнала преди двайсет години, така ли?

— Да.

— И каква е причината за това издирване?

— Бренда. Тя иска да узнае къде е майка й. Има право…

— Ами — прекъсна го Уин.

— Ами?

— За какви права говориш? Бренда няма никакво право тук. Да не би да вярваш, че някой държи Анита Слотър насила?

— Не.

— Тогава какво, по дяволите, се опитваш да постигнеш? Ако Анита Слотър искаше да се види с дъщеря си, щеше да го направи. Очевидно тя не е искала да го направи. Знаем, че е избягала преди двайсет години. Знаем, че е сторила всичко възможно, за да си остане скрита. Единственото, което не знаем, е: защо? Но вместо да уважиш решението й, ти решаваш да го пренебрегнеш.

Майрън не отговори.

— При нормални обстоятелства — продължи Уин — това издирване щеше да е рисковано. Но когато добавиш и утежняващите фактори — очевидната опасност да разгневиш съперниците си, става още по-лошо. Простичко казано, поемаме огромен риск почти без причина.

Майрън поклати глава, но разбра логиката на Уин. Нали и самият той бе размишлявал по тези въпроси. Отново беше тръгнал по тънко въже, този път над бушуващ ад, и повличаше и други, включително Франсин Нигли, със себе си. И за какво? Уин беше прав. Вбесяваше хора с власт. Може би дори неволно помагаше на онези, които желаеха да навредят на Анита Слотър, да я изкарат на открито, за да я превърнат в идеална мишена. Майрън знаеше, че трябва да действа адски внимателно. Един погрешен ход и край.

— Има и още нещо — опита Майрън. — Може едно престъпление да е било покрито.

— За Елизабет Брадфорд ли говориш?

— Да.

Уин се намръщи.

— Това ли е целта ти, Майрън? Да рискуваш сума ти животи, за да й осигуриш справедливост след двайсет години? Елизабет Брадфорд те вика от гроба си или нещо подобно?

— Трябва да мисля и за Хорас Слотър.

— Какво за него?

— Беше мой приятел.

— И вярваш, че намирайки убиеца му, ще потиснеш чувството си за вина заради това, че не си говорил с него повече от десет години?

Майрън преглътна тежко.

— Подъл удар, Уин.

— Не, приятелю, просто се опитвам да те издърпам от бездната. Не твърдя, че няма нищо хубаво в това, което вършиш. И преди сме работили за съмнителна печалба. Но трябва да се замислиш дали наистина си заслужава. Опитваш се да намериш една жена, която не иска да бъде намерена. Предизвикваш сили, които са много по-мощни от мен и теб, взети заедно.

— Звучиш почти уплашен, Уин.

Уин го изгледа.

— Познаваш ме добре.

Майрън се вгледа в сините очи със сребристи точици. Кимна. Наистина го познаваше добре.

— Говоря за прагматизъм — продължи Уин. — Не за страх. Да ги притискаш, е хубаво. Да се изправиш лице в лице срещу тях е чудесно. И преди сме вършили такива неща. И двамата знаем, че аз не бягам от подобни ситуации, а дори вероятно им се наслаждавам прекалено много. Но винаги е имало цел. Търсехме Кати, за да свалим обвиненията от нашия клиент. После търсихме убиеца на Валъри по същата причина. Търсихме Грег, защото ти платиха доста добре за това. Същото може да се каже и за момчето на Колдрън. Но тук целта е прекалено неясна.

Звукът на радиото беше доста намален, но Майрън чуваше ясно как Сийл сравнява любовта си с „целувка на роза от гроба“. Романтично.

— Трябва да остана в тази история още известно време — каза Майрън. — Поне още няколко дни.

Уин не отговори.

— И бих искал помощта ти — добави Майрън.

Все още никакъв отговор.

— Две стипендии са били уредени, за да се помогне на Бренда — съобщи Майрън. — Мисля, че майка й ги е осигурила, за да я подпомогне материално. Анонимно. Искам да се опиташ да проследиш парите.

Уин се протегна и изключи радиото. По пътя нямаше почти никакво движение. Климатикът бръмчеше, но иначе тишината беше пълна. След няколко минути Уин я наруши.

— Влюбен си в нея, нали?

Въпросът завари Майрън неподготвен. Той отвори уста, после я затвори. Никога преди Уин не му беше задавал подобен въпрос. Всъщност Уин винаги правеше всичко възможно, за да избегне разговори на тема любов. Да обясняваш любовните си проблеми на Уин бе все едно да обясняваш джаза на градинските мебели.

— Мисля, че е възможно — отговори Майрън.

— Това влияе лошо на решенията ти — каза Уин. — Емоциите надделяват над прагматизма.

— Не бих позволил това.

— Представи си, че не си влюбен в нея. Пак ли щеше да се занимаваш с тази история?

— Има ли значение?

Уин кимна. Разбираше го по-добре от всички останали. Хипотезите нямаха нищо общо с действителността.

— Добре тогава — каза Уин. — Дай ми някаква информация за тези стипендии. Ще видя какво мога да направя.

После и двамата замълчаха. Както винаги Уин изглеждаше абсолютно спокоен и същевременно готов за действие.

— Границата между неотстъпчив и глупав не е много ясно очертана — каза Уин. — Опитай се да останеш от правилната й страна.