Катрин Стоун, Ан Стюарт, Дона Джулиан, Джоди Ларсън
Сестри и тайни (3)

Глава 2

Питър Кейн бе неспокоен човек. Неговото почти задушаващо нетърпение се изразяваше в положителна, мощна сила, която му донесе главозамайващи успехи. Питър се наслаждаваше на постоянното си неспокойство, с радост се подчиняваше на потребността да се изправи и преодолее всяко предизвикателство.

В момента и мъжът, и неговото неспокойство бяха в капан. Положението го влудяваше. Трябваше все пак да признае, че бе прикован към мястото, което обичаше, и това правеше затворничеството му малко по-поносимо. Но Питър не бе свикнал да го лишават от свободата му, да го лишават, от каквото й да било.

Той, разбира се, сам се съгласи на сегашното си пленничество; всъщност той го предложи. А дадената дума го обвързваше по-силно и от най-тежките вериги.

Постъпваше като добър гражданин, като войник, изпълняващ дълга си. Начинанието имаше своите достойнства при положение, че очакваната с такова нетърпение заплаха щеше да се появи. С всеки ден вероятността изглеждаше все по-далечна.

Колкото повече време минаваше, толкова повече изгледи имаше територията, из която бродеше, да се разшири — отлично би било да обхване цялата планета, особено нейните високи, смъртоносни върхове. Дори временни пътувания до Сиатъл биха били добре дошли. Оставането му под домашен арест в Смарагдовия град щеше да му позволи да се разхожда из мансардата си, а оттам се виждаха прозорците на корпорацията му на Пето Авеню и Клубът за яхти в залива Яроу.

Такива разходки обаче не бяха позволени, а и Питър не би предложил подобно нещо. Ако наистина щеше да е следващата жертва на прелъстителката, вила „Рододендрон“ бе идеалното място, където да се справи с нея. Имението бе съвсем откъснато — със света го свързваше един-единствен път. И като се добави, че всички наети от него — и тук, и в града — служители бяха инструктирани да съобщават местонахождението му, без да задават никакви въпроси, несъмнено обикновено необщителният и неуловим милиардер щеше да бъде открит без особени усилия.

Затова, хайде, мила дамо, която и да си, ела и ме хвани. Сега.

 

 

Горите са прекрасни, тъмни и дълбоки.

Познатият стих — любимият стих на майка й — накара сърцето на Лорън да се свие от мъка, но тя навлезе още по-навътре в гората, опитвайки се да не обръща внимание на страховете си. Редно беше да се разхожда из градините сред смелите цветя, а не сред сенките на боровете.

Ала гората я зовеше, примамваше я. Сигурно обещанието за горите, а не за цветята, я насочи към вила „Рододендрон“. Обещанието, рискът, болката… Лорън изпитваше и трите, докато навлизаше в лоното на смарагдовото тайнство. Би могла да остане тук завинаги, заобиколена от цялото величие, опиянена от ароматите.

Тук… Където се чувстваше така дребна, незначителна, в безопасност.

Но имам обещания, които трябва да изпълня.

И дълъг път да извървя, преди навеки да заспя.

Майка им пренебрегна дадените обещания и избра прекрасната утеха на вечния сън в изплетената от листа люлка на гората. Сега пред Лорън стоеше същият избор. Пистолетът, същият пистолет, се намираше в ръката й, а вятърът, свирещ сред боровете, напомняше най-нежна серенада, спокойна приспивна песен; би трябвало Лорън да има право да заспи, защото, за разлика от майка си тя бе изпълнила обещанията си.

— Ще се грижиш добре за сестрите си, нали — попита я майка й в онази Бъдни вечер, преди да отиде в гората. — А и за татко също, нали?

Както винаги Лорън й обеща. Желанията на майка й звучаха познато — припев, който я караше да се чувства нужна; тя будеше доверие и това я обвързваше по особен, специален начин с майка й, която обожаваше.

През онзи страшен ден наглед нямаше нищо тревожно. Обаче Лорън винаги щеше да се пита дали не е имало някакъв знак, който е пропуснала заслепена от своята потребност да се чувства необходима, ако не бе трескавото й желание да се чувства достойна за доверието на майка си.

Както обеща, Лорън се погрижи за по-малките си сестри и за баща си. Сега момичетата бяха пораснали, независими, силни, а баща им почина преди две години и… Лорън бе изпълнила обещанията си.

Сега можеше да заспи.

Загледа се в пистолета. Малък, направен за жена; беше странно красив. Перлената му дръжка блестеше като дъга, а лъскавата стомана — като огледало.

Лорън съзря лице в яркото стоманено огледало — лицето на майка си; собственото си лице.

Горите са прекрасни, тъмни и дълбоки.

Дали, преди да натисне спусъка, майка й си е повтаряла любимия стих? А може би от страх, че следващият ще й напомни за дадените обещания, трескаво е натиснала спусъка? Толкова големи ли са били страданията й, че сърцето на дъщеря й е изглеждало като малка и приемлива саможертва?

Или, накрая, е било просто импулс, невъзвратимо хрумване, предизвикано от нашепването на вечнозелените дървета и нежните въздишки на папратта?

Наистина ли беше дъщеря на майка си? Това бе въпрос — въпросът — от който Лорън бягаше от толкова време и пред който сега щеше да се изправи.

Тъкмо това е причината, даде си сметка тя, поради която е тук. Изведнъж всичко се подреди съвсем логично, поне в жадуващия за сън мозък на Лорън.

Това е причината, поради която Джон я заряза и тя изпадна в дълбоко униние, лишило я от сън; неизразимото чувство на самота, принудило я да се обърне към радиото за компания. Лорън бе повярвала, че вилата я привлича с обещанието за цветя. Но не беше истина.

Дойде тук заради горите. В конспирацията вземаше участие и стаята й — единствената свободна във вилата — от нея не се излизаше в градините, а към гората: гъста стена от уханен смарагд, в която тя откри пътечката, засияла като копринена зелена панделка.

Пътуването й я доведе тук, на това тъмно място в дълбоката прекрасна гора. Сама, сама, единствено със спокойствието на гората… и със смъртоносното оръжие в ръката.

„Такава ли е съдбата ми? Да свърша като майка си? Тук ли ще приключи всичко… или именно тук най-сетне ще започна да живея?“

Отговорът се съдържаше в тези думи, нашепвани от върховете на високите борове. Сега огромните вечнозелени растения й говореха така нежно, че тя не различаваше думите им. След време хорът им щеше да стане по-силен, а песента — по-чиста и ясна. Ще почака. Трябва да почака. Какъвто и да бъде отговорът, каквато и да бъде присъдата на нашепващите дървета, тя ще се подчини…

— Здравейте.

Гласът долетя дълбок и плътен като гората, изпълнен с прекрасна, смайваща загриженост.

Лорън вдигна поглед от блестящата стомана на пистолета и среща очи с цвета на гората; проблясваха с особена вътрешна сила, докато напрегнато се взираха в нея.

— Стрелба ли тренирате? — попита я той.

Горската нимфа, сепната и почти парализирана от появата на човешко същество в убежището й от листа, задъхано отвърна:

— Какво? О, не… Не.

„Защото не ти е нужно да тренираш — даде си сметка Питър. — Защото ти няма да пропуснеш. Ще притиснеш дулото към слепоочието си с такава непоколебима решителност, че куршумът ще порази целта си.“

Той усети как го обзема гняв; див и силен. Изпита внезапно желание да я защити от ужасяващата лудост на нейното отчаяние. Потребността се оказа силна и необичайна. Подобна готовност за защита обикновено пазеше за себе си, за своето уединение, за свободата си.

Докато Питър се взираше в деликатната фигура сред дантелената папрат, други чувства заличиха необичайното му желание да я защити. Дали тя — сеещата смърт съблазнителка — е пристигнала най-после, след като толкова дълго го бе карала да чака, обзет от безпокойство? Дали не бе подбрала точно това прикритие, това спиращо сърцето отчаяние със съзнанието, че няма друг начин да омае мъжа, който не можеше да бъде запленен?

В такъв случай до този момент истината е била скрита дори от него.

— Коя сте вие? — попита той.

Лорън не отвърна веднага; не беше в състояние, защото сега вече го виждаше добре.

Приличаше на горите, при които дойде да намери отговор, убежище и покой. Беше силен, величествен, притежаваше мъдрост, а същевременно изглеждаше загадъчен, безстрастен… като се изключи това, че сега, докато тя седеше мълчаливо, в тъмнозелените му очи проблесна нещо дълбоко, будещо страх.

Проявяваше нетърпение спрямо нея.

— Лорън — промълви тя. — Казвам се Лорън.

Сега Питър наистина беше нетърпелив — тя бе причината.

Тя ли бе зловещата изкусителка? Ако е тя, значи е изключително умна. Хитрата ясновидка не само бе намерила тайна пътека към сърцето му, но го бе накарала и да чака, бе го измъчвала със своето бавене.

Нуждаела се е, естествено, от време, за да усъвършенства маскировката си: да стане толкова слаба, че да заприлича по-скоро на видение; от безсъние сините й очи да хлътнат и да се обградят от дълбоки сенки; от нея да се излъчва такова отчаяние, че дори на него — най-скептичният от критиците — да му се стори неподправено.

И накрая тази талантлива актриса бе подготвила срещата в гората като зашеметяващо представление, будещо нещо много повече от изненада… Защото се взираше в него така непоколебимо и ако той не подозираше каква е истината, щеше да й повярва, че никога не е възнамерявала да я открие тук, а още по-малко — да я спаси. Сякаш самата мисъл за неговата намеса я ужасяваше, и то не по-малко от привидното й отчаяние.

— Лорън коя? — настоя той.

— Смит.

Беше непреодолима, сякаш я обладаваха духове, а бдителността й започваше да му действа. „Трябва да се преструвам, че й вярвам — напомни си Питър. — Трябва да съм не по-малко убедителен от нея.“

Той сдържа острите нотки в тона си.

— Виж, Лорън, аз съм Питър; трябва да взема пистолета ти. Не бива да се разхождаш в гората — не и в моята гора, добави той наум — с пистолет. Просто опасността е прекалено голяма не само за теб, но и…

— За мен?

— За теб — повтори Питър. „Опасността изглежда много голяма за теб.“ — Ако се спънеш, пистолетът може да гръмне и да не те открият навреме. Пък има и туристи, излезли да се насладят на спокойствието на гората и да се порадват на животните, които живеят тук.

— Но аз никога не бих стреляла по някого или по нещо.

— Има и нещастни случаи, Лорън. Непрекъснато стават трагични инциденти. Опасявам се, че трябва да взема пистолета ти.

— Не! Искам да кажа — не можете.

— Всъщност мога.

Тя не се усъмни в твърдението му. Чернокосият и зеленоок непознат изглеждаше много авторитетен. Дрехите му обаче — износени джинси и яке без никакви отличителни знаци — едва ли представляваха някаква униформа, а единственото му оръжие бе нетрепващият поглед.

И въпреки това авторитетът му изглеждаше неоспорим.

— Вие… лесничей ли сте?

— Нещо подобно.

— Пистолетът е семейна реликва.

— Ще го пазя като живота си. Обещавам. Ще остане заключен в сейфа на вилата и ще ти го върнат, когато тръгнеш.

„Но пистолетът ми е нужен, не виждаш ли? Трябва да разбера дали ми е писано да заспя завинаги в тези тъмни и прекрасни гори. Бях така близо до отговора. Нашепванията ставаха все по-ясни, започвах да усещам надежда, покой.“

Надежда, покой… Дали нашепващите борове щяха да й заповядат да натисне спусъка, както бе направила майка й, и да приключи с цялата болка? Или тези чудесни усещания всъщност бяха нещо съвсем друго — например тихата радост, че дори тя, Лорън, е в състояние да започне отново?

Нямаше представа. Дълбокият му плътен глас заглуши шепота. И сега този мъж — този мъж, — който настоява да му даде пистолета, самонадеяно се готви да й поднесе отговора: „Ти не си като майка си.“

„Добре — мина й през ума. — Веднага ще напусна вилата; а после пистолетът и аз ще открием друго закътано убежище, още по-уединено от това.“

Но Лорън вярваше в шепота на тези дървета и искаше да се разхожда из тези градини. Толкова важно й се струваше да види цветята сега и…

— Лорън, дай ми пистолета. — Питър остана смаян от невероятната мекота в гласа си, от нежността, която изпита. Нежност и загриженост, защото бледото й, изпито лице показваше обзелото я силно страдание. Достойно изпълнение, прецени той възхитен, а би трябвало да изпита единствено презрение. Гласът на Питър Кейн обаче се ръководеше от своя воля. Меко, дори по-меко от преди, той добави: — Моля те.

В отговор слабите й рамене се свиха и отпуснаха, сякаш върху тях легна огромна невидима тежест.

— Май нямам друг избор.

Подаде му оръжието внимателно — с перлената дръжка напред. Безопасно, но експертно трансфериране на смъртта. Деликатните й пръсти бяха ледени и оставяха безупречни отпечатъци върху блестящата стомана.

Единствено от тези отпечатъци — мечта за всеки криминалист — се нуждаеше Питър. Тогава защо, докато държеше дамския пистолет, прегърна смъртоносното оръжие, когато всъщност би искал да прегърне нея? Защо изпитва такова непреодолимо желание да я защити, че решителната му хватка унищожи всички следи?

— Ще те изпратя до вилата. Има опасност човек да се обърка в гората. Сенките правят какви ли не шеги при здрач.

— И сама ще се оправя. — „Моята специалност, моята единствена дарба е да разчитам сенки… И вероятно това се опитваха да ми кажат шепнещите дървета. Още е прекалено рано да заспя завинаги. Имам неизпълнени обещания… към моите пациенти.“ — Вие сигурно трябва да приключите с визитацията си.

— Визитация — повтори Питър. — Говорите като медицинско лице.

— Някога работех в болница.

— А сега?

— Градинарка съм.

Лорън отново сви рамене. Но този път жестът не изглеждаше така мъчителен, прецени Питър, сякаш без пистолета животът бе по-лек. Естествено, че е по-лек — защото тя се справяше много добре. Той плени пистолета й, но тя бе пленила вниманието му.

Питър очакваше да зърне доказателства за триумфа й: леко свиване на устните, доволни пламъчета в сапфирените й очи. Но видя единствено разбиране и същевременно желание да избяга, да го остави неспокоен и чакащ… отново.

— Е, най-добре да вървя. — Последната проява на възпитание забави бягството й. — Благодаря ви.

И тя си тръгна — една изплашена сърна изчезваше сред гъсталака с мълчалива, невероятна грациозност.