Катрин Стоун, Ан Стюарт, Дона Джулиан, Джоди Ларсън
Сестри и тайни (2)

Глава 1

Лятото на 1997

„Алоха, голяма сестрице. Да изкараш божествено в Рая и да не си посмяла да се омъжиш без нас. О, и, разбира се, поздрави на привлекателния млад мъж!“

Лорън отдавна изтри съобщението от Дайна, ала и съдържанието, и изключително непочтителните думи на сестра й продължаваха да кънтят в ушите й.

Лорън не се намираше на Хавайските острови с Джон, привлекателния млад кардиохирург. Той обаче беше в Рая със Стефани — прекарваха заедно ваканция на тропиците и имаше голяма вероятност да се завърне щастливо оженен. Женен или не, Джон беше безумно щастлив със Стефани. Всички в Медицинския център „Каскейд“ бяха станали свидетели на невероятната им любовна история; точно както персоналът на цялата болница стана свидетел как това се отрази на нея.

Лорън не издаваше чувствата си, не ги носеше закачени върху колосаната бяла лекарска престилка. През четирите месеца, след както Джон набързо приключи връзката им, тя запази и ведрата си фасада, и изключителния си професионализъм. Но се оказа невъзможно да скрие стопените килограми, тъмните сенки под очите, тъгата.

Понеже никой не я познаваше, колегите й не знаеха, че Джон съвсем не е единствената й провалена любовна връзка; не бе първият мъж, чийто интерес Лорън не успя да задържи. В началото повечето проявяваха интерес, омаяни от интелекта й и заинтригувани от сдържаността й. Скромността й, съчетана с други качества, привличаше и излъчваше невероятна мъдрост.

Доктор Лорън Смит наистина притежаваше невероятна дарба — талант да разчита рентгенови, ултразвукови и скенерни снимки; правеше го по начин, напълно противоречащ на всякаква логика. Виждаше сенки, които никой друг не забелязваше; така се стигаше до ранна диагностика и оттам — до животоспасяващо лечение.

Неслучайно гледаха на Лорън Смит като на жрица, на пророчица: дарбата й граничеше с ясновидство. В Сиатъл славата й я изпревари и събуди интерес още преди самата тя да се появи. Не само Джон остана запленен от нея. Ала привлекателният кардиохирург бе „златното момче“ на болницата и винаги получаваше каквото иска. Само глупак би се състезавал с него, ставаше ли въпрос за жени.

В продължение на няколко щастливи месеца Лорън се въртеше в орбитата на Джон и се къпеше в ослепителното му сияние. Тя представляваше нещо като подвластна луна, огряна единствено от него, и така ярко отразяваше тази светлина, че за известно време дори той остана сляп за истината.

Лорън трябваше да се досети какво ще последва. Ученият у нея трябваше да й подскаже. Но жената у нея — жената — просто пренебрегна безбройните доказателства: неизменните й провали сред мъжете.

Лорън дори наруши основното си правило. При гостуването на Дайна през февруари запозна сестра си с Джон. Струваше й се безопасно. Връзката й с Джон беше от няколко месеца, бяха правили планове за бъдещето, включително и романтичната ваканция в Рая, определена за юни.

Двамата споделиха намеренията си с Дайна и тя настоя да документира щастието им на филм. После с типичния си ентусиазъм сестра й изпрати копия от снимките на Ардат и Ярдли, придружени с възторжени отзиви за мъжа на Лорън и жизнерадостното предсказание, че в най-скоро време ще звучат сватбени камбани.

Но още докато тя предричаше щастие — най-сетне — за най-сериозната от сестрите, илюзията започна да се разпада. Наложи се просто Джон да си тръгне, без Лорън да пита защо. Тя знаеше, че за това не беше виновна Стефани; причината беше в самата нея. Някакъв стремеж да се накаже обаче — някаква атавистична наклонност към самоунищожение — тласкаше Лорън да го насили да изрече ужасната истина.

Джон откликна с готовност. Несвикнал да го притискат, да се чувства като в капан, той реагира с жестока ярост; талантливият хирург държеше скалпели и в двете ръце и безмилостно разряза и без това нараненото й сърце.

— Никога не съм те обичал, Лорън. Не бих могъл. Ти си лед — и в леглото, и извън него. Все се надявах да открия и нещо друго — топлина, чувственост, каквото и да е. Но няма. Загубих твърде много време да търся нещо несъществуващо и определено не смятам аз да ти обяснявам твоите проблеми.

Жрицата се превърна в парий. Изключителният прием, на който се радваше заради Джон, изчезна, щом той престана да я желае. Колегите на Лорън обаче я забелязваха. И как да не я забелязват? Та тя приличаше на ходещ труп.

В болницата преценяваха отчаянието й като прекалено. Вярно, Джон я заряза — сериозен удар за всяка жена. И все пак реакцията й прекрачи всякакви граници. Най-сетне и тя си даде сметка за това — откри класическите симптоми на депресия: липса на апетит, безсъние, безразличие към всичко.

Джон всъщност представляваше само катализаторът, капката, която преля чашата. Ала отчаянието й доказваше, че той е финалът на един живот, съпътстван от провали, от вечно бягство. Доктор Лорън Смит знаеше още нещо — подсказа й го нейната мъдра проницателност, независимо от изнурения й разсъдък: трябваше да се вземе в ръце. Щеше да го направи.

Докато Джон и Стефани се наслаждаваха на белите пясъци по Хавайските острови, тя щеше да се затвори в квартирата си под наем на Куин Ан Хил и ще направи равносметка на своя живот. Той се намираше в здраво залепените кашони, които я съпровождаха от място на място. Щеше да отвори тези стари кашони и да се изправи лице в лице с осезаемите напомняния за своята същност: тя е сериозната, отговорна сестра; няма успехи в светския живот и сред мъжете, но е много ценена като професионалист — специалист по взиране в сенките.

„Алоха, голяма сестрице“, й бе пожелала ентусиазирано Дайна. Алоха. На хавайски означава и „здравей“, и „сбогом“.

Алоха, Джон! Слава Богу, отървах се. Сбогом. И алоха, Лорън. Здравей. Здравей.

До края на седмицата отново ще бъде истинската Лорън — способна, компетентна, весела, решителна. „Алоха, малка сестрице“, щеше да поздрави тя, когато — най-после — отвърне на Дайниното обаждане. И макар да не е в Рая, гласът й ще звучи топло и леко като тропически зефир. Връзката й с привлекателния млад мъж се разпадна, щеше да признае тя. Но всичко е наред, щеше да настоява тя, и без последствия. Заета е, щастлива е и разгадава сенките.

От три дни осъществяваше пътешествието си в миналото, което сама си наложи. Действаше мудно — сякаш на забавен каданс се разиграваше пантомима на крехки образи, които изпълваха натежалия въздух. Най-накрая й оставаше един-единствен кашон — онзи кашон, най-здраво запечатаният, останалият така най-дълго.

Съдържанието на другите лежеше по пода, съвсем открито, но още несортирано. Заобикаляха я спретнати купчинки писма, фотографии, празни кибритени кутийки, остатъци от билети — дискретни, подредени, прилежно събрани купчинки — доказателство за депресията й.

„Наистина съм го загазила“ — даде си сметка Лорън. Лекарят в нея силно подчертаваше тази неясна преценка. „Потърси! — съветваше лекарят — Потърси помощ веднага!“

Ала жената със сенките се съпротивляваше на настойчивата заповед. Както винаги сама щеше да се справи с положението. Та тя бе Лорън — стълбът, на който другите се облягаха; тя никога не залиташе. Вината, провалът, че отхвърлянето на Джон й влияе така, са нейни. Добре — изоставиха я; това не бе нещо ново? Тя е в състояние да се измъкне от емоционалната дупка.

„Добре — съгласи се лекарят. — Измъкни се. Но не тук. Тези така прилежно подредени купчинки спомени само те затрупват. Преди да продължиш пътуването по-нататък, по-надълбоко, е редно да прекараш известно време на неутрална територия; на място, лишено от всякакви спомени. Замини за няколко дни, колкото отново да се превърнеш в Лорън. Когато се върнеш, лесно ще се отървеш от педантично подредените купчинки.“

Северозападното крайбрежие на Тихия океан предлагаше многобройни живописни кътчета. Най-познатите обаче вече носеха знака на неуспеха с Джон — бяха ходили там или смятаха да ги посетят. Лорън имаше нужда от място, което да бъде единствено нейно, да бъде сама, без да я преследват спомени, без да я налягат мисли за миналото или за бъдещето.

Вила „Рододендрон“. Името изплува с удивителна яснота и бързо се открои от унилата й тъга. За разположената край езеро вила научи от радиорекламите — примамлива покана за елегантност и спокойствие, за Рая в истински северозападен стил.

„Алоха, Лорън. Алоха!“

Вила „Рододендрон“ се намираше на брега на езерото Хокиам на Олимпийския полуостров — на три часа път с кола. Само след няколко часа можеше лично да види високите вечнозелени, величествени дървета, да слуша веселото ромолене на сребристите водопади и да вдишва свежия аромат на кедри и рози.

В небесата кръжат орли, обещават радиорекламите. Има и стотици сърни, наобиколени от игривите си малки. А самата вила? Предлага селска елегантност, твърдят рекламите — лукс пет звезди в помещения, облицовани с кедрова ламперия (дървеният материал е сечен на ръка — уточняваха). От просторните стаи за гости (повечето всъщност са апартаменти) се откриват омайни гледки към езерото, гората или пищните градини, дали името на вилата.

Колекцията от рододендрони, една от най-богатите в света, сама по себе си е достатъчна причина да се посети вилата. Но там има и други растения — азалии, люляк, камелии, рози. В момента те цъфтят и изпълват юнския въздух с опияняващи аромати.

„Елате — настояваше гласът по радиото. — Елате да видите цветята!“

Повтаряха радиорекламата често през нощта, както Лорън сама се убеди, защото именно в часовете, когато не успяваше да заспи, търсеше компанията на радиото — една отмора от минорното й уединение. Дали вила „Рододендрон“ е подходящо убежище за страдащи от безсъние самотни депресирани хора като нея, или е предназначена за свръхпреуспелите — онези, изпълнени с енергия и ентусиазъм, които заспиват с неохота, защото губят от скъпоценните мигове на живота, и се събуждат много преди зазоряване, за да посрещнат новия ден?

Щеше да разбере това. Набра номера, запечатал се в съзнанието й след толкова месеца слушане.

Юнският ден не се бе родил напълно, ала гласът на жената на рецепцията във вила „Рододендрон“ — Гертруда — звучеше съвсем бодро; после леко изненадано и накрая — извинително. Очевидно никой не звънеше да прави резервация за същия ден, дори да е понеделник. На Лорън все пак й провървя.

Имало една свободна стая. Малка, предупреди Гертруда — задната спалня на апартамент с изглед към езерото, специално приспособена за деца. Имало двойно легло и рядко използвана врата, от която се излизало направо навън към гората, не към езерото; стъклата на прозорците били умишлено затъмнени, та малките гости да имат възможност да подремват необезпокоявани през деня.

Лорън можела да използва скромната стая, ако желае.

„Да“, отвърна тя привидно спокойно, но подкрепено с едно малко отчаяно „моля ви“. Изведнъж й се стори наложително да отпътува за вилата. Няколко дни в разцъфналата градина щяха да й помогнат да се почувства освежена и възстановена.

След завръщането си щеше да се освободи от натрупаните предмети — и без това не е редно да ги пази — и щеше да се заобиколи с нови. Време е, след близо година в квартирата, да я направи истински дом. Не е изключено в елегантната вила да продават разни дреболии: картини на разцъфнали рододендрони или красиви керамични съдове — вазички, чаши, купи, изрисувани с люляци и рози.

Лорън си представяше жилището си грейнало в цветове и сувенири. Обичаше цветята. Винаги ги бе обичала.

Крехките растения изглеждаха така смели. Крехки, ала смели. По студените географски ширини, където бе живяла, деликатните цветчета прекарваха по-голямата част от живота си скрити. Но те преживяваха свирепите зими; преживяваха ги и после разцъфваха радостно и с усмивка насочваха деликатните си венчелистчета към слънцето.

„Елате да видите цветята“ — подканваше радиото.

„Тръгни веднага“ — настойчиво я съветваше вътрешният й глас на мъдър лекар.

Лорън пренебрегна умния съвет. Оставаше един последен кашон; преди да замине трябваше да го отвори и да разпредели съдържанието му сред изрядно подредените купчинки.

Преди да отиде в колежа, Лорън педантично и методично напълни кашона. Дълго време той стоя в родния й дом като затворен ковчег на нейното детство. Но откакто друго семейство се нанесе в къщата, той пътуваше с нея — един постоянен и мълчалив компаньон.

Сега, след толкова години, щеше да го отвори; отваряше го…

Беше забравила фотографиите — безчет лъскави образи, избледнели в съзнанието й. Портрети от щастливи времена, така замъглени в спомените й, че дори с таланта си да различава сенки не виждаше радостта в забулените дълбини.

Ето сестрите й, за щастие доста по-малки от нея и прекалено млади, за да знаят истината; баща й — толкова влюбен, че остана сляп за истината; и майка й — усмихнала и преливаща от обич към дъщерите си.

Повечето снимки грижливо и с обич бяха подредени в албуми. С обич ли, зачуди се Лорън, или просто педантично, от пръсти така натежали и бавни, каквито бяха нейните в момента?

Някои от снимките така и не намериха място в албумите. Филмът бе проявен месеци след онази Бъдни вечер, която промени живота им. Те все още бяха в яркия жълт плик.

„Не ги разглеждай сега — предупреди вътрешният глас. — Дори не посягай да отвориш плика…“

Но тя не можа да се въздържи. Трябваше да види последната снимка на майка си. Трябваше. И когато го стори, Лорън видя майка си такава, каквато никога не я бе виждала: с извити във фалшива усмивка устни, а тъмносините очи — почти същите като тези на Лорън — бяха хлътнали, сякаш обитавани от духове… И изведнъж сякаш оживяха, станаха напрегнати, взряха се в Лорън, предизвикваха я.

Предизвикваха я.

Тя постави снимката на пода, отделно от всички други. За нея този образ на майка й представляваше монументално препятствие само по себе си, огромна планина, пред която да се изправи, когато се завърне.

Кашонът бе почти празен, ако не се смятаха дневниците й: страници, изпълнени с младежки оптимизъм, а между тях лежаха сухи диви цветя — опит на младо момиче да съхрани цветовете завинаги… Преди да узнае, че такава временна деликатност не може да бъде съхранена. Под дневниците имаше гравирана дървена кутия, а вътре в нея, все още зареден — все още зареден — стоеше пистолетът.

„Добре, добре… Кашонът вече е празен. Остави пистолета там, в лилавото му сатенено гнездо и карай като вятъра към цветята. Недей — недей — да вземаш пистолета в куфара си. Нали ще оставиш спомените зад гърба си, забрави ли? Трябва да си ти, само ти да се разхождаш сред градините до езерото. Само ти, само Лорън.“

„Ала този пистолет — дамски «Смит», съм аз — моето сърце, моята душа, моят живот.“