Катрин Стоун, Ан Стюарт, Дона Джулиан, Джоди Ларсън
Сестри и тайни (16)

Глава 15

Зимата на 1997

Настъпваха коледните празници; беше двадесет и трети декември. Носеха се смехове и звън на камбанки, помещенията се окичваха с клонки. Оставаха два дни за пазаруване. Днес съдът щеше да заседава за последен път, а после — чак през новата година. Алилуя!

Дайна Клейтън Смит беше облечена в червено; яркочервено. Червена рокля, червено палто, алено червило. Облеклото й нямаше нищо общо с празника и веселбите. Това просто бе част от внимателно обмислена стратегия — искаше да спечели бракоразводното дело на своята клиентка Мелани Уорън, която очакваше да получи огромно обезщетение.

— Охо! — възкликна Стан Розентал, докато крачеше откъм асансьорите. — Изглеждаш като милион долара, тоест почти колкото хонорара, който ще получиш от съпругата на клиента ми, ако съм осведомен правилно.

Дайна вдигна очи. Стан — адвокатът на Пол Уорън (комуто предстоеше съвсем скоро да стане бившият съпруг на Мелани) беше червей, но с невероятно самочувствие.

— С хубав костюм си, Стан. От бутик е, нали?

Оригиналният модел на „Валентино“ му струваше няколко хиляди. Засмя се, доловил подтекста.

— Сладка си, Смит. Дяволски сладка.

— Старая се да радвам хората — отвърна тя и го дари с една от сияйните си усмивки.

— Е, опасявам се, че няма да зарадваш прекрасната и невярна госпожа Уорън. Този път ще загубиш, драга. Защо не прие щедрото предложение на Пол? Два милиона щяха да са й достатъчни, за да е щастлива дълго време.

Бяха стигнали до вратата на заседателната зала. Дайна внезапно спря и погледна часовника си. Пет минути до началото на представлението. Съблече палтото и остана по роклята без ръкави, която подчертаваше дребното й, но изключително женствено тяло. Остави палтото заедно с дипломатическото си куфарче и чантата върху скамейка и отново се обърна към колегата си. Пристъпи и се зае да оправя вратовръзката му. Не бързаше. Когато приключи, вдигна поглед и срещна неговия.

— Ето. Сега изглеждаш идеално. Истински трепач на дракони. Жалко, че се явяваме пред Томас Фаулър. Нейна светлост Разтвори крака без съмнение щеше да подмокри съдийските си пликчета.

Той се ухили.

— Ти си кучка, Смит. Но толкова красива, че наистина ми е страшно неприятно за това, което ще направя с теб в залата.

— О, не се занасяй. Човек е длъжен да прави каквото трябва. Освен това ще ти доверя една малка тайна. — Отпусна длан върху рамото му и пристъпи напред. — Снощи се отбих в „Галерия“ да понапазарувам в последния момент. Отбих се да видя и Дядо Коледа. — Приближи се още малко, за да прошепне последното в ухото му: — Седнах в скута му, Стан.

Спретнатият дребен мъж вдигна гъстите си вежди и скръсти ръце на гърдите. Изкиска се.

— Кълна се: да се спори с теб е по гот, отколкото да се прави секс. Продължавай. Какво стана после?

— Ами Дядо Коледа ме попита какво искам за празниците, глупчо.

— О, разбира се. Как не се сетих? Но нали съм евреин, та забравих. Е, и ти какво му отговори?

Дайна вдигна два пръста и ги размърда пред очите му.

— Само две неща, Стан. Казах: „Дядо Коледа, миличък, аз съм момиче със страхотен късмет и направо ми е неудобно да искам каквото и да било.“ Той се поинтересува дали съм слушкала през годината и когато го уверих колко страшно, ама страшно добричка съм била, ме увери, че заслужавам каквото желае малкото ми сърчице, и обеща непременно да ми го даде.

— Хайде! Не издържам. Какво му поиска?

Дайна поклати глава, нацупи се и се престори на разочарована.

— О, Стан, толкова е лесно. Не мога да повярвам, че не се сещаш. Единственото, което искам, е ташаците на клиента ти да увиснат на коледното ми дърво.

Адвокатът отметна глава назад и гръмко се изсмя, а тя се обърна към скамейката, където бе оставила нещата си.

Сега там седеше някакъв мъж. Ухили й се, когато погледите им се срещнаха.

— Добре го измисли — отбеляза той, подавайки й палтото и чантата, а тя взимаше куфарчето си.

Дайна предпазливо се усмихна в отговор.

— Благодаря.

— Няма защо — отвърна мъжът. — Успех… при смилането на клиента му — добави, докато изящните й черни вежди се свиха въпросително.

Тя отново се усмихна, после се извърна и мина през вратата, която Стан държеше отворена за нея. Мелани вече седеше в залата — изглеждаше неспокойна и несигурна. Адвокатката закрачи по-бързо, но продължаваше да мисли за мъжа във фоайето. Загорялото му лице със зелени очи и преждевременно побелелите му коси го правеха особено привлекателен. Тя почувства мигновено привличане, но сега изпитваше по-скоро неловкост. Имаше странното усещане, че са се срещали и преди, макар това, разбира се, да бе нелепо. Една жена не забравя толкова привлекателен мъж. Никога.

Дайна изслуша решението на съдията Фаулър с поглед, сведен към отпуснатите си ръце на масата пред нея. Позволи си само съвсем бегла усмивка. От устните на Мелани Уорън се изтръгна едва чуто изненадано изчуруликване. Дайна я погледна и й намигна. Бившата сервитьорка се справи много добре. През цялото време се държа като истинска аристократка със синя кръв. Думата естествено си казаха и дългите и многобройни напътствия и уроци на Дайна, а клиентката й се оказа достатъчно добра актриса, за да залови първоначално хотелиерския тайкун.

Дайна хвърли поглед към масата на противниците само на няколко метра от тях и леко свъси вежди. Вече официално бившият съпруг на клиентката й правеше сцена.

Тя се обърна към Мелани и широко й се усмихна.

— Честито.

— Благодаря. — Очите на клиентката й се изпълниха с искрени сълзи. Тя ги изтри внимателно с крайчето на дантелената си кърпичка и изведнъж се засмя. — Боже, Дайна, знаех, че си добра, но, мила, ти направо го разби! — възкликна и пак се засмя.

Адвокатката си позволи да се изкиска тихо, но бързо се овладя.

— Тъкмо това възнамерявахме да направим от самото начало. Но чуй ме, Мел. Онзи мъж е толкова бесен, колкото ти си щастлива в този миг. Очевидно не обича да губи. Ще му е нужно известно време, докато се успокои, и дотогава искам да го избягваш. Когато си тръгнеш оттук, настоявам да се прибереш направо вкъщи. Включи алармената си система. Ако желаеш да отпразнуваш свободата си, покани приятели. Ти самата не излизай.

Тъмните очи на Мелани се разшириха.

— О, хайде, Дайна. Пол може да се държи като задник в момента, но е безобиден като плюшено мече. А се сърди, защото още ме обича. — Тя се изхили. — А и истината е, че и аз го обичам. Просто моногамията не е присъща, особено за темпераментни хора като Пол и мен.

— Както и да е — отбеляза Дайна и като отвори куфарчето, започна да прибира документите по последното й за годината дело. — Просто бъди внимателна и ми се довери за тези неща. Яростта на изоставена жена е нищо в сравнение с гнева на отхвърлен мъж.

Мелани сви рамене.

— Добре, малка моя госпожа Грижа. Обещавам да не каня клетия Пол на събирането си утре вечер. Но и ти ми обещай нещо.

— Какво?

— Че ще си починеш по празниците. През последните няколко седмици работи страшно усилено заради мен. Сега е моментът да се отпуснеш и да се позабавляваш.

— Наистина възнамерявам да се отпусна — увери я Дайна и погледна часовника си. — И започвам точно след петнадесет минути.

— Чудесно. Защо да не те изчакам и да те поканя на обяд? Нещо като да го отпразнуваме по момински.

Стисна ръката на Мелани.

— Благодаря, но ще пътувам извън града. Остава ми да уредя само още един въпрос с многоуважаемия си колега ей там и изчезвам.

Двете жени се прегърнаха и Дайна се загледа как Мелани се затича след бившия си съпруг, спря го при вратата и топло го прегърна.

Дайна сви рамене и затвори куфарчето си.

— Беше изчислила всичко, нали? — попита Стан Розентал през рамото й.

— По дяволите, Розентал, стресна ме.

— Съжалявам. Просто исках да те поздравя. — Прокара ръка през изрядно подстриганите си коси. — Кълна се, Смит, просто не знам как го постигаш. Готов бях да заложа целия си хонорар от това дело, че съдията Фаулър ще те изхвърли със смях от залата. Искам да кажа — тази дама е обслужвала сексуално съперниците на съпруга си така редовно, както други жени перат. — Изхили се. — Естествено, не й навреди, че я облече в карирано костюмче, за да прилича на ученичка, докато самата ти се яви като мечтата на всеки мъж.

— Ти се издъни, драги Стан, това е истината. Моята клиентка просто е искала да играе по-активна роля в хотелиерския бизнес на Пол. Може да се приеме, че в луксозните апартаменти из хотелите на съперниците му е правила маркетингово проучване за него. И както узна днес, съперниците на клиента ти не са нашепвали единствено мили думички в ухото на госпожа Уорън. Със значителната информация, която тя е събрала при своето… проучване, е докарала доста пари на съпруга си. Както чу — според негова светлост тя е спечелила за Уорън доста повече пари, отколкото е сумата на поисканото обезщетение.

— Да, да. Чух присъдата. Ужилиха моя човек, а твоята клиентка си тръгва с торба пари. Но всичко свърши. Делото приключи. — Потърка брадичката си и поклати глава. — Е, да забравим господин и госпожа Уорън и да поговорим за лейди Ди.

Дайна мразеше да я нарича така и макар да се постара да прикрие раздразнението си, не се съмняваше, че в момента очите й са по-скоро сребристи, отколкото сиви. От друга страна — какво значение имаше? И без да напряга въображението си, се досещаше какъв ще бъде разговорът, но не възнамеряваше да изслуша поредната лекция как финалът невинаги оправдава средствата само защото отново спечели срещу него. Въздъхна и скръсти ръце на гърдите си, за да си осигури няколко секунди, през които да се поуспокои.

— Виж, Стан, уважавам те и съжалявам, ако съм накърнила самочувствието ти. Но както сам каза — делото приключи. Край. Време е да започнем да празнуваме, а мен ме чака дълъг път, преди да се посветя на това. Така че…

— Къде отиваш? — резкият му тон я накара да примигне от изненада.

— На езерото — промърмори и продължи да дооправя и подрежда документите. Огледа се. Разсилният нагласяваше датата на календара за първия работен ден от Новата година. Привлекателният мъж, когото видя във фоайето, седеше в дъното, близо до вратата. Нито един от тях не се намираше достатъчно близо, за да е чул неволното й изтърваване, прецени тя. Но въпреки това ръцете й трепереха, а сърцето й биеше лудо. — Съжалявам… Не е редно да давам по-точни координати, Стан. Дори и толкова не биваше да споделям. Полицията… Е, знаеш.

— Да, знам. Този негодник Джейкъбс те е набелязал в списъка си. Една жена вече умря. Значи оставате Тори Джейкъбс, съдийката Бианчи и ти, за което всъщност искам да поговорим, колежке.

— Ти беше страшно добър адвокат, но се промени. Не знам точно от какво. Вероятно успехът те е споходил прекалено рано или лесно. А не е изключено богатата ти и известна клиентела да те заслепява. Каквато и да е причината, ти превърна практикуването на правото в игра, където всичко е позволено. Няма значение кой ще пострада. Номерата, които вадиш от торбата си, стават все по-гадни…

По дяволите! Мислила съм си, че именно така ще завършиш. Великият Розентал се наслаждава, защото е стъпил на територията, запазена завинаги като привилегия на добрите стари момчета.

— Да, вероятно си права — отвърна Стан, а лицето му изведнъж потъмня. — Но защо да не съм искрено загрижен приятел? И не говоря само за този луд Джейкъбс. Полицията е по следите му и съм сигурен, че ще го заловят, преди да успее да нарани и вас, останалите.

Тя се изсмя.

— Загрижил си се за мен? За душата ми? Това ли се опитваш да ми кажеш?

Стан изглеждаше сконфузен, но решително заяви:

— Да, Дайна. Точно за това се тревожа.

— Е, успокой се. Името ми е Смит, не Фауст. Душата ми е в безопасност, Стан. Не съм се пазарила с дявола.

— Сигурна ли си?

— Защо просто не признаеш колко добър адвокат съм? Знаеш ли какъв ти е проблемът? Преди три години, когато за пръв път стъпих в този съд, вие, момчетата, ме погледнахте и видяхте — прости ми нескромността — привлекателна млада жена, която бихте могли да заведете на вечеря, в леглото си или кой знае още къде, но не и да я приемате сериозно в съда.

Стан сведе поглед в пода и Дайна се изсмя. Отпусна ръка върху рамото му.

— О, стига. Не се чувствай неловко, а и не ми се сърди. Аз не ти се сърдя. Дори ще ти издам една малка тайна. Обожавам да ме подценяват и да флиртуват с мен даже когато пледираме пред съдията. И не те виня, че си раздразнен. Списъкът на делата, които съм спечелила, е кратък, но непоклатим. — Взе луксозно опакована кутийка от масата и му я връчи. — Всъщност бях така уверена в изхода на делото, че ти купих утешителен подарък. Е, весели празници, Стан.

Въпреки раздразнението си той не успя да не се ухили.

— Ама наистина, Смит, не трябваше.

Тя се усмихна и се надигна на пръсти, за да го целуне по бузата.

— Напротив. Определено исках. А и ти си така дяволски сладък, че не можах да устоя — завърши и взе чантата си.

Усмивката й веднага изчезна и тя се намръщи, щом погледна часовника и си даде сметка колко закъснява. Налагаше се да побърза, ако искаше да пристигне на езерото, преди да се стъмни.

— Нещо не е ли наред? — попита Стан.

— Х-ммм… О, не. — Крайчетата на устните й леко се вдигнаха нагоре. — Хайде, отвори подаръка. Трябва да бягам. Приятно прекарване, Стан. Ще се видим догодина.

Докато приближаваше вратата на залата, привлекателният непознат внезапно препречи пътя й.

— Извинете — каза тя, без да си даде труда да прикрие нетърпението си.

Мъжът отвори вратата и й направи път.

— Забрави палтото и куфарчето си — обади се той.

Дайна замръзна, а ръцете й настръхнаха. Изведнъж разбра. Спомни си. Вече беше чувала този глас. Веднъж, преди няколко месеца. Но нямаше никакво съмнение. Една жена не забравя мъжа, способен да изрече най-невинното изречение като покана да се любят… Особено когато въпросният мъж е обещал да я убие.