Катрин Стоун, Ан Стюарт, Дона Джулиан, Джоди Ларсън
Сестри и тайни (19)

Глава 18

Не замръзна. Всъщност, като се изключи грубият начин, по който я натика в багажника, тя се чувстваше относително удобно, покрита с якето му с вълнена подплата и собственото й палто, сгънато за възглавница под главата й. Евън Джейкъбс беше странен убиец. Сигурно нямаше да я застреля, преди да се увери, че тя се чувства добре и приятно.

Обмисли възможността да промени положението си и да направи опит да ритне по капака, за да привлече вниманието. Идеята беше нелепа и тя се отказа веднага. Едва ли някой щеше да я чуе, а и не искаше да рискува да се лиши от топлината на метнатото й отгоре яке.

Следващите два часа кроеше планове как да се спаси, когато пристигнат при бунгалото. За съжаление всичко, което й хрумна, предполагаше дръзки изпълнения, а със своите метър и петдесет и осем и четиридесет и осемте си килограма никога не би успяла да ги осъществи — например да се пребори с него и да му отнеме пистолета; да хукне по заледения планински склон към магистрала 54; да го убеди да я остави да накладе огън, при което да се добере до ръжена и да му разцепи черепа, щом той й обърне гръб — при положение, разбира се, че въобще уцели главата му, като се имаше предвид ръстът му. Имаше и други планове: още по-налудничави. Накрая се примири, че единствената надежда е някак да се добере до чантата си и да го застреля с дамския „Смит“, преди той да разбере какво става.

Но когато усети как колата завива и поема по стръмния чакълест път към бунгалото, стомахът й се сви от страх и в главата й се мярна мисълта, която подсъзнателно избягваше, откакто той насочи пистолета към нея: вече бе прекалено късно. Времето за бягство беше отминало. Отказа предложението за полицейска закрила; не прие поканата на Ардат да отиде във Върмонт, докато заловят Адам Джейкъбс; не пожела дори да сподели намеренията си за празниците, като се изключи случайното подмятане пред Стан Розентал. Е, поне когато след Нова година открият, че е изчезнала, добрият стар Стан вероятно ще съобщи къде да търсят тялото й.

Докато колата намаляваше ход и накрая спря, се замисли за сестрите си. Скъпата предана Лорън, винаги с такова чувство за отговорност към останалите. Как ще се самообвинява, че щастлива в новата си връзка е пренебрегнала сестра си.

А страстната пламенна Ардат — как само ще се разгневи, задето Дайна не е взела положението си насериозно. Както обикновено тя ще излее яростта си в изкуството си… Или този път няма да постъпи така? Дали пък любовта е укротила част от огъня й?

При мисълта за Ярдли, бебето, от окото й се стече сълза. Е, от доста отдавна не беше бебе, разбира се. Порасна и се превърна в красива, мила млада жена. Най-сантименталната от четирите дами Смит. Дайна се зачуди какво ли ще избере Ярдли от вещите й, за да го съхрани като спомен за нея. Нещо съвсем специално, което най-много ще свързва с нея. В това тя не се съмняваше. В следващия миг си даде сметка какво точно ще бъде — смарагдовия пръстен, който постоянно носеше. Получи го като подарък от баща им в последния учебен ден при завършване на гимназията; сега се сети колко доволна остана Ярдли, защото го хареса много — нали именно тя бе помагала при избора. Само да успее да го свали от пръста си, та да го намерят в багажника, а не да го заровят заедно с нея…

Капакът се отвори внезапно и вътре нахлу светлина, независимо че тежки облаци помрачаваха деня. Нещо студено и мокро падна върху бузата й и тя веднага разбра, че вали сняг.

Затвори очи при внезапното нахлуване на светлината, но после ги отвори, за да не пропусне красотата на собственото си зимно приказно царство.

Джейкъбс се наведе под капака с джобно ножче в дясната си ръка.

Дайна завъртя няколко пъти глава наляво-надясно и успя да издаде писъци под превръзката.

— Ей, успокой се. Само ще разрежа въжетата, за да те измъкна оттук.

Адреналинът й се покачи; почувства се немощна и замаяна, но престана да се съпротивлява. В следващия миг я вдигнаха от багажника и я понесоха към бунгалото.

Вече с освободени ръце, Дайна дръпна шала от устата си.

— Не е нужно да ме носиш. Мога и сама да вървя — заяви тя.

Той поклати глава и продължи да крачи.

— Прекалено отдавна си вързана. Ръцете и краката ти сигурно са изтръпнали.

Тя понечи да възрази, но си даде сметка, че е прав. Усещаше иглички по пръстите си, където кръвта отново нахлуваше.

При вратата той вдигна връзката ключове.

— Кой е за тук?

— Вторият. Със зелената капачка.

При натискането на дръжката вратата силно изскърца, той я отвори, а тя си припомни как винаги възприемаше този шум като топло посрещане и отвръщаше с поздрав. Въобразяваше ли си, или днес изскърцването прозвуча като дълго и тъжно стенание?

— Имаш ли предпочитание къде да седнеш? — попита той.

Думите я сепнаха и вероятно си пролича в погледа й, защото той се изсмя.

— По дяволите, очите ти наистина си ги бива. Знаеш ли, стават почти сини, когато си изненадана?

А неговите бяха ярки като смарагди, когато се смееше, мина й през ума, но никога нямаше да му направи удоволствието да му го каже.

— Остави ме на дивана — разпореди се тя.

Остави я да седне и измъкна втъкнатия в колана на панталона си пистолет.

— Стой тук. Искам да погледна какво има зад другите врати и да проверя дали отзад е заключено.

Дайна го изгледа насмешливо.

— Не се притеснявай. Няма да правя Опити за бягство. Обмислях такъв вариант, но прецених, че няма да те надбягам дори да съм с подходящи дрехи и да разполагам с пет минути преднина.

Той й намигна.

— Умна си, знаех го, но възхищението ми не спира да расте.

Той отиде до вратата на спалнята, до банята, после прекоси всекидневната и стигна до задния вход при масата в кухнята. Спря и пред кухненските шкафове — видя го как събира ножовете и дългата двузъба вилица. Изсипа ги в найлонова торба, която извади изпод мивката. После се върна и застана пред нея.

— Всичко е здраво заключено. Няма начин да се измъкнеш отзад без ключа към бравата, а ако се опиташ да отвориш прозорец, сигурно ще изскърца като вратата преди малко. Тук е дяволски студено. Ще запаля огън, но трябва да внеса още дърва, преди снегът да ги затрупа и да ги намокри. — Вдигна торбата с ножовете и вилицата. — Прибрах най-смъртоносните оръжия, но не съм проверил всички шкафове и чекмеджета, за да видя дали няма и други. Така че въпросът е дали да те завържа за стол и да те влача напред-назад със себе си, така както си с роклята и тези пързалящи се обувки, или да ти се доверя, че ще останеш на място, докато свърша?

Тя отвори уста да отговори, но той вдигна пръст и й направи знак да замълчи.

— Ще ти кажа още нещо. — Вдигна пистолета и започна да го оглежда. — Това е полуавтоматичен пистолет. Доста полицаи използват такива. Знаеш ли защо?

Тя иронично повдигна вежди.

— Първо, много е бърз. Второ, мощен е и оставя човека на място. Трето, най-важното: мерникът му е точен, а обхватът — голям, така че е невъзможно да пропусне дори бързо движеща се мишена. С други думи, каквото ми се мерне пред очите, ще го убия с това бижу.

— Добре, Стрелецо. Впечатли ме. Няма да мръдна.

— Добро момиче — изрече той присмехулно.

Младата жена свали обувките си и сви крака под себе си — изчакваше огънят скоро да разнесе топлината си из малкото кокетно бунгало.

Все още с ръкавици, Джейк разтърка ръце пред високата купчина дърва и пламтящия огън в камината. После излезе навън за последен път. Върна се само след няколко минути с платнен сак през рамо и нейните два куфара под мишница; дамската й чанта и куфарчето носеше в ръка. Остави всичко, освен дипломатическото куфарче, на пода близо до вратата; после отнесе багажа в спалнята.

— Върви и облечи някакви джинси, за да ти е удобно. Ще прекараме известно време тук.

— Значи ли, че няма да ме убиеш? — попита тя.

— Не, освен ако не ми се наложи — отвърна той с безизразен тон.

— А, ти си само момче за доставки?

По брадичката му пробяга тръпка, но зелените му очи останаха непроницаеми.

— Върви се преоблечи.

Тя се надигна.

— Аз… Може ли да взема чантата си?

— За какво ти е?

— Ами имам главоболие. Мисля да изпия два аспирина с малко вода от банята, преди да се преоблека.

Той потупа предниците на якето си, бръкна в един от многото джобове и извади шишенце с хапчета.

— Тиленол действа ли ти?

По дяволите! Тя се насили да се усмихне.

— Да. Дори е по-добре от аспирин.

На минаване край него взе шишенцето и не позволи на усмивката да слезе от лицето й; през цялото време си повтаряше: „Моля те, Господи, да не погледне в чантата ми.“

Той тръгна към входната врата в момента, когато тя стигна до спалнята, и сърцето й се сви. Едва не се свлече на пода от облекчение, когато, вместо да посегне към чантата й, той погледна през прозореца.

— Някой е почистил пътя, преди да пристигнем.

— Гюс Абът. Живее на около три километра нагоре по магистрала Н. Заедно със съпругата си Доли наглеждат бунгалото в мое отсъствие. Той чисти комина, реже дърва, рине снега от пътя — какво ли не, особено през зимата. А през лятото поддържа моравата и плеви градината. А тя бърше праха целогодишно и зарежда хладилника с провизии, когато им съобщя, че ще идвам.

— А идват ли да видят как си?

О, Господи, правеха го! Ха, та те щяха да бъдат тук само след час-два.

Тя се забави с отговора и той се извърна да я погледне.

— Дълго ли остават, когато дойдат?

— Не — отвърна тя искрено и кимна, за да наблегне на казаното. — А и обикновено идва само Гюс. Особено когато е студено. Идва до вратата, колкото да се увери, че съм се настанила и съм в безопасност.

— Колко пъти те навестява, когато си тук?

Погледът му бе прикован в нея и й пречеше да изрече каквато и да било неистина, защото цветът на очите й веднага щеше да се промени.

— Зависи от времето и колко смятам да остана. Вероятно този път ще намине в деня след Коледа, особено ако продължава да вали сняг, за да разбере дали имам достатъчно храна, понеже планирах да остана тук до Нова година.

Веждите му се свъсиха, докато обмисляше думите й. След миг вдигна поглед.

— Май е по-добре да му кажеш, че си променила плановете си. Възнамеряваш да се прибереш още на двадесет и шести, няма да оставаш повече.

„За да не се чуди къде съм изчезнала, след като брат ти ме убие“ — мина й през ума.

Той не откъсна напрегнатия си поглед от нея, но после внезапно сведе очи и тя разбра, че пак е прочел правилно мислите й. Ала какво можеше да й каже? Нямаше как да оспорва истината.