Майкъл Крайтън
Ген (68)

66.

Стан Милграм пътуваше към далечна Калифорния да види леля си. Шофираше едва от час, когато Жерар започна да се оплаква.

— Вони — каза Жерар откъм задната седалка. — Овоня ми душата. — Погледна през прозореца. — Що за отходна дупка е това?

— Кълъмбъс, Охайо — каза Стан.

— Отвратително — изкоментира Жерар.

— Нали знаеш какво казват. Кълъмбъс е Кливланд без блясъка.

Птицата мълчеше.

— Знаеш ли какво е блясък?

— Да. Млъкни и карай.

Май беше ядосан. А не би трябвало, мислеше си Стан, като се имаше предвид какви грижи бяха положени за него през последните няколко дни. Стан беше потърсил в интернет информация за това с какво се хранят африканските сиви папагали и беше купил на Жерар вкусни ябълки и някои специални зеленяци. Нощем беше оставял телевизора в магазинчето пуснат, така че Жерар да гледа на воля. На втория ден Жерар беше спрял да си скубе перата. Дори позволи на Стан да го подържи на рамото си, без да го кълве по ухото.

— Близо ли сме вече? — попита Жерар.

— Не. Тръгнахме едва преди час.

— Колко остава?

— Пътят трае три дни, Жерар.

— Три дни. Което значи двайсет и четири часа по три, което е седемдесет и два часа.

Стан се намръщи. Не беше чувал за птици, които могат да смятат.

— Къде се научи на това?

— Аз съм човек с много таланти.

— Ти изобщо не си човек — каза Стан и се засмя. — Или беше ще цитат от филм? — Понякога птицата повтаряше филмови реплики, в това Стан можеше да се закълне.

— Дейв — монотонно каза Жерар, — този разговор вече е напълно лишен от смисъл. Довиждане.

— Чакай, чакай, това го знам. От „Междузвездни войни“ е.

— Затегнете си коланите, нощта ще е тежка. — Този път гласът беше женски.

Стан смръщи вежди.

— Някой от филмите за самолети…

— Търсят го тук, търсят го там, франчолята го търсят насам-натам…

— Сетих се, не е от филм, стихотворение е.

— Удави ме, моля ти се, сложи край на мъките ми! — Последното прозвуча британски.

— Предавам се — каза Стан.

— И аз — каза Жерар с изтънчена въздишка. — Още колко остава?

— Три дни — отговори Стан.

Папагалът се загледа през прозореца към града отвън.

— Е, спестена им е благословията на цивилизацията — каза с каубойско провлачване. И започна да издава звуци на банджо.

По-късно същия ден папагалът започна да пее френски песни, или пък бяха арабски, Стан така и не можа да прецеени. Във всеки случай бяха на чужд език. Изглежда, беше ходил на истински концерт на живо или пък беше слушал такъв на запис, защото започна с шума на тълпата и звуците от настройвани инструменти, после виковете и аплодисментите на публиката, когато изпълнителите се появиха на сцената преди да подхване самата песен. В припева като че ли се повтаряше името „Диди“, или нещо такова.

Отначало беше интересно, като да слушаш чуждо радио, но Жерар явно беше склонен да се повтаря. Намираха се на тясно шосе, а колата отпред я шофираше жена. Стан се опита няколко пъти да я задмине, но така и не успя.

След малко Жерар каза:

— Le soleil c’est beau. — А после издаде силен звук като от изстрел.

— Това на френски ли е? — попита Стан.

Още изстрели.

— Le soleil c’est beau. — Тряс! — Le soleil c’est beau. — Тряс! — Le soleil c’est beau — Тряс!

— Жерар…

Птицата каза:

— Les femmes au volant c’est la lachete personifie. — Издаде ръмжащ звук, после: — Pourquoi elle ne depasse pas?… Oh, oui, merde, des travaux.

Колата отпред най-сетне зави в една отбивка, но се позабави на завоя и се наложи Стан да набие леко спирачки, докато я задминаваше.

— Il ne fault jamais freiner… Comme disait le vieux pere Bugatti, les voitures sont faites pour rouler, pas por s’arreter.

Стан въздъхна.

— Не разбирам и една дума, Жерар.

— Merde, les flics arrivent!

Започна да вие като полицейска сирена.

— Престани — каза Стан и включи радиото. Но следобедът вече преваляше. Бяха подминали Маривил и пътуваха към Сейнт Луис. Движението ставаше натоварено.

— Близо ли сме вече? — попита Жерар.

Стан въздъхна за пореден път.

— Не питай.

Пътуването щеше да е дълго.