Майкъл Крайтън
Ген (37)

35.

Хенри Кендал излезе от сградата на летище „Дълес“ и потегли на север по шосе 267 към лабораторията за работа с примати в Ламбъртвил. Мина почти час, преди да зърне телената ограда и караулната зад двойната порта. Зад портите се виждаха гигантските кленове, които скриваха комплекса сгради. Ламбъртвил беше една от най-големите лаборатории за работа с примати в света, но Националният институт не даваше гласност на този факт, нито на местонахождението й, Отчасти защото работата с примати беше въпрос с твърде много политически аспекти, и отчасти за да се избегнат неприятни прояви от страна на крайните природозащитници. Хенри спря колата при външната порта, натисна бутона на уредбата и каза:

— Хенри Кендал. — След това изрецитира кодовия си номер. Не беше идвал тук от четири години, но кодът още важеше. Подаде глава през прозореца, така че камерата да улови ясно лицето му.

— Благодаря ви, доктор Кендал. — Портата се отвори. Той мина през нея и спря пред втората порта. Първата се затвори зад него. От караулната излезе пазач и провери личната му карта. Хенри си го спомняше бегло. — Не ви очаквахме днес доктор Кендал — каза пазачът и му даде временна електронна карта за достъп.

— Искат да си прибера някои неща от гардеробчето в склада.

— Не се учудвам. Тук нещата доста загрубяха, откакто… сещате се.

— Да, знам. — Човекът имаше предвид Белармино.

Вътрешната порта се отвори и Хенри продължи с автомобила. Подмина административната сграда и пое право към работните помещения. Преди четири години шимпанзетата бяха в сграда Б. Сигурно още си бяха там.

Отвори външната врата и прокара картата си през електронния четец на вътрешната. Тръгна по коридора към наблюдателната зала Б. Стаята беше пълна с монитори, които показваха всички шимпанзета на два от етажите на сградата. Имаше приблизително осемдесет животни на различна възраст.

Дежурният ветеринарен асистент беше в стаята, в кафеникава униформа, там беше и Ровак, шефът на отделението. Явно го бяха уведомили за пристигането на Кендал. Ровак беше на петдесет, със стоманеносива коса и стойка на военен. Но беше добър учен.

— Чудех се кога ще дойдеш — каза той. Здрависаха се. Ровак се държеше дружелюбно. — Носиш ли кръвта?

— Да.

— Шибаният Белармино… — каза Ровак. — Още не е идвал тук и смятаме, че знаем защо.

— Какво имаш предвид? — попита Хенри.

— Хайде да се поразходим. Хенри погледна бележките си.

— Трябва ми женска с номер F-402.

— Не — поправи го Ровак. — Трябва ти синчето на женска F-402. Насам.

Поеха по един страничен коридор, който ги отведе до малка зала за обучение, където се провеждаха краткотрайни експерименти, свързани с обучение на животните.

— Тук ли го държите?

— Налага се. Сам ще видиш.

Влязоха в залата. На пръв поглед приличаше на стая в детска градина — играчки в ярки цветове бяха пръснати навсякьде, на пода имаше син килим. Случайният посетител не би забелязал, че играчките са изработени от устойчиви на удар здрави пластмаси. Горната половина на едната стена беше стъклена и гледаше към стаичката за наблюдение в съседство. От колоните се лееше музика на Моцарт.

— Харесва Моцарт — каза Ровак и сви рамене. Влязоха в по-малка стая. От тавана се лееше сноп слънчева светлина. В средата на стаята имаше клетка със страна метър и половина. Вътре седеше младо шимпанзе, на ръст колкото четиригодишно дете. Лицето му беше по-плоско от обичайното, кожата беше светла, но иначе очевидно си беше шимпанзе.

— Здравей, Дейв — каза Ровак.

— Здравей — каза шимпанзето. Гласът му беше гъгнив. Маймуната се обърна към Хенри. — Ти моята майка ли си?

 

Хенри Кендал не можа да пророни и дума. Челюстите му се движеха, но гласът му беше изчезнал някъде.

— Да, точно така, Дейв — каза Ровак, после се обърна към Кендал. — Казва се Дейв.

Шимпанзето зяпаше Хенри. Просто го гледаше мълчаливо, седнало в клетката и хванало с ръце пръстите на краката си.

— Знам, че е шокиращо — каза Ровак. — Представи си как реагираха моите хора, когато се разбра. Ветеринарят едва не припаднал. Никой не подозираше, че Дейв е различен. Дойде ни като гръм от ясно небе. Тестът му за сиалова киселина излязъл отрицателен. Повторили го, защото решили, че е станала грешка. Но не е било грешка. А после, преди три месеца, започна да говори.

Хенри въздъхна.

— При това говори добре — продължи Ровак. — Е, има известни затруднения с глаголните времена. Но никой не го е обучавал, имай предвид. Истината е, че го държим далеч от всички тук. Искаш ли да го пусна?

Кендал се поколеба.

— Той, ъъ… — Понякога шимпанзетата ставаха агресивни и дори малките можеха да са опасни.

— О, не се тревожи, много е кротък. Все пак не е шимпанзе, нали така? — каза Ровак и отвори клетката. — Хайде, Дейв, излез.

Дейв излезе колебливо, като човек, когото са освободили от затвора, Сякаш го беше страх да излезе от клетката си. Вдигна очи към Хенри.

— С теб ли ще живея?

— Не знам — каза Хенри.

— Клетката не ми харесва.

Посегна и хвана Хенри за ръката.

— Може ли да си поиграем?

Отидоха в голямата стая с играчките. Водеше Дейв.

— Това често ли го правите? — попита Хенри.

— Да. Пускаме го по за един час всеки ден. Най-често ветеринарят. Понякога и аз.

Дейв отиде при играчките и започна да ги подрежда в различни форми. Кръг, после квадрат.

— Радвам се, че дойде да го видиш — каза Ровак. — Според мен товае важно.

— Какво ще стане с него?

— А ти как мислиш? Цялата тази работа е повече от незаконна. Трансвидов висш примат? Знаеш, че Хитлер е правил опити да кръстоса човек с шимпанзе. Сталин също. Може да се каже, че те са основоположниците. Така че, какво, Хитлер, Сталин и след тях американски учен от НЗИ? Няма начин, приятелю.

— И тогава какво ще…

— Става дума за неразрешен експеримент. Трябва да бъде преустановен.

— Шегуваш ли се?

— Тук е Вашингтон — каза Ровак, — а пред очите ти е политическа бомба със закъснител. Сегашната администрация вече съкрати максимално бюджета на НЗИ. Ако се разчуе за това, ще го съкратят на една десета.

— Но това животно е изключително — каза Хенри.

— Но не е разрешено. Това е единственото важно в случая. — Ровак поклати глава. — Не ставай сантиментален. Имаме трансгенетичен експеримент, извършен без разрешение, а законът е категоричен, че всеки неодобрен от борда експеримент следва да бъде прекратен без никакви изключения.

— Как ще го…

— Система с морфин. Няма да усети нищо — каза Ровак. — Не се притеснявай. След като изгорим тялото, няма да остане никаква следа, че това се е случило изобщо. — Кимна към Дейв. — Защо не си поиграеш малко с него? Ще му хареса. Нашата компания му е омръзнала.

 

Играха на импровизирана дама с детски кубчета. Хенри обърна внимание на детайлите — ръцете на Дейв, с пропорции като на човешка ръка; краката му, които бяха хватателни като при шимпанзетата; очите му, със сини петънца в ирисите; усмивката му, която не беше нито съвсем човешка нито съвсем маймунска.

— Забавно е — каза Дейв.

— Забавно ти е, защото печелиш. — Хенри не беше схванал съвсем правилата, но реши, че трябва да остави Дейв да победи. Така беше правил със своите деца.

И изведнъж си помисли: „Дейв също е мое дете“.

 

Знаеше, че не разсъждава ясно. Действаше по инстинкт. Даде си сметка, че си отваря очите на четири, докато връщаха Дейв в клетката му, как точно се активираше цифровата ключалка, как точно…

— Нека още веднъж му стисна ръката — каза той. — Отвори, моля те.

— Виж — каза Ровак, — не си причинявай това. И на себе си, и на него.

— Просто искам да му стисна ръката.

Ровак въздъхна и отключи. Хенри гледаше, затаил дъх. 01-05-04.

Стисна ръката на Дейв за довиждане.

— Утре ще дойдеш ли пак? — попита Дейв.

— Скоро — отговори Хенри.

Дейв се извърна и не погледна повече към него. Излязоха, Ровак затвори вратата и каза:

— Слушай, трябва да си благодарен, че още не са те тикнали в затвора. Не изглупявай, моля ти се. Ние ще се оправим. Ти нямаш грижата.

— Добре — каза Хенри. — Благодаря ти.

Помоли да остане в сградата, докато стане време за обратния му полет. Настаниха го в стая с компютър, включен към вътрешната мрежа на лабораторията. Цял следобед Хенри чете материалите във файла на Дейв. Принтира всичко. Разходи се из сградата, ходи няколко пъти до тоалетната, така че охраната да свикне да го вижда на мониторите.

Ровак си тръгна в четири, като спря да си вземе довиждане с Хенри. Ветеринарите и охраната от дневната смяна си тръгваха в шест. В пет и половина Хенри се върна в залата за обучение и тръгна право към стаичката на Дейв.

Отключи клетката.

— Здравей, майко — каза Дейв.

— Здрасти, Дейв. Искаш ли да се поразходим?

— Да — каза Дейв.

— Добре. Искам да правиш точно каквото ти кажа.

 

Учените често разхождаха по-кротките шимпанзета, като понякога ги държаха за ръка. Хенри излезе с Дейв от залата за обучение със спокойна стъпка и без да поглежда към камерите. Двамата свърнаха по централния коридор на път към изхода. Хенри отвори вътрешната врата с електронната карта, изведе Дейв, после отвори външната. Както и очакваше, аларми не прозвучаха.

Системата за сигурност на лабораторията Ламбъртвил беше замислена така, че да не допуска нарушители отвън навътре и опитните животни да не избягат, но не и да пречи на персонала да извежда животни от територията на комплекса. По редица причини понякога се налагаше животни да бъдат извеждани, без да се попълват десетки формуляри за разрешение. Хенри натика Дейв на пода пред задната седалка на колата и подкара към портите. Застъпваше новата смяна и много коли влизаха и излизаха от комплекса. Хенри върна електронната си карта и ламинираната карта на посетител. Дежурният пазач му благодари и Хенри напусна лабораторията. Пред него се разкриваха заоблените зелени хълмове на западен Мериланд.

 

— Връщаш се с кола? — възкликна Лин. — Защо?

— Дълга история.

— Защо, Хенри?

— Нямам избор. Трябва да се върна с кола.

— Хенри — каза тя, — държиш се много странно, да знаеш.

— Въпросът е от морално естество.

— Какво морално естество?

— Имам отговорност.

— Каква отговорност? По дяволите, Хенри…

— Скъпа — каза той, — това е дълга история.

— Това вече го каза.

— Повярвай ми, искам да ти кажа всичко. Наистина. Но ще трябва да почака, докато се прибера.

— Това твоята майка ли е? — попита Дейв.

— Кой е с теб в колата? — попита Лин.

— Никой.

— Кой говореше? С дрезгавия глас?

— Не мога да ти обясня в момента — каза той. — Просто ще трябва да изчакаш, докато се прибера, и тогава ще разбереш всичко.

— Хенри…

— Трябва да затварям, Лин. Целуни децата от мен. — И прекъсна връзката.

Дейв го гледаше с търпеливи очи.

— Това твоята майка ли беше?

— Не. Някой друг.

— Ядосана ли е?

— Не, не. Гладен ли си, Дейв?

— Не много.

— Добре, ще спрем някъде. Междувременно, сложи си колана.

Дейв изглеждаше озадачен. Хенри отби колата и му сложи предпазния колан. Беше му хлабав — Дейв беше с размерите на малко дете.

— Съжалявам.

— Искам да се върна.

— Не можем да се върнем, Дейв.

Дейв спря да дърпа колана и погледна през прозореца.

— Тъмно е.

Хенри го погали по главата. Късата козина беше много мека. Усети, че Дейв се отпуска под милувката.

— Няма страшно, Дейв. Всичко ще бъде наред.

Върна се на шосето и пое на запад.