Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Next, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 57 гласа)

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Статия

По-долу е показана статията за Ген (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
За понятието от биологията вижте ген.

Ген
Next
АвторМайкъл Крайтън
Първо издание2006 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър
Видроман
ISBNISBN 978-954-585-803-1

Ген (на английски: Next) е техно-трилър от американския писател Майкъл Крайтън, издаден за първи път през 2006 г.

Сюжет

Действието се развива в настоящето, където както правителството, така и частният сектор харчат милиарди долари всяка година за генетични изследвания. Романът проследява опитите на множество герои, включително трансгенетични животни, да оцелеят в свят, доминиран от генетични изследвания, корпоративна алчност и юридически намеси.

Франк Бърнет получава агресивна форма на левкимия, и преминава през интензивно лечение и четири години с редовни прегледи. Той по-късно научава, че тези прегледи са претекста за изследователите на генетичната база на неговия необичайно успешно лечение, и медицинският университет е продал правата за клетките на Франк на BioGen, биотехнологична startup компания.

Издания на български език

Източници

39.

Джош Уинклър дотича в помещението с животните, за да види за какво говори Том Уелър, и още от вратата попита:

— Колко плъха са умрели?

— Девет.

При вида на вдървените телца на девет мъртви плъха в девет последователни клетки Джош Уинклър започна да се поти.

— Ще трябва да ги отворим — каза той. — Кога са умрели?

— Сигурно е било през нощта — каза Том. — За последно са ги нахранили в шест следобед. Оттогава не е отбелязано нищо особено. — Том гледаше дневника с вписванията.

— В коя изследователска група бяха? — попита Джош. Макар че вече знаеше отговора.

— А-7 — отговори Том. — Изследването на зрелостния ген.

„Господи!“

Джош се опита да запази спокойствие.

— И на каква възраст са били?

— Ами… да видим. Трийсет и осем седмици и четири дни.

„О, Боже!“

Средната продължителност на живота при лабораторните плъхове беше сто и шестдесет седмици — малко повече от три години. Тези плъхове бяха умрели едва на една четвърт от тази възраст. Джош си пое дълбоко дъх.

— А другите в групата?

— В първоначалната група имаше двайсет плъха — каза Том. — Всичките идентични и на еднаква възраст. Два умряха онзи ден от респираторна инфекция. Тогава не обърнах особено внимание. Колкото до другите… по-добре е сам да ги видиш. — И поведе Джош покрай редицата клетки при другите пльхове. От пръв поглед се виждаше какво е състоянието им.

— Проскубана козина, липса на активност, твърде много часове сън, проблеми с изправянето на задните крака, мускулна слабост, при четири има парализа на задните крайници…

Джош гледаше втренчено.

— Те са стари — каза той. — Всички те са стари.

— Да — потвърди Том. — Няма две мнения — става въпрос за преждевременно стареене. Направих си труда да проверя двата плъха, които умряха по-рано. Единият имаше хипофизен аденом, другият — дегенерация на гръбначния стълб.

— Признаци на преклонна възраст…

— Именно — каза Том. — Признаци на старост. Изглежда, този ген няма да се окаже чудотворният продукт, за какъвто го гласи Рик. Не и ако предизвиква преждевременна смърт. Истинска катастрофа, ако питаш мен.

 

 

— Как се чувствам ли? — каза Адам, обядваха заедно. — Чувствам се добре, Джош, и то благодарение на теб. Е, понякога се уморявам. И кожата ми е суха. Плюс някоя и друга нова бръчка. Но иначе се чувствам добре. Защо?

— Просто се чудех — каза Джош възможно най-спокойно. Опитваше се да не зяпа по-големия си брат. Ала външният вид на Адам се беше променил драстично. Преди косата му беше посребряла само на слепоочията, сега цялата беше прошарена. Започнал беше и да оплешивява. Кожата около очите и устата му беше видимо сбръчкана. На челото му имаше дълбоки бразди. Изглеждаше много по-стар.

Адам беше на трийсет и две.

„Господи!“

— Не вземаш, ъъ, наркотици? — попита Джош. — Не, не. Приключих с това, слава Богу — каза Адам. Беше си поръчал хамбургер, но след няколко хапки го остави.

— Не е ли вкусен?

— Боли ме зъб. Трябва да ида на зъболекар. — Адам вдигна ръка към бузата си. — Мразя да се оплаквам. Истината е, че мислех да се захвана с малко спорт. Имам нужда от упражнения. Понякога имам запек.

— Ще се върнеш при старите си бейзболни дружки? — бодро попита Джош. Преди брат му играеше бейзбол два пъти седмично с инвестиционните банкери.

— Хм, всъщност не — каза Адам. — Мислех си по-скоро за тенис на двойки или голф може би.

— Добра идея — каза Джош.

На масата се възцари мълчание. Адам бутна чинията си настрани.

— Знам, че изглеждам състарен — каза той. — Не е нужно да се преструваш, че не си го забелязал. Всички го забелязват. Попитах мама, но тя каза, че и татко е бил така. Че изведнъж се състарил, след като навлязъл в трийсетте. Едва ли не от днес до утре. Може пък да е нещо генетично.

— Да, би могло.

— Защо? — попита Адам. — Ти знаеш ли нещо?

— Аз ли? Не.

— И просто така реши, че трябва да обядваме заедно, и то точно днес? Спешно, не можело да изчака?

— Просто не те бях виждал от известно време, това е.

— Стига глупости, Джош — каза той. — Никога не си можел да лъжеш.

Джош въздъхна.

— Адам — каза той, — мисля, че трябва да си направиш някои изследвания.

— За какво?

— Костна плътност, белодробен капацитет. И магнитен резонанс.

— Защо? За какво са тези изследвания? — Гледаше Джош право в очите. — За остаряване?

— Да.

— Остарявам твърде бързо? Заради онзи спрей ли?

— Точно това трябва да разберем — каза Джош. — Искам да се обадим на Ърни. — Ърни Лорънс беше семейният лекар.

— Добре, обади му се.