Тери Брукс
Камъните на елфите (40)

ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА

Уил Омсфорд хукна обратно през гората, без да обръща внимание нито на клонките, които го удряха през лицето, нито на пръските кал. Мислите му се въртяха единствено около изчезването на камъните на елфите — гневът му, насочен срещу Цефело, бе примесен с мъчително безпокойство за Амбърли.

„Пази се, Уил“ бе му казала тя на прощаване Оставяше я сама, съвършено безпомощна, а тя се тревожеше за нега Никога досега не беше давала такъв открит израз на чувствата си — познаваше я по-скоро като сдържана и затворена. Но всъщност първоначалното недоверие беше нещо съвсем естествено. В началото той самият също не хранеше особено добри чувства към нея. Но с течение на времето бяха започнали да се опознават, преодоляха заедно редица изпитания и неусетно между тях се бе породила привързаност, загриженост за съдбата на другия… „Пази се, Уил“ — тези думи не спираха да отекват в съзнанието му. Бе успял да долови в погледа на Амбърли недоизреченото и това откритие го бе разтърсило до дъна Изведнъж загуби равновесие и се просна на земята. Изправи се и без да губи време, продължи напред. Всяка минута беше ценна — трябваше да стигне главния път, преди да стане мрак. В противен случай щеше да се лута в непознатата местност без никакъв ориентир и без каквото и да е било оръжие освен ловджийския си нож… Беше постъпил като истински глупак — как можа да се хване на въдицата на Цефело и да повярва на обещанията му!? Най-лошото беше, че заради собственото си лекомислие излагаше на опасност живота на Амбърли…

Беше останал почти без дъх, но не биваше да спира, не можеше дори да си го помисли. Заради една непростима небрежност рискуваха да се провалят на самия край… И то след като толкова елфи бяха дали живота си, за да подпомогнат успешното изпълнение на мисията им. Не биваше една погрешна стъпка да сложи край на толкова усилия! Щеше да си вземе камъните с цената на всичко и да се върне при Амбърли, както й беше обещал. Двамата щяха да се справят — знаеха колко много зависи от тях.

Изведнъж някаква сянка изскочи на пътя му. Това стана така неочаквано, че Уил затаи дъх и замръзна на мястото си. Към него се приближаваше ездач на кон. Когато различи Еретрия, облекчено въздъхна и не можеше да повярва на очите си в същото време.

— Изкарах ли ти акъла? — подигравателно се изсмя тя. Уил само кимна, като продължаваше да я гледа втренчено.

— Рекох си, хайде, и този път ще го измъкна, че каквито ги е забъркал…

— Знаеше ли, че Цефело е взел камъните?

— Знам — кимна момичето. — Докато си спал като заклан…

— И ти не ме предупреди?!

— А длъжна ли бях?! — вдигна вежди момичето. — Доколкото си спомням, и ти отказа да ми помогнеш. Бях готова на всичко за теб, а не исках толкова много… Ти ми обърна гръб, Лечителю, и какво очакваше? Да тичам след теб като вярно куче и да докладвам за плановете на Цефело? Ха-ха. Нали не искаше да ти преча? — тя сви рамене. — Готово. Дадох ти възможност да се справиш сам.

— Амбърли е ранена и не може да ходи — прекъсна Уил гневната й тирада. — Падна лошо и си изкълчи глезена. Оставих я при Дупката.

— На вълка в устата?! — ахна Еретрия. — Типично за теб, Уил Омсфорд, много те бива за това — да изоставяш жените в труден момент…

— Знам, че отстрани изглежда точно така — пое си дълбоко дъх Уил. Нямаше намерение да спори, нито да се оправдава. — Всъщност искам само да й помогна…

— Аха. Добре, че сам си вярваш. И как според теб ще стане това? — Като си взема обратно камъните. — Ако, разбира се, реша да ти помогна…

— Ще ги взема обратно, дори да решиш да ми попречиш — студено отвърна Уил.

— Никога, дори и за миг ли не си предполагал, че можеш да разчиташ на мен? — замислено го погледна момичето.

— А мога ли? Тя мрачно кимна.

— Естествено, услуга за услуга. Давам ти последна възможност, Лечителю. От мен да мине.

— Мислиш ли, че ще успееш да ги вземеш? — попита Уил. Лицето й се озари от познатата усмивка — едновременно дяволита и загадъчна.

— Не бери грижа за това, Лечителю. Какво мислиш, че правим още от люлката? Още повече че съм достойна ученичка на самия Цефело…

— А той всъщност знае ли къде си?

— Казах му, че ще побързам да настигна кервана. Той нямаше нищо против. А аз знаех, че ще се върнеш да потърсиш камъните и трябваше да предположа откъде ще минеш… Мога да ти кажа дори къде е спрял за нощувка Цефело.

— Тогава хайде да побързаме — възкликна Уил.

— Спокойно, има време — увери го тя. — Малката елфа ще почака.

Споменаването на Амбърли го накара да потръпне.

— Искам само да ми обещаеш онова, за което те помолих, и веднага тръгваме. Какво реши, Лечителю, ще ме вземеш ли с теб, или не?

— Щом искаш — сви рамене Уил. — Какво друго ми остава?

— Много добре — кимна Еретрия. — Ще се погрижа да изпълниш обещанието си. Качвай се.

Уил се метна зад гърба й и тя подхвърли през рамо:

— Хвани се здраво, Лечителю, да не те загубя по пътя!… Ето така! Да можеше сестричката ти да ни види отнякъде…

Въодушевена, тя така рязко пришпори коня, че животното стреснато изцвили и препусна по пътеката. Еретрия се ориентираше в мрака като котка и избягваше всички стърчащи клони, прогнили дънери и стволове, препречили пътеката. Уил имаше чувството, че още малко и ще изхвръкне от седлото. Никога не беше яздил така лудешки.

Когато най-сетне спряха, се чувстваше като замаян. Бяха излезли на главния път и Еретрия, разрошена и с пламтящи страни, го гледаше насмешливо:

— Добре, че ме държа да не падна.

— Признавам, че си превъзходен ездач — усмихна се Уил. Едва си поемаше дъх. — А защо всъщност спряхме?

— Искам да погледна следите — наведе се Еретрия. — Странно, фургонът не е минал…

— Сигурна ли си? — приближи се до нея Уил. — Да не би дъждът да е отмил следите?

— Това е невъзможно — решително поклати глава тя. — Фургонът е достатъчно тежък и следите са дълбоки… Не мога да си го обясня…

— Може би Цефело е изчакал да отмине бурята… — предположи южнякът.

— Може би… — със съмнение отвърна тя. — За всеки случай мисля да се върнем и да ги потърсим. Качвай се на коня.

Потеглиха на запад, вече по-бавно, като се озъртаха за следите от фургона. Следи нямаше. От двете страни на пътя шумолеше гората и от време на време до ушите им долитаха крясъците на нощни хищници, тръгнали на лов.

Изведнъж някакъв писък, по-зловещ и пронизителен от всички останали, процепи нощната тишина Писъкът бе последван от остър, смразяващ кръвта вой. Уил стисна ръката на Еретрия.

— Какво беше това?

— Вятърът фучи в клисурите… — Това не звучеше никак убедително, още повече че тя самата се озърташе неспокойно.

След малко зловещият вой се усили и конят на Еретрия подплашено запристъпва назад. Изведнъж Уил забеляза някаква сянка, която се приближаваше към тях иззад дърветата. Оказа се едър жребец без ездач. Юздите му се поклащаха, а ноздрите му трепкаха неспокойно. Беше конят на Цефело. Южнякът и момичето се спуснаха към него, огледаха го отвсякъде и потупаха потните му хълбоци. Животното тревожно изпръхтя. Двамата се спогледаха.

— Нещо не е наред — прошепна Еретрия. — Конят не може да е избягал просто така…

Южнякът мрачно кимна. Имаше същото лошо предчувствие. Еретрия яхна коня на Цефело и хвана юздите.

— Продължаваме! — заяви твърдо, въпреки че беше пребледняла.

Бавно, предпазливо поеха в посоката, от която се чуваше зловещият вой. Звездите уплашено трепкаха над главите им и бледата луна ги наблюдаваше втренчено.

Изведнъж забелязаха насред пътя още някаква сянка — тъмна и неподвижна. Рязко дръпнаха юздите и впериха поглед натам. Постепенно различиха в мрака очертанията на фургона. Приближиха се към него и тревогата им прерасна в смъртен ужас. Натъкнаха се на разкъсаните тела на конете, впрегнати във фургона. Недалеч от тях сред локви кръв лежаха хората на Цефело, сгърчени и обезобразени, с разкривени в предсмъртна агония лица.

Уил хвърли бърз поглед наоколо, но нямаше и следа от злодея, извършил всичко това.

— Чакай тук! — нареди на Еретрия, която и без това беше замръзнала на мястото си с разширени от ужас очи, и безшумно пристъпи към фургона. Тялото на Цефело беше проснато по очи на земята. Обърна го и косата му настръхна. Лицето на мъртвия главатар беше почти неузнаваемо, застинало в зловеща гримаса.

Преодоля желанието си да побегне и се надвеси над него. Трябваше да си вземе камъните. Прерови джобовете на умрелия, но нищо не намери. Стомахът му се сви на топка. Изведнъж погледът му попадна на ръцете на Цефело. Дясната бе стисната в юмрук, отчаяно вкопчена в нещо. Уил си пое дълбоко дъх и започна да изправя един по един вдървените пръсти. Нещо синьо проблясваше в дланите на Цефело. Слава богу! Камъните на елфите бяха тук. В последния си миг Цефело се беше опитал да ги използва въпреки предупреждението на Уил.

Южнякът ги измъкна един по един, прибра ги в кесията си и се изправи. Тази кървава касапница би могла да бъде дело на една-единствена твар — на Косача, демона, който непрекъснато ги преследваше. Но как бе успял да ги открие този път? Как ги бе проследил чак дотук? Еретрия не беше помръднала от мястото, където я остави.

— Какво стана? — прошепна с пресъхнали устни.

— Избити са — тихо отвърна Уил. — Всички до един. Намерих камъните…

— Но кой, кой би могъл да го направи? — промълви тя, сякаш не го бе чула. — Дивите зверове? Или пък… вещиците?

— Не, Еретрия — поклати глава южнякът. — Това е същото чудовище, което ни преследва още от Арбърлън. Косача, един от най-страшните демони. Мислех, че е изгубил следите ни още при Скалист рид, но неизвестно как ни е открил отново. Нападнал е Цефело, защото е смятал, че сме още във фургона.

— Горкият Цефело… — въздъхна Еретрия. — Този път си е намерил майстора. Ами ти, Лечителю? Демонът сигурно е раз брал грешката си… Как ще му се изплъзнеш? Накъде може да е тръгнал?

Уил прехапа устни. Имаше един-единствен отговор и двамата го знаеха.

Амбърли, свита в храстите на ръба на Дупката, неспокойно се ослушваше. Обгръщаше я непроницаем мрак. Знаеше, че Уил ще се върне чак на сутринта, затова затвори очи и се опита да поспи, но сънят не идваше. Болката в глезена й се засилваше и мислите не й даваха мира. Най-после се отказа от напразните опити, обгърна коленете си с ръце и зачака, сгушена в мрака.

Горските животинки и нощните птици прошумоляваха около нея, без да я закачат. Минутите течаха бавно и сега, когато не се насилваше да заспи, очите й сами започваха да се затварят.

Изведнъж я прониза хлад и тя се сепна от дрямката си. Изправи се и разтърка премръзналите си ръце. Опита се да се по-раздвижи, за да се сгрее, но нещо изсмукваше отвътре топлината й, сякаш я беше облъхнало леденото дихание на смъртта.

Очите й се разшириха от ужас. Разбра, необяснимо как, че това беше знак, предупреждение. Сетивата й, изострени до крайност, бяха доловили нещо.

Озърна се, обхваната от моментна нерешителност. Нещо я заплашваше — нещо невидимо, но много по-силно от нея самата и способно да я унищожи. Трябваше да се измъкне от дебнещото му присъствие, да се опита да му избяга въпреки силната болка в глезена. Уил все още го нямаше, а той единствен би могъл да й помогне. Трябваше да се справи сама. Единственото й спасение беше бягството, но къде, освен в Дупката, би могла да се скрие?

Трябваше да побърза. Промъкна се до самия ръб на зейналата бездна и погледна надолу. Изведнъж я обхвана страх. Само да знаеше коя от двете опасности беше по-голяма — тази, от която се опитваше да се измъкне, или онази, на която щеше да налети долу…

Най-после реши — да става каквото ще става. Връщане назад нямаше. Уил щеше да я настигне. Знаеше къде да я търси. С изопнато лице, напрегната до крайност започна да се спуска надолу. Стръмната пътека криволичеше и се губеше в мрака. Амбърли имаше чувството, че спускането продължи цяла вечност. Залавяше се за някакви стърчащи корени, промушваше се под запречили пътя й клони, докато най-накрая стигна дъното на тъмната пропаст.

Спря за миг да си почине. Глезенът й се беше подул и вече изобщо не можеше да стъпва на него. Здравият й крак се беше схванал от усилието и нямаше да издържи още дълго. Изтри потта, която се стичаше от челото й, и облиза с език изсъхналите си устни. Искаше й се да почине малко, но отново усети смразяващия хлад. Съществото, което се опитваше да я убие, я беше последвало тук, в Дупката! Сърцето й лудо заби. Направи отчаяно усилие, надигна се и тръгна. Вървеше, накъдето й видят очите, и имаше чувството, че се движи в омагьосан кръг. Стисна зъби. Нямаше да се даде така лесно. Насочи мисълта си към Уил. Това й даде сили. Той й бе казал, че ще се върне за нея. Спомняше си погледа, който й отправи, преди да тръгне — напрегнат и в същото време необичайно ласкав, някак учуден… Не, съдбата не можеше да ги раздели точно сега.

Нямаше повече сили. Отпусна се на лакти, зарови лице във влажната земя и тихичко проплака. Не й оставаше друго, освен да чака края си, а той всеки миг щеше да дойде. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Затвори очи. След миг вече спеше.

Нечии пръстчета, тънички като клечки, я вдигнаха и я понесоха като в люлка.