Тери Брукс
Камъните на елфите (25)

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

През следващите няколко часа се опитваха да се измъкнат от крепостта. Дълго се лутаха из мрачните коридори, като осветяваха пътя си с единствената останала факла. Разсъдъкът им бе замъглен от тревоги и изтощение, дори не си говореха, пък и нямаше за какво. Интересуваше ги едно единствено нещо — да се измъкнат оттук час по-скоро.

Имаха чувството, че се въртят в омагьосан кръг и съвсем бяха загубили представа за времето. Не знаеха колко часа са изтекли, откак се бяха озовали в каменната крепост, пък и това вече нямаше значение. Всяка частичка по тялото ги болеше от пренатоварване, погледите им блуждаеха от умора. Оставили се бяха единствено на инстинкта и късмета си. Дори факлата им се беше стопила и всеки миг щеше да угасне.

Коридорът им се струваше безкраен, но най-после стигнаха до масивна желязна врата. Тя беше здраво залостена, но когато Уил понечи да дръпне резето, Амбърли протегна ръка и го спря:

— Уил, почакай… ами ако Косача не е бил сам? Ако има и други и те ни чакат отвън?

Уил я изгледа втренчено. Това изобщо не му беше минало през ум. А може би просто се страхуваше да мисли за това. Но трябваше да признае, че всъщност беше напълно вероятно. Демоните не биха стояли със скръстени ръце, а по-скоро биха използвали всеки възможен начин, за да им попречат. Пък и щом един ги беше открил, останалите също знаеха, че са тук.

— Уил? — настойчиво повтори момичето.

— Няма как — тихо отвърна той. — Трябва да рискуваме. Стой плътно зад мен.

После отвори вратата. Очите им, несвикнали с дневната светлина, в първия миг се притвориха. Долу, в подножието на кулата, тихо се плискаха мътните води на река Мърмидон. Всичко изглеждаше спокойно.

Южнякът и момичето тръгнаха към скрития кей на елфите, но лодките, закотвени там, отдавна бяха станали неизползваеми — спогледаха се.

Реката си течеше край тях лениво, безучастно. Над брега се спускаше хладна сребриста мъгла. Планината ги обгръщаше с леденото си мълчание, а околните скали застрашително се бяха надвесили над тях.

Уил мрачно впери поглед в реката. И в същия миг забеляза малък сал, привързан недалеч от прогнилите ръждясали лодки и почти скрит в храстите. Хвана ръката на Амбърли и се спусна натам. Салът се оказа в доста добро състояние, очевидно беше използван от някой рибар, но Уил го прие като подарък от съдбата, едничкото им средство за спасение.

Седнаха в него и се отправиха на изток по течението на реката. Амбърли се загърна в наметалото си и почти веднага заспа. Уил беше прекалено развълнуван и пренапрегнат, за да последва примера и. Пък и без това някой трябваше да насочва сала. Добре че с настъпването на деня започваше да се позатопля и дрехите им поизсъхнаха. Облаците се бяха разпръснали, мъглата се вдигна и златистият кръг на слънцето изплува иззад отсрещните върхове.

Все повече наближаваха Скалист рид. На това място реката правеше плавни завои сред зелените планински ливади. Над главите им прелитаха пъстри птици, а във въздуха се носеше аромат на цветя. Амбърли се събуди с усмивка, протегна се и разтърка очи.

— Ти не спа ли? — попита учудено.

— Не можах — призна Уил.

— Значи е твой ред да поспиш. Затвори очи и не мисли абсолютно за нищо… Аз ще управлявам сала.

— Няма нужда… Наистина не съм уморен.

— Глупости! Та ти едва гледаш!

Уил се усмихна. Наистина с мъка държеше очите си отворени.

— Разбра ли какво се случи? — попита я изведнъж.

Тя не отговори веднага. Погледна го замислено и поклати глава.

— А ти разбра ли?

— Случи се това, че изгубих силата. Вече изобщо не съм в състояние да въздействам на камъните на елфите. Това е…

— Не бъди толкова сигурен. Спомняш ли си колко трудно ти беше и тогава при Тресавището? И въпреки това успя. Това, че веднъж не се е получило, не означава нищо. Може да си се пренапрегнал. Или пък да е било необходимо още малко усилие…

— Не беше това — въздъхна Уил. — Просто не се получи. Аланон ме предупреди, че е възможно да стане така. Всичко е заради смесената кръв в жилите ми, заради това, че съм повече човек, отколкото елф… Магията, както знаеш, е била предназначена за елфи. Самото ми съзнание или може би — подсъзнанието ми оказва някаква съпротива, която съм безсилен да преодолея.

Амбърли седна по-близо до него и сложи ръка на рамото му.

— Тогава не го мисли повече. Ще се справим и без тях.

— Едва ли — горчиво се усмихна Уил. — Ако демоните ни открият отново, без камъните сме загубени. Само магия може да противодейства на силата им.

— Значи трябва да се погрижим да не ни открият.

— Което за съжаление е невъзможно. Винаги досега са ни откривали и ти го знаеш.

— Знам и друго — разпалено отвърна момичето, като го гледаше в очите. — Ти беше този, който настояваше, че е немислимо да се върнем. Ти беше този, който ми даваше кураж през цялото време и ме молеше да не се предавам… Ти обеща да останеш до мен, каквото и да се случи… Ще ме изоставиш ли сега?

— Никога — пламна Уил. — Не става дума за това.

— А за какво тогава? Отчаян си и смяташ, че всичко е загубено. В такъв случай има ли смисъл изобщо да продължаваме? Нали знаеш, че армия без вяра… — Тя замълча и изведнъж се усмихна. — Виж ти. Представяла съм си този разговор в друг вариант. Аз бях тази, която се колебаеше от самото начало и все си мислех, че ако един ден рухна окончателно, ти би ми помогнал да стъпя на краката си отново…

— А стана така, че рухнах пръв, нали? — мрачно довърши мисълта й Уил. — Но толкова разчитах на камъните… Аланон също.

Амбърли сложи ръка на устните му.

— Не ти казвам да ги прежалиш… — усмихна се тя. — Просто се отпусни и си помисли с каква цел всъщност смяташе да ги използваш? Като оръжие? Като средство за унищожение? Но нали си Лечител, Уил? Съхранението на живота, а не унищожението е твоето призвание. Как би искал да задействаш маги ята, докато усещаш, макар и подсъзнателно, това противоречие?

Уил се замисли, навел глава. Дали наистина бе успял да постигне триединството сърце — разум — воля, за което говореше Аланон?

— Ето, виждаш ли? — продължи Амбърли. — Затова не бързай да виниш себе си, нито камъните. Преди всичко, щом си ги използвал веднъж, няма причина да не можеш пак… Такава дарба рядко се губи толкова лесно. Може би просто не смееш да повярваш, че действително я притежаваш…

Уил я погледна някак учудено:

— Кога си успяла да повярваш в мен? Доколкото си спомням, отначало изпитваше сериозни съмнения…

— Отначало не те познавах — тя поруменя. — Бях против цялото това пътуване и ги говорех едни… сега се срамувам, като си спомня.

Уил имаше чувството, че щеше да каже още нещо, но тя само въздъхна, махна с ръка и отклони погледа си.

— Е, няма значение — усмихна се южнякът. — Сега обаче си права поне за едно. Май наистина си разменихме ролите. Уж съм твоят защитник, а съм взел да плача на рамото ти…

— Значи ми дължиш едно сериозно утешаване — някак тъжно се пошегува момичето. — Гледай да не забравиш, може скоро да ми потрябва. А сега ми обещай, че ще поспиш.

— Обещавам — послушно отвърна Уил и се изтегна на сала с ръка под главата си. Опита се да спре да мисли за камъните на елфите, но не му беше никак лесно. Стисна очи, като си повтаряше думите на Аланон. Имай повече вяра в себе си. Вяра в себе си. Вяра в себе си… След малко вече спеше.

Събуди се чак привечер. Беше спал направо върху твърдите дъски на сала и гърбът го болеше. Поразкърши се и отиде да смени Амбърли. За пръв път от няколко дни чувстваше глад и жажда, но при бягството от Пикон бяха изоставили всичките си запаси.

След малко реката започна да се стеснява и клоните на крайбрежните дървета се сключваха над главите им. Сенките се удължиха, залязващото слънце обагри в алено скалите. Понесен от бързеите, салът вече не се носеше така плавно, а бе станал почти неуправляем. Уил с мъка го удържаше да не се разбие в скалите. Там, където Мърмидон отново правеше завой на юг към ливадите на Калахорн, той насочи сала към брега и двамата с Амбърли слязоха.

Пренощуваха под короната на една стара плачеща върба. Бяха скрили сала в близките храсти. Набраха диви плодове и си потърсиха вода за пиене, но този път безуспешно. Хапнаха набързо и умората, натрупвана през всички тези дни, отново ги налегна. Скоро потънаха в сън.

Събудиха ги ослепителната светлина и топлите лъчи на утрото. Отпочинали и освежени, започнаха изкачването към Скалист рид. Преодоляваха разстоянията с лекота и по обяд стигнаха малко езеро, в което се вливаха няколко бистри поточета. Водата тук ставаше за пиене и двамата бегълци утолиха жаждата си.

С напредването на деня върховете на Скалист рид се виждаха все по-ясно и по-ясно. Само на юг, над непроходимите тресавища, известни под името Адов казан, се издигаше гъста мъгла от изпарения, която скриваше хоризонта. За пръв път, откак се бяха измъкнали от Пикон, Уил изпита известно безпокойство. Бяха решили да следват Мърмидон до подножието на планинския масив. Но сега, на една крачка от Скалист рид, започнаха да го обхващат съмнения дали замисленото прекосяване на планините е изобщо по силите им. Никой от двамата не познаваше местността — нямаха представа нито от най-преките пътеки, нито от най-безопасния преход. Бяха загубили водачите си — щяха ли да се справят сами?

По залез непристъпните върхове на Скалист рид се издигаха вече над главите им. Южнякът и момичето ги изгледаха с поглед някак обезкуражено. Нямаше за кога да тръгват нагоре — скоро щеше да падне нощта Предпочетоха да изчакат утрото на тази великолепна планинска поляна, осеяна със сини камбанки и алени макове. Откриха дори и поточе, което се виеше между боровете.

С плодовете, събрани от Амбърли, Уил успя само да залъже острия си глад, но някак беше благодарен и на това. Стомахът му стържеше и побърза да заспи.

Събуди се с усещането, че някой го наблюдава. Отвори очи и срещна втренчения поглед на едно момче с позлатени от утринното слънце коси. Примигна и разтърка клепачи — имаше чувството, че сънува.

Но сладкото ухание на диви цветя, което изпълваше гърдите му, си беше съвсем истинско, както и тази поляна с мека, окъпана от росата трева. А и момчето изобщо нямаше намерение да изчезва — седеше си насред поляната, кръстосало крака, и мълчаливо ги наблюдаваше. Беше елф — дребничък, луничав, с разрошени пясъчноруси коси.

— Добро утро — поздрави Уил, като се надигна на лакът и загледа момчето с нарастващо любопитство.

— Добро утро — учтиво отговори младият елф, с което окончателно разпръсна съмнението, че е зрителна измама. — …Съжалявам, не исках да ви събудя…

— Изобщо не сме те усетили — увери го Уил.

Хлапето гордо се усмихна:

— Това е, защото умея да се движа безшумно… Дори да стъпвам по суха шума, няма да ме усетите…

— Охо!

— Веднъж успях да се промъкна до дупка на лисица, без да я подплаша.

— Бива си те…

— А вие какво правите тук? — не се сдържа и попита момчето.

— Тъкмо се канех да ти задам същия въпрос — ухили се Уил. — Тук ли живееш?

— О, не… Доста по на юг. Чак след Ирибис. Във Ветрогон. Уил кимна, но името не му говореше нищо.

Зад него Амбърли се размърда в съня си.

— Много е красива — прошепна момчето. — Женени ли сте?

— О, не, просто… пътуваме заедно — Уил се посмути. — А ти как се озова тук?

— Много просто — разпери ръце момчето. — Долетях. Нали съм ветрогон.

— Какво си?

Но вниманието на момчето бе погълнато от Амбърли, която се събуждаше.

— Добро утро, лейди — поздрави я усмихнато.

— Добро утро. — В зелените очи на момичето просветна весело учудване. — Ти кой си?

— Пърк.

— Аз пък съм Амбърли. А това е Уил.

Момчето скочи и подаде ръка на Уил. Стискаше силно, по мъжки, и южнякът с учудване установи, че дланта му бе грапава, мазолеста. Пърк сякаш долови учудването му, смута се и не подаде ръка на Амбърли, само леко се поклони.

— На драго сърце бих хапнал нещо… — призна Уил.

— Нося само малко хляб, сирене, мляко и орехи. — Момчето посочи торбичката на кръста си. — Ако знаех, че ще ви срещна…

— Това е предостатъчно — усмихна се Уил. — Който и да си ти, много мило от твоя страна, че ще споделиш с нас закуската си.

Момчето отвори дисагите си и тримата се нахвърлиха на храната. Скромната закуска безкрайно им се услади.

— Откъде си взел млякото? — полюбопитства Амбърли.

— От козите. Знам едно стадо недалеч от тук…

— Нашият приятел е ветрогон. Лети насам-натам.

— Още не съм станал истински ветрогон — прекъсна го момчето. — Исках да кажа, че като порасна, ще бъда. А вие така и не ми казахте какво правите тук. Да не бягате от нещо?

— Защо мислиш така, Пърк? — преглътна Уил.

— Ами… дрехите ви са окъсани и мръсни, но да приличате на скитници. Пък и не носите нищо със себе си, не палите огън… Имам чувството, че сте побягнали от нещо…

— Умно момче си, Пърк — отбеляза Уил. — Я ми кажи, можеш ли да пазиш тайна?

— Гроб съм! — светнаха очите на момчето.

— Слушай тогава — наведе се Уил към него и прошепна поверително. — Тази дама, Амбърли, е истинска принцеса. Принцеса на елфите, внучка на крал Ивънтайн Елеседил.

— Кралят на земните елфи — уточни момчето. — И накъде сте тръгнали? Да не би да търсите съкровище?! Или… някой я е омагьосал?

— Да. Тоест не — прехапа устни Уил. Ама че се уплете. — Всъщност ние… търсим един талисман, Пърк. Голямо зло заплашва народа на елфите и само този талисман може да ги избави. Трябва да го намерим колкото се може по-бързо. Искаш ли да ни помогнеш?

— И още как! — възбудено отвърна момчето. — Щом става дума за приключение!

— Уил, не мислиш ли, че… — започна Амбърли.

— Спокойно! — прекъсна я Уил и пак се обърна към момчето. — Виж, Пърк, това не е шега работа… Преследвачите ни са безмилостни. Много елфи намериха смъртта си. Трябва да ми обещаеш, че ще внимаваш и няма да действаш на своя глава. И че ще ей тръгнеш веднага щом те помоля.

— Добре — кимна момчето. — Какво трябва да направя?

— Да ни помогнеш да минем през Скалист рид — отвърна Уил. — Ако, разбира се, има начин…

— Как да няма! — възкликна момчето. — Само ми кажете къде искате да отидете.

Уил се поколеба. Не беше сигурен дали постъпва правилно.

— Има ли значение? — въздъхна.

— Разбира се — малко раздразнено отвърна момчето. — Нали трябва да знам къде искате да отидете, за да ви кажа как да стигнете дотам.

— Има логика в това — съгласи се Амбърли, стрелна с поглед Уил и поклати глава. — Щом си почнал, най-добре му кажи.

— Е, добре — разпери ръце южнякът. — Тръгнали сме към Дивата пустош.

— Дивата пустош… — прехапа устни Пърк. — Забранили са ми да стъпвам там. Знаете ли колко е опасно?

— Знаем — кимна Амбърли. — Но се налага. Нямаме друг избор. Ще ни помогнеш ли?

— Да — твърдо отговори момчето. — Но не минавайте през планините — много ще се забавите.

— А откъде ни предлагаш да минем? — учудено попита Уил. — Нима има и друг начин да се стигне дотам?

— Ами да — ухили се момчето.

Уил многозначително погледна Амбърли.

— Пърк, забравяш, че ние не можем да летим… — меко отбеляза момичето.

— Нали сте с мен, какво ви притеснява? Вече ви казах, че съм ветрогон… тоест ще стана.

— Виж, Пърк… нали все пак трябва да имаш крила или нещо такова… — търпеливо обясни Уил.

— Крила ли? — озадачено вдигна вежди момчето, после изведнъж се разсмя. — Ама вие… да не би да си мислите, че… О, боже!… Нищо подобно. Елате, ще ви покажа…

Той скочи и тръгна нанякъде. Уил и Амбърли, безкрайно озадачени, го последваха Когато излязоха от горичката, Пърк извади от кесията на кръста си една сребърна свирчица и я наду. Тя не издаде никакъв звук. Южнякът и момичето се спогледаха. Поклатиха глави. Пърк прибра свирката и вдигна глава нагоре към небето. Уил и Амбърли — също.

В първия миг не повярваха на очите си. В небето над Скалист рид се носеше нещо огромно и ослепително сияйно. Оказа се птица, която стремително приближаваше към тях. Беше гигантска и в същото време с изящни, благородни очертания. Двамата имаха чувството, че сънуват. Огненозлатистата птица кацна на поляната недалеч от тях и нададе пронизителен кратък вик. Пърк й отвърна по същия начин и се обърна към смаяните си нови познайници.

— Това е Джиниуин — гордо съобщи. — Ето как ще прелетим.

Сега, когато видяха Джиниуин, Уил и Амбърли бяха по-склонни да приемат разказа, който последва.

Много отдавна, още преди Джърли Шанара и Втората война на расите, малка група елфи се преселила на юг от земите на древния народ, в подножието на Ирибис, край покритите с гори планински склонове и бреговете на голямото езеро, наречено Синия вододел. Причините, които ги накарали да се отделят отдавна били потънали в забрава Пърк знаел само, че прадедите му се препитавали от лов и риболов, а селцата им били накацали по крайбрежните скали на запад от Мириан. Техни съседи се оказали гигантски птици, които гнездели в пещерите край водата и се хранели с риба. Елфите не ги закачали и птиците скоро се сприятелили с тях. А прадедите на Пърк ги взели под своя закрила — грижели се за тях, лекували ги и пазели гнездата им… Лека-полека започнали да ги обучават и да се придвижват с тяхна помощ — превърнали се във въздушни ездачи, ветрогони. Птиците нарекли на името на мистичната птица Рок.

Местността Ветрогон постепенно се разраствала, но жителите й били прекратили всякакви връзки с останалите елфи и въпреки че признавали властта на кралете в Арбърлън, всъщност си били отделен, малък и независим народ и наричали себе си „летящите“ елфи, за разлика от „сухоземните“ елфи от Западните покрайнини.

От малки момчетата във Ветрогон се обучавали, за да станат въздушни ездачи, защото това било цяло изкуство. Волното и безстрашно племе на ветрогоните се гордеело с начина си на живот и не би го заменило с никой друг. Птиците им, които били по-дълголетни и от елфите, се предавали от баща на Син и Пърк очаквал с нетърпение деня, в който обучението му щяло окончателно да приключи и Джиниуин да му бъде поверена.

Сега засега обучението му се извършвало под ръководството на дядо му, който често го пускал да лети сам, за да натрупа опит. Всеки път Пърк стигал все по-далеч и по-далеч и изпълнявал точно определена задача, като спазвал указанията на дядо си. Така се бил озовал тук, в подножието на Скалист рид, като този път изискването било да вземе със себе си само малко хляб, сирене и манерка вода, с които да издържи седем дни. Освен ако, разбира се, не се погрижи да си намери сам нещо друго за храна. Задачата му била да изследва сам част от планинския масив, който граничи с Дивата пустош, и при завръщането си да го опише най-подробно. Но в самата Дива пустош кракът му не бивало да стъпва. Предупредили го също да избягва контакт с нейните жители.

Указанията били пределно ясни и Пърк не задавал излишни въпроси. Но сутринта на втория ден, както си летял над източната част на Скалист рид, видял отгоре Уил и Амбърли, заспали в боровата горичка, и любопитството му надделяло. Спуснал се да ги разгледа по-отблизо и установил, че те по всяка вероятност са елфи като него и също идват отдалеч. Но какво търсели тук и защо не били взели нещо за изпът? Решил, че след като двамата не са жители на Дивата пустош, нямал причина да избягва контактите с тях и… момчешката му жажда за приключения надделяла над предпазливостта и благоразумието, които дядото се опитвал да му внуши.

Оказа се, че този път интуицията му е проработила. Късметът на Уил и Амбърли — също.

Разказът на Пърк им се стори изчерпателен, а начинът му на придвижване — доста надежден, Джиниуин щеше ла издържи и тримата и да ги пренесе над планините, докато се усетят.

Все пак не може да се каже, че не изпитваха известно безпокойство. Стомасите им се свиваха само при мисълта за летенето. Но нямаха друг избор. Скръстил ръце, Пърк мълчаливо ги чакаше да решат. Уил се спогледа с Амбърли, сви рамене и заяви, че тръгват. В края на краищата щом Пърк го беше правил толкова пъти, може би всичко щеше да завърши благополучно…

Наместиха се на гърба на Джиниуин по-удобно, отколкото бяха очаквали. Оказа се, че птицата има тъпички юзди и дори кожено седло. Пърк им помогна да се качат и взе всички необходими предпазни мерки „да не ги отвее вятърът“. Това не ги успокои напълно, но все пак им вдъхна някаква сигурност.

Момчето им даде и по едно коренче, което да дъвчат, за да не им се замае главата от височината и шеметното летене.

Най-после бяха готови за тръгване. Птицата Рок нададе оглушителен писък, разпери крила и рязко се устреми нагоре. Уил и Амбърли настръхнали наблюдаваха как все повече се отделят от земята и всичко отдолу се смалява — скалите, потоците, огромните борове… за двамата това беше неизживявано досега, несравнимо усещане. Примираха от страх и в същото време — от блаженство. После изведнъж страхът изчезна. Остана само смущението от необятния простор и шеметната височина, от приказната гледка, която се разкриваше пред очите им, докъдето поглед стига. Черните грозно озъбени върхове на Скалист рид, тъничката синя лента на река Мърмидон; на север свежата зеленина на горите и сред тях, като кръпка, тъмното петно на Пущинаците; на изток — зловещите кули-близнаци на Пикон, от които сега все повече се отдалечаваха; на юг, в подножието на Ирибис, Адов казан — както винаги забулен в мъгла от изпарения. Всичко това се разстилаше пред тях като на длан, озарено от ослепителното сияние на изгряващия ден.

Джиниуин летеше плавно, уверено, леко се плъзгаше между върховете, като ту се снишаваше, ту отново се издигаше. Вятърът разхлаждаше пламналите им лица и развяваше косите на Амбърли. Пърк, въодушевен от мисълта за предстоящото приключение, от време на време се обръщаше назад, ухилен до ушите, и смигаше на новите си познайници.

Летяха така около час, докато навлязоха толкова навътре в планините, че върховете на Скалист рид се сключиха като пръстен около тях и скриха от погледа им всичко останало. Сиви, настръхнали и враждебни, те ги обграждаха от всички страни и хвърляха над тях тъмната си сянка. Уил прехапа устни, като си помисли, че ако не беше Пърк, кой знае дали изобщо някога щяха да се измъкнат от тук. Благодарение на малкия въздушен ездач се бяха измъкнали от демоните поне за известно време. Дори и Косача, ако случайно беше оцелял, този път не би могъл да знае, че са тук.

След малко Пърк насочи Джиниуин към една полянка сред скалите, недалеч от бистро планинско езеро. Починаха си, напълниха с вода манерката и продължиха на запад. Пърк им предложи да закусят, но стомасите им се бяха свили от летенето и не можеха да сложат нищо в устата си.

До обяд още два пъти спираха да си починат и да се поразкършат. Летенето им беше харесало, но изпитваха облекчение да стъпят на твърда земя.

Най-после стигнаха източната част на Дивата пустош. Непроходимите горски дебри се редуваха с блата, но не се забелязваше и следа от човешко присъствие. Не се виждаха нито селища, нито дори самотни хижи, нито някакъв добитък, нито пасища… Пусто, зловешо място. Уил и Амбърли се спогледаха. Имаха чувството, че са попаднали накрай света.

— Видяхте ли?! Успяхме!

— Наистина успяхме — уморено се усмихна Уил, който разтъркваше схванатия си кръст.

— А сега какво? — нетърпеливо попита момчето.

— Сега се връщаш обратно по най-бързия начин.

— Защо?! Нали обещах да ви помогна.

— Ти направи много за нас, Пърк — сложи ръка на рамото му Амбърли. — Без твоята помощ едва ли щяхме да успеем. Но сега наистина трябва да се връщаш. Оттук нататък става опасно…

— Знам. Не ме е страх. Нека да дойда с вас! — Момчето я погледна умолително.

— Не, Пърк — твърдо каза Амбърли. — Обещах ти да дойдеш с нас дотук. Стига да можехме, и ние не бихме продължили нататък, повярвай ми! Пък и… ти сам каза, че са ти забранили да припарваш насам.

— Ще внимавам. — още веднъж отчаяно се примоли Пърк.

— Не се съмнявам в това — увери го момичето. Знаем колко си ловък и храбър, но въпреки това не може.

Пърк се зачерви чак до ушите от този неочакван комплимент и лицето му малко се поразведри.

— Има още нещо, което би могъл да направиш за нас — изведнъж сложи ръка на рамото му Уил. — Не познаваме този край и ще ти бъдем много благодарни, ако ни разкажеш каквото знаеш за него. Например… какви са неговите обитатели?

— Чудовища — отвърна момчето, без да се замисли.

— Какви чудовища?

— Какви ли не. За вещиците знам със сигурност — от дядо.

Уил поклати глава. Нищо чудно дядото да беше измислил вещиците, за да държи внука си настрана от това място. И все пак…

— А да си чувал за място, наречено Хранилището? — попита той с известна надежда. Пърк сви рамене. Името не му говореше нищо.

— Ех, жалко… — въздъхна южнякът. — Чудовища и вещици, значи? Какво пък… А случайно да знаеш някакъв път?

— Знам един — оживи се момчето. — Елате! Ще ви го покажа…

Излязоха от боровата горичка и се качиха на малко възвишение, откъдето се виждаше цялата долина.

— Зад онези дървета — Пърк сочеше купчина повалени от буря дървета — има път, който води до селото Мракобес. То е навътре в гората и не се вижда оттук, но всички пътища водят до него. Дядо ми казва, че там живеят само крадци и главорези, но може би все пак не всички са такива…

— Може би… — мрачно се усмихна Уил и благодари на момчета Какво пък, крадците и главорезите бяха за предпочитане пред чудовищата и вещиците. Истината беше, че отсега нататък трябва винаги да има едно на ум. Лошата слава на това място не можеше да е случайна.

Пърк не бързаше да си тръгва. Беше се замислил неща След малко тръсна глава и попита: — Какво ще правите, като откриете Хранилището?

— Ще вземем талисмана, за който сме дошли, и ще се върнем в Арбърлън — уклончиво отвърна Уил. Лицето на Пърк изведнъж просветна. — Мога да направя за вас още нещо — заяви той.

Извади сребърната си свирчица от кожената кесия и я подаде на Уил.

— Пърк, защо… — започна южнякът, но момчето не го остави да довърши и заговори почти на един дъх.

— Остават ми още пет дни от уречения срок. Всеки ден точно по обяд ще прелитам над долината. Ако имате нужда от мен, само ми свирнете. Човешко ухо не долавя този звук, но птицата Рок ще го чуе. Тъй че, ако намерите талисмана през някой от следващите дни, ние с Джиниуин ще ви върнем обратно на север, откъдето сте дошли. Амбърли бавно поклати глава:

— О, Пърк, мисля, че не бива да…

— Чакай малко — прекъсна я Уил. — Идеята е чудесна. Това би бил най-бързият и сигурен начин да се върнем. Ако, разбира се — той се обърна към момчето, — не те излагаме на излишна опасност?

— Няма такова нещо — спокойно отвърна Пърк.

— Но нали каза, че Дивата пустош е забранена за теб зона? — намеси се Амбърли. — Как ще кацнеш там?

— Е — сви рамене момчето. — Какво толкова? Нали ще кацна за един миг?

— Не знам, струва ми се рисковано — сбърчи вежди Амбърли. — Пък и… ще нарушиш обещанието, което си дал на дядо си.

— Нали искам да ви помогна! — възкликна момчето. Казахте, че става дума за нещо наистина важно…

— Вижте, хайде да се споразумеем — предложи Уил. — Ще те повикаме само ако не съществува никаква опасност — става ли? — Но, Уил…

— И ще се върнеш във Ветрогон, когато си обещал, нито ден по-късно, независимо дали си ни взел, или не. Толкова по въпроса. А сега тръгвай, Пърк. Още веднъж ти благодарим.

Той стисна мазолестата ръка на малкия елф, а Амбърли се наведе и го целуна по бузата. Пърк пламна, наведе глава и прошепна: — Довиждане, Амбърли. И на добър час!

Махнаха му за сбогом и тръгнаха нагоре по хълма. Момчето остана да гледа след тях, докато се скриха от очите му.