Тери Брукс
Камъните на елфите (30)

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

През нощта плътна сива мъгла беше покрила равнината Хоар. Гъста, лепкава и неподвижна, тя се разстилаше над земята като смъртен саван. Бледата болнава светлина на утрото се процеждаше иззад върховете на Граничните планини.

Застанали на възвишението при входа на прохода Халис, Андер, баща му и Аланон наблюдаваха последните приготовления на елфската армия за предстоящата битка. Лъковете бяха обтегнати, остриетата на пиките лъщяха и всеки момент изпод прикритието на мъглата щяха да изскочат демоните. Но сега-засега те не даваха никакви признаци за съществуването си и войниците започваха да стават неспокойни.

— Без паника! — разнесе се изведнъж гласът на Аланон. — Кураж, войници! Атаката на демоните ще започне всеки миг.

Мъглата на входа на Халис ставаше все по-гъста, като пара над врящ казан. Над равнината Хоар беше надвиснала зловеща тишина. Андер усети, че ръката му, стиснала дръжката на знамето, трепери.

После изведнъж в далечината се разнесоха глухи зловещи крясъци, които сякаш идваха изпод земята. Над равнината Хоар започнаха да припламват червени огньове. С приближаването си крясъците ставаха все по-остри и пронизителни, докато накрая се сляха в един-единствен, обезумял от ярост писък.

— Идат! — дрезгаво прошепна Аланон.

Стрелците коленичиха, пиките мигом настръхнаха. Алени пламъци раздираха непрогледната мъгла в далечината. Оглушителният рев премина в грозен тътен, от който скалите потрепериха. Изведнъж отекна гръм, който разтърси земята под нозете им и повали неколцина войници на земята. Андер нададе отчаян вик. Гърмът бе последван от гробна тишина.

— Аланон… — прошепна Андер, когато отново дойде на се бе си.

— Всичко свърши… Забраната рухна… — задавено промълви друидът.

В следващия миг крясъците се надигнаха отново, сякаш бяха утихнали само за да наберат сила. И пълчища демони, освободени от хилядолетния си затвор, нахлуха в равнината Хоар като отприщели. Те прииждаха от всички страни, устремени към прохода Халис. Това бяха най-страшните същества, които въображението можеше да си представи — рогати, зъбати, космати, слузести и лепкави, разкривени от ярост… с една дума — паплач, която можеше да накара косата на човек да настръхне и кръвта в жилите му да се смрази. За миг Андер изпита чувството, че е обезумял, че е попаднал в някакъв кошмар — едно от друго по-зловещи изчадия пъплеха насреща му.

Стрелите на елфите засвистяха и заваляха като дъжд върху гъстите редици демони, но чудовищата не спряха нито за миг — прескачаха телата на падналите и продължаваха напред, още по-настървени. Копиеносците се притекоха на помощ на стрелците, но демоните прииждаха като река и на мястото на един паднал изскачаха сякаш десетина нови.

Положението беше неудържимо. Ивънтайн даде заповед за отстъпление от предната линия. Иззад прикритието на скалите елфите отново изсипаха дъжд стрели върху стръвната глутница, но стотиците убити бяха само капка в безчисленото море от тела.

От възвишението Андер безмълвно наблюдаваше развоя на битката. Елфите все повече губеха позиции. От друга страна, жезълът на Елкрис наистина омаломощаваше демоните и ги правеше уязвими за стрелите и копията на елфите. Но само това, уви, не беше достатъчно, за да спре прииждащата сган. Въпреки цялата си самоотверженост защитниците бяха твърде малко, а демоните — твърде много…

Андер потърси с поглед баща си, но цялото внимание на краля бе погълнато от битката. Той стискаше в ръце жезъла на Елкрис и отчаяно гледаше как редиците на елфите се топяха. Предсмъртни писъци огласяха цялата околност и земята бе осеяна от трупове. Резервите от Волнонаемния корпус се вляха в редиците на защитниците, без това да предизвика кой знае какъв обрат в сражението.

— Няма да удържим още дълго — промълви Ивънтайн. — Стой плътно до мен!

Появилият се отнякъде Аланон изведнъж прошепна в ухото на Андер:

— Стой плътно до мен!

В същия момент демоните направиха пробив в редиците на елфите и гвардейците на краля образуваха плътна стена около своя владетел. Андер изтегли меча си. От челото му се стичаше пот.

Аланон пристъпи напред и със стремително движение вдигна ръце нагоре. Черният му плащ се развяваше. От пръстите му изригна синкав огън и земята под нозете на демоните сякаш завря. За миг те се стъписаха. Но след това прекрачиха безжизнените тела на своите събратя и отново се втурнаха напред, като надаваха яростни крясъци. Схватката беше отчаяна, безмилостна. Демоните успяха да разкъсат редиците на кралските гвардейци и се насочиха към краля като хищни птици. Един висок, черен гоблин се спусна към Андер, устремил закривените си нокти към гръкляна му. Принцът размаха меча и успя да отклони удара, но чудовището отново връхлетя. В последния миг копието на един от гвардейците го прониза и го прикова към земята.

Андер се отдръпна, ужасен от озъбеното, зловещо разкривено лице на смъртта. Аланон отново се беше възправил и поразяваше с магическия си огън прииждащите черни талази. Но те се стичаха отвсякъде с такова настървение, че Андер, който наблюдаваше отстрани, целият настръхна, проумял, че няма сила, която да ги спре.

Изведнъж, докато разбере какво става, баща му се оказа повален на земята, ударен с камък в слепоочието. Жезълът на Елкрис се плъзна от безчувствените му ръце и демоните нададоха тържествуващ, оглушителен рев. Неколцина се втурнаха към стария крал, за да го довършат.

Но в този миг Андер се окопити, развъртя меча си и с яростен вик се вряза в тълпата демони. Реакцията му беше толкова неочаквана, че двама-трима от тях се строполиха в краката му, без дори да гъкнат. Останалите се разбягаха.

Андер се възползва от настъпилото объркване, обзет от една-едничка мисъл — да запази баща си, който лежеше съвършено безпомощен и трябваше да бъде спасен с цената на всичко. Самият той вече се беше прежалил и сега, тласкан от една отчаяна смелост, сечеше главите на демоните като зелки. Дардан и Роу му се притекоха на помощ, прикриха го и разпръснаха нападателите му. Андер се спусна към баща си, който лежеше, без да помръдне и не даваше никакви признаци на живот, коленичи до него и потърси пулса му. Пулс имаше! Макар и бавен, едва доловим. Баща му бе все още жив. Очите на Андер против волята му се наляха със сълзи.

Изведнъж усети до себе си присъствието на Аланон. Друидът бе вдигнал жезъла на Елкрис от земята и сега му го подаваше, като го гледаше настойчиво.

— Остави скръбта, принце. Сега е време за действие, не за сълзи. Поеми командването и нареди на елфите да се изтеглят навътре в каньона, преди да е станало късно.

Андер понечи да възрази, но нещо в погледа на друида го накара да се откаже от намерението си и да се подчини безмълвна Битката се пренесе навътре в каньона. Отвсякъде хвърчаха стрели, навсякъде проблясваха копия. Андер обгърна с поглед полесражението. Пред очите му се мярнаха развятата огнена грива на Стий Джанс, разперените ръце на Аланон, от които струеше синкаво сияние, и разкривените от бясна злоба лица на демоните.

След малко Аланон отново се приближи до него. Дишаше тежко и по лицето му се стичаше пот.

— Аланон — отчаяно го погледна Андер — мислиш ли, че ще успеем да ги удържим?

— Не, принце — задъхано отвърна друидът. — Не сме в състояние. Не и сега. Войските трябва да се изтеглят час по-скоро. Дай заповед. Аз ще ви прикривам.

И той издигна пред намиращите се в безредие орди стена от синкав пламък, обърна се към Андер с изопнато от напрежение лице и извика:

— Побързайте! Няма да мога да ги задържа дълго!

Колоните отстъпващи войници се проточиха една след друга — конниците, стрелците, копиеносците, обозът и каруците с ранените, в една от които беше и самият крал. Аланон и Андер останаха последни. Едва се бяха скрили зад дърветата, когато стената от пламък изведнъж се стопи така неочаквано, както се беше появила изпод пръстите на Аланон.

Демоните се спуснаха след елфите като хищни птици след изплъзващата се плячка. Но беше вече твърде късно. Армията на елфите беше преминала през каньона От гърлата на хиляди демони се надигна грозен, отчаян рев, от който земята потрепери.

Каньонът заприлича на адско котило. Черни тела се гърчеха и мятаха като плъхове в наводнен тунел. Гледката беше повече от страшна. Друидът и принц Андер хвърлиха поглед назад и бързо се извърнаха пребледнели.

Но изведнъж зад гърба им се чу някакво страховито свистене, сякаш се надигаше ураган, и елфите, които се обърнаха назад, замръзнаха от ужас. Към тях се носеше истински дракон — огромен, слузест, отровно-зелена. С един замах на мощните си криле той разпръскваше демоните като сухи листа, пометени от вятъра. Люспите му ослепително искряха, а от двете страни на грамадната озъбена паст сияеше по едно хладно пронизващо око. Драконът беше надушил кръвта и лигите му течаха. Дори демоните отстъпиха от страх пред него и го пропуснаха напред почтително.

Аланон, който внимателно наблюдаваше дракона, прошепна на Андер:

— Побързайте с отстъплението!

— Ами драконът?

— Оставете го на мен и изчезвайте, ако не искате да ви стъпче като мухи! — Гласът на друида беше рязък, студен, нетърпящ възражение.

Когато и последните редици от войската се изтеглиха, Андер се обърна да погледне назад и видя друида, застанал на възвишението над каньона, и дракона, устремен нагоре по склона на дефилета Чудовището вече беше забелязало самотната черна фигурка на скалите и бързаше към нея, движено от непреодолимия си стремеж да убива. Под стъпките му земята се тресеше и надолу в пропастта се свличаха камъни. Демоните го следваха с войнствени крясъци — но на безопасно разстояние.

Загърнат в черния си плащ, Аланон изглеждаше съвършено спокоен и невъзмутимо наблюдаваше приближаването на дракона. После изведнъж протегна напред ръце и от пръстите му заструи синият, поразяващ пламък. Замириса на опърлена кожа, драконът тръсна глава и трепна като ужилен, но не спря, а продължи напред, яростен и разлютен.

Аланон се поотдалечи и отново насочи към дракона синия магически огън. Драконът изсъска в безсилната си злоба, възмутен от дързостта на тази буболечка, която след миг щеше да разкъса.

Този път Аланон насочи огъня право в раззиналата паст на чудовището. Обгърнат от синкав дим, драконът нададе такъв рев, че чак скалите потрепериха. Този път пронизващата болка беше нетърпима и той се втурна напред като обезумял. Завъртя се и заудря нагоре-надолу с опашката си. От страшните удари скалите се разцепиха и цели тонове скална маса започнаха да се свличат надолу, като погребваха под себе си стотици демони. Драконът най-после съзря врага си и се хвърли към него, но с един гигантски скок друидът се озова на тясната пътечка откъм лявата страна на пропастта. Забравило всяка предпазливост, чудовището се втурна след него, но издатината по края на пропастта изведнъж се срути под тежестта му и драконът полетя в бездната с оглушителен предсмъртен вой.

Уморена усмивка озари изцапаното окървавено лице на принц Андер, който наблюдаваше всичко това от хълма. Драконът беше мъртъв, проходът — затрупан от купища скална маса, и демоните нямаше скоро да ги последват. Елфите щяха да имат възможност да си отдъхнат и да прегрупират силите си. Бяха спечелили време, а това не беше малко.

Обърна поглед назад, към смълчаните редици бойци. Върху бледите изнурени лица се беше запечатал един общ израз, който принцът разчете безпогрешно. Това беше предчувствието за трагична обреченост, сянката на някаква мрачна предопределеност. И тъй като в този миг самият той нямаше с какво да повдигне духа им, нито да им вдъхне вяра, принц Андер извърна глава и замислено впери поглед напред в далечината.