Тери Брукс
Камъните на елфите (22)

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Призори небето над Арбърлън беше металносиво, покрито с кълбести облаци. Докато южнякът и момичето се облекат и закусят, заваля. Дъждът, който отначало леко барабанеше по стъклата, скоро заплющя като порой. В далечината отекваха гръмотевици.

— Още по-добре — отбеляза Аланон. — Никой няма да пред положи, че ще тръгнете в такова време.

Загърнати в дългите плащове с качулки, те последваха друида. Той ги поведе към западния край на града, откъдето започваха стръмните склонове на Каролан. Придвижваха се почти пипнеш ком покрай градинските огради, а когато отминаха и тях, гледаха да се придържат в сянката на дърветата. Духаше остър пронизващ вятър и дъждът плющеше в лицата им, въпреки че се опитваха да се движат приведени. Ботушите им шляпаха в дъждовните потоци или затъваха в разкаляната земя.

В самия край на града се издигаше някаква самотна постройка, която приличаше на обор. Аланон се запъти натам. Стените й бяха порутени, прозорците — изпотрошени, а вратата зееше, но все пак беше някакъв подслон. Яслите отдавна бяха празни, но във въздуха още се усещаше острата тръпчива миризма на тор. Тримата изтръскаха и изцедиха доколкото можаха подгизналите си плащове и в същия миг се появиха като изпод земята двама елфи гвардейци. Аланон се обърна към Амбърли и й каза:

— Разполагаме с не повече от пет минути.

Момичето го изгледа учудено.

В дъното на конюшнята имаше нещо като малка стаичка. Аланон тръгна натам. Южнякът и момичето го последваха. Зад дървената преграда ги чакаше Криспин, а също и някаква жена със спусната ниско пред лицето качулка. В мига, в който ги видя, жената отметна назад качулката и Уил видя чертите на Амбърли, с тяхното изящество и мекота, и същите ясни очи, но вече със ситни бръчици около тях. Майката на Амбърли! Все пак друидът беше удържал обещанието си. Двете жени се хвърлиха в прегръдките си. Останалите излязоха безшумно и ги оставиха насаме в малката стаичка.

— Добре се справихте. Не са ви проследили — обърна се друидът към младия гвардейски капитан.

Криспин и другарите му бяха загърнати в сиво-кафяви пелерини, имитиращи цветовете на гората. На поясите им бяха затъкнати остри ножове, а на гърба на всеки висяха меч, лък и стрели. Криспин кимна за поздрав на Уил и размени няколко думи с другарите си. Само след миг гвардейците плъзнаха във всички посоки, безшумни като сърни.

Петте минути изтичаха. Равномерното почукване на дъждовните капки сякаш отмерваше времето. Най-после Аланон се приближи до дървената преграда и тихо почука. Амбърли и майка й се появиха с подпухнали зачервени лица. Аланон хвана ръката на момичето и я задържа в своята.

— Време е, принцесо! Криспин ще ви изведе от града. Аз ще остана тук с майка ти. — Той помълча и добави: — Спокойно, моето момиче. Ти ще се справиш.

Амбърли само кимна и за последен път се притисна до майка си. Аланон се обърна към Уил:

— Късмет, Уил Омсфорд! Помни, че разчитам на теб.

И той се отдръпна назад, а младият Криспин поведе южняка и момичето, като им прошепна:

— Стойте плътно зад мен.

После остро изсвири, за да даде сигнал на гвардейците си, и тръгна, без да се обръща. Уил и Амбърли го последваха.

Криспин сви по една пътека, която отиваше на изток към Каролан. От време на време като сянка край тях се мяркаше някой от останалите гвардейци и след миг потъваше отново в горския гъстак.

Пътеката се изкачваше все по-нагоре и все повече се стесняваше, гората почти се сключваше около тях. Мокрите от дъжда дънери проблясваха от двете им страни, а долу, през сребристата изтъняваща мъгла се виждаше да лъкатуши река Песнопойка.

Изкачването продължи дълго и беше доста мъчително заради хлъзгавата разкаляна почва под краката им. В далечината се чуваше грохотът на придошлата от дъжда река — грохот, който бе по-силен дори от воя на вятъра.

Неочаквано излязоха от гората и се озоваха пред един от притоците на Песнопойка. На няколко крачки от тях се полюшваше стар шлеп, натоварен с някакви щайги и покрит с платнище.

Криспин се запъти право към него и помогна на южняка и момичето да се качат. Настани ги на сухо в импровизираната кабина под платнището и им забрани да излизат оттам, докато не им каже. Когато очите им свикнаха с полумрака под платнището, Уил и Амбърли забелязаха складираните в единия ъгъл хранителни продукти, боеприпаси и завивки.

Два дни останаха така — опрели гръб на щайгите, потънали в мислите си. Усещаха равномерното клатушкане на шлепа, слушаха монотонното барабанене на дъжда по платнището и гледаха през един тесен процеп смраченото металносиво небе. Лека-полека изпаднаха в мечтателно полусънно състояние, но да се спи беше невъзможно. От време на време задрямваха, за да се събудят още по-отпаднали и унесени. Крайниците им се схванаха, мускулите и ставите ги боляха, а от непрекъснатото люшкане започна да им се повдига.

Времето сякаш беше спряло. Двамата прекараха в тясното затворено пространство почти две денонощия съвсем сами. От време на време надникваше Криспин или някой от гвардейците, колкото да се увери, че са добре и всичко е наред. Къде спяха и кога се хранеха техните спътници, така и не им стана ясно. Във всеки случай някои от шестимата непрекъснато беше на пост пред кабината, а от време на време до ушите на Уил и Амбърли долиташе и тих разговор.

Лека-полека южнякът и момичето научиха гвардейците по имена, а някои и по физиономии. Дребничкият, мургав, вечно усмихнат елф например беше Дилф, а мълчаливият, широкоплещест здравеняк — Кетсин. Трудно биха различили Киан от Рин или Кърмак от Пед, но не можеха да сбъркат избухливите възгласи на Киан, нито хлапашкото подсвиркване на Пед. С Криспин общуваха по-често, тъй като той идваше час по час да се осведоми за нуждите им, но не се заседяваше при тях, а бързаше да се върне на поста си.

Единствено разговорите ги крепяха и правеха пътуването поносимо. Тези разговори, започнали като плахи опити да избягат от скуката и самотата, постепенно се превърнаха за тях в необходимост, в истинско откровение. Уил неусетно бе успял да измъкне Амбърли от черупката й, или по-скоро — тя сама бе пожелала да го стори. Момичето вече не странеше от него, не се страхуваше да му се довери, изслушваше го с живо участие и сама го разпитваше за всичко — за детството му, за живота в Сенчест дол, за дядо му и Флик… Обичаше да слуша разговорите му за годините, прекарани при Сторите, за мечтите му да се завърне на юг като Лечител, Въпросите й издаваха не обикновено любопитство, а неподправен интерес. На свой ред тя също с часове му разправяше за себе си, за обичаите на елфите, за съкровената си надежда един ден хората по-лесно да намират път един към друг — въпреки различията в расите, възпитанието и вярванията.

През тези мигове на радостно откровение мислите им се преплитаха, чувствата им се предаваха един на друг, а душите им се свързваха с хиляди невидими нишки. Всеки от тях виждаше собствените си надежди, тревоги и страхове, изобразени в очите на другия. Но сякаш по негласно споразумение нито веднъж не заговориха за опасността, която тегнеше над тях, нито за преследването, на което бяха подложени. По-късно щеше да има достатъчно време за това. Разговорите им даваха една възможност да се откъснат за малко от тягостното настояще и те с радост се възползваха от нея.

Общуването беше единствената им утеха. Самотни лесно биха могли да изпаднат в плен на безверието и отчаянието. Непрекъснатите дъждове, монотонното поклащане на шлепа, тясното затворено пространство биха им навявали тягостни мисли, а така, погълнати от разговора си, те сякаш не ги забелязваха. Всеки от тях откриваше в близостта на другия, в самото му присъствие някаква радостна сигурност, неизпитвана досега. Наскоро животът и на двамата рязко се бе променил — разтърсени из основи, те бяха живели като насън. Сега започваха да откриват нови хоризонти и бъдещето не им изглеждаше чак толкова страшно. Каквито и изпитания да им поднесеше съдбата, поне щяха да ги посрещнат заедно. Тази мисъл им даваше сили.

По време на това двудневно пътуване в топлия синкав полумрак, сякаш вътрешност на раковина, Уил Омсфорд усети, че с него става нещо странно. В душата му се зараждаше някакво чувство, отпърво неясно, после вече болезнено силно, докато в един миг разбра, че отсега с Амбърли Елеседил ще го свързва нещо много повече от поетата по задължение отговорност.

Привечер на втория ден пристигнаха в дъбова гора. Все още валеше и от запад продължаваха да прииждат тъмни облаци. В гората беше усойно и ги прониза хлад. От двете им страни се извисяваха брястове, черни дъбове и почти непроходими храсталаци. Не се чуваше никакъв друг звук освен ромоленето на дъжда в листата и тихото плискане на река Песнопойка.

Елфите-гвардейци привързаха шлепа до брега и се отправиха към една стара дървена колиба със спуснати капаци на прозорците. Уил и Амбърли поразкършиха схванатите си тела и ги последваха.

Капитанът на елфите изглеждаше някак угрижен и размени бърз поглед с Дилф. Това не убягна от вниманието на Уил и той попита:

— Какво има? Нещо не е ли наред?

— Главният пост е навътре в гората, на едно хълмче, за да наблюдава околността. Трябва да са ни видели, но сигурно дъждът им е попречил. — размишляваше Криспин на глас.

— А тази колиба? Има ли някой вътре?

— Там е работата, че няма. А обикновено оставят пост и тук. — Капитанът на елфите сви рамене. — Но може би постовите са се събрали горе заради лошото време. Нищо чудно, че никой не ни очаква — нали не бяха предупредени за пътуването ни. — Той хвърли бърз поглед към гората — Ще ме извините ли за момент?

Направи знак на гвардейците си и те се скупчиха около него. До Уил и Амбърли долитаха възбудените им приглушени гласове. Момичето поклати глава:

— Нещо не е наред… Опита се да те успокои, нали? — Смята, че няма сериозни причини за безпокойство…

— По нищо не личи, че смята така — въздъхна момичето.

Краткото съвещание на гвардейците беше приключило и те се разпръснаха. Кетсин застана на пост при шлепа, Кърмак и Пед се скриха в сянката на дърветата, а Криспин даваше последни инструкции на Дилф, които Уил дочу:

— Вземи Рин и Киан и идете до главния пост. Ако пътят е чист и всичко е наред, веднага се върнете.

Уил пристъпи крачка напред:

— Тръгвам с тях.

— Излишно е — поклати глава Криспин.

— Не смятам така, капитане. Нося отговорност за Амбърли и ми е гласувано доверие да осигуря защитата й. Ако не мога да помогна с нещо на твоите хора, поне няма да съм им в тежест. Моля те, остави ме да тръгна с тях!

Криспин помисли малко и кимна:

— Както искаш. Само не се отделяй от тях — не познаваш района.

Уил се обърна към Амбърли:

— Ще се върнем бързо — не се притеснявай.

Тя кимна, без да продума, и го изпрати с поглед.

Четиримата се промъкваха през подгизналата от дъжда гора безшумно като призраци. Мъглата ги обгръщаше отвсякъде и влагата се просмукваше в самите тях. С всяка изминала минута Уил Омсфорд ставаше все по-неспокоен.

Изведнъж Киан и Рин, които вървяха отпред, се разделиха и изчезнаха в две противоположни посоки между дърветата. Само след миг Уил и Дилф се озоваха на открита поляна и елфът се приведе ниско над земята, като дръпна и Уил след себе си. После посочи към върховете на дърветата и прошепна само:

— Ей там!

Уил вдигна глава и видя наблюдателницата сред огромната корона на един стар дъб. Всичко изглеждаше замряло и неподвижна. Дори фенерът не беше запален. Горе сякаш нямаше жива душа. Което беше абсурд.

Рин и Киан, коленичили в тревата недалеч от тях, също не сваляха поглед от наблюдателницата. Дилф тихичко изсвири, за да привлече вниманието им. После направи знак на Киан да се качи горе, а на Рин — да огледа околността.

Киан притича до дъба под прикритието на съседните дървета и се покатери, бърз като котка. Рин тръгна наляво, а Уил и Дилф — надясно, като се оглеждаха на всички страни. Поставете сякаш бяха потънали вдън земя.

Изведнъж Уил се препъна в нещо и се просна по лице. Когато се надигна, видя в краката си безжизненото обезобразено тяло на млад елф. Встрани лежаха още две разкъсани, почти неузнаваеми тела. Очите му се разшириха от ужас.

— Дилф! — едва успя да прошепне.

Елфът се намери до него за частица от секундата и приковал поглед в кървавата гледка, изсвири остро, пронизително. Рин веднага дотича, а Киан подаде глава от наблюдателницата и тревожно се озърна. Дилф размаха ръце, подканяйки го да побърза.

Киан започна да се спуска надолу, но изведнъж се скри от очите им, сякаш се изпари във въздуха. В същия миг се разнесе ужасеният му вик, тялото му полетя стремително надолу и тупна на тревата като прекършен клон.

— Бягайте! — извика Дилф и тримата се метнаха в храстите. Мисълта на Уил трескаво работеше. Някой беше избил целия преден пост и ако не побързаха, същото можеше да сполети и Амбърли. Той хукна напред като обезумял, прескачаше дънери и паднали клони, провираше се като сърна между дървета та. Сърцето му бясно блъскаше в гърдите, а по лицето му се стичаше пот. Дилф и Рин едва успяваха да го следват.

Животът на Амбърли беше в опасност и той трябваше да стигне до нея, преди да е станало късно.

Викът на Рин разцепи заспалата гора. Уил прехапа устни, но не се обърна — не можеше да му помогне, а всяка секунда беше ценна. Трябваше поне да успее да предупреди останалите, преди чудовището да го е настигнало. Каквото и да се случеше с него, Амбърли трябваше да се измъкне оттук на всяка цена.

Скоро съвсем притъмня и дъждът се усили. В далечината страховито отекваха гръмотевици. Дори във воя на вятъра имаше нещо злокобно.

Елфите на брега на Песнопойка неспокойно пристъпваха от крак на крак в очакване на завръщането на другарите хи. По дрехите им не бе останало сухо местенце.

Изведнъж се разнесе оня кратък, пронизителен вик, който ги накара да настръхнат. Разтреперани се спогледаха и Криспин, който пръв се съвзе, нареди Амбърли веднага да се скрие на шлепа и повика Пед и Кърмак при себе си. С извадени мечове тримата обходиха поляната, а в това време Кетсин отвързваше шлепа.

Амбърли се сгуши в дъното на кабината, заслушана в злокобното свистене на вятъра. После изведнъж рязко се изправи, отметна платнището и се подаде навън. Каквото и да се случи, нямаше да се крие като в миша дупка. Неизвестността я плашеше повече дори от самата опасност. Кетсин, наведен над въжетата, усети присъствието й и й направи знак да се прибере, но тя не го послуша. Останалите трима стояха на поляната с лице към гората и се взираха между дърветата. Голите остриета на мечовете им проблясваха. Изведнъж от гората изскочи някой, който размахваше ръце като обезумял. Той се втурна към тях с последни сили, като преплиташе крака, препъваше се и пак ставаше. Дилф! Дрехите му бяха разкъсани от клоните, а очите му щяха да изхвръкнат от орбитите.

— Бягайте! — неистово крещеше той. — Спасявайте се!

Пед и Кърмак се втурнаха към шлепа, Криспин остана да изчака разтреперания Дилф, метна го през рамо и също хукна към реката.

Амбърли, затаила дъх, отчаяно се взираше към гората. Къде ли се губеше Уил Омсфорд?

— Вдигни котва! — извика Криспин.

Кетсин побърза да изпълни заповедта. Миг по-късно Криспин и Дилф се метнаха на борда и тежката лодка полека се оттласна от брега.

Тогава, в последната минута, от гората изскочи Уил. Амбърли първа го забеляза и точно се канеше да му извика, Камъните на елфите 173 когато изведнъж звукът заседна в гърлото й. Непосредствено зад бягащия Уил се появи нещо огромно, нещо като… — Пази се! — изкрещя тя.

Южнякът я погледна, направи няколко скока и с последно отчаяно усилие се добра до брега. За малко щеше да полети във водата, ако двама от гвардейците не го бяха хванали. Издърпаха го на борда и лодката започна да набира скорост. Кетсин застана на руля, а Уил, останал без капчица сила, се просна на дъното на лодката и опря гръб на струпаните щайги. Амбърли свали наметалото си и го загърна.

До него положиха Дилф, който трепереше като трескав, мяташе се и бърбореше несвързано:

— Мъртви са… Избити до крак… Разкъсани на парчета… Това беше демонът… Киан и Рин — също… Той ни чакаше…

Амбърли срещна погледа на Уил и прочете в него потвърждение на ужасната истина.

Демонът, наречен Косача, и този път ги беше причакал. Той знаеше предварително всяка тяхна стъпка.