Тери Брукс
Камъните на елфите (15)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Събуди се с чувството, че главата му ще се пръсне. Мина известно време, докато осъзна, че не се намира в безвъздушното пространство, а в една от циганските каруци, проснат по гръб. Лежеше върху сламена постелка и се взираше в причудливите форми на завесите. Накъдето и да обърнеше поглед, виждаше само пъстри коприни, ресни и мъниста. През един процеп струеше ярка слънчева светлина и Уил разбра, че вече е утро.

След малко пред него изплува лицето на Амбърли с посърнало, огорчено изражение.

— Учтивостта изисква да попитам как се чувстваш тази сутрин, южняко, но няма да го направя. — И тя сви рамене. — Дано поне да си е струвало.

— Не си спомням. — Той се надигна с усилие и тихичко изохка. — Къде сме?

— В каруцата на Цефело. Казах им, че имаш треска и затова ти се е завил свят… Оставиха ме да те наглеждам, докато дойдеш на себе си. Изпий това.

Уил подозрително изгледа чашата с тъмна течност.

— Изпий го — повтори момичето. — Билкова отвара е. Във всеки случай няма да ти навреди повече от виното снощи.

Уил послушно надигна чашата. И изведнъж подскочи.

— Ботушите ми.

— Шшт! — сложи пръст на устните си тя и измъкна отнякъде ботушите му, после посочи към малката кожена кесия на кръста си. Уил въздъхна облекчено.

— Снощи май се попресили — с подчертана загриженост го изгледа Амбърли. — Заспа като агънце в разгара на веселието… Цефело нареди да те внесат тук и да те разсъблекат, но аз ги предупредих, че треската е заразна и колкото по-малко се въртят около тебе, толкова по-добре. Така че успях да те претърся преди тях и да скрия камъните.

— Добре, че поне на теб не ти се е отразило всеобщото безумство… — отбеляза Уил.

— Наистина — мрачно отвърна Амбърли, без изобщо да изглежда поласкана от похвалата. — Да знаеш, онази старица е тук, зад преградата. Цефело й е наредил да хвърля по едно око. Сигурна съм, че иска да знае и кътните ти зъби…

— Трудничко ще му е…

— Не знам… Особено ако снощната вечер се повтори. Не разбирам какво изобщо ни задържа още тук.

Уил й направи знак да му подаде камъните на елфите, прибра ги обратно в ботуша си и се наведе към нея:

— Защото трябва по някакъв начин да си върнем Артак, а засега нямаме друг избор, освен да вървим с тях… Пък и така донякъде е по-безопасно — демоните знаят, че пътуваме двама, а не с цял керван. Може би това ще ги заблуди. Освен това се придвижваме в нужната посока, и то — доста бързо.

— И не съвсем безопасно, не намираш ли? Пък и… мислил ли си какво ще правим, ако Цефело откаже да върне коня? — Ще мисля, когато му дойде времето.

— Пак ли започваш с това? — поклати глава Амбърли. — По-добре си кажи направо, че не желаеш да споделяш с мен, и толкова.

— Извинявай — погледна я Уил. — А за снощи нека не говорим повече — наистина много съжалявам. Разбери, че нямам тайни от теб, просто в последния момент решавам точно какво ще правя.

— Звучи много успокоително — отбеляза Амбърли.

— Почакай, ще ти обясня — усмихна се Уил. — Циганите пътуват „семейно“. Само че членовете на така нареченото „семейство“ не са свързани непременно с кръвни връзки. Катунарите често продават жените или децата си. Това се е превърнало в обичай. Всяко семейство има свой вожд, водач. Това е старейшината, който взима най-важните решения. Жените са в подчинено отношение — според циганите това е в реда на нещата. Сега разбираш ли защо не ти подадох чашата, а се напих пръв и защо не ти помогнах да разчистиш? Това би било проява на неуважение към техните обичаи. Циганите държат на тези неща Те смятат, че жената дължи благодарност на мъжа, който й осигурява прехрана и закрила. Ако спечелим доверието им, шансът да си върнем Артак става по-голям…

— Засега не виждам големи шансове… — поклати със съмнение глава Амбърли.

— Така е — трябваше да признае Уил. — Но това не става изведнъж. И все пак ни оставиха да пътуваме с тях, което не се случва често.

— Просто Цефело умира от любопитство да разбере що за птица си — отвърна Амбърли. — Да не говорим пък за Еретрия, която не те изпуска от очи.

— Значи според теб снощи съм се забавлявал? — засмя се той. — И още как. — Тя обаче не виждаше нищо смешно в това.

— Добре де, признавам, че прекалих… Но така поне повярваха, че не се пазя много-много от тях и не съм по-хитър, отколкото изглеждам. Това може да се окаже полезно. Те на свой ред ще намалят бдителността си… А колкото до Еретрия — той сви рамене — нищо не мога да направя…

— Какво общо има с това Еретрия?! — едва не избухна Амбърли. — Това, че ти е хвърлила око и ходи по петите ти, изобщо не ме засяга! Гледай само да не си изгубиш ума и да не изложиш на опасност и двама ни!

Уил я погледна някак учудено и обеща:

— Ще внимавам.

Тя изведнъж наведе глава и цялата пламна След малко каза, вече с обичайния си тон:

— Има и още нещо, което трябва да знаеш. Тази сутрин керванът срещна един стар ловец, ходил да залага капани в Тресавището — блатиста местност край Мърмидон, точно преди горите. Човекът се връщаше на изток и посъветва Цефело да не припарва натам. Твърдеше, че е срещнал самия дявол.

— Дявол ли? — намръщи се Уил.

— Скитниците-катунари наричат така всичко, което им се струва свръхестествено, необяснимо. — Тя помълча и добави едва чуто. — Може да е бил някой от демоните, преминали Стената.

— А какво каза самият Цефело?

— Не се уплаши. Вече бил решил, че ще мине през Тресавището и нямало да се отклони от пътя си само заради нечии приказки. Останалите обаче изглежда доста се стреснаха.

— Така или иначе, отиваме с тях — разпери ръце Уил.

— Не се съмнявам — въздъхна момичето. — А ако ти предложат още вино, сигурно ще си готов да ги последващ и на края на света.

Тя рязко се завъртя и седна в най-отдалечения край на каруцата с гръб към него. Уил понечи да иде при нея, но пулсиращата болка в главата му се усили, той опря гръб на стената и затвори очи. Във всеки случай едно беше сигурно, помисли си — повече нямаше да докосне това вино.

Към обяд спряха, хапнаха набързо и продължиха на запад. Уил се чувстваше по-добре и успя да сложи нещо в устата си. Цефело дойде да размени с госта си две-три думи и да го попита как се чувства, но очевидно имаше някаква по-важна работа Циганите бяха неспокойни, шушукаха си — разказът на стария ловец по всяка вероятност не им излизаше от главите. Поначало суеверни, те никак не одобряваха решението на главатаря си.

Денят превали бързо. Като се посъвзе, Уил хвана юздите, за да може старицата на свой ред Да подремне отзад в каруцата. Амбърли седна до него на капрата и през целия път тихичко си тананикаше нещо, почти без да разговаря с Уил. Южнякът я остави с мислите й и караше впряга мълчаливо, вперил поглед напред в равнината, която му се струваше безкрайна.

Цефело няколко пъти мина покрай тях с коня си — с развян плащ и лъснало от пот лице. Когато спряха да напоят конете, Уил зърна отдалеч и Артак — Цефело явно още не беше решил дали да го задържи и въобще как да постъпи с него, защото нито го беше включил към някой впряг, нито му беше определил ездач.

Малко преди залез слънце стигнаха Тресавището — гориста местност, осеяна от езера. Отвъд нея започваха горите на Западните покрайнини. Керванът пое по тесен, изровен от каруци път. Под сянката на дърветата се дишаше по-леко, а огненият кръг на залязващото слънце хвърляше по спокойната повърхност на езерата розови отблясъци.

Навлязоха доста навътре в гората и когато съвсем се смрачи, спряха за нощувка на една по-широка поляна. Мъжете се заловиха да разпрягат конете, децата хукнаха да събират съчки за огъня, а жените задрънкаха с медните съдове. Уил се смъкна от капрата — искаше му се да се поразтьпче. Усещаше се целият схванат. Амбърли тръгна в друга посока — очевидно за да остане насаме с мислите си. Уил се попротегна и закуцука към горичката.

Миг по-късно чу зад гърба си бързи стъпки, обърна се и видя Еретрия. Лицето й още пламтеше от ездата, а косата й беше разрошена от вятъра.

— Внимавай, южняко — и този път гласът и звучеше полусериозно-полунасмешливо — не се отдалечавай много, да не те срещне дяволът…

— Нека само се опита! — в същия тон й отвърна Уил. — Бъди спокойна, нямам намерение да изтърва вечерята.

И той се разположи на тревата, като се облегна удобно на един дъбов ствол. Еретрия тутакси седна до него.

— Къде беше изчезнала днес? — учтиво се осведоми Уил.

— Трябваше да те следя. — Този чистосърдечен отговор беше придружен от възможно най-ехидната усмивка.

На лицето на Уил се изписа изумление.

— Така ли? — успя само да попита той.

— Ами да. Цефело ми нареди. Няма ви много вяра — нито на теб, нито на така наречената ти сестра.

Уил издържа погледа й и отвърна с възможно най-естествения си тон:

— Амбърли ми е сестра.

— Така да бъде — сви рамене Еретрия. — Сестра ти е, колкото аз съм дъщеря на Цефело, ама нейсе. Нали виждам как те гледа тази твоя сестричка — друго има в очите й, друго… Само че това не ми влиза в работата — тя наведе глава и се заигра с ресните на шала си. — Гледай само Цефело да не се усети.

— Чакай, чакай — облещи се Уил, — че каква си му на Цефело, ако не дъщеря? Нали той сам каза…

— Слушай, южняко. — Лицето й изведнъж стана съвсем сериозно. — Никога не взимай думите на Цефело за чиста монета, чу ли? Никога. Цефело няма деца. Купи ме от баща ми, когато бях петгодишна. Баща ми е бедняк и за него тези пари бяха добре дошли. Пък и нали знаеш как е при нас — децата са цяла сюрия и едно повече или по-малко… Така че сега принадлежа на Цефело. Но не съм му никаква дъщеря. — Тя погледна удълженото лице на Уил и се засмя. — Можеше и да е по-лошо… Цефело поне е водач, пръв сред мъжете. Това си има своите предимства. Покрай него не съм лишена от нищо. И се радвам на по-голяма свобода от повечето жени… — Тя млъкна, погълната от някакви свои мисли.

— Защо ми разказваш всичко това? — изведнъж попита Уил.

Еретрия дяволито присви очи.

— А ти как мислиш? Харесваш ми — затова.

— Право да ти кажа, не знам какво да мисля… — въздъхна Уил. Еретрия рязко се изправи и лицето й стана непроницаемо.

— Женен ли си за онова момиче? — попита. — Или сте сгодени?

— Не. Как та хрумна? — Смайването му беше толкова искрено, че разсея всяко съмнение у нея.

— Просто питам… — Тя тръсна глава и продължи със същия насмешлив тон. — Да не би да очакваш, че ще си получиш коня?

— Честно казано, разчитам на това — предпазливо отвърна Уил.

— На Цефело и през ум не му е минавало да ти го върне. Ще те остави, докато има полза от теб, после ще те пусне да си вървиш по пътя, ако обещаеш да не му създаваш неприятности…

— Пак ще те попитам — погледна я в очите Уил, — защо ми казваш всичко това?

— Защото мога да ти помогна.

— Само защото съм ти симпатичен?

— Не само за това. Ти също можеш да ми помогнеш.

— Как по-точно? — изгледа я Уил.

Седнала до него на тревата, Еретрия кръстоса крака и се залюля напред-назад като малко момиченце, което се забавлява от сърце.

— Знам, че премълчаваш много неща за себе си, Уил Омсфорд. Не си тръгнал току-така да биеш път през полята на Калахорн със сестричката си… Елфите са ти поверили това момиче и ти си нещо като нейна охрана. — Тъмната мургава ръка се вдигна предупредително. — Не се опитвай да отричаш, Лечителю, и не си хаби лъжите на вятъра — не забравяй, че си имаш работа с дъщерята на най-изкусния лъжец…

Тя се усмихна и леко докосна ръката му:

— Наистина ми харесваш, Уил, не те лъжа. И ще направя всичко възможно да си върнеш коня. Знам колко е важно това за теб. Сам няма да се справиш, но аз ще ти помогна.

— Но защо, защо си търсиш белята? — попита Уил като на себе си.

— Защото ще искам от теб нещо в замяна и то е… да ме вземеш с вас!

— Какво?

— Да дойда с вас — упорито повтори тя.

— Изключено.

— Тогава забрави за коня.

— Нищо не разбирам — объркано поклати глава Уил. Нали сама току-що ми каза, че положението ти не само не е за оплакване, но дори е доста привилегировано.

— Беше — рязко го прекъсна тя. — Сега Цефело е решил, че е дошло време да ме омъжи и ми търси подходящ съпруг. Което ще рече, че повторно ще бъда продадена и този път нещата ще стоят по-различно…

— Защо просто не избягаш? Ти си смело момиче и ще се справиш.

— Виждаш ли? Няма да ви бъда в тежест, дори напротив. Няма да съжалявате, че сте ме взели! Ще ви помогна да се измъкнете от преследвачите, които Цефело всякак ще прати след вас, и не само от тях! Тя помълча и добави:

— А колкото до това, да избягам сама, не си мисли, че не ми е минавало през ум. Ако опре ножът до кокал, така и ще стане. Но я ми кажи, къде ще отида? Аз съм циганка, южняко, кой ще ме приеме с отворени обятия? Хората не ни обичат много и се пазят от нас. Навсякъде ще се чувствам чужда. А ти си нещо друго, Лечителю — където и да отидеш, ще бъдеш ценен, уважаван. Само ме остави да ти помагам, друго не искам… Няма да ям хляба ти даром.

— Еретрия — меко я прекъсна южнякът. — И дума не може да става за това, забрави го. Не мога да поема отговорност за друг освен за Амбърли.

Лицето й потъмня.

— Рече и отсече, Не бързай толкова, Лечителю.

— Не мога да те взема — отвърна Уил, докато отчаяно се питаше каква част от истината би могъл да й разкрие. — Просто не бива. Нямам право да излагам живота ти на опасност. Цефело няма да бъде единственият ни преследвач, а останалите са много по-страшни от него, повярвай ми.

— Амбърли не е ли в опасност? — настоя момичето.

— Амбърли няма друг избор.

— Глупости. Щом тя може да пътува с теб, защо аз да не мога?

— Защото не можеш — отсече Уил.

Тя скочи на крака и отметна косите от пламналото си лице.

— Жалко, Лечителю. Ще разбереш, че си сбъркал…

Обърна му гръб и си тръгна, но преди да се скрие между дърветата, му отправи дълъг, замислен поглед, а на устните й огря онази чудна усмивка.

— Рано или късно ще стане каквото е писано, Уил Омсфорд! — звънна гласът й.

И тя изчезна. Загледан след нея, Уил още дълго не помръдна от мястото си.