Валери Франкел
Кафе „Love“ (6)

6 глава

Аурата на Чик беше пурпурна. Всеки път, когато Аманда застанеше близо до него, през нея преминаваха индигови припламвания. Караше я да се чувства малка, крехка и преди всичко жена. Той се усмихваше непринудено, мило и естествено. Докато го коронясваше, усети дъха му на челото си. Не можеше да спре да го гледа изпитателно и с надежда той да си падне по нея, изпращайки му телепатични съобщения, че тя не би имала нищо против. Представяше си го като обичащ предизвикателствата авантюрист и всеотдаен любовник. А и планинските катерачи имаха такива страхотни крака.

Аманда чакаше търпеливо Чик да направи първата крачка. Това беше нейният стил на поведение още от колежа. Тя можеше да изреди дълъг списък със свалки за една нощ (а след това и сутрини изпълнени с неловкост), заради младежкото й нетърпение да скочи веднага в леглото. След това Аманда откри, че има по-голяма вероятност да се види за втори или трети път с някого, ако забави прелъстяването, примамвайки го постепенно към нейния мек и изкушаващ център. Колкото по-дълго чакаше, толкова по-дълбоко потъваха мъжете като в подвижни пясъци. Това не бе за нея нито манипулация, нито игра. Прелъстяването беше изкуство. Тя имаше намерение да се придържа към обичайното си темпо, независимо колко примамливо бе желанието да отиде при Чик и да му шепне в ухото изкусителни, неприлични неща.

Освен това изчакването можеше да бъде безкрайно възбуждащо. Аманда усещаше гъделичкащото предчувствие, докато ги снимаха с Чик, Франк и Клариса за Бруклин Куриър, местния ежедневник. Чик позира самостоятелно след това, пиейки от специална чаша „Флирт с кафето“, демонстриращ в същото време тяхното лого върху гърдите си (които не бяха особено окосмени според представата на Аманда). Когато фотографът приключи, минаваше единадесет вечерта. Напливът от хора беше намалял и всички се ориентираха към затваряне. Клариса имаше желание да празнува. Франк искаше да остане и да преброи парите. Аманда се надяваше, Чик да я покани на частно парти, за да разбере какво се крие под панталоните му.

Тя реши, че няма да наруши собствените си правила, ако все пак му помогне да я забележи. Затова Аманда се приближи до мястото, където Чик разговаряше с Мат, новия барман. Тя ги наблюдаваше от удобна дистанция, докато Мат се горещеше:

— Не го ли схващаш, човече? Ако не си на въртележката като обезумял хамстер, правещ малки затворени кръгове, както всички останали в тази страна, те ще те гръмнат или ще те затворят, защото си различен. Ето така постъпват те с творците в Америка. Искам да правя изкуство достъпно за всички. Графити. А бих могъл да вляза в затвора за това.

— Защото драскаш по чуждата собственост — отвърна Чик. Аманда харесваше гласа му; не беше нито груб и басов, нито дразнещо гърлен. Думите му плавно достигаха до нея.

— И защо да е тяхна собственост? — упорстваше Мат.

— Защото са направили купища пари на гърба на чернокожите и след това са подписали къс хартия, обявявайки: „Това е мое“. Не ми казвай, че така е правилно една цяла сграда да стане нечия частна собственост.

— Притежанието е в основата на девет десети от закона — каза Чик и поглеждайки над главата на Мат, забеляза Аманда.

Мат го сграбчи за ръката:

— Това са празни приказки, човече. Ти си покорявал планини. Не мога да повярвам, че си съгласен с тези собственически глупости.

Докато все още я гледаше, Аманда приближи чашата с кафе до устните си и му хвърли погледа на невинно отпиващата жена вамп. Малко по-късно последва поглед номер две: сваля чашата и разкрива неволното, но все пак изпълнено с надежда, пърхане на клепките, съпроводено с почти недоловимо сбърчване на челото. Само за да завърши с поглед номер три: колеблива вълна на нерешителност (бегло поглеждане нагоре), последвана от директен и категоричен контакт с очи. Задържа една, две, три, четири секунди. След това се усмихва само с устни и отвръща погледа си на ляво, сякаш се е смутила от същинското безсрамие на собствените си мисли. Едно нежно изчервяване поставяше завършващ акцент, ако можеше да го възпроизведе.

Чик реагира предвидимо и заряза Мат. Тя продължи да не го изпуска от поглед, докато той не се приближи на сантиметри от чашата й. Мат размаха среден пръст зад гърба на Чик.

— Поздравления — каза Аманда. — Ще бъдеш превъзходен Мистър Кафе. Само не забравяй, че трябва да идваш често.

— Излез с мен. Тази вечер.

— Къде ще отидем — попита тя.

— Предполагам, че вече е доста късно да вечеряме.

Не беше чак толкова късно:

— Аз бих могла да хапна. Ти гладен ли си? И, което е по-важно, ти ли ще платиш?

Той се засмя и я хвана за ръката, което й се стори малко грубо вмешателство в деликатния им флирт. Но му прости. Тя беше опрощаваща по природа.

— Хайтс Кафе? — предложи питащо Аманда. Барът ресторант се намираше на една пряка от тях. Наричаше се кафе (бяха забравили да изпишат правилно задължителното ударение над Е-то), но кафето, което правеха, в най-добрия случай беше посредствено.

— Имам нужда от освежаване — добави Аманда. — Ще се срещнем на място след двадесет минути.

Тя нямаше намерение да се появи там след по-малко от час. Трябваше да свърши толкова неща: да се преоблече, да си поднови грима, да си оправи прическата, да се парфюмира. Аманда знаеше, че стремежът към физическа красота остава назад след духовните ценности. Но едно момиче, трябва да се държи по момичешки. Хубостта можеше да бъде само от полза. Тя бе включила това убеждение в системата си от принципи много преди изобщо да я беше осенила космическата й чувствителност. Още от ранно детство Аманда имаше ясна представа каква власт дава това да си хубава. Ако се усмихнеше и наклонеше глава ей така, тя винаги получаваше повече курабийки от татко.

Аманда изпрати въздушна целувка на Чик, когато той тръгна да излиза, целият загърнат в якето си. Тя обичаше гледката на мъж, опакован като подарък. Зимата правеше мъжката половина от човечеството особено привлекателна.

— Къде отива — попита Клариса, докато камбанката над вратата изпращаше Чик навън.

— Не знам — каза Аманда.

— Аманда, ние обсъдихме това. Не се предполага конкурсът да изпълнява ролята на личната ти служба за набавяне на гаджета.

Аманда килна глава:

— Мога да кажа същото и за теб, Клариса. Мислиш, че не забелязах начина, по който разговаряхте с Уолтър Робинс?

— Аз не бях… — Клариса започна да мига.

— О, беше и още как.

— Но това…

— Това съвсем не беше невинно — довърши Аманда. — Той изглежда също те харесва. Многобройни навеждания напред; ръцете, спокойно разположени, в непосредствена близост до теб; леко докосване с коляно. Сигурни знаци за интимност. И, разбира се, триъгълника.

— Триъгълника? — попита Клариса.

— Когато очите му последователно се спират на трите точки върху лицето ти, ето така. — И Аманда демонстрира, поглеждайки първо лявото око на Клариса, после дясното, след това устните й, като накрая се върна отново на лявото око. — Би могло да се каже, че това е един триъгълен лупинг. Очевиден признак на интерес, не по-малко показателен от това да си беше облизал устните, гледайки те в захлас.

— Полезна информация — каза Клариса и почти незабележимо хвърли поглед към другата част на помещението, където Уолтър разговаряше с клиентите. — Нека това да си остане тайна, съгласна ли си? Франческа може да се почувства наранена, ако разбере с какво се занимаваме ние двете.

Аманда мразеше да мами сестра си, но сега трябваше да се съобразява и с чувствата на новата си най-добра приятелка.

— Добра идея — съгласи се Аманда. — Обичам тайните. Сякаш сме заедно на мисия под прикритие.

— Нарушаваме собствените си правила — каза Клариса.

— Без капка свян. — Аманда прегърна Клариса през раменете. Червеният цвят на роклята й се съчетаваше кошмарно със зеленото от сакото на Клариса. — И като тръгнем за пръв път да излизаме заедно четиримата, може би ще трябва да обсъдим предварително как да сме облечени с теб — допълни по-малката сестра. Идеята я накара да си припомни годините в гимназията. Секретни уговорки, код на цветовете, затворени общества. Тогава едно приятелство означаваше всичко на света.

— Може да си разменяме дрехите — предложи Клариса.

— Никога не бих влязла в твоите дрехи — каза Аманда.

— О, хайде, моля те!

— Знаеш, че си слаба като вейка — засмя се Аманда. Сега вече наистина се почувства на тринайсет. — Трябва да тръгвам. Имам среща с Чик за вечеря. Да ти звънна утре? Можем да излезем да пазаруваме или нещо подобно.

Двете жени се разделиха. Клариса отиде веднага при Уолтър и те си тръгнаха заедно. Аманда хареса Уолтър. Той умееше да губи с достойнство. Мат остана, за да почисти. Франк с часове щеше да брои оборота от вечерта — предимно монети.

Аманда излезе навън на улицата и отключи съседната входна врата, която водеше към жилището над кафенето. Когато родителите им умряха и се наложи Франк и Аманда да поемат бизнеса, те освободиха апартаментите, които държаха под наем в Манхатън, и се върнаха в Бруклин. За Аманда, да се прибере в къщи беше приласкаващо и уютно. Франк се почувства притисната от близостта на всичките леко неудовлетворителни спомени. Въпреки продължаващото й негодувание срещу многобройните провали на родителите им (включително и това да умрат млади), по-голямата сестра беше непоклатима в претенцията си да превърне тяхната спалня в своя (тя разкара мебелировката им и нанесе нещата си вътре). Франк каза, че иска стаята, защото е най-просторната в апартамента и има отделна баня. Но Аманда имаше теория: тъй като сега сестра й отказваше да говори за тях, да настоява да живее в стаята, която преди това е била тяхна, беше подсъзнателен начин да продължава да бъде близо до мама и татко.

Големи гардероби. Детската стая на Аманда притежаваше такива в изобилие и малката сестра беше щастлива да си ги получи обратно. Тя започна да се приготвя за срещата. Всяко момиче би трябвало да има предварително подготвен тоалет, който да облече в решителния момент, без да се замисля, като тази дреха трябваше да е съобразена с три фактора: сезона, ситуацията и намерението. Например перфектният, универсален за всички сезони тоалет за първа среща беше: черни панталони от гладко кадифе, комплект блуза и жилетка от кашмир, ангора или мохер, обувки Хъш Пъпис, малки диамантени обеци, любима и ефектна гривна, а също така и кадифена диадема за дългокосите. Климатичните условия изискваха за настоящата среща малко по-плътен, предназначен за зимно прелъстяване, ансамбъл. Следователно Аманда облече дебело червено поло, дълга черна пола, черен чорапогащник, боти с висок ток, големи кръгли сребърни обеци, а косата си остави спусната на къдри (влажността го позволяваше).

Веднъж облечена, тя се парфюмира, оправи си косата, освежи се, разкраси се и си сложи бижута. Аманда обичаше тези момичешки занимания. Тя подмина факта, че полата не падаше така свободно, както би трябвало, което означаваше един-два килограма отгоре. Все пак изглеждаше добре. Тя се чувстваше сигурна, когато седна в кухнята за задължителния преди среща И Чинг сеанс. След няколко вдишвания и издишвания Аманда хвърли монетите. Предимно ин, както обикновено. Но подреждането — от горе на долу: тура, тура, тура, ези, тура, ези — не беше много благоприятно. Горната триграма означаваше земя. Долната беше огън. А нейната интерпретация: (1) Земята й, стабилността й, заплашена от опожаряване; или (2) Светлината на познанието — огънят — погребан под земята. Интерпретацията на триграмите означаваше предупреждение. Казваше й, че не знае с какво се захваща и че може да се озове на опасно място, когато всичко свърши. Аманда впрегна интуицията си, за да разбере дали предупреждението се отнася за самата среща или за избора й на тоалет.

Кратко медитиране й помогна да разбере истинския смисъл. Тя бързо се преоблече в подходяща за всички случаи, сива, кашмирена минирокля и изхвръкна от къщи, пристигайки в Хайтс Кафе в полунощ.

Чик я чакаше на бара, който имаше формата на подкова. Розовият неон се отразяваше в огледалото зад бутилките — доста бутафорно осветление. Тя придърпа един стол близо до Чик и се наведе към него така, че той почувства дъха й във врата си. Аманда можеше буквално да види как откликват нервните му окончания.

— Съжалявам, закъснях. Отдавна ли чакаш? — попита тя мило. Отговорът му щеше да бъде истински тест за това, което изпитва към нея. Тя махна на бармана да й донесе питие.

— Не, изобщо — отвърна Чик. Барманът, нейният стар приятел Пол Макартни (никаква роднинска връзка), чу отговора и започна да клати глава леко, почти незабележимо. Аманда кимна също толкова леко. С Пол бяха разигравали това и преди — Хайтс Кафе бе основното място за многобройните й срещи. Това си оставаше единственият несемеен ресторант с умерени цени в квартала. Местните, които си уреждаха срещите в Хайтс Кафе, разчитаха на приглушеното му осветление, лъскави черни маси, задушевна музика и силни питиета. Пол приготви на Аманда един Кир Роял.

— Обичайната ти напитка? — поинтересува се Чик.

— Мислиш го за момичешко питие, нали? — попита тя. Когато имаше среща, Аманда обикновено пиеше Кир Роял. А когато нямаше — водка с тоник. При някои срещи обаче, започваше направо с уиски (но не и сега — той изкачваше планини, а не Уолт стрийт).

— Мога съвсем искрено да заявя, че никога не съм отдавал значение на вида на коктейла — каза Чик.

Добър отговор. Вечерта можеше да се окаже приятна.

Аманда каза:

— И така. — Двамата с Чик бяха прекарали заедно може би всичко на всичко десет минути. Тя имаше впечатления за него само от конкурса; информацията, която сам беше попълнил на картона си за участие; пурпурната му аура, и неговата като цяло открита и приятелски настроена натура. Освен това беше казал ония неща за оргазма. Всичко бе обещаващо.

Аманда отпи и повтори:

— И така. — При нея беше въпрос на принцип мъжът да води разговора.

— Положението е малко неловко — подхвърли Чик. — Дали да не обърнем бързо няколко питиета и да се поотпуснем.

Да се напиеш, за да си подредиш мислите? Аманда не беше чувала за този подход преди. Но ако това е някаква новост, тя би я изпробвала поне веднъж. Аманда се чукна с него и гаврътна Кир Рояла на една глътка. Чик беше видимо впечатлен. Той се усмихна и вдигна ръка към нея, за да си плеснат дланите. Тя му отвърна, надявайки се, че никой не ги е видял.

— Сега ти — подкани го Аманда, посочвайки питието му.

Той разклати уискито си и след това го изпи на един дъх. Аманда с удоволствие наблюдаваше как адамовата му ябълка плавно се мръдна нагоре и надолу. Представи си, че го целува точно там. Чик наистина изглеждаше страхотно. Беше изкачил всичките тези планини. И обичаше необятни простори. Аманда потъваше в приятна фантазия, когато той отново си вдигна ръката и каза:

— Завършихме първи рунд.

После й кимна. Той очакваше пак да си плеснат ръцете като баскетболисти, отбелязали точка. Тя скришом се протегна и го тупна по дланта. Зад бара Пол ги наблюдаваше.

— Знаеш ли, аз съм запленена от алпинистите. Опасността. Приключението. Физическото усилие. Да се спускаш с въже над пропасти. Толкова адреналин.

— Аз по-скоро правех дълги преходи, без да катеря особено опасни участъци — отвърна той. — Бях тръгнал да качвам Еверест, но така и не стигнах по-високо от хиляда и пет-шестстотин метра.

— Идеалната надморска височина за отглеждане на арабика — вметна Аманда.

Разговорът някак не се развиваше в желаната от нея посока.

— Това факт ли е? — засмя се той.

— Мога да те засипя с милион такива факти.

— По-добре един по един. — Чик даде знак на Пол за следващото питие.

Барманът донесе напитките. Аманда се усмихна и го отпрати, защото той имаше навик да се навърта. Тя беше получила внезапно послание от интуицията си: „Остани насаме с Чик“. Не искаше подхилкването и многозначителните погледи на Пол да я отклоняват от мисълта за новопоявилата се топлина, която усещаше в слабините.

— Нека да се преместим на някоя маса — каза тя. Може би ако седнат един срещу друг, вместо така на бара един до друг, Чик не би правил… онова нещо с ръцете.

— На маса ми се струва превъзходно, Аманда. В приятно закътано ъгълче — отвърна Чик, докато очите му проблясваха предизвикателно.

— Където да можем да разговаряме на спокойствие — съгласи се тя.

— Където да се уединим.

— Място, на което ще се отпуснем и ще споделим надеждите и мечтите си — каза тя.

— Ще разкрием страховете и фантазиите си.

Усмихнаха се и двамата.

— Усещам ирония, нали? — Аманда трябваше да попита. Тя определено беше иронична, но честно да си признае, за него не бе съвсем сигурна.

Той се засмя и отметна глава назад, показвайки й отново хубавия си врат:

— Ти си весела. Иронична! Това ми харесва. Дай лапа.

О, за бога! Докато той вдигаше високо мускулестата си ръка за трети път в рамките на последните около три минути, Аманда изведнъж разбра защо този великолепен, интелигентен мъж беше без сериозна връзка.

— Съжалявам, Чик — започна тя, — но аз не си падам по това. Просто не мога да го правя.

— Да правиш какво — попита той.

— Това. — И тя му показа една деликатна и умалена версия.

— Какво е това?

— Да си плясваме дланите като съотборници — прошепна тя — Аз не съм особено спортен тип.

Лицето му придоби пепеляв цвят.

— Мили боже! Сигурно ме смяташ за пълен кретен, нали? Това е унизително. Седя с най-красивата жена, която съм срещал през живота си, и съм толкова напрегнат, че започвам да се държа като посмешище. Търсил съм си извинение да те докосвам, предполагам. Изключително неудобно положение. Веднага ще те освободя от присъствието си. — Той скочи от столчето и хвърли двадесет долара на бара.

Аманда, напълно съсипана, промълви:

— Моля те, остани. Не исках да се почувстваш така. — Мислите се блъскаха в главата й. Най-хубавата жена, която е виждал? Извинение, за да я докосва? — Можеш да ме докоснеш, Чик. — Тя се почувства ужасно. Не е проблем да научиш мъж да не си удряте дланите, но не можеш да го научиш да бъде прекрасен, смел и обичащ приключенията. Защо изобщо си беше отворила устата? Тя се примоли: — Наистина, Чик, остани.

— Сега вече съм жалка картинка. Харесвам те, Аманда. Сериозно. Мисля, че те обичам. Това звучи още по-абсурдно от всичко останало, което казах. Трябва да си тръгна. Веднага. Ще ти се обадя.

И след това той изчезна в нощта, но не преди да ритне, без да иска стола си, бутвайки по този начин таблата на една сервитьорка.

Да го догони? „Не и в тази рокля“, помисли си тя. Аманда простена. Пол й донесе още един Кир Роял.

— Чу ли това? — попита тя бармана. Цялата планета го беше чула. Пол само кимна. — Не мога да разбера — оплака се Аманда. — Той излъчваше такава увереност в Барни Грийн… „Флирт с кафето“. Дори ме хвана за ръката. Какво се случи?

— Това, на което стана свидетелка тази нощ, бе разликата между мъж приповдигнат от кофеин, и мъж потънал във водка — измърмори Пол.

— Това перла от съкровищницата на барманската мъдрост ли е? — попита тя.

— Той изпи три скоча преди да дойдеш.

— Ти разговаря ли с него изобщо?

— Слушах го какво бръщолеви — отвърна Пол, свивайки рамене.

— Не трябваше да го карам да чака — изхленчи тя. — Аз съм виновна, че срещата завърши така.

— Забрави го, Аманда. Той беше поредният неудачник с големи планове и тънък портфейл. Тая двайсетачка не покрива цялата ви сметка.

— По-добре да се занимавам с женени мъже с две деца, а? — попита тя леко отегчена от „по-добре да“, което беше вечният рефрен на Пол. Барманът изглеждаше изненадан и засегнат от коментара й, затова тя се опита да го обърне на смях: — Е, какво да прави едно момиче със сияйна хубост като моята?

— Ирония ли усещам? Ти си веселячка. Това ми харесва. Дай лапа. — Пол се приготви да си ударят дланите. Тя го мушна в ребрата с бъркалката от коктейла.

Аманда се обърна към прозореца. Чик не се виждаше никакъв отвън. Тя си допи питието и се замисли какви биха могли да бъдат нещата. След това се прибра вкъщи, твърдо решена да се свърже с Чик на сутринта, да се извини и да опитат отново. Налагаше се да го направи. Ако го беше прогонила с поведението си, той нямаше да се появи повече във „Флирт с кафето“, а това означаваше, че няма да доведе и приятелите си. Целият план да използват тези мъже като примамка би се провалил. Аманда се опита да не си представя как ще реагира Франк на последните новини, или колко разочарована ще бъде Клариса. Трябваше да съобщи на новата си приятелка, че е опропастила шансовете си с Чик. Клариса сигурно никога не би пропиляла такава възможност. Вероятността да излизат на среща четиримата се изпари. Аманда не можеше да повярва, че точно за пет секунди се е сринала от съвсем отскоро придобитата си социална позиция на човек с гадже и приятелка, до статуса на нещастница, висяща сама в бара.

Само ако си беше останала с дългата пола.

 

 

— Той какво! — попита невярващо Франк рано на следващата сутрин.

Аманда беше спала ужасно през нощта. В известен смисъл тя изпита облекчение, след като разказа всичко на сестра си.

— Толкова съжалявам. Особено за Чик. Да беше видяла лицето му. Той беше така смутен. Надявам се, че не съм го изплашила.

— Това никога няма да свърши — ядно каза Франк. — Невинните ти грешки, които трябва да поправям или да преглъщам. Уморих се, Аманда.

— Съжалявам, Франк. Не исках никой да пострада.

— Ти никога не искаш. Обличай се — заповяда Франк.

— Отиваме при него. Може би, ако го помолиш да ти прости, той ще се върне във „Флирт с кафето“. Снимката му ще излезе в Куриър, хората ще искат да се срещнат с него. — Франк набираше скорост. — Наистина съм бясна, Аманда. Честно, направо съм изненадана колко съм ядосана. И ако досега се колебаех какво точно искам от живота, поне сега съм категорична. Трябва да направим всичко, за да оцелее заведението. Чудесно е да имаш собствен бизнес, да работиш здраво и да предлагаш качествена услуга на обществото. Благодарение на суетните ти занимания, поне сега го знам със сигурност.

— Винаги на твоите услуги — каза Аманда.

— Просто се облечи.

— Десет минути. — Аманда знаеше, че дори най-силният чай от лайка не е в състояние да успокои справедливия гняв на Франк. Така че тя се облече (джинси и фланелка, пуловер, ботуши и двуредно палто).

Лекцията на Франк относно неразумните постъпки на Аманда продължи, докато изминаха четирите преки, делящи ги от жилището на Чик на Джоралемън стрийт (бяха взели адреса от картона му за участие в конкурса — купчинката с бланките стоеше все още на рафта под касовия апарат). Аманда слушаше сестра си с половин ухо („Действията влекат след себе си последствия. Ти не мислиш, преди да направиш нещо“), тъй като мислено се подготвяше какво да каже на Чик. Беше го обмисляла цяла нощ: „Чик, искам да опитаме още веднъж. Мисля, че имаме истински потенциал за това, а не просто сексуално привличане. Да се откажем от нещо, което би могло да бъде сериозно, само след една странна среща, е като да затръшнем вратата пред съдбата. Може да сме създадени един за друг. И единственият начин да го узнаем е, като опитаме още веднъж“. Аманда си вярваше на всяка една дума от горната реч. Тя се беше почувствала истински свързана с Чик още от първата минута на тяхната среща. По някакъв начин тя знаеше, че съдбите им са преплетени. Той трябваше да я види отново.

Франк забеляза първа премигващите светлини, както завиваха покрай ъгъла на пряката на Чик. Линейката беше спряла точно пред неговата сграда. Аманда си пое дълбоко въздух по навик. Франк притегни сестра си за китката, докато преминаваха забързано покрай пуснатата сирена. Те стигнаха полицейската преграда точно навреме, за да видят как извозват до линейката вкочаненото, посиняло тяло на Чик, положено върху носилка. Полицаите дори не бяха го покрили. Аманда изпита дълбока болка при тъжната картина на това неуважение.

— Самоубийство ли е? — зададе въпрос Франк на момчето от бързата помощ.

Както качваше носилката отзад в линейката, той се обърна и извика: „Не“.

Аманда почувства облекчение. Не че егото й беше толкова голямо. Но душите на самоубийците бяха прокълнати да се лутат между този свят и астралното ниво, докато предвидената продължителност на живота им свърши — едно кошмарно и мъчително състояние.

— Злополука — попита отново Франк, но момчето не й отговори този път. То затвори задните врати и линейката потегли. Сестрите я гледаха как изчезва зад ъгъла.

— Знам какво се е случило, Франк — каза тихо Аманда.

— Точно сега не искам и да чувам за интуицията ти.

Аманда млъкна, както беше помолена. Но тя го чувстваше със сърцето си. Още щом видя тялото му, тя вече знаеше.

Смъртта на Чик не беше нещастен случай. Неговият живот беше отнет, и то не от Всевишния.