Валери Франкел
Кафе „Love“ (25)

25 глава

Сестрите Аманда и Франческа Грийнфилд седяха на винилови столове в кафенето си, намиращо се в Бруклин Хайтс (двете бяха собственички на заведението), и пиеха сутрешното си кафе, загледани в оживеното улично движение. Че всяка от сестрите е хубава, бе съвсем очевидно за страничния наблюдател, въпреки определена острота в погледа и на двете, което пък беше странно допълнение към усмивките им.

— Какво ще кажеш за онзи там? — попита Аманда, посочвайки един мъж на улицата. — Висок, леко опърпан, но приятен. Износените джинси и оръфаното палто говорят за нарочно прикрито, несметно богатство. Потенциал за съпруг?

— Подходящ за баща? — засмя се Франк.

Въпросният мъж влезе във „Флирт с кафето“, треперещ леко от февруарския студ. Той се приближи до сестрите при тяхната, покрита с винил, маса до прозореца.

— Така ли управлявате бизнеса? Седейки тук като едни щастливи статуи! Има работа за вършене. Ставайте. Говоря сериозно. Размърдайте се!

— Дали да не го заснемем? — предложи Аманда.

— Не знам какво ми става — въздъхна Мат Шемерхорн. — Превърнах се във всичко онова, което мразя. За две седмици от апатичен станах апоплектичен.

— Предпочитах те апатичен — каза Франк. — Но след като кипиш от енергия, защо не разходиш кучето?

Ровър, първият официален талисман на „Флирт с кафето“, тичаше в кръг около краката на Франк. Когато арестуваха Силвия, кучето остана сирак. Както се оказа, двете дъщери на Силвия, а също и Пол, винаги бяха мразили Ровър. Люси, която се премести при внучките си (за ужас на Пол — „кармата го застигна“, според обяснението на Аманда), нямаше намерение да чисти след помияра. Тод Фиърсън щеше да бъде щастлив да приспи завинаги малкия осквернител на килими, но Аманда не можеше да понесе мисълта да бъде индиректна причина за смъртта на животното, въпреки че ухапването на Ровър беше оставило белег на крака й. Затова Франк предложи да го осиновят. Аманда бе поразена от великодушието й. Франк си мислеше, че ще е хубаво да влезе още едно същество в живота им (какво е още един сирак в къщата?). Мат, който се беше нанесъл при тях за полупостоянно, приветства допълнителното мъжко присъствие, след като сестрите напоследък прекарваха толкова много време в банята, експериментирайки непрекъснато с онзи сешоар.

— Да разходя кучето? Защо трябва аз да върша всичко тук? — заопява Мат.

Сестрите не се сдържаха и се разхилиха на злочестото му изражение.

— Толкова си сладък като се ядосваш — каза Аманда. Тя стана, притисна се плътно към него и му лепна една страстна целувка. — Аз ще изведа Ровър. Да гледаш домашен любимец е голяма отговорност, а както и двамата знаете, аз съм кралицата на отговорностите.

Аманда тръгна към дъното на кафенето, за да вземе каишката на кучето. Мат, все още възстановявайки се от целувката на своята любима, я последва сякаш и той беше на каишка. Франк установи, че накуцването му намалява с всеки изминал ден. Ровър припкаше отстрани до Аманда. Наблюдавайки ги тримата заедно — нейното отскоро увеличено семейство — Франк едва удържа да не се разхлипа.

Тя беше плакала спорадично през последните няколко седмици след кошмарния ден със Силвия в банката. Единственият светъл спомен от онзи безумен понеделник беше изсипването на пачките с пари в скута на Тод и поднасянето след това на новината, че дъщеря му е убийца.

За ужас на Аманда и Франк, Тод изглеждаше по-скоро щастлив да получи парите си, отколкото притеснен от истината за Силвия. Той подчерта, че изобщо не е имал намерение да дава помещението на дъщеря си. Просто й го обещал, за да спре да му досажда с непрекъснати молби.

Тод удържа на думата си и сервира безплатно ядене за всички в квартала онази вечер. Тогава сестрите се бяха опитали да го разорят, поглъщайки уникални количества храна. И още в ресторанта бяха обсъдили нуждата от нов адвокат, а Мат беше предложил баща му да им помогне.

И той им помогна. Пам Шнайдерман бе дар от бога. Тя влезе в живота им като една одухотворена машина за почистване, която методично забърса всичката мръсотия, изсипана върху тях. Пам уреди въпроса с Тод, взаимодействаше с полицията по случая на Пайпър Цорн за клевета, който все още не беше получил решение (тя ги увери, че могат да очакват значително сурова присъда за „Поуст“). Пам осъществи и сделката с предприемача производител на кафе от Виетнам Берт Тиърни и с Патси Стромбо. Идеята беше да се отвори нова линия за производство на кафеени десерти и закуски с високо кофеиново съдържание (предстояха да се подпишат окончателните документи). Мострите продължаваха да стоят във фризера в спалнята на Патси. Новоизлюпената фирма щеше да носи името Чик.

Бащата на Мат, такъв мил човек, беше толкова завладян от Аманда (какво ли не постигат няколко телефонни обаждания — Франк беше убедена, че сестра й може да препраща красотата си по телефонния кабел), че плати останалата част от ипотеката им. Сега сестрите притежаваха сградата изцяло. Бяха забравени страховете от грозящото ги бездомно съществуване — последното се зачеркна от списъка с притеснения на Франк. Новата спокойна атмосфера превърна „Флирт с кафето“ в предпочитаното заведение в квартала (за нещастие Мунбърст, с новоназначена управа, успя също да се задържи).

Франк не беше напълно сигурна кога се свалиха Мат и Аманда. Може би някъде в промеждутъка от плащането на ипотеката от бащата на Мат, до решението на Аманда да поеме контрола над живота си, вместо да бъде подмятана от външни сили. По-малката сестра не беше споменавала Чик Петерсън от дни. Франк сметна, че Аманда е разрешила този въпрос, и повдигането му отново не би било продуктивно.

От своя страна, Франк се бореше да овладее диво препускащите си чувства. Събитията от изминалия месец отприщиха в нея емоционална стихия. Настъпилият след това порой не й позволяваше да вземе и най-дребното решение, без да потъне в сълзи от радост или мъка. Тя трябваше да прехвърли много от задълженията си на Мат. Той прояви разбиране. Франк знаеше, че този период на сменящи се настроения беше преходен, че с течение на времето щеше да се почувства като нормален човек, без да се срива под тежестта на тъга, радост, гняв или страх. Но дотогава трябваше да го кара по-леко, за да не допусне съдбоносни грешки. Грешки нямаше да бъдат извинявани.

— Внимавай, Франк! Тази строгост, от която не можеш да се отървеш — каза Аманда, докато минаваше с Ровър покрай нея. Беше облякла пухеното яке на Франк.

— Пак ли ми четеш мислите? Защо трябва да…

— Виж онзи там — прекъсна я Аманда, сочейки отново към прозореца. — Изваяни скули, знак за сила и интелигентност. Издължените бакенбарди показват, че не е конформист, не се страхува да нарушава правилата. Патериците и гипсовото оформление говорят за истински стил.

— Няма нужда да ми го рекламираш. Знам какви качества притежава — каза по-голямата сестра, потискайки още един пристъп на плач. Беше й толкова неудобно от това нейно състояние.

Аманда разцъфтя в усмивка.

— Харесвам те много повече такава. Дай прегръдка.

— Ще излезете ли най-накрая? — помоли Франк.

— Тръгваме — изтананика Аманда и с Мат под ръка и Ровър на каишка напусна кафенето. Тогава вътре влезе хубавият мъж с издължените бакенбарди. Той се усмихна на Франк и я целуна нежно.

— С кого трябва да преспи човек тук, за да получи чаша кафе? — попита той.

— Как е кракът ти? — попита тя и стана, за да му помогне да седне.

Уолтър Робинс се отпусна на стола и подпря патериците в стената.

— Безработен.

— Не бъди нацупен.

— И това идва от леко неудовлетворената жена, в която съм влюбен? — разсмя се Уолтър.

— Ще ти счупя и другия крак — каза тя, докато отиваше към бара, за да му приготви чаша силно костариканско кафе. Когато му го донесе, той отпи прекалено бързо и си изгори езика.

— Наближава Свети Валентин — отбеляза той.

Франк се изчерви страшно. Даде си сметка, че от толкова години, сега щеше да е първият Свети Валентин, прекаран с мъж, когото обича страстно. Тази мисъл я накара да се разплаче — отново.

Уолтър се пресегна и я погали по гърба.

— Предполага се, че не трябва да обръщам внимание на това, нали?

— Да, ако нямаш нищо против.

— Франческа? — Една клиентка я повика от другия край на кафенето. — Да оставя ли парите направо на тезгяха? — Беше редовна посетителка, четиридесетгодишна, с мило, открито лице. Франк беше разговаряла няколко пъти с нея през последните седмици и вече бяха започнали да си споделят неща от личния си живот. Франк дори се осмеляваше да си мисли, че се заражда едно приятелство.

— Разбира се. Благодаря.

— Оставям ти два долара за кафето — каза клиентката.

— Струва само долар и петдесет — каза Франк.

Жената се усмихна и махна с ръка.

— Защо просто не задържиш рестото?

— Ще се постарая — усмихна се също Франк.