Валери Франкел
Кафе „Love“ (13)

13 глава

Преди по-малко от година Франк беше ползвала метрото всеки работен ден, за да стигне от апартамента си в Гринич Вилидж до офиса в центъра на града, и обратно. Сега тя беше МТ, някой, който трябва да прекоси Моста или Тунела, за да се озове в Манхатън. Франк никога не беше смятала бруклинчани за истински МТ, въпреки че технически попадаха в тази категория. Но всеки път щом споменеше, че отива в Бруклин, всичките й бивши колеги и познати от Ситито реагираха, сякаш тя заминаваше за някоя ферма.

В последно време Франк рядко припарваше в Манхатън. Пътуването по линията на двойката от Бъроу Хол в Бруклин до Таймс Скуеър върна спомени, някои от които приятни. Беше седем сутринта и вагонът бе почти празен. Франк стоеше права, хванала алуминиевата дръжка над главата си, вцепенено вторачена в рекламите по стените на вагона. Отидете до Зоологическата градина на Бронкс, посетете Детския музей на науката, заведете цялото си семейство в Хейдън Планетариум. Нито една от тези дестинации, нямаше нещо общо с нейния живот. И по всяка вероятност, никога нямаше да има. По-лесно можеше да си представи, че върви по опънато въже в цирка, отколкото да се види омъжена с деца.

Франк реши да си приготви реч. „Клариса, знам, обсъждахме ролята на Пайпър Цорн в съживяването на «Флирт с кафето». Но не мога да се отърва от мисълта, че това е голяма грешка, която ще съсипе живота ми.“ Прекалено параноично.

„Клариса, знам, че не одобряваш, но трябва да си кажа мнението — това е моят бизнес все пак, и аз имам право на вето.“ Твърде полемично. Или може би: „Бях така зарадвана от материала на Цорн, че реших лично да го поздравя за сензационното представяне на малкото ни кафене. Надявам се да нямаш нищо против, задето първо не обсъдих посещението си с теб. Чувствах се, не знам как да го обясня, вълнуващо и опасно за първи път в живота си, и реших да действам“. Забрави това. Клариса никога няма да се хване.

Франк бе раздразнена от факта, че трябва да се оправдава заради различие в мненията с Клариса. Преди винаги бе успявала да отстоява собствените си възгледи, колкото и мрачни и сурови да бяха. Защо като станеше въпрос за Клариса и Франк се изпълваше със съмнения? Защото го приемаше лично. Ако не държеше да са приятелки, професионалните отношения с Клариса биха били много по-прости.

Не беше необходимо да се подготвя за разговора с Пайпър. Понеже не беше обвързана емоционално, тя знаеше, че ще бъде бърза и остра като хладно оръжие. Офисът на „Ню Йорк Поуст“ се намираше на Таймс Скуеър. Франк слезе на спирката на Бродуей и Четиридесет и първа. Преди вестникът се помещаваше на Саут стрийт в долния край на Манхатън, но журналистите и репортерите се преместиха в Горен Манхатън и сега се бяха установили в съседство с „Ню Йорк Таймс“ и издателството Конде Нает (Воуг, Венити Феър и Мадмоазел, заедно с още други). Самият Таймс Скуеър се беше променил през последните няколко години. Виждайки го сега, облян в утринната светлина, Франк беше едновременно поразена и обезпокоена от промяната. Всички салони прожектиращи порнофилми бяха изчезнали, заменени от бродуейски продукции като Крал Лъв и Брилянтин (въпреки че и от тези две имена биха излязли страхотни порно заглавия). Нито един боклук, в преносен и в буквален смисъл, не се въргаляше по улицата. Дузина, ориентирани към туристите, ресторанти бяха подменили долнопробните заведения за бързо хранене и кръчмите. Плейланд — някогашният всеизвестен център на малолетната проституция в Ню Йорк, беше превърнат в магазин на Уолт Дисни.

От другата страна на улицата Франк забеляза огромен Върджин Мегастор. До него Ол Стар Кафе (някакво си кафене — тя се зачуди дали изобщо им е известно какво означава разнообразие в предлагането). Един Мунбърст на ъгъла, допълващ картината, почти проби балончето с малкото останала надежда на Франк. Ако се наложеше да се откаже от заведението, какво друго й остава? Какво да покаже и обяви за нейно творение? Тя ще бъде изгубена без кафенето си — котвата, която я крепи. Изведнъж й мина мисълта, че съществуването й би било по-осигурено, ако вложеше капитали в различни начинания. Какъв би могъл да е нейният план Б? За миг си представи как плаче на рамото на Клариса, след като проектът „Флирт с кафето“ е пропаднал, а блондинката я гали успокоително по косата, уверявайки я, че ще бъде винаги до нея.

Потънала в тези сладко-горчиви мечтания, тя влезе в зданието, където се помещаваше ежедневникът. Вестникарска будка във фоайето предлагаше цялата съществуваща преса, но на очи се набиваха най-вече изданията, чийто офиси се намираха в сградата. Франк потърси Цорн на информационното табло. Шестнайсети етаж. Тя се качи необезпокоявана, тъй като липсваше охрана при асансьора. Плъзгащите му врати се отваряха директно към помещението на редакторите. В сравнение със спокойствието на фоайето, в информационния отдел цареше хаос (пресата на града никога не спеше). Мъже и жени от различни възрасти забързано сновяха като мишки в лабиринт, само че с костюми. Франк ги взе за редактори. Мъже и жени от всички възрасти лентяйстваха по бюрата си като едни по-спокойни мишки с джинси. Франк ги взе за репортери, които току-що са приключили материалите си. Тя беше впечатлена от пъстротата на персонала — не само облеклото и възрастта, но и етническата им принадлежност. В света на списанията, преобладаващото мнозинство от пишещия и редактиращия състав бяха бели жени между двадесет и пет и петдесет. Или поне това показваше опитът на Франк, а тя беше писала материали за две лъскави женски списания, преди да се премести в „Букмейкърс Монтли“. По принцип, работещите в едно списание, бяха отражение на своята целева група читатели. Вестниците обаче, особено ежедневниците, трябваше да разполагат с най-различни служители, за да привличат по-широка аудитория. Това изглеждаше по-здравословно и не толкова изолиращо. На Франк й хареса и тя се остави да бъде погълната от динамиката на помещението.

Млад мъж се сблъска с нея пред вратите на асансьора. Тя го помоли да й покаже къде се намира бюрото на Пайпър Цорн. Той изглеждаше извънредно недоволен, че трябва да извърши с палеца си малко упражнение наляво. Франк му благодари толкова любезно, та чак му досади. Наложи й се да зададе същия въпрос още няколко пъти, преди да открие мястото на Пайпър в бъркотията от компютри. Бюрото се намираше в ъгъла на стаята. Не в отделна ъглова кабинка, а просто завряно в дъното, като че ли беше почти, но не напълно, забравено. Тя седна на въртящия се стол да го изчака. Клариса не й излизаше от главата. Зачуди се дали и блондинката няма да се отбие да види Цорн. Надяваше се, че това няма да се случи. Чак за такова предизвикателство не беше подготвена.

Франк си погледна часовника. Чакаше вече петнайсет минути. Може би Цорн не смяташе да идва на работа този ден. Реши да му даде още половин час. Започна да ровичка по бюрото, за да убива време. Тя хвърли поглед на бележките му, но листата бяха изписани с нечетливи драскулки. След това използва телефона на бюрото му и набра домашния си номер, за да провери дали няма съобщения. Първото: „Клариса се обажда. Погледни днешния «Поуст». Не е ли велико? Ще се видя с вас довечера към шест“. Дотогава Клариса вече щеше да е разбрала за сблъсъка й с Цорн. Франк се люшкаше между нетърпеливото очакване на срещата с Клариса и страха от нейното презрение. Тя беше толкова погълната от тези чувства, че почти пропусна второто съобщение: „Здравей, Франческа. Уолтър е. Не мога да спра да мисля за теб. Трябва да те видя отново, колкото е възможно по-скоро. Ще мина през «Флирт с кафето» тази вечер. Може да излезем да хапнем заедно. Чао до тогава“.

Точно когато машината й съобщаваше, че няма повече съобщения, Франк обходи с поглед помещението и вниманието й се спря на един мъж в гръб, застанал до ксерокса. Беше строен с дълги крака. Косата му бе със същия цвят като тази на Уолтър. Той се обърна в профил. Имаше добре оформени бакенбарди. Франк затвори очи. Когато отново ги отвори мъжът беше изчезнал. Невероятно на какво е способен човешкият мозък, помисли си тя. Да чуе гласа му беше достатъчно, за да проектира неговата външност върху мъж с подобни черти.

Телефонът на Пайпър иззвъня. По рефлекс Франк вдигна слушалката и почти каза: „Барни Грийнфилдс“. Но преди да може да продума каквото и да е, женски глас изписка: „Добре, Цорн. Дължиш ми едно хубаво прекарване. Искам цветя. Сладки лакомства. Стая в хотел. Искам романтика. Комплименти. Трябва да ми казваш, че съм красива на всеки петнадесет секунди. Искам да си с отворени очи, докато ме целуваш, и да го направим на светнато. И да повтаряш името ми отново и отново. Ясно ли е?“.

Франк каза дрезгаво:

— Съжалявам…

Жената я прекъсна.

— Не съжаляваш и няма да се измъкнеш. Токсикологичните резултати на Чарлз Петерсън се анализират за потвърждение, но предварителните сведения показват, че причината за смъртта е удар по главата. Но дори и без черепната травма, той е щял да умре в рамките на един час от свръхдоза кофеин. Според рапорта, за да има такова високо ниво на кофеин, той би трябвало да е изпил сто чаши кафе за един час. Токсичната доза причинява пълна парализа на тялото — рядко срещана ответна реакция на необичайно високите стойности на кофеина в кръвта. Веднъж, след като Петерсън е преминал границата, мускулите му са се вдървили напълно и ако не е бил убит, е щял да умре от спиране на сърцето. Толкова по този въпрос. Очаквам да ме вземеш тази вечер от нас в осем. Ако ме изпързаляш, ще се обадя на полицията, че си откраднал медицинските доклади. И не забравяй цветята. Да бъдат хубави. Ако се появиш с карамфили, си мъртъв.

Жената затвори. Франк се огледа, за да се увери, че никой не я наблюдава, и натисна бутона за обратно набиране на номера, от който се бяха обадили. Трябваше да обясни на жената какво се беше случило, ако изобщо беше способна да обели и дума. Някой вдигна при първото позвъняване. Мъжки глас каза: „Моргата“. Франк постави обратно слушалката.

Цорн поддържаше интимни отношения с източниците си. Какво би казала Клариса, ако знаеше, че той разменя секс за информация? Що за жена беше асистентката от моргата, че да желае така силно Цорн? Чик Петерсън със свръхдоза кокаин? Франк не беше чувала досега за такова нещо. Беше ли възможно причината да е в някое от нейните кафета? Тя се сети за лилавите пийбери зърна в джоба си, които й беше дал Мат. Те биха могли да са смъртоносни. Трябваше да обмисли всичко и може би да ги занесе в полицията. Последните моменти на Чик трябва да са били ужасни: да бъде пребит без да има сили да се защити. Мозъкът на Франк започна като компютър да обработва и класифицира информацията. Това беше поредното нещо, което щеше да запази в тайна от Аманда. Сестра й и без това бе достатъчно объркана. С какво щяха да й помогнат истинските обстоятелства около смъртта на Чик? Не за първи път, Франк трябваше да поеме тежестта сама. Негодуванието се надигна в нея, но Франк както винаги сподави яда си.

Веднъж получил доклада за смъртта на Чик, Цорн можеше наистина да се развихри в атаките си срещу „Флирт с кафето“. Достатъчно беше да доразвие измислицата за Сестрите Борджия и отровните напитки. Един разговор с Франк в този момент щеше само да подхрани въображението му. Тя трябваше да се махне веднага (беше отчасти облекчена, че няма да й се наложи отново да кръстоса сабя с Клариса). Като се изправяше да си тръгва, Франк забеляза до бюрото на Пайпър малка етажерка с книги. В началото й се стори, че първият ред съдържа пълното издание на някакви съчинения. Тя хвърли поглед отблизо. Всичките облечени в черно корици бяха екземпляри от една и съща книга, роман със заглавие „Докът на убийствата“. Беше публикуван от едно от най-евтините издателства в Ню Йорк — Шотгън Прес. Името на автора: П. Е. Цорн.

Гледай ти! Пайпър беше написал, както се оказва, някакъв тайнствен роман. Франк извади една от еднаквите книги на етажерката. Дебела 450 страници. На задната корица произведението беше определено като „наситен и мрачен поглед към суровите дни на великата касапница в Ню Йорк“. Великата касапница? Кога се беше случило това? Малко по-надолу беше препечатан и отзива от Букмейкърс Монтли: „Едно… четиво с дълбока… цялостност. В книгата оживяват… ярки… характери и… шокиращо… насилие“. Местата с изпуснатите думи казваха всичко. Ако рецензиращият беше написал „едно изключително досадно четиво“, на задната корица на книгата щеше да стои „едно изключително… четиво“. Франк можеше само да гадае какво в действителност беше ревюто на книгата. Дори собствените си рецензии не успяваше да разпознае, след като ги сложеха на задните корици.

Тя се огледа (никой не я наблюдаваше) и отгърна в началото: „Глава първа — Кланиците на доковете призори. Работниците, опаковащи месото, повалиха грамадното прасе, което беше все още живо по някакви нечестиви причини, понятни само на господ. Веднъж, след като приключеха с него, този шопар щеше да запълни цял фризер, мислеше си Сами, едноръкият енергичен колач, който имаше сметки за уреждане с профсъюзите, а и с шефа си. Най-накрая силно набъбналото затлъстяло сърце на животното започна да изпомпва от дълбоките разрези във врата галони гъста кръв, която изтичаше в канала. Поли избърса чело с вързаната на главата му потна, кървава и омазана с вътрешности кърпа, и каза на Сами: «По-добре не може да стане».“

Франк изпусна книгата в скута си. О, мили боже! Тя беше чела тези редове и преди. Погледна отново заглавието. Майко мила!

Няколко дни след смъртта на родителите си, Франк обяви в Букмейкърс Монтли, че напуска. Шефът й я помоли да рецензира още няколко книги, преди да си тръгне. Освен че имаше нужда от работна ръка, той се надяваше прочитането на два-три нови романа да отклони за малко мислите й от трагедията. Ревютата, които написа през онази седмица, бяха едни от най-добрите й работи. Беше се почувствала по-свободна от когато и да било, пишейки, сякаш се намираше във вакуум, сякаш критиките й никога нямаше да бъдат прочетени. Особено от авторите на книгите. По онова време романът на Пайпър носеше заглавието „Убийство в кланицата“. Повествованието съдържаше толкова подробни, натуралистични и гротескни описания на клане, че чак да ти се обърне стомаха. Франк наистина беше повърнала след пасаж за изцеждането на кръвта от една крава. Месомелачки, шишове за месо, разфасована човешка плът, кренвирши от човешко месо. Цялата книга беше ненормална и отвращаваща. Единствената причина, поне според нейните представи, която би накарала някой да издаде този роман, можеше да бъде предизвикването на силен шок. Но четивото не притежаваше нито сила, нито шок, нито каквото и да било друго достойнство.

Франк беше написала унищожителна рецензия, която буквално настояваше авторът да бъде пъхнат в затвора. Така приключиха отношенията й с този текст. Книгата явно беше издадена — тя държеше копие от нея в ръцете си — но така и не беше попаднала в класациите. Каквато е съдбата на повечето книги, между другото.

Франк върна обратно томчето на място. Искаше й се да избяга, да тича без да спре. Пайпър Цорн беше човекът с Кланицата. Това зловонно и лепкаво произведение беше продукт на извратения му мозък. Поне сега знаеше защо се е захванал с нея. Лоша рецензия в Букмейкърс Монтли не беше смъртоносна целувка за една кариера, но можеше да нанесе поражения, особено върху самочувствието на един писател. Нима всички дяволски сили се бяха обединили срещу нея през последните две седмици? Никога ли нямаше да се промени жалкото й съществуване? Трябваше веднага да се махне от това място. Тя хукна към асансьорите. Цорн можеше да бъде опасен враг — още по-основателна причина да го избягва. Франк се молеше никой да не му каже, че една от сестрите Борджия почти половин час е седяла на бюрото му и е вдигала телефона.

Франк стигна до метрото за секунди. Трябваше да се прибере в безопасния и нормален Бруклин. Щеше да търчи нагоре-надолу по перона, ако влакът не беше дошъл веднага. Щеше и във вагона да снове напред-назад, ако не беше претъпкан. Без да знае нито къде да отиде, нито какво да прави с нервната си превъзбуденост, Франк получи гениално просветление. Когато влакът спря на Четиринайсета улица и Юнион Скуеър, тя слезе, излезе от метрото и продължи да тича на изток. Няколко пресечки по-надолу зави на юг, а после отново се отправи на изток с бавен джогинг.

Беше останала без дъх, когато някъде около Първо Авеню, уморена установи, че нервността й почти е изчезнала. Порто Рико, магазин за продажба на дребно на кафе и чай, все още не беше отворен. Франк тропа по вратата, докато отвътре не се появи Брент. Той присви очи зад кръглите като на Джон Ленън очила. Имаше дълга коса, вързана отзад с кожена лента. Носеше многобройни плетени гривни. Облеклото му беше като извадено от шейсетте години, макар Франк да подозираше, че той старателно и педантично си купува нови дрехи, изглеждащи автентично. Брент беше от Сиатъл, родният град на кафето за ценители. Преди десетина години той се беше опитал да отвори кафене, което да се конкурира със Старбъкс. И печално се провали. Тогава реши да дойде в Ню Йорк, където хората правеха или купуваха каквото и да е, стига да се смята за готино. Брент беше изгубил всичките си пари покрай сиатълското фиаско, затова прие работата в Порто Рико с надеждата някой ден да отвори собствено кафене.

Това така и не се случи. Не че Брент беше огорчен. Той изглеждаше доволен да стои в малък магазини, заобиколен със специални сортове кафе от цял свят, които да продава на познавачи с вкус. Брент пусна Франк да влезе и заключи след нея.

— Спешна нужда от кафе? — попита той.

Както обикновено Франк беше замаяна от аромата в миниатюрното помещение. Многобройни двадесет паундови чували от грубо платно пълни с кафе задръстваха пода. Беше почти невъзможно да се провреш между тях, толкова плътно бяха наредени. Ноздрите й попиха уханието и всичките й тревоги се изпариха. Кафето беше нейният опиат, а Порто Рико — нейната китайска пушалня за опиум.

— Имах нужда от това — пое дълбоко въздух тя. — Какво приготвяш в момента?

Той се усмихна:

— Нещо, което може да затрудни дори и теб, Франческа. — Той й наля една чаша от кафето, направено във френската преса.

Тя вдъхна аромата. Ухаеше така божествено, че почти се просълзи. Благоговейно отпи от течността. Първото усещане върху езика — богат и плътен вкус. Елегантни нюанси, докато го преглъщаш. Леко тръпчив послевкус.

— Коста Рика — каза тя, вдъхвайки отново. — Областта Тазура. — Тя отпи. — Плантацията Трес Риос.

Изпълнен с възхищение, Брент все пак поклати отрицателно глава.

— Почти уцели.

Не можеше да е сбъркала.

— Дота? — опита пак тя. Това беше друга плантация в Тазура.

— Абсолютно точно.

— Прясно?

— Не би могло да бъде по-прясно.

— Ще взема пет паунда.

Брент откри чувала с костариканското кафе. Докато отмерваше количеството, Франк каза:

— Ако успея да те затрудня с един въпрос, о, властелине на кафето, ще получа ли отстъпка в цената?

— Ако наистина успееш, костариканското ще бъде безплатно.

— Значи си голяма работа, а?

— Каквото и да си чула, всичкото е вярно — засмя се той.

Франк извади лилавите виетнамски зърна. Брент запечата плика с нейната поръчка, преди да разгледа малкото вързопче.

— Сурови зърна? — попита той. — Ако си ги вкарала нелегално, ще те докладвам на митническите власти. — Шегуваше се. Изобщо не беше близък с митничарите на летище Кенеди. Взе едно от кафеените зърна и го помириса. — Може ли? — обърна се към нея и след като тя му кимна, той го пъхна в устата си.

— Пфу — изсумтя Брент, докато дъвчеше, — ниско качество, откъдето и да го погледнеш. Определено робуста или либерика. Пийбери. Висока киселинност. Никакъв аромат, въпреки че може просто да е престояло. — Франк можеше да види как езикът му изучава новия вкус. — Този цвят. Досега не бях срещал подобно нещо. А аз съм виждал почти всичко. — Той я погледна удивено. — Откъде го взе?

— Нямам представа.

— Това не е окончателният ми отговор, но трябва да предположа, че зърната са от хибридна култура и са отгледани в контролиран район.

Франк кимна с глава:

— Планински, ако не се лъжа.

Той премлясна с уста, за да усети по-добре остатъчния вкус.

— Независимо къде е расъл, този сорт не е култивиран да дава приятно на вкус кафе. Зърната са всичко друго, но не и вкусни.

— Че има ли друга причина да отглеждаш кафе? — попита Франк. За нея ароматът беше всичко.

— Кафеените зърна са прекрасен, естествен източник на кофеин. А тези зърна са направо като камшик. — Той взе още едно от лилавите зърна и го разгледа. — Все още не се признавам за победен. Сигурна ли си, че не са добивани в оранжерия?

— Не съм сигурна в нищо — отвърна тя, — освен че са импортни. Незаконно вкарани или каквото и да е там.

Брент върна обратно зърното в кърпичката. Тя я загъна и си я прибра в джоба. Пликът с костариканското кафе стоеше самотно до касовия апарат. Франк се протегна да го вземе.

— Не бързай толкова, Франческа. Все още не съм отговорил.

— Не те пришпорвам.

— Признавам, гатанката си я бива. Но по принципа на елиминирането, базиращ се върху вкуса, цвета и фактът, че е хибрид, ще трябва да предположа…

— Чакам — потропа с крак Франк.

— Виетнам — каза накрая той.

Франк явно се беше опулила, защото той се засмя и каза:

— Изражението ти ми показва, че мога да таксувам покупката.

Тя кимна безмълвно. Брент заобиколи масивния плот, който изпълняваше функциите и на маса, и на тезгях, и й предложи:

— Ще ти направя десет процента отстъпка, ако ми кажеш как по дяволите се сдоби с тези зърна.

— Ще приема пет процента, ако ми кажеш как отгатна.

Брент се усмихна самодоволно.

— Както споменах, чрез процес на елиминиране. Това са зърна, които не съм виждал никога досега, а аз не съм виждал никога досега виетнамски зърна.

— Дори не знаех, че съществува такова нещо.

— Изцяло нов експеримент в производството на кафе. Южен Виетнам има климата и необходимата надморска височина за отглеждане на робуста. Някакви трудолюбиви виетнамци решили изкуствено да ускорят растежа на дръвчетата в предпланинските части на Буон Мато. Четох статия за това. Прецених, че не си струва да внасям — аз не търгувам със сорта робуста, да не говорим пък колко години са необходими за добиването на добра реколта. Виетнамците произвеждат шейсет и пет хиляди тона на година, което е почти нищо. И от това мижаво количество пък, не се изнася почти нищо.

Беше повече от ясно, че свръхдозата кофеин в тялото на Чик се дължи на тези сурови кафеени зърна. Не спомена ли Мат как Чик ги ядял едно след друго? Франк не смяташе, че едно ще навреди на Брент. Тя се надяваше едно да не му навреди.

— Откъде ги взе — попита пак той. Франк поклати глава. Явно изглеждаше притеснена, защото той каза: — Значи е тайна. Няма да питам повече. Само ми кажи, дали има нещо общо с глупостите за кафето убиец, публикувани в Поуст?

— Ще се задоволиш ли с краткия отговор не? — попита тя. Не й се навлизаше в подробности. Все още беше объркана от случките през последните няколко дни. Имаше нужда да остане насаме и да си подреди мислите. Точно в този момент за първи път си даде сметка, че разнищването на събитията може да бъде единственият път за спасение — и нейното, и на заведението. А тази бъркотия всъщност беше проверка дали заслужава щастие или сигурност, или каквото и да е друго.

— Ако има нещо, което мога да направя, дори и просто да имаш нужда от някого, с когото да поговориш… — започна Брент.

— Истината, Брент, е, че не съм съвсем сигурна какво бих могла да кажа. В лоша форма съм, това е сигурно. Чувствам се притисната от заплахи и определени факти. Не знам нито какво да правя, нито на кого да се доверя. Звуча като параноичка, съзнавам го. В последно време не усещам здрава почва под краката си, лашкам се от едно емоционално състояние в друго. Чувствам се… ами всъщност предполагам, че се намирам в състоянието, в което обичайно се намира Аманда.

— Знаеш ли, Франческа, установил съм, че всичко, което се печата в онзи вестник е лъжа — каза Брент. — Всъщност смятам, че всяка статия във всеки вестник е лъжа. Замисли се за източниците. Кой дава материал за историите на журналистите? Публицисти? Политици? Органите на властта? Няма и едно изречение, отпечатано в медиите, което да не е продиктувано от нечий интерес, дали на журналиста, дали на вестника, или на източника. И точно това смятам да казвам на всеки, който дойде тук да разпитва за теб. — Брент се усмихна и продължи: — Вземи кафето. За сметка на заведението.

— Благодаря ти, Брент — отвърна Франк, смутена от дълбоката признателност, която изпита.

— Пак заповядай. — Той й подаде кафето. — И следващия път изчакай магазинът да отвори.