Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Smart Vs. Pretty, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012)
Корекция
МаяК (2015)
Форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Валери Франкел. Кафе „Love“

Американска. Първо издание

ИК „ИГ България“, София, 2009

Редактор: Преслава Димитрова

ISBN: 978-954-948-558-5

История

  1. — Добавяне

Една история, която поставя вечния въпрос: Красивата или умната? Коя от двете знае верния път към любовта?

1 глава

Попитайте някоя жена, която има сестра: „Ти умната ли си или хубавата?“, и със сигурност ще получите твърд отговор! Може да има незначителни вариации, но в крайна сметка, всяка сестра знае много добре каква роля са й определили нейните родители още докато е била прекалено малка, за да прецени сама. Разбира се, хубава изключва умна, както и обратното. А при едно дете тази ситуация означава непрекъснато преглъщане на комплименти, поръсени със снизходителни уточнения, като това важи с пълна сила особено за умните.

Сестрите Аманда и Франческа Грийнфилд седяха на високи бар столчета в кафенето си, намиращо се в Бруклин Хайтс (двете бяха собственички на заведението), и пиеха сутрешното си кафе, загледани в оживеното улично движение. Коя от сестрите е хубава и коя умна беше съвсем очевидно за страничния наблюдател, въпреки че и двете жени споделяха едно определено мрачно настроение, контрастиращо с мразовитата януарска яснота на Ню Йорк.

— Какво ще кажеш за онзи там? — попита Аманда, посочвайки висок, слаб мъж, минаващ по улицата, загърнат плътно в черно палто и кафяв шал. — Няма шапка. Демонстрира, че не е плешив. Лека походка на човек без проблеми.

— Освен ако не се опитва да ги скрие — отговори Франческа, по-известна на всички като Франк. Това беше прякорът й още от рождение (не че семейство Грийнфилд искаше по-голямото им дете да е момче — въпрос, който, между другото, беше повдиган многократно през годините). — Неговата жизненост може да прикрива разочарованието му.

Мъжът, когото обсъждаха, се спъна като минаваше покрай кафенето, неволно обърка походката си, притеснен от двете жени зад витрината, които го изучаваха, сякаш е екземпляр забоден на карфица.

— Ето! Видя ли това? Лека походка, ама друг път! Той просто поддаде при по-внимателно вглеждане. Сигурен знак, че крие нещо. — Франк направи пауза, за да отпие. — Той мами жена си.

Аманда поклати леко глава:

— Не е семеен. Познава се само като погледнеш какво е обул. Никоя жена няма да пусне мъжа си да излезе от къщи с тези мокасини. Начинът на обличане е по всяка вероятност единственото, което можеш да промениш в един мъж.

— Погледни! — възкликна Франк, сочейки го вече съвсем открито. — Той отива в „Мунбърст“.

Мъжът с ужасните обувки се беше запътил към заведението на веригата „Мунбърст“. Бяха го отворили преди две години точно до „Барни Грийнфилдс“ — кафенето на сестрите. Франк се завъртя на столчето, загърбвайки прозорците, и огледа вътрешността на потъващия кораб. Стени, оставени само на тухла, излъскан дървен под, плесенясващ таван. Помещението беше на нивото на улицата, навремето фоайе на викторианска сграда, построена от типичния кафеникав камък. През цялото си съществуване като кафе-бар, а и преди това, мястото гостоприемно беше приютявало хиляди посетители, всяка една тухла от стените беше попила и пазеше звуците от разговори и общуване в продължение на стотици години.

Този ден имаше само двама посетители. Точно двама. През петте секунди, които бяха необходими на Франк, за да се завърти с гръб, десет човека бяха влезли и излезли от Мунбърст, а още няколко изчакваха своя ред отвън. Франк въздъхна със задавения хрип на мотор, окончателно излизащ от строя.

Опитвайки се да разсее навъсената си сестра, Аманда продължи:

— Ето още един — кимна тя с глава към друг пешеходец. — Русокос, с малки ръце. Твърдото изражение показва решителност и прекомерна амбиция. Червени устни, страстна натура, но резервиран, освен ако не е с жена, която наистина обича.

— Може ли да спрем? Тази игра ме депресира.

Понастоящем и двете сестри бяха без сериозна връзка. Нямаха дори мимолетен флирт. И така от доста време. Последният приятел на Франк — Ерик, мениджър в списанието, за което работеше тя, я заряза неочаквано след тригодишна връзка, събуждайки се в една сияйна юлска утрин с внезапното прозрение, че „хроничната лека неудовлетвореност“ на Франк няма да е най-здравословната емоционална среда за бъдещите му деца. И сега, правейки равносметка две години по-късно, Франк имаше сериозни подозрения, че всяка жена, ходила с Ерик, е останала леко неудовлетворена. Всъщност кой ли не би се потиснал от досадната му педантична привързаност към реда. Аманда навремето я беше предупредила, че връзка между двама души, които си приличат, няма как да не забуксува, защото не могат да научат нищо един от друг, и така не успяват да усвоят кармичния си урок.

Отскоро на тридесет и три, Франк вече виждаше „моминството до гроб“ да я покрива като овехтяло черно одеяло. Аманда, на двадесет и девет, поддържаща предимно краткотрайни връзки (продължителност не повече от два месеца), не можеше да разбере тази фиксация на сестра си върху самотата като единствен любовник. Универсалното предложение на Аманда „просто излез и си намери ново гадже“ винаги караше Франк да се чувства предадена и засегната, макар да знаеше, че не това бе целта на сестра й. Аманда никога не беше злонамерена, въпреки че често неволно нараняваше — истинска отровна роза.

Едната от двете клиентки, възрастна особнячка, известна на сестрите като Люси, се обърна към тях и размаха ръка, покрита с тъмнокафяви петна:

— Искам доливане.

Франк се поколеба. Вече три пъти й беше пълнила чашата. Да допълниш един-два пъти кафето на клиент е в рамките на нормалното. Но една бездънна чаша — при техните финансови затруднения? Жената посочи надписа до касовия апарат.

— Нали точно това означава този надпис? — настоя Люси.

Франк я обслужи неохотно, поставяйки внимателно чашата на масата, докато свиваше устни в усмивка, фалшива като изкуствен восъчен плод.

Люси отпи от топлото кафе. Отдалечавайки се, Франк наблюдаваше как на бавни глътки бъдещето й се спуска надолу в гърлото на старата госпожа.

Аманда леко потрепна и каза:

— Току-що изпитах нещо много странно, Франк. Едно негативно отношение премина като вълна през целия бар, точно от мястото, където стоиш ти, точно до мястото, където се намирам аз. — Аманда постави ръце на кръста и добави: — Каквото и да си сторила, извини се на Люси!

— Нищо не съм направила — запротестира Франк.

Аманда отдавна беше обявила, че има необикновено силна интуиция. Франк смяташе, че „космическата чувствителност“ на Аманда не е нищо повече от изключително рафинирана способност за наблюдение, която сама по себе си впечатляваше. Франк обаче беше убедена, че сестра й има други достойнства. Дълга, вълниста, кестенява коса. Перфектна, млечнобяла кожа като кадифе. Искрящи зелени очи. Дори слепец можеше да види, че Аманда е прекрасна. При тези обстоятелства това, че Франк беше умна, често приличаше на утешителна награда. Класификацията не бе обявявана открито. Никога не се беше случвало майка им, приласкавайки в скута си двете момичета, да казва: „Е, Франк, ти си много умна, научи се да четеш и смяташ бързо, но нямаш особено интересно лице и краката ти са като диреци. Ти ще бъдеш умната. А що се отнася до теб, Аманда, носът ти не би могъл да бъде по-съвършен и имаш великолепна коса, но не проявяваш никакъв интерес към книгите. Ти ще бъдеш хубавата“. Разделението беше едва доловимо: Франк получаваше награди за отличните оценки, и наказания, ако получеше петици (въпреки че това се случваше рядко); Аманда беше хвалена за присъщия си добър вкус, и критикувана, когато качеше някой килограм поради склонността си да пълнее (каквато склонност не се наблюдаваше при голямата сестра).

Сега Франк се намираше в позицията на пораснал човек, който е бил повлиян от оценката на родителите си при вземането на всяко важно решение за последните тридесет години, и знаеше, че интелигентността е по-ценна. Все пак хубавият външен вид бе достъпен за всеки, който разполагаше с време, енергия, пари и желание. А дори без упражнения, грим и пластична хирургия, Франк се смяташе за прилично привлекателна. Сред бачкаторите предизвикваше само сумтене, но мъжете в супермаркета я наричаха мадам.

Аманда обичаше да използва сравнителната представка по-. И обясняваше на Франк, че тази история с умната и хубавата не допринася за личното израстване и че тя, Аманда, е по-хубава, а Франк може и да е по-умна, но и красотата и интелигентността са дефинирани в зависимост от съответната култура. Кой може да каже дали в Танжер Аманда няма да бъде смятана за по-грозна и по-умна от Франк? Тази особена логика, която беше запазена марка на по-малката сестра, винаги докарваше главоболие на по-голямата. И освен всичко друго, защо точно Танжер?

Днес Аманда беше облечена с дълга набрана пола (напълно неподходяща за сезона), кашмирен пуловер и черни ботуши с масивен ток. Когато вървеше, полата, падайки плавно, описваше краката й, които по този начин изглеждаха дори по-дълги. Тя се приближи до машината за капучино (дъските на пода скърцаха при всяка нейна стъпка), погали бронзовия уред така, сякаш това докосване щеше да му вдъхне живот, и каза:

— Знаеш ли какво наистина ще ни ободри? Нека да си купим нова.

Франк не се сдържа и се изкикоти:

— Да си купим?

— Защо се хилиш?

— Нямаме пари за нова.

— О, нека да си вземем от онези малки сладки Крупс, които отделно ти загряват млякото.

— Не мисля, че можем да предотвратим разорението с машина за капучино, която прави само по една напитка в даден момент — каза Франк. — Няма как да си позволим нов модел с дозиране на кафето, а без такава не се изкарват много пари.

Притежаването на работеща машина за капучино едва ли щеше да върне тълпите пред „Мунбърст“ обратно в „Барни Грийнфилдс“, където всъщност им беше мястото. Аманда и Франк се грижеха за заведението, откакто родителите им починаха преди около година. И за по-малко от петдесет седмици тези грижи предизвикаха катастрофа.

— Бих казала, че сме изправени пред дилема — отбеляза Аманда.

— Сериозно!

Аманда се засмя великодушно и с едно изкусно движение прибра косата си на топка високо на тила.

— Ако нещо не се промени драстично в следващите, да кажем, десет минути, с този бар е свършено — добави Франк.

Аманда поклати глава в тъжно съгласие, от кока й се изплъзна мека кестенява къдрица и я погъделичка по бузата. Докато си оправяше отново косата, не откъсна очи от Франк, а накрая каза:

— Ходът на нещата може да се обърне.

— Ходът може и да се обърне, но преди това ще ни прегази — отвърна Франк. — Известни са ти ония песимисти, които все пак дълбоко в себе си откриват капчица оптимизъм точно когато всичко изглежда загубено.

— Но ти не си от този вид — довърши Аманда.

— Точно така.

— Никога не съм чувала за тях. — Сега малката сестра беше започнала да си гризе съсредоточено ноктите. — Добре, склонна съм да призная, че сме имали и по-добри дни. Вчера нещата изглеждаха по-светли.

— Вчера беше мрачно и дъждовно.

— Не го приемай буквално.

Всъщност Аманда не трябваше никога да се приема буквално.

— Нека да мислим за хубавите неща в живота ни — предложи тя. — Да видим с какво разполагаме. Защото… загадъчни стихове… в изобилие предлагаме — изтананика в опит да оправи киселото настроение на сестра си.

— Не разполагаме с нищо — тросна се Франк.

— Говориш така, като че ли това е краят.

— Това е краят — въздъхна тежко Франк, защото беше много по-запозната със семейните финанси от сестра си. Например, Аманда (въпреки своите свръхестествени сили) не подозираше, че след още една неплатена полица по ипотеката, банката щеше да ги лиши от правоползване на сградата. А тъй като те живееха в жилището над кафенето, ги грозеше и бъдещето на бездомници. Франк беше дочула слухове, че мениджърът на „Мунбърст“ си умира да завладее помещението на Грийнфилдс. Биха могли да запазят апартамента, давайки под наем приземния етаж на най-големия им враг по всяка вероятност на обидно ниска цена (а заедно с това, продавайки и душите си), но така, освен признаването на личния си провал, щяха да накарат предците им да се обърнат в гроба. Франк обмисляше дали да не разкрие пред Аманда истинската сериозност на техните проблеми. Но защо да я товари и нея с този кошмар? По-добре да й спести действителността и да я остави да се рее, изпълнена с благотворната енергия на космоса.

— Повярвай ми, разорени сме — натърти Франк.

Сестрите стояха заедно при витрината със сладките. Заведението беше изпълнено с гъргорещите звуци на каните за кафе. Аманда каза:

— Мисля, че трябва да се прегърнем.

След това протегна ръце към сестра си и й направи знак да се приближи. Франк, която имаше проблем с физическия контакт, несъдържащ сексуален подтекст, почувства дълбоко и с цялото си сърце, че любовта и съчувствието на по-малката й сестра бяха истински и подкрепящи, но не можеше така лесно да изпадне в сантиментално настроение. Вместо да откликне на разперените ръце на Аманда, Франк каза:

— Смятам, че трябва да обмислим възможностите за действие.

— Дължиш ми едно хвърляне, щом отказваш да ме прегърнеш.

Аманда бавно заобиколи витрината, където бяха изложени сладките (най-превъзходните в Бруклин, доставяни прясно изпечени три пъти в седмицата), и отвори касовия апарат. Извади от чекмеджето шест монети от по едно пени. Франк наблюдаваше безмълвно, докато сестра й разтръска като зарове пенитата в ръката си и ги хвърли на тезгяха. Монетите се въртяха танцувайки, но най-накрая, победени от гравитацията, замряха неподвижно. Аманда ги подреди вертикално в зависимост от мястото, където бяха паднали. Тя разгледа конфигурацията от ези и тура. Смяташе, че начина, по който са разпределени, може да й разкрие бъдещето. Тази практика, известна като И Чинг, беше фиксация на Аманда още откакто… откакто сестрите спряха да разговарят редовно.

— Не си представям китайската ти система за предсказване на съдбата да докара тук платежоспособни клиенти — подхвърли Франк, докато сестра й анализираше подреждането.

— Смисълът е в това, да видим как се движи нашата енергия — обясни Аманда. — Може да получим спасителна идея. — Изучаваше пенитата обстойно и внимателно. — Небе над езеро — заключи най-накрая, след което се протегна под бара за подръчния си И Чинг тълковник. Прокара пръст по ламинираната таблица, откри сред шейсет и четирите отделения, това, което й трябва, и прочете:

— Настъпвате опашката на тигъра, но той не хапе. — Аманда вдигна поглед към Франк с искрящи от надежда очи. — Нещо ще се промени, Франк. И то за добро.

Звън на камбанка. Вратата на кафенето се отвори. Двете собственички се обърнаха, за да видят млада жена — не можеше да е на повече от двадесет и три — с тесни прави панталони и впит черен блейзер. Русата й коса имаше оня небрежен вид, който се постига със сериозни грижи и специални продукти. Тя се насочи директно към бара и поиска едно високо, тънко и бито (превод: голямо капучино с обезмаслено мляко и разбита сметана). С ясното съзнание, че няма как да предложи капучино, Аманда мина зад бара и с широка усмивка подхвърли:

— Винаги съм казвала, че нищо не може да се сравни с една уханна чаша гореща напитка от добро, прясно смляно кафе от Суматра.

Впитият черен блейзер повдигна вежди с не особено доволство:

— Машината за капучино си е отишла, а?

— Всъщност цялото заведение си отива — добави Аманда.

Впитият черен блейзер се съгласи на обикновено кафе и се огледа наоколо. Като изключим дъртата Люси, единствената друга клиентка четеше евтин любовен роман, докато си топеше шоколадовия десерт в чашата. Люси печаташе енергично на лаптопа си, спирайки често, за да хвърли по един подозрителен поглед иззад монитора.

— Подът не е лош — каза Впитият черен блейзер, — венециански паркет. Огромни витринни прозорци със старинни стъкла. Метален барплот: хигиеничен и красив. — Блондинката си поръсваше Суматрийското кафе с канела. Нещо, което според Франк, само един не познавач би причинил на ароматната индонезийска смеска.

— Вие ли сте собственичката? — попита русокосата. Франк кимна. Блондинката кимна на свой ред и продължи: — Мястото не е никак лошо, но бизнесът не изглежда добре. Имате ли някаква представа от маркетинг? Връзки с обществеността?

Франк и Аманда имаха достатъчно проблеми с личните си връзки.

— Раздаваме доста листовки на ъгъла всеки ден — отвърна Франк, без да е много сигурна защо изобщо обяснява на младата жена тези неща, но все пак пред себе си имаше посетител от плът и кръв, което си е истинско разнообразие в един безрадостен ден.

Освен това Франк беше заинтригувана от русокосата — такава самоувереност в толкова млада жена. Може би за да притежаваш това самочувствие, трябва да идваш от необикновено място — малък затворен свят, обитаван от по-висшата раса на онези, които бяха едновременно и красиви, и умни.

— Клариса О’Макфланаган — представи се жената, протягайки ръка; почти на всеки пръст имаше златни пръстени със скъпоценни камъни.

Докато се здрависваше, Франк усети слабата и суха длан на Клариса, леко хладна заради януарското време, но не студена.

През това време се притесняваше, че нейната собствена ръка е влажна и неприятна:

— Франческа Грийнфилд, сестра ми Аманда. Двете сме собственички на заведението.

— Мога ли да видя рекламните ви брошури? — попита Клариса. Аманда взе най-горния лист от купчинката с червени листовки, намираща се до витрината със сладките лакомства. Франк сама беше избрала цвета. Смяташе, че черешовото е чаровно.

— Изискани сортове кафе, разнообразни десерти — прочете Клариса, — елате за горещата напитка, останете заради топлата атмосфера. Хм, става. Но по принцип с листовки… не знам, според мен те не са сериозно оръжие. Нужно ви е притегляне.

— Какво точно означава това? — заинтересува се Аманда.

— Притеглянето е маркетингова стратегия — започна да обяснява Клариса. — С подходяща тактика се придърпват клиенти в магазина, все едно са вързани с въжета около кръста.

— Може би имаш предвид нещо като колани? — подхвърли Франк в желанието си да бъде иронична.

— По-скоро нещо като пъпна връв — отвърна Клариса с лека усмивка, което накара и Франк да се усмихне.

— Как да го постигнем? Кое е ефикасното придърпване? — въодушеви се Аманда.

— Не е толкова просто. Първо, би трябвало да ви обясня цялата концепция и след това да предложа стратегия.

— Не можеш ли да ни представиш съкратена версия? — попита Аманда. Въпросът смути Франк, която си даде сметка, че всичко в живота на сестра й прилича на някаква съкратена версия — връзките й, наблюденията, гадаенето по И Чинг. — Защото както си забелязала, ние се нуждаем от помощ — продължи Аманда, — от сериозна помощ. И няма да се справим сами.

Клариса отново разгледа кафенето:

— Смятам, че има потенциал. Наистина. Но с лекциите и… — както беше спряла внезапно, Клариса погледна сестрите: — Всъщност мисля, че мога да направя нещо за вас. Може би ще успеем да си помогнем взаимно.

Сестрите се спогледаха — Аманда изпълнена с надежда, Франк с подозрения.

— Не съм сигурна дали сме в състояние да ти помогнем — каза Франк, убедена, че не разполага с нещо, което да е от полза за тази жена.

— Страхотно кафе — каза Клариса, след като отпи дълга глътка, и продължи вече към Франк: — Съвсем малко ми остава до завършването на бизнес колежа Стърн в Нюйоркския университет, маркетинг и връзки с обществеността като основна специалност. Нуждая се от проект за дипломна работа, с който да получа висока оценка. Аз ще съживя това място безплатно, а всичко, което се изисква от вас е, да седите отстрани и да наблюдавате. — Тя се завъртя на токовете на ботите си и се обърна към Аманда: — Мога да го направя. Повярвай ми. Абсолютно сигурна съм.

— Убедеността ти е заразителна, но се страхувам, че малко сме позакъснели — каза Франк. — Хората направиха своя избор. „Мунбърст“. Качеството е без значение. Те си искат веригата закусвални. Предпочитат да се обличат от „Банана рипъблик“, да си обзавеждат хола от ИКЕА, да си правят кафе от прекалено изпечените зърна на „Мунбърст“ и да си го пият в чаши с реклама на списание „Пийпъл“ върху тях. Това ги освобождава от умственото усилие, което се изисква, за да направиш избор. Като потискат малкия бизнес, големите вериги ограничават възможностите да избираш. Те са не американски, истинският корен на злото. С изключение на „Гап“. „Гап“ ми харесват.

След това помещението потъна в тишина. Дори каните за кафе спряха да издават своите звуци. Аманда прекрати мълчанието.

— Моля те, игнорирай всичко, което сестра ми току-що изрече — извинително каза тя. — Няма да се предадем толкова лесно, с удоволствие ще изслушаме идеите ти.

Клариса изчака подобаващо, докато накрая Франк каза:

— Да разбира се, остани, моля те. От време на време загубвам самообладание. По природа съм си черногледа.

— Какво следва оттук нататък? — обърна се Аманда към новия им партньор.

— Ще седнем, ще пийнем и ще поговорим — отвърна Клариса.

— Това прилича на истинско сбогуване — не се сдържа Франк.

— Хайде, Франк — смъмри я Аманда, — само десет минутки. Няма да загубим нищо.