Валери Франкел
Кафе „Love“ (5)

5 глава

Франк наблюдаваше навалицата от клиенти, стоейки зад касата в знаменателната вечер. Четири от петимата кандидати за приза Мистър Кафе се бяха смесили с тълпата (изключение правеше мъжът с клюнестия нос, който се беше закотвил в ъгъла и изпиваше чаша след чаша ароматно френско кафе). Всеки от тях носеше специална „Флирт с кафето“ фланелка, чийто дизайн Клод направи като прощален подарък. Франк редовно беше подпитвала Клариса за сумата, изхарчена покрай ремонтните работи, но категоричен отговор така и не получи. А това я безпокоеше. Дори и блъсканицата от плащащи хора, изпълнили пообновеното им заведение, не заглушаваше напълно притесненията й. Оптимизмът очевидно беше нещо, което бавно се превръща в житейска нагласа.

Аманда премина наблизо в своята силно деколтирана червена рокля и се провикна към Франк: „Това е най-страхотната нощ в историята на «Флирт с кафето»!“. Това беше единствената нощ в историята на „Флирт с кафето“, но Франк реши да не издребнява. Аманда беше права — родителите им никога не бяха ставали свидетели на такова оживление през всичките години, докато държаха „Барни Грийнфилдс“. Франк лично беше изпълнила поръчки за напитки, които надхвърляха петнадесет килограма смляно кафе от различни смески, но всеки бленд беше поне осемнадесет долара за килограм (цената на едро беше грубо десет долара за килограм, докарвайки печалба от осем долара. В зависимост от определената реколта и от търсенето, някои сортове бяха доста по-скъпи — дребните и капризни за отглеждане зърна от Ямайка, превръщаха „Блу Маунтийн“ в бленд, който струваше цели петдесет долара за килограм на едро, а на дребно достигаше и до осемдесет). Но истинската печалба идваше от това, че заведението прибираше по долар и тридесет цента за чаша кафе, струваща долар и петдесет. Франк трябваше да продава по четири хиляди чаши на месец, за да покрива разходите, или сто тридесет и три чаши ароматно удоволствие на ден (за последната година дневната бройка на сестрите варираше около печалните четиридесет). А сега само за последния час Франк беше продала поне сто. Доскоро се беше чудила дали едно пребоядисване може да доведе до разрастване на бизнеса с триста процента. Е, вече имаше отговор на този въпрос.

Франк се опита да се отпусне и да се наслади (без стаено подозрение) на гледката от хора, изпълващи кафенето (толкова претъпкано, че не беше невъзможно да се видят и оценят новите маси и прясно боядисаните стени). Поне веднъж, помисли си тя, се намираше в точното време на точното място. Звънът на монети върху барплота беше опияняващ като наркотик. Франк прибираше бакшишите с изражение, което можеше да се приеме за усмивка. Изглежда, че клиентите одобряваха новата смеска кафе, която тя беше направила за случая (костариканско, съвсем малко гватемалско и накрая индонезийско за акцент).

Накрая, в осем часа, Клариса успя да разчисти известно пространство в центъра на помещението. Струпаните жени около масите заръкопляскаха. Франк не беше сигурна дали аплодират ефектния тоалет на Клариса — лимоненозелен впечатляващ костюм, който подчертаваше тънката й талия, допълнен от обувки на висок ток и фини луксозни чорапи — или нямат търпение конкурсът да започне.

Клариса държеше няколко картончета в едната ръка и Мистър Микрофон!! (това беше самата истина) в другата:

— Внимание, дами и господа — обяви тя. — От името на „Флирт с кафето“ искам да ви благодаря, че дойдохте. — Клиентите изръкопляскаха сдържано. — Правилата на конкурса са прости. Един мъж ще бъде обявен за Мистър Кафе на седмицата. Той ще бъде награден с безплатни напитки и кексчета за него и десет от неговите приятели през следващите седем дни. А другия петък, вечерта ще предаде титлата на своя наследник.

Зад бара, Франк, облечена в изцяло черната униформа, се чудеше колко дълго ще работи този трик. Тя си представи какво щеше да стане след няколко седмици, когато конкурсът Мистър Кафе нямаше да бъде вече сензация. Тогава „Мунбърст“ щеше да ги завре отново в ъгъла, сякаш нищо не се е случвало. Може би двете с Клариса щяха да обединят усилия и да измислят нещо. Ще впрегнат интелектите си, за да се родят нови идеи, както правеха Франк и колегите й в списанието. Биха могли да се вдъхновяват една друга и да постигнат бляскава слава като тим. И заедно може и да удържат по някоя и друга победа от време на време. Потупване по рамото извади Франк от унеса.

Той носеше дънкова риза и зелени, спортни, памучни панталони с кафяв, кожен колан. Беше гладко избръснат, но с белезникава кожа на петна, както при повечето естествено червенокоси хора. На места къдравата му коса отстъпваше пред признаците на неизбежно оплешивяване. Имаше няколко излишни килограма в коремната област, но ги беше прикрил добре с облеклото си. Като че ли на нея й пукаше.

— Самотен тази вечер? — попита го Франк.

— Трудно може да ми се случи — излъга мъжът. Тъмносивите му очи съвсем потъмняха.

— Бедният Бенджи — каза тя. — Веднъж да те победя. По принцип бих се държала благородно, но не и тази вечер. Ще бъда дребнава, гадна и ще злорадствам, злорадствам, злорадствам. — Тя вирна брадичка над тълпата. — Преброих поне двеста души. — Което си беше чисто преувеличение. — Ако бях на твое място, досега да съм си тръгнала. Една верига заведения е толкова мощна, колкото най-слабото й звено. — Бенджи Мортън беше управител на „Мунбърст“. Когато миналата година родителите на Аманда и Франк починаха, той изпрати цветя. Франк го презираше.

Той стисна тънките си устни:

— Бих припомнил нещо за битката и войната^[1], но смятам, че е по-добре да го оставя без коментар. Запомни думите ми, Франческа, или до няколко седмици ще остане само едно кафене на Монтагю стрийт, или аз съм един заблуден глупак.

— Съгласна съм с всичко, което каза.

— Няма да бъда дребен управител завинаги — просъска той. — Не искам да прекарам остатъка от живота си, почиствайки разлято мляко и, поръсено навсякъде, смляно кафе. Да ти кажа честно не те разбирам защо го правиш. Защо приемаш толкова лично това съперничество? Аз не съм твой враг.

— Защо си тук, ако не се интересуваш какво става със състезанието?

— И не мисля за теб като за неприятел — каза той. — Тук съм, защото се интересувам какво става с теб.

Това някакъв флирт ли беше? Дори самата мисъл предизвикваше отвращението й:

— Когато казах „състезанието“, имах предвид конкурсът, който тече в момента.

— Не, нямаше това предвид — отвърна той, — но след като вече го спомена, бих гласувал за високия тип. Той е от породата на победителите.

Франк беше пропуснала началото и чак сега забеляза Клариса, която сериозно погълната от заниманието си, представяше участниците, разхождайки ги като понита в средата на помещението. Бенджи надничаше зад рамото на Франк. Тя изведнъж се почувства глупаво и цялата идея с конкурса й се стори жалка. Бенджи беше съсипал настроението й.

Клариса подреди мъжете в редица и обяви:

— А сега, след като добре огледахте петимата състезатели, дойде време да гласувате. — Тя вдигна своя Мистър Микрофон над главата на помощник-редактора. Ръкоплясканията на тълпата бяха слаби. Прекалено млад. Следващият, посочен с микрофона, беше монтажистът. По-ентусиазиран отговор. Тя се приближи до високия, обветрен тип. Буря от аплодисменти. Моделът: по-скромен прием, независимо от окуражителното поведение на Клариса. Той беше твърде лустросан. Мъжът с клюнестия нос предизвика едва доловими вълни от аплодисменти. С това емоциите около избирането на победител приключиха.

Клариса даде знак на Аманда да връчи на Чарлз „Чик“ Петерсън скиптъра, който бяха направили от станиол. Докато му слагаше короната (изобретена също от фолио), Аманда срещна очите на Чик и го погледна продължително. Той й отвърна със същия поглед. После ръцете им се докоснаха. Франк знаеше, че Аманда не е в състояние да остави участниците в конкурса на мира. Дори в дълбока пещера и полунощен мрак, Аманда можеше да фиксира най-добре изглеждащия мъж околовръст.

Франк се обърна, за да прикани Бенджи да си тръгне, но той вече се беше запътил към вратата. Тя си пренасочи вниманието върху желанията на клиентите — имаше нови поръчани кафета. Аманда си проправи път до бара, за да помогне. Сега звънът на монети в касата дрънчеше кухо за Франк. Какво правеше тя с живота си? Да се бори със зъби и нокти за бизнеса на покойните си родители ли беше това, което наистина желае? Не беше ли редно на тридесет и три да има собствени планове и мечти? Не трябваше ли да се притеснява от факта, че не е правила секс, откакто скъса с Ерик преди две години?

— Всичко ли е наред? — попита Аманда.

— Защо да не е наред — отвърна Франк.

— Аурата ти е категорично черна — заключи Аманда. — Какво се е случило? Изглеждаш съсипана.

— Просто започни да броиш — каза Франк и й подаде шепа четвъртдоларови монети.

— Кажи ми какво те тревожи — настоя Аманда.

Фрак погледна сестра си, която беше така розова и свежа, и необръгнала. Аманда беше загрижена повече от когото и да било друг на света, но едва ли някога щеше да усети самотата на Франк. Какво е да си неразбран от всички, с които се сблъскваш, дори от собствената си сестра, въпреки че се стараеш, наистина се стараеш, да осъществиш контакт. И това положение не се беше променило съществено, откакто Франк порасна. Клариса едва понасяше Франк в сравнение с непринудената Аманда. И кой не би избрал Аманда, която изглеждаше прекрасна в тази рокля и с пърхащи къдрици над заоблените бели рамене.

— Как така се случи, че си облечена в червено? — попита Франк. — Нали имахме униформа?

— Мислех си, че ще привлечем повече клиенти, ако съм облечена като за купон.

Франк отметна гъстия си черен бретон от челото:

— Трябва да отида до тоалетната. Ще поемеш ли за малко тук?

Тя си проби път покрай Аманда през тълпата и накрая излезе навън на улицата. Поемайки студения въздух, се почувства по-добре. Изпроси си цигара от някакво минаващо момиче и седна на пейката пред заведението, пушейки, размишлявайки и треперейки. Франк се загледа в тъмния и утихнал Мунбърст и си го представи как избухва в пламъци, стъклени и метални парчета се взривяват във въздуха и откъснати части от тялото на Бенджи Мортън изпопадват от небето върху паважа. Тя си дръпна за последно и смачка цигарата.