Анна Гавалда
Обичах я (8)

8

Той се качи по стълбите откъм избата, гушнал в ръце две бутилки, които притискаше към себе си като новородени.

— „Шато Шас-Сплин“… Признай, че случаят си заслужава… Точно каквото ни трябва. Взех две — една за теб и една за мен.

— Вие сте луд! Би трябвало да изчакате някой по-значителен повод…

— По-значителен повод от кой?

Той приближи стола си до камината.

— От… Не знам… От мен… От нас… От тази вечер.

Притискаше своето съкровище към себе си, за да го стопли.

— Ами, ние сме значителен повод, Клое. Ние сме най-значителния повод на света. Идвам в тази къща от дете, хранил съм се хиляди пъти в тази кухня и, повярвай ми, мога да различа кой повод е значителен.

Този негов самодоволен тон, цяло нещастие.

Седеше с гръб към мен и без да помръдва, гледаше огъня.

— Клое, не искам да си тръгваш…

Сипах макароните да се изцеждат и ги покрих с кърпа.

— Изнервяте ме. Говорите каквото ви падне. Мислите само за себе си. Ставате досаден в края на краищата. „Не искам да си тръгваш“. Ама защо ми казвате нещо толкова глупаво? Напомням ви, че не си тръгвам аз… Имате син, спомняте ли си за него? Едно голямо момче. Е добре, той е този, който си тръгна. Той! Не знаехте ли? О, много е тъпо. Чакайте, ще ви я разкажа, тази забавна история. И така, беше… Всъщност, кога беше? Няма значение. Адриен, прекрасният Адриен оня ден си стегна куфарите. Поставете се на моето място, бях учудена. А да, защото, не бях ви казала, но оказва се, че аз бях съпругата на това момче. Нали знаете — съпругата, онова удобно нещо, което водиш навсякъде и което се усмихва, когато го целуваш. Та значи, бях учудена, представяте си… ето го с нашите куфари пред асансьора на апартамента ни, започва да се вайка, поглеждайки часовника си. Вайка се, защото е много изнервен, горкото козленце. Асансьорът, куфарите, колата и самолетът — каква тежка задача! Ами да! Защото не биваше да го изпуска този самолет, в него беше любовницата му! Нали знаете — любовницата, онази нетърпелива млада жена, която малко ви опъва нервите. Няма време за семейна сцена, какво си мислите… Освен това семейните сцени са нещо много елементарно… В семейство Дипел не са ви учили на това, нали? Виковете, скандалите, проявите на лошо настроение, това е просташко, нали? О да, просташко е. У семейство Дипел се държат по английски маниер — „never explain, never complain“ никога не обяснявай, никога не се оплаквай, нали така — веднага става ясно, че това е друго нещо. Това е висока класа.

— Клое, млъкни веднага!

Разплаках се.

— Ама вие чувате ли се? Чувате ли как ми говорите!? Аз не съм куче, Пиер. Аз не съм вашето куче, по дяволите! Оставих го да замине, без да му избода очите, съвсем тихо затворих вратата и сега съм тук, пред вас, пред момиченцата ми. Стоя на краката си. Стоя на краката си, разбирате ли. Разбирате ли какво означава това. Някой да е чул моя отчаян плач, а? Тогава не ме карайте да ви съжалявам сега заради дребните ви неприятности. Не искате да си тръгвам… О, Пиер… Ще ми се наложи да не ви се подчиня… Ох, как съжалявам за това… Как…

Той ме беше хванал за китките и ги стискаше с всичка сила. Не можех да помръдна ръцете си.

— Пуснете ме! Причинявате ми болка! Всички ми причинявате болка в това семейство! Пиер, пуснете ме.

Едва поразхлабил хватката си и главата ми тутакси клюмна на неговото рамо.

— Всички ми причинявате болка…

Плачех на рамото му, забравила колко зле се чувства сигурно и той, който никога не докосва никого, плачех, сещайки се от време на време за моите спагети, които няма да стават за ядене, ако не отида да ги отлепя. Той каза: „Хайде, хайде…“. Каза „Моля те да ми простиш.“. Каза още „И на мен ми е също толкова тъжно, колкото на теб…“ Не знаеше къде да дене ръцете си.

Накрая се дръпна, за да сложи масата.

— За теб, Клое.

Чукнах чашата си в неговата.

— Да, за мен, повторих с крива усмивка.

— Ти си страхотно момиче.

— Да, страхотно. А и силно, смело… Още какво друго?

— Забавно.

— А да, щях да забравя, забавно.

— Но несправедливо.

— …

— Ти си несправедлива, нали?

— …

— Мислиш, че обичам само себе си?

— Да.

— Тогава не си несправедлива, а глупава. Подадох му чашата си.

— Да, това го знаех… Дайте ми още от тази чудесна течност.

— Смяташ, че съм стар глупак?

— Да.

Кимнах с глава. Не бях лоша, бях нещастна. Той въздъхна.

— Защо да съм стар глупак?

— Защото не обичате никого. Никога не се отпускате. Никога не сте тук. Никога не сте с нас. Никога не взимате участие в нашите разговори и нашите глупости, не и в нашата посредствена компания. Защото ви липсва чувствителност, защото винаги мълчите и мълчанието ви прилича на презрение. Защото…

— Стоп, стоп, достатъчно, благодаря.

— Извинете ме, отговарям на въпроса ви. Питате ме, защо да сте стар глупак, отговарям ви. След всичко казано, не намирам, че сте чак толкова стар…

— Ти си прекалено любезна…

— Моля ви.

Озъбих му се в нежна усмивка.

— Обаче ако съм такъв, какъвто казваш, защо те доведох тук тогава? Защо трябваше да прекарам толкова време с вас и…

— Заради… много добре знаете…

— Заради какво?

— Заради представата ви за чест. Добрите семейства обичат да кокетират с това. От седем години се мотая в краката ви, а това е първият път, когато проявявате интерес към мен… Ще ви кажа какво мисля. Нито смятам, че сте доброжелателен, нито, че сте милосърден. Нещата са ми ясни. Синът ви е направил глупост и вие, вие минавате след него, почиствате, оправяте положението. Ще се опитате да затворите пукнатините както можете. Защото вие не обичате пукнатините, нали Пиер? О, не… вие изобщо не обичате това…

Ще ви кажа, мисля, че ме доведохте тук, за да избегнете скандала. Малкият направи гаф, добре, стискаме зъби и уреждаме нещата, без да коментираме. Преди години щяхте да мушнете някоя пара на селяните, когато малкият безделник за пореден път е стъпкал нивята им, а днес разхождате снахата. Чакам мига, когато с тъжно лице ще ми съобщите, че мога да разчитам на вас. Във финансово отношение, разбира се. Малко сте затруднен, нали? По-трудно е да бъде обезщетено едно голямо момиче като мен, отколкото някоя нива с цвекло…

Той се изправи.

— В такъв случай, да… Истина е… Глупава си. Какво ужасно откритие…

Хайде, подай ми чинията си.

Беше застанал зад мен.

— Нараняваш ме толкова много, че дори не можеш да си го представиш. Нещо повече от това, караш сърцето ми да кърви. Обаче, уверявам те, не ти се сърдя, смятам, че всичко това се дължи на твоята мъка…

Той сложи пред мен чиния, от която се издигаше уханна пара.

— Обаче има все пак едно нещо, което не мога да ти позволя да изричаш безнаказано, едно-единствено нещо…

— Кое? — казах, поглеждайки нагоре.

— Ако обичаш, не говори за цвекло. Басирам се, че на километри наоколо няма да намериш и най-малката нива с цвекло…

Беше самодоволен и много закачлив.

— Мм, хубаво е… Ще съжалявате за мен като за готвачка, нали?

— Като за готвачка, да, но за останалото, много благодаря… Накара ме да загубя апетит…

— Нима?!

— Не.

— Изплашихте ме!

— Нужно е нещо повече, за да ми попречи да опитам тези великолепни спагети…

Той забоде вилицата в чинията си и повдигна купчина слепнали спагети.

— Хм, как му казваха италианците на това? Al dente…

Засмях се.

— Обичам да се смееш.

Доста дълго никой от нас не проговори.

— Сърдит ли сте?

— Не, не съм сърдит, по-скоро объркан…

— Съжалявам.

— Разбираш ли, струва ми се, че се намирам пред нещо много оплетено. Нещо като възел… Огромен…

— Аз иск…

— Замълчи, замълчи. Остави ме да говоря. Сега трябва да сложа ред във всичко това. Много е важно. Не знам дали можеш да ме разбереш, но трябва да ме изслушаш. Трябва да дръпна някой край, но кой? Не знам. Не знам нито от какво, нито от къде да започна. Боже мой, толкова е сложно… Ако дръпна грешния или пък дръпна много силно, възелът може да се затегне повече. Той може да се затегне толкова силно или толкова зле, че да няма вече какво да се направи и ще си тръгна съсипан. Защото, разбираш ли, Клое, моят живот, целият ми живот е като този стиснат юмрук. Аз съм тук, пред теб, в тази кухня. На 65 години съм. На нищо не приличам. Аз съм онзи стар глупак, когото ти измъчваше преди малко. Нищо не съм разбрал, никога не съм се качвал на шестия етаж. Страхувах се от сянката си и ето ме сега, ето ме пред мисълта за моята смърт и… Не, моля те, не ме прекъсвай… Не сега. Остави ме да разтворя този юмрук. Мъничко поне.

Напълних отново чашите.

— Ще започна с най-несправедливото, най-жестокото… Искам да кажа, с теб…

Той се облегна назад.

— Когато те видях за пръв път, беше цялата синя. Спомням си, че бях впечатлен. Още те виждам в рамката на тази врата… Адриен те подкрепяше, а ти ми протегна една съвършено изтръпнала от студа ръка. Не можеше да ме поздравиш, не можеше да говориш и аз стиснах ръката ти за добре дошла — още виждам белите следи, които пръстите ми оставиха върху твоята китка. На Сюзан, която вече изпадаше в паника, Адриен отговори през смях: „Доведох ви един син смърф“. После той те занесе горе и те потопи във ваната, пълна с гореща вода. Колко време остана там? Не си спомням, спомням си само как Адриен повтаряше на майка си: „Спокойно, мамо, спокойно! Щом тя се свари, ще седнем на масата.“ Защото ние наистина бяхме гладни или поне аз, във всеки случай, бях гладен. А ти ме познаваш, знаеш какви са старите глупаци, когато са гладни… Щях да наредя да почваме, без да ви чакаме повече, когато се появи ти — с мокри коси и срамежлива усмивка, облечена в стар халат на Сюзан.

Този път бузите ти бяха червени, съвсем червени…

Докато се хранехме, ни разказахте, че сте се срещнали в едно кино, на опашката за филма „Неделя на село“ и когато билетите свършили, Адриен, храбрец и половина — семейна черта — ти предложил, изправен до мотора си, точно една такава неделя на село. Трябвало веднага да приемеш или да откажеш и ти си приела, което обясняваше високата степен на измръзването ти, защото бе заминала от Париж само по тениска под шлифера. Адриен те изяждаше с очи и това сигурно му е било трудно, защото ти продължаваше да стоиш с наведена глава. Виждахме само една трапчинка на бузата ти, когато той говореше за теб, та затова си представяхме, че ни се усмихваш… Спомням си също така, че носеше някакви невероятни маратонки…

— Жълти, марка „Конвърс“, наистина!

— Да, наистина. Точно затова можеш да критикуваш колкото си искаш тези, които купих оня ден на Люси… Я гледай, ще трябва да й го кажа, впрочем… Не я слушай, скъпа, когато се запознах с майка ти, тя носеше жълти маратонки с червени връзки…

— Спомняте си и връзките?

— Всичко си спомням, Клое, всичко, чуваш ли? Червените връзки, книгата, която четеше на другия ден под черешата, докато Адриен развинтваше болтовете на мотора си…

— Коя беше?

— „Светът според Гарп“, нали?

— Точно така.

— Спомням си, че предложи на Сюзан да почистиш филизите на къпината по малката стълба към стария зимник. Спомням си очарования поглед, с който тя те гледаше да се превиваш над къпините. Можех да прочета надписа „Снаха? Снаха?“, мигащ с огнени букви пред очите й. Заведох ви на пазара в Сент Аман, ти купи козе сирене, а после пихме „Мартини“ на площада. Ти четеше статия за Анди Уорхол, мисля, докато ние с Адриен блъскахме по флипера…

— Това е изумително, как можете да си спомняте всичко това?

— Ами… нямам големи заслуги… Това беше един от редките пъти, когато правехме нещо заедно…

— Искате да кажете с Адриен?

— Да…

— Да.

Станах, за да взема сиренето.

— Не, не, не сменяй чиниите, не си струва труда.

— Напротив! Знам, че мразите да ядете сиренето си в същата чиния.

— Аз мразя това, така ли? О… Вярно е… Още един номер на стар глупак, нали?

— Ами… да, така мисля…

Подаде ми чинията си, намръщен.

— Проклетница такава.

Трапчинки от усмивка.

— Спомням си вашата сватба, естествено… Беше ме хванала под ръка и беше толкова красива. Кривеше си краката. Вървяхме пак по същия площад в Сент Аман, когато ти ми прошепна на ухото: „Трябваше да ме отвлечете, щях да изхвърля тези проклети обувки през прозореца на колата ви и щяхме да отидем да ядем стриди при Ивет…“ Тази прищявка ми замая главата. Стиснах ръкавиците си… Ето, сложи си първо ти…

— Хайде, продължавайте…

— Какво още бих могъл да ти кажа?… Спомням си, че веднъж се бяхме уговорили да се срещнем в кафенето под офиса ми, за да прибера някакъв черпак или вече не помня какво, което Сюзан ти беше дала назаем. Сигурно съм ти се сторил неприятен в този ден, бях притеснен, угрижен… Тръгнах си дори преди да си допиеш чая. Разпитвах те за работата ти и вероятно не чувах отговорите ти. С една дума, накратко… значи, същата вечер, на масата, когато Сюзан ме попита „какво ново?“ без да се надява много да чуе нещо, аз й отговорих: „Клое е бременна“. Сюзан запита: „Тя ли ти го каза?“ „Не. Впрочем, не съм сигурен, че и тя самата го знае…“ Сюзан сви рамене и вдигна очи към небето, но аз бях прав. Няколко седмици по-късно ни съобщихте добрата новина…

— Как бяхте отгатнал?

— Не знам… Стори ми се, че цветът на кожата ти се беше променил, че умората ти идваше от другаде…

— …

— Мога дълго да продължавам така. Виждаш, ти не си справедлива. Какво казваше още? Че през всичкото това време, всичките тези години никога не съм се интересувал от теб… О-оо, Клое, надявам се, че се срамуваш.

Гледаше ме заканително.

— Обаче пък съм егоист, тук си права. Казвам ти, че не искам да си тръгваш, защото не искам да си отидеш. Мисля за себе си. Чувствам те по-близка от собствената ми дъщеря. Собствената ми дъщеря никога няма да ми каже, че съм стар глупак, тя се задоволява направо да си мисли, че съм стар глупак!

Беше станал, за да си вземе солта.

— Но… Какво ти е?

— Нищо. Нищо ми няма.

— Да, обаче плачеш.

— Обаче не, не плача. Вижте, не плача.

— Да, обаче плачеш! Искаш ли чаша вода?

— Да.

— О, Клое… Не искам да плачеш. Това ме кара да се чувствам нещастен.

— Ето пак! Пак вие! Непоправим сте…

Опитвах се да говоря шеговито, но от носа ми течаха сополи — жалка картинка.

Смеех се. Плачех. Това вино изобщо не ме развеселяваше.

— Не трябваше да ти разказвам всичко това…

— Точно обратното. Това са и мои спомени…

Само трябва да се нагодя малко. Не знам дали наистина си давате сметка, но положението е съвсем ново за мен… Преди петнайсет дни все още бях омъжена жена с всички произтичащи от това удобства. Прелиствах си бележника в метрото, за да организирам вечери, пилех си ноктите, докато си мислех за ваканциите. Казвах си: „Дали да вземем момичетата или да заминем двамата?“ Накратко, разбирате в какво се състоеше дилемата…

Казвах си още: „Би трябвало да си потърсим друг апартамент, този е добър, но е твърде мрачен…“ Чаках Адриен да се оправи, за да поговоря с него, защото разбирах добре, че напоследък не е на себе си… Раздразнителен, докачлив, уморен… Тревожех се за него, казвах си: „Ама те ще ми го уморят в тази лудница, какво е това ненормално работно време?“

Той се беше извърнал към огъня.

— Имах всички удобства, но не бях особено хитра.

Чаках го за вечеря. Чаках часове. Често дори заспивах, докато го чаках… Най-сетне той се прибираше, с посърнал вид и подвита опашка. Отправях се към кухнята, протягайки се. Започвах да действам. Не беше гладен, разбира се, проявяваше благоприличието да няма вече апетит. А може пък да са хапвали преди това? Може би…

Колко ли му костваше да седне срещу мен! Колко ли бях отегчителна с вечното си добро настроение и разказите с продължение за живота край градинката на площад Фирмин-Гедон. Сега като се замисля, какво наказание трябва да е било това за него… На Люси й паднал зъб, майка ми не се чувства добре, младото полякинче, което работи срещу жилище и храна при Артюр излиза със сина на съседката, тази сутрин завърших мраморната си статуя, Марион си отряза косите — това е ужасно, учителката иска кутии от яйца, изглеждаш уморен, вземи си един ден отпуска, помогни ми, ще си вземеш ли още спанак? Горкият… какво изтезание за един неверен, но добросъвестен мъж. Какво изтезание… Аз обаче нищо не забелязвах. Не бях забелязала нещо да се приближава, разбирате ли? Как може човек да бъде толкова сляп? Как? Или съм била съвършено оглупяла, или съм била съвършено доверчива. Което явно се свежда до едно и също…

Облегнах се назад.

— О, Пиер… Каква свинщина е този живот…

— Хубаво е виното, нали?

— Много. Жалко, че почти не отговаря на обещанията си…

— За първи път пия от него…

— Аз също.

— Това е също като твоят розов храст — купих го заради етикета…

— Да. Каква свинщина… Това е без значение.

— Но ти си още млада…

— Не, стара съм, чувствам се стара. Цялата съм очукана. Усещам, че ще стана мнителна. Ще оглеждам живота си през шпионка. Повече няма да отварям вратата. Отдръпнете се. Дайте да ви разгледам. Добре, сега от другата страна. Обуйте чехлите. Останете в антрето. Не мърдайте.

— Не, никога няма да се превърнеш в такава жена. Дори да го поискаш, не би могла. Хората ще продължат да влизат в живота ти както във воденица, ще страдаш още и това си е много добре. Не се притеснявам за теб.

— Не, разбира се…

— Разбира се какво?

— Не се притеснявате за мен. Така или иначе не се притеснявате за никого…

— Истина е, права си. Не мога да се навеждам.

— Защо?

— Не знам. Защото другите не ме интересуват, предполагам…

— … освен Адриен.

— Какво Адриен?

— Мисля за него.

— Притеснявате се за Адриен?

— Да, така си мисля… Да.

За него се притеснявам най-много във всеки случай…

— Защо?

— Защото той е нещастен.

Бях смаяна.

— Ама това… това е върхът! Той изобщо не е нещастен… Напротив, много е щастлив!

Смени една очукана и досадна жена с една забавна, първа употреба. Неговият живот е много по-приятен днес, ако искате да знаете.

Дръпнах ръкава си над китката.

— Ето, колко ли е часът? Десет без четвърт. Къде ли е нашият малък мъченик? Къде ли? На кино или на театър, може би? Или пък вечеря някъде? Вероятно вече са приключили с предястията… той поглажда дланта й, мечтаейки за после. Внимание, храната пристига, тя си дръпва ръката и също му се усмихва. Или пък са в леглото… Което е най-вероятно, нали? В началото хората се любят много, ако си спомням добре…

— Цинична си.

— Защитавам се.

— Каквото и да прави, той е нещастен.

— Заради мен, искате да кажете? Развалям му удоволствието. О, каква неблагодарница…

— Не. Не заради теб, заради себе си. Заради този живот, който не прави нищо така както му го поискат. Нашите усилия са смешни…

— Прав сте, милият той…

— Ти не ме слушаш.

— Не.

— Защо не ме слушаш?

Отхапах късче от моето парче хляб.

— Защото сте като булдозер, разрушавате всичко по пътя си. Моята тъга ви… Да, какво ви причинява тя? Затруднява ви и скоро ще ви отегчава, знам го добре. И после тази история за кръвната връзка… Тая ненормална идея… Не сте могли да прегърнете децата си, да им кажете поне веднъж, че ги обичате, обаче успоредно с това, знам, че винаги ще ги защитите. Каквото и да казват, каквото и да правят, те винаги ще бъдат прави пред лицето на варварите като нас. Ние, които не носим вашето име.

Може да се каже, че вашите деца не са ви дали особени поводи за удовлетворение, но единствено вие можете да ги критикувате. Единствено вие! Адриен си тръгна, зарязвайки ме там с момичетата. Добре, това също ви дразни, но вече не се надявам да чуя от вас няколко строги думи. Няколко строги думи… това нищо няма да промени, но ще ми достави такова удоволствие. Такова удоволствие, само да знаехте… Да, това е жалко… Аз съм жалка. Обаче няколко много силни, много резки думи, каквито толкова добре умеете да казвате… Защо не за него? Заслужила съм ги в края на краищата. Очаквам присъдата на патриарха, седнал на края на масата. Всичките тези години ви слушам как раздавате правосъдие за света. Добрите и лошите, заслужаващите вашето уважение и тези, които не го заслужават. Всичките тези години, откакто се измъчвам с вашите разсъждения, вашето влияние, вашите фасони на Повелител, вашите мълчания… Всички тези превземки. Всички тези превземки… Откога ни се надувате, Пиер…

Знаете, че съм обикновен човек и имам нужда да ви чуя да казвате: моят син е подлец и аз те моля за извинение. Имам нужда от това, разбирате ли?

— Не разчитай на мен.

Аз вдигнах чиниите.

— Не съм разчитала на вас.

— Искате ли десерт?

— Не.

— Нищо ли не искате?

— Значи всичко е загубено… Изглежда дръпнах конеца откъм лошия край…

Вече не го слушах.

— Възелът се стегна още повече и ето че се отдалечихме повече от когато и да било. В такъв случай аз съм стар глупак… Чудовище… И какво още?

Търсех гъбата.

— И какво още?

Погледнах го право в очите.

— Чуйте, Пиер, години наред живях с мъж, който не можеше да се държи на краката си, защото баща му никога не го беше подкрепял истински. Когато се запознах с Адриен, той не смееше да предприеме нищо от страх да не ви разочарова. И всичко, с което се захващаше, ме подтискаше, защото никога не го правеше заради себе си, а заради вас. За да ви смае или да ви ядоса. Да ви предизвика или да ви достави удоволствие. Това беше трогателно. Бях едва на 20 години и зарязах всичко заради него. За да го изслушвам и да го галя по врата, когато най-накрая споделяше. За нищо не съжалявам, пък и не бих могла да направя друго. Разболявах се от факта, че момче като него може дотолкова да се унижава. Прекарвали сме по цели нощи да изясняваме всичко и да поставяме нещата по местата им. Аз го разтърсих. Хиляди пъти му повторих, че историята му е твърде лековата. Че е твърде лесно! Взехме правилни решения и ги потъпкахме, открихме други и накрая спрях да уча, за да може да продължи той. Запретнах си ръкавите и три години го оставях във факултета, преди да отида да си губя времето в подземията на Лувъра. Имахме споразумение: няма да се оплаквам при условие, че той няма вече да ми говори за вас. Нямам заслуга. Никога не съм му казвала, че е най-добрият. Само го обичах. О-би-чах. Разбирате ли за какво говоря?

— …

— Значи разбирате, че днес ми е малко неприятно…

Минах с гъбата покрай ръцете му, подпрени на масата.

— Доверието е възстановено, блудният син се завърна. Той държи кормилото като голям и ето го сега се освобождава от старата си кожа под разнежения поглед на лошия татко. Признайте, че това е малко жестоко, нали?

— Не казвате нищо?

— Не. Ще си лягам.

Пуснах миялната машина.

— Точно така, лека нощ.