Анна Гавалда
Обичах я (11)

11

— Това ли е всичко?

— Да.

— Не искате да ми разкажете продължението, нали? Това е бяло поле?

— Няма такова нещо! Няма такова нещо, мила моя… Тя си тръгна и аз пак седнах. Прекарах остатъка от нощта в мечти, гладейки бележчицата й върху бедрото си. Нищо особено интересно, разбираш ли…

— О, все пак… Бедрото ви…

— Колко си глупава, момичето ми. Подсмихвах се.

— Ами тя защо се беше върнала?

— Точно този въпрос си задавах през тази нощ и на следващия и на по-следващия ден, и всички други дни, докато не я видях отново…

— Кога я видяхте пак?

— Два месеца по-късно. Тя се появи в офиса ми една вечер в средата на август. Не очаквах никого. Бях се върнал малко по-рано от ваканция, за да работя на спокойствие. Вратата се отвори и се появи тя. Беше минала така. Наслуки. Връщаше се от Нормандия и чакаше да й се обади една приятелка, за да замине пак. Потърсила ме в указателя и ето.

Носеше ми писалката, която бях оставил на другия край на света. Беше забравила да ми я върне в бара, но този път се сети веднага и затършува в чантата си.

Не беше се променила. Искам да кажа, че не бях я идеализирал. Попитах я:

— Ама вие… Идвате само за това? Заради химикалката?

— Да, разбира се. Това е хубава химикалка. Помислих си, че държите на нея.

Подаде ми я усмихната. Беше „Бик“. Червен „Бик“.

Вече не знаех какво да правя. Аз… Тя ме прегърна и аз се оставих да бъда изненадан. Светът ми принадлежеше.

 

 

Прекосихме Париж хванати за ръка. От Трокадеро до остров „Сите“ покрай Сена. Вечерта беше чудесна. Беше топло. Светлината беше мека. Слънцето залязваше бавно. Приличахме на двама туристи, безгрижни, възхитени, със сако на рамо и сплетени пръсти. Играех ролята на екскурзовод. Не бях се разхождал така от години. Преоткривах града си. Вечеряхме на площад „Дофин“ и прекарахме следващите дни в нейната хотелска стая. Спомням си първата вечер. Соленият й вкус. Изглежда се беше къпала в морето точно преди да се качи на влака. Ставах през нощта, защото бях жаден. Аз… Беше прекрасно.

Беше прекрасно и съвършено измислено. Всичко това не беше истинско. Това не беше животът. Това не беше Париж. Беше месец август. Не бях турист. Не бях ерген. Лъжех. Лъжех себе си. Мен, нея, семейството си. Тя не се самозалъгваше и когато дойде часът на изтрезняването, на телефонните обаждания и лъжите, които трябваше да понася, тя си тръгна.

Пред вратата за заминаване ми заяви:

„Ще се опитам да живея без вас. Надявам се да успея…“

Не събрах смелост да я целуна.

Вечерта отидох да вечерям в „Дръгстор“. Страдах. Страдах, като че ми бяха взели нещо, като че ли ми бяха ампутирали ръка или крак. Беше невероятно като усещане. Не разбирах какво ми се случва. Спомням си, че бях нарисувал два силуета на хартиената покривка. Левият беше тя в лице, а десният — тя в гръб. Мъчех се да си спомня къде точно бяха бенките й, а когато сервитьорът дойде и видя всичките тези черни точки, ме попита дали не съм специалист по акупунктура. Не разбирах какво ми се случва, но все пак предчувствах, че е сериозно! Няколко дни бях истинският аз. Ни повече, ни по-малко, а истински. Когато бях с нея, имах усещането, че съм добър човек… Толкова беше просто. Не знаех, че мога да бъда добър човек.

Обичах тази жена. Обичах тази Матилд. Обичах звука на нейния глас, ума й, смеха й, начина, по който гледаше на света — с нещо като фатализъм, присъщ на много пътувалите хора. Обичах нейния смях, любопитството, сдържаността, гръбначния й стълб, леко изпъкналия ханш, мълчанията й, нежността й… и всичко останало. Всичко… Всичко. Молех се да не може да живее повече без мен. Не мислех за последствията от нашата история. Точно бях открил, че животът е много по-весел, когато човек е щастлив. Трябваха ми четирийсет и две години да го открия и бях толкова възхитен, че си забранявах да разваля всичко като се опитам да погледна в бъдещето. Бях като новородения младенец…

Напълни отново чашите ни.

— Пак в този момент се превърнах в работохолик, както казват американците. Прекарвах по-голямата част от времето си в офиса. Идвах преди другите и си тръгвах най-последен. Работех в събота и не ме свърташе на едно място в неделя. Измислях си какви ли не претексти. В края на краищата бях получил контракта с Тайван и можех да действам още по-свободно. Възползвах се, за да изградя нови проекти. Повече или по-малко разумни. И причината за всичко това, за всички тези дни и всички тези часове безумие беше само една: защото се надявах тя да ми се обади.

Имаше една жена някъде на планетата, може би на две крачки, може би на десет хиляди километра и единственото нещо, което имаше значение, беше тя да може да се свърже с мен.

Бях уверен. Пълен с енергия. Мисля, че бях доста щастлив през този период от живота си, защото макар да не бях с нея, знаех, че тя съществува. Дори това не бях очаквал.

Получих новини от нея няколко дни преди Коледа. Щеше да идва във Франция и ме питаше дали ще мога да обядвам с нея през следващата седмица. Уговорихме си среща в същата малка винарна, обаче не беше вече лято и когато тя понечи да ме хване за ръката, бързо я дръпнах. „Познават ли ви тук?“, ме попита тя, свеждайки глава.

Бях я наранил. Бях нещастен. Подадох отново ръката си, но тя не направи нищо. Стъмваше се, а ние още не бяхме се преоткрили. Същата вечер отидох при нея в друга хотелска стая и когато най-после успях да плъзна пръстите си в косата й, започнах отново да живея.

Аз… Обичах да се любя с нея.

 

 

Следващият следобед се видяхме на същото място и следващия ден отново… Беше в деня преди Бъдни вечер, щяхме да се разделяме, исках да я питам какви са плановете й, но не смеех да си отворя устата. Страхът беше на линия. Това нещо в стомаха ми, което ми пречеше да й се усмихна.

Тя седеше на леглото. Отидох при нея и сложих глава в скута й.

„Какво ще стане с нас?“ попита тя.

Стоях безмълвен.

„Знаете ли, когато си тръгнахте вчера, оставяйки ме в тази стая в средата на следобеда, си казах, че никога повече няма да изживявам това. Никога повече, чувате ли? Никога повече… Облякох се, излязох. Не знаех къде да отида. Не желая да преживея отново това, не желая да лягам с вас в някоя стая и да ви гледам как си тръгвате след това. Това е твърде мъчително.“

Беше й трудно да говори.

„Бях си обещала никога да не започвам пак съвместен живот с мъж, който ще ми причини страдания. Вярвам, че не го заслужавам, разбирате ли? Не го заслужавам. И така това е причината, поради която ви питам: какво ще стане с нас?“

Останах ням.

„Не казвате нищо? Така си и мислех. Пък и какво ли бихте могли да кажете? Какво бихте могли да направите? Имате си вашата жена и вашите деца. А аз, аз какво съм? Не представлявам почти нищо в живота ви. Живея толкова далече… Толкова далече и толкова чудновато… Нищо не умея да правя като другите. Нямам къща, нямам мебели, нямам котка, нямам готварска книга и нямам планове. Мислех се за най-хитрата, защото съм схванала живота по-добре от другите, и се поздравявах, че не съм паднала в клопката. А после се появявате вие и аз започвам да се чувствам съвършено изгубена.

Сега, много бих искала да поспра да тичам, защото намирам, че животът е хубав с вас. Казах ви, че ще се опитам да живея без вас… Опитвам, опитвам, но не съм особено храбра, мисля за вас през цялото време. Затова ви питам сега и за последен път може би, какво смятате да правите с мен?

— Да ви обичам.

— А освен това?

— Обещавам, че никога вече няма да ви изоставя в някоя хотелска стая. Обещавам ви го.“

И се обърнах, за да заровя лицето си между краката й. Тя ме повдигна за косите.

„И друго какво?

— Обичам ви. Щастлив съм само с вас. Обичам само вас. Аз… Аз… Доверете ми се…“

Тя отпусна главата ми и разговорът ни така угасна. Любих я нежно, но тя не се отдаваше, а се оставяше. В това беше цялата разлика.

— Какво стана след това?

— След това се разделихме за първи път… Казвам „първи път“, защото толкова пъти се разделяхме… После й се обадих… Умолявах я… Намерих повод да се върна в Китай. Видях стаята й, нейната хазяйка…

Останах там една седмица и докато тя работеше, си играех на водопроводчик, на електротехник, на зидар. Претрепах се от работа за тази госпожица Ли, която през цялото време пееше, галейки птиците си. Тя ми показа пристанището на Хонконг и ме заведе у една стара англичанка, която ме взе за лорд Маунтбатън! Влязох в играта, какво си мислиш…!

— Схващаш ли какво означаваше всичко това за мен? За малкото момче, което не се бе осмелило да се качи на шестия етаж? Целият ми живот премина между два парижки района и малка къща в провинцията. Никога не бях виждал родителите си щастливи, единственият ми брат умря, задушавайки се и се бях оженил още след първия си флирт с момиче — сестрата на един от приятелите ми, защото не бях съумял да се дръпна от нея навреме…

Да, това беше моят живот. Това беше.

Схващаш ли? Имах усещането, че съм се родил за втори път. Имах усещането, че всичко започва отново днес, в прегръдките й, из тези съмнителни водни пространства, във влажната тясна стая на госпожица Ли…

Той млъкна.

— Беше забременяването с Кристин?

— Не, беше преди Кристин… Имаше помятане.

— Не знаех.

— Никой не знае. За какво трябва да се знае? Ожених се за младото момиче, което обичах, но както се обича едно младо момиче.

С романтична и чиста любов. Първите вълнения… Празникът беше доста тъжен. Имах чувството, че приемам първото си причастие за втори път.

Сюзан също сигурно не си е представяла такова развитие на нещата… Тя изгуби наведнъж своята младост и своите илюзии. Ние губехме всичко това, а тъстът ми печелеше един съвършен зет. Бях завършил Минния институт и той не можеше и да мечтае за по-добра партия, защото двамата му сина бяха… книжовници. Той произнасяше тази надута дума с презрение.

Сюзан и аз не бяхме лудо влюбени, но бяхме покорни. По онова време едното заменяше другото.

Разказвам ти всичко това, но много се съмнявам, че можеш да го разбереш. Нещата толкова се промениха… Беше преди четирийсет години, а изглеждат като два века. Беше по времето, когато младите момичета се омъжваха, ако им спреше цикълът. За вас, това е праисторическо.

Разтърка си лицето.

— До къде бях стигнал? А, да… Казвах, че се намирах от другата страна на Земята с жена, която се издържаше сама като прескачаше от един континент на друг и която като че ли ме обичаше заради това, което съм, заради това, което бе в мен, вътре. Жена, която ме обичаше, почти ми се ще да кажа: нежно. Да, всичко това бе твърде ново. Твърде екзотично.

Прекрасна жена, която ме гледаше със затаен дъх да ям супа от кобра с цвят от хризантема.

— Хубава ли беше?

— Малко желатинеста за моя вкус…

Той се усмихваше.

— И когато отново се качих на самолета, за първи път в живота си не се уплаших. Казвах си: може да гръмне, може да падне като камък и да се разбие, няма значение.

— Защо сте си казвал това?

— Защо?

— Ами, да… Аз бих си казвала обратното… Бих си казвала: „Сега наистина знам защо ме е страх и този тъп самолет изобщо не бива да пада!“

— Да, имаш право. Това би било по-умно… Обаче ето на, и така се докосваме до възловия момент в проблема, не си казвах това. Като че ли дори се надявах да падне… Това толкова щеше да опрости живота ми…

— Току-що сте срещнал жената на живота си и сте мислел за смърт?

— Не съм ти казвал, че съм искал да умра!

— Не, аз също не казах това. Казах, че „сте мислел“ за смърт…

— Смятам, че мисля за това всеки ден, а ти?

— Не.

— Мислиш ли, че животът ти има някаква цена?

— Ами… Да… Малка все пак… А пък и децата…

— Това е добра причина.

Беше седнал пак във фотьойла и лицето му отново бе изчезнало.

— Да. Съгласен съм с теб, беше глупаво. Обаче току-що бях преживял такова щастие. Такова щастие… Бях озадачен и малко уплашен. Нормално ли е да бъдеш толкова щастлив? Справедливо ли е? Каква цена ще трябва да платя за всичко това?

Защото… Дали се дължи на възпитанието ми или на обучението при добрите отци? В характера ми ли беше? Не бих могъл да подредя добре нещата, но сигурното е, че винаги съм се сравнявал с работно добиче. Юздата, поводите, капаците на очите, носилото, палешника, хомота, каручката, браздата… Целият този фолклор… От малък вървя по улицата с наведена глава, гледайки втренчено земята, като че ли е кора, която ще се цепне, твърде суха кора.

Сватбата, семейството, работата, лъкатушенията на социалния живот, всичко. Преминах през всичко с наведена глава и стиснати зъби. Към всичко подхождах с недоверие. Впрочем аз съм, всъщност бях, добър на скуош и това не е случайност. Обичах да бъда затворен в твърде малка стая и да удрям възможното най-силно една топка, за да се връща тя неочаквано при мен в ръката. Обожавах това.

„Ти обичаш скуоша, а аз играта с топче на връвчица — това обяснява всичко…“ обобщи Матилд една вечер, докато масажираше рамото, което ме болеше. Тя млъкна за момент и добави: „Би трябвало да помислиш върху това, което казах току-що, то изобщо не е глупаво. Хората, които са корави отвътре, всеки път с нови сили се хвърлят върху живота като непрекъснато си причиняват болка, докато хората, които са меки… не, не меки, а по-скоро гъвкави, да, това е, гъвкави отвътре, ами, когато нещо им се стовари върху главата, те не страдат толкова… Мисля, че трябва да се прехвърлиш на моята игра, много по-забавно е. Удряш топчето, не знаеш как ще се върне, но знаеш, че ще се върне заради връвчицата и това очакване е възхитително. Аз, например, често имам такова усещане… Че съм твоята топка на връвчица…“

Не приех предизвикателството и тя продължи да ме разтрива мълчаливо.

— Не сте ли планирали да започнете нов живот с нея?

— Да, разбира се… Хиляди пъти.

Хиляди пъти исках да го направя и хиляди пъти се отказвах… Приближавах се до ръба на пропастта, навеждах се и си тръгвах на бегом. Чувствах отговорност за Сюзан, за децата.

Отговорен за какво? Още един смущаващ въпрос… Бях обвързан. Бях подписал, обещал, трябваше да изпълня. Адриен беше на шестнайсет години и нещата не вървяха. Непрекъснато сменяше училищата, драскаше на английски „No future“ по стените на асансьора и в главата му се въртеше само една мисъл: да отиде в Лондон и да се върне с плъх на рамото. Сюзан беше объркана. Нещо й се опъваше. Кой беше подменил нейното малко момче? За пръв път я виждах разколебана из основи, по цели вечери не продумваше нито дума. Не можех да си представя, че ще влоша още повече положението. Пък и си казвах… Казвах си, че…

— Какво си казвахте?

— Чакай, толкова е смешно… Трябва да се сетя за думите, които се използваха по онова време… Трябва да съм си казвал нещо такова: „Аз съм образец за децата си. Те са в зората на своя живот, скоро ще бъдат в подножието на стената, във възрастта, в която ще се замислят за обвързване — какъв ужасен пример ще им дам, ако напусна майка им сега…“. Забелязваш ли последствията от това? „Как ще могат да се справят след това? И какви бъркотии ще предизвикам? Каква непоправима вреда? Не съм бил съвършен баща, далеч от това, но си оставам най-очевидния образец за подражание, най-близкия, значи… хм, хм ще трябва да издържа.“

Той зацикляше.

— Красиво, нали? Признай, че това е възвишено, нали?

Мълчах.

— Мислех най-вече за Адриен… да бъда образец за подражание за сина ми Адриен… Имаш право да ми се присмиваш, знаеш. Не се лишавай от това. Не се появява често възможността да чуеш една хубава история.

Поклатих глава в знак на съгласие.

— И все пак… О… и какво толкова? Всичко е толкова далече… Толкова далече…

— И все пак какво?

— И така… Все пак в един момент се приближих съвсем близо до пропастта… Наистина съвсем близо… Бях предприел постъпки да намеря някакъв малък апартамент, възнамерявах да отведа Кристин за уикенда, обмислях думите и репетирах някои сцени в колата. Дори си бях насрочил среща със своя счетоводител и после една сутрин, виж какви изненади поднася животът, Франсоаз пристигна разплакана в кабинета ми…

— Франсоаз? Вашата секретарка?

— Да.

— Съпругът й току-що я бе напуснал… Не можех да я позная. Виждах тази толкова жизнена, надменна дребна женица, която умееше да владее себе си и света, да линее от ден на ден все повече. Да плаче, да слабее, да се удря във всичко. Да страда много. Да взима лекарства, да продължава да слабее, да ми носи първия болничен лист в живота си. Да плаче. Да плаче пред мен, дори. И тогава, какъв прекрасен човек съм бил, като си помисля, хвърлих се решително в борбата и се приспособих към хората и условията на живот. Какъв мръсник, съгласявах се аз, какъв мръсник. Как може човек да направи такова нещо на жена си? Как може да бъде такъв егоист? Да затвори вратата и да потрие ръце. Да излезе от живота й както се излиза на разходка. Но, но, но това е твърде лесно! Твърде лесно!

Не, ама наистина какъв мръсник. Какъв мръсник е този тип! Аз, господине, не съм като вас! Не напускам жена си, господине. Не напускам жена си и ви презирам… Да, презирам ви от дъното на душата си, скъпи господине!

Ето какво си мислех. Бях твърде щастлив, че можех да се измъкна толкова лесно. Твърде щастлив, че можех да събера сили и да загладя косъм. О, да, помогнах на Франсоаз, успокоих я. О, да, съгласявах се често, о, не, повтарях пак, не сте имали късмет. Не сте имали късмет…

Всъщност, тайно трябваше да го благославям, този господин Жарме, когото не познавах изобщо. Трябваше да го благославям тайно. Той ми донесе решението на сребърен поднос. Благодарение на него, благодарение на неговата подлост, можех да се върна в уютното си гнездо с високо вдигната глава. Работа, Семейство, Родина, това бях аз. Високо вдигната глава и здраво стъпил на краката си! Изпитвах известна гордост, не се съмняваш нали, познаваш ме… Стигнах до този приятен извод, че… не съм като другите. Бях малко над тях. Съвсем мъничко, но над. Не бях от тези дето зарязват жените си…

— Тогава ли скъсахте с Матилд?

— Е, защо? Не, съвсем не. Продължих да се срещам с нея, само че създадох ред в плановете си за бягство и спрях да си губя времето с обикаляне на невзрачни гарсониери. Защото, разбираш, и както блестящо ти го показах, нямах тази закалка, не бях от тези дето стъпват в мравуняка. Това беше подходящо за безотговорните. За съпрузите на машинописките.

Беше саркастичен и трепереше от ярост.

— Не, не скъсах, продължих да я любя нежно, като й давах надежди за „завинаги“ и „след време“.

— Наистина ли?

— Да.

— Говорел сте като в онези отвратителни истории?

— Да.

— Искал сте от нея да бъде търпелива и сте й обещавал купища неща?

— Да.

— Как е могла да изтърпи всичко това?

— Не знам. Наистина, не знам…

— Може би ви е обичала?

— Може би.

Изпи до дъно чашата си.

— Може би да, наистина… Може би да…

— И вие не си тръгнахте заради Франсоаз?

— Точно така. Заради Жан-Пол Жарме, за да бъдем точни. Абе, казвам ти така, но ако не беше той, със сигурност щях да намеря друг претекст, така де. Злонамерените хора са много силни в намирането на претексти. Много силни.

— Това е невероятно…

— Кое?

— Тази история… Като види човек на какво се крепи… Това е невероятно…

— Не, това не е невероятно, скъпа моя Клое… Не, това не е невероятно. Такъв е животът. Такъв е животът на почти всички. Хората хитруват, нагаждат се, сдобиват се с малодушие, както с домашно животно. Те се грижат за него, възпитават го, привързват се към него. Такъв е животът. Има смелчаци и такива, които се приспособяват. Не е толкова уморително да се приспособяваш… Я ми подай бутилката.

— Ще се напивате ли?

— Не. Не умея да се напивам. Никога не съм успявал. Колкото повече пия, толкова по-ясно виждам нещата…

— Какъв ужас!

— Какъв ужас, както казваш… да ти сипя ли?

— Не, благодаря.

— Искаш ли един чай сега?

— Не, не. Аз съм… Не знам какво съм… Смаяна, може би…

— Смаяна от какво?

— Ами от вас, разбира се! Никога не съм ви чувала да казвате повече от две изречения едно след друго, нито пък една дума по-силно от друга, никога не сте издавал чувствата си. От време оно ви виждам в одеждите ви на Велик инквизитор… Никога не съм ви хващала да проявявате слабост или прекалена чувствителност и после ето на, изведнъж, ми стоварвате всичко това без предупреждение…

— Развалих ли ти впечатлението?

— Не, не, никак! Никак! Напротив! Напротив… Обаче… Обаче как сте могъл да играете тази роля през цялото време?

— Коя роля?

— Ами, тази… Тази роля на стар глупак.

— Ама аз съм си стар глупак, Клое! Аз съм един стар глупак. Всъщност точно това ти обяснявам от одеве!

— Ама не! Щом го разбирате, това значи точно, че не сте такъв! Истинските не разбират нищо!

— Ами, не вярвай в това… Това е още една от моите хитрини, за да се измъкна с чест. Много ме бива…

Той ми се усмихна.

— Това е невероятно… Невероятно…

— Кое?

— Ами всичко това… Всичко, което ми разказахте…

— Не, това не е невероятно. Обратното, много е банално.

Много, много банално… Днес говоря, защото съм с теб, защото сме тук, в тази стая, в тази къща, защото е нощ и защото Адриен те кара да страдаш. Защото неговият избор ме отчайва и заедно с това ме успокоява. Защото не обичам да те виждам нещастна, аз самият причиних твърде много страдания… И защото предпочитам да те гледам да страдаш много днес вместо по малко цял живот.

Виждам хора да страдат по малко, съвсем по малко, едвам, но точно толкова, колкото е необходимо, за да провалят всичко, знаеш… Да, на моята възраст често виждам това… Хора, които още са заедно, защото са намерили опора в това, в това неблагодарно нещо — техния незначителен мрачен живот. Всички тези помирявания, всички тези противоречия… И всичко това, за да стигнат до там…

Браво, браво, браво! Погребахме всичко, нашите приятели, мечти и любови и сега дойде нашият ред! Браво, приятели!

Той изръкопляска.

— Отстъпили… Отстъпили във всичко. Мразя ги. Мразя ги, чуваш ли? Мразя ги, защото отразяват собственият ми образ. Те са там, излегнали се в тяхното мило задоволство. Корабът е издържал, корабът е издържал! Като че ни казват те без изобщо да си помогнат. Ама на каква цена, мили Боже? На каква цена? Има съжаления, угризения на съвестта, оскърбления и отстъпки, които не се лекуват никога. Никога, чуваш ли ме! Дори на Хесперидите. Дори с правнуците, седнали наоколо за снимка. Дори като отговарят съвсем едновременно на някой въпрос на Жюлиен Льопер.

Не знам дали той никога не се напиваше, обаче сега…

Спря да говори и да ръкомаха и останахме така дълго време. Безмълвно. Да слушаме как гори огънят.