Анна Гавалда
Обичах я (6)

6

— Клое?

— Да.

— Исках да ти кажа… Надявам се… Всъщност по-скоро бих искал… Да, това е, бих искал… Бих искал да идваш пак в тази къща, защото… Знам, че много я обичаш… Ти направи толкова неща тук… В стаите… Градината… Преди теб нямаше градина, знаеш ли? Обещай ми, че ще идваш пак. Със или без момичетата…

Обърнах се към него.

— Не, Пиер. Знаете добре, че няма да идвам.

— А твоят розов храст? Как се казваше? Този розов храст, който ти посади миналата година…

— Краче на развълнувана нимфа.

— Да, точно така. Ти толкова го харесваше…

— Не, харесвах името му… Вижте, и така ми е достатъчно тежко…

— Извинявай, извинявай.

— Обаче вие? Вие ще се грижите за него, нали?

— Разбира се! Крак на развълнувана нимфа, представяш ли си… Как иначе?

Малко преиграваше.

Докато вървяхме обратно срещнахме стария Марсел, който се връщаше от селцето. Колелото му криволичеше опасно. По какво чудо успя да спре пред нас, без да падне, никога няма да разберем. Той сложи Люси на седалката си и ни покани да изпием заедно вечерното си вино.

Госпожа Марсел нацелува децата от главата до петите и ги настани пред телевизора с пакет бонбони на коленете. „Тя има кабелна, мамо! Виждаш ли? Има канал само с анимационни филмчета!“

Алелуя.

Да отидеш на самия край на света, да преминеш през сечища, плетове и ровове, да си запушиш носа, да прекосиш двора на стария Марсел и да видиш Телетъбисите да мляскат ягоди!

Понякога животът е прекрасен…

Бурята, лудата крава, Европа, ловът, мъртвите и умиращите — теми за разговори всякакви… В един момент Пиер попита:

— Ей, Марсел, спомняте ли си брат ми?

— Кого? Пол? Да, мисля май, че помня т’ва малко маймунче… На луд ме правеше с т’ва негово подсвиркване. Караше ме да търся к’во ли не из гората! Караше ме да търся птици, к’вито нема по нашия край! Малък негодник! И кучетата ставаха хахо! Ами, да, как няма да си го спомням! Добро момче беше… Идваше често в гората с баща си… Искаше всичко да му се покаже, всичко да му се обясни… Леле… Ама колко въпроси задаваше той! Казваше, че иска да учи, за да работи в горите. Помня, бащата му отговаряше — няма нужда да учиш, момчето ми! Какво повече могат да те научат твоите учители от мен? Не отговаряше, казваше, че било, за да обиколи всички гори по земята, за да види свят, да се разходи из Африка и Русия, но, че след това щял да се върне тук и всичко да ни разкаже.

Пиер го слушаше, кимайки леко с глава, за да го насърчи да говори, да не спира да говори.

Госпожа Марсел беше станала. Като се върна ни подаде скицник с рисунки.

— Ето какво ми подари малкият Пол, всъщност, казвам малкият, но той не беше толкова малък по това време. Даде ми го един ден, за да ми благодари за моите банички с акациев цвят. Вижте, това е моето куче.

Тя обръщаше една по една страниците и ние се любувахме на игрите на малък фокстериер, който изглеждаше ужасно разглезен и по-шумен от нормалното.

— Как се казваше? — попитах.

— Нямаше си име, но винаги казвахме „Де го тоя?“, защото непрекъснато изчезваше… Впрочем от това и умря… Ох… Ама колко си го обичахме… Колко го обичахме… Прекалено много, прекалено много… Твърде отдавна не бях разглеждала тези рисунки. Обикновено избягвам да се ровя там, събират ми се много мъртви наведнаж…

Рисунките бяха чудесни. „Де го тоя?“ беше кафяв фокстериер с дълги черни мустаци и рошави вежди.

— Застреляха го с пушка… Там ловуваха бракониери, а глупачето…

Станах, трябваше да си вървим, преди да се е стъмнило съвсем.