Анна Гавалда
Обичах я (14)

14

Свекър ми стана, за да убие някаква мушичка върху лампата.

Сипа остатъка от бутилката в чашата си.

— Това е вече краят?

— Да.

— Не я ли настигнахте?

— Както във филмите?

— Да. На забавен каданс…

— Не. Отидох да си легна.

— Да си легнете?

— Да.

— Но къде?

— У дома, дявол да го вземе!

— Защо?

— Обзе ме голяма слабост, много голяма умора… Вече от няколко месеца бях преследван от едно мъртво дърво. По всяко време на деня и нощта си представях, че се катеря по мъртво дърво и пропадам в кухия му дънер. А падането е толкова приятно… като че подскачам върху купола на парашут. Подскачах, падах по-ниско и пак подскачах. Мислех за това непрекъснато. На събрание, на маса, в колата, докато се мъчех да заспя. Катерех се по моето дърво и се оставях да се изтъркуля.

— Депресия?

— Без големи думи, моля те, без големи думи… Много добре знаеш как става това у Дипелови — подхвърли той с насмешка, — ти го каза преди малко. Никакво отегчение, никакви сълзи, никакъв гняв. Не беше прилично да си позволя подобен каприз. Та се разболях от хепатит. Беше по-подходящо. На другата сутрин се събуждам, бялото на очите — лимоненожълто, отвращение от всичко и тъмна урина и това е, номерът беше готов. Много силен хепатит — за мъж, който пътува, това е напълно разбираемо.

Този ден ме съблече Кристин.

Не можех да мръдна повече… Цял месец останах на легло, повръщах и бях изтощен. Когато бях жаден, чаках някой да влезе и да ми подаде чаша, а когато ми беше студено, не намирах сили да придърпам завивката си. Вече не говорех. Забранявах да се отварят капаците на прозорците. Бях се превърнал в старец. Добрината на Сюзан, моята немощ, шепота на децата, всичко ме изтощаваше. Не може ли да затворят вратата веднаж завинаги и да ме оставят насаме с тъгата ми? Дали Матилд щеше да дойде, ако… Дали… О… Бях толкова уморен. И моите спомени, моите съжаления и моето малодушие ме съсипваха още повече. С притворени очи и сетни сили мислех за това в каква катастрофа се беше превърнал животът ми. Щастието беше тук, а аз го изпуснах, за да не си усложнявам съществуването. А беше толкова просто. Достатъчно беше да протегна ръка. Останалото щеше да се подреди добре по един или друг начин. Всичко се подрежда в края на краищата, когато човек е щастлив, не мислиш ли?

— Не знам.

— Така е, аз знам. Можеш да ми се довериш, Клое. Не съм наясно с много неща, но това, го знам. Не съм по-прозорлив от някой друг, но съм два пъти по-стар от теб. Два пъти по-стар, даваш ли си сметка? Животът, дори когато го отричаш, дори когато го пренебрегваш, дори когато отказваш да го приемеш, е по-силен от теб. По-силен от всичко. Хората се завърнаха от война и започнаха пак да създават деца. Мъжете и жените, които бяха измъчвани, които бяха видели близките си да умират и да изгарят къщите им, започнаха отново да гонят автобусите, да обсъждат прогнозата за времето и да омъжват дъщерите си. Това е невероятно, но е така. Животът е по-силен от всичко. И после, кои сме ние, че да си придаваме такава важност. Ние се вълнуваме, говорим силно и какво? И защо? И после какво, после?

Какво стана с малката Силви, заради която Пол умря в съседната стая? Какво стана с нея?

Огънят ще угасне…

Той стана, за да сложи още една цепеница.

А аз, мислех си, къде е моето място във всичко това?

Къде съм аз?

Той беше коленичил пред камината.

— Вярваш ли ми, Клое? Вярваш ли ми като ти казвам, че животът е по-силен от теб?

— Несъмнено…

— Имаш ли ми доверие?

— Зависи от деня?

— А днес?

— Да.

— Тогава ще направиш добре, ако сега отидеш да си легнеш.

— Не се ли видяхте повече? Никога ли не се опитахте да разберете как е? Никога ли не й телефонирахте?

Той въздъхна.

— Това не ти ли стига?

— Не.

— Естествено, че се обадих у сестра й, дори ходих у тях, но това изобщо не свърши работа. Птичката беше отлетяла… За да я открия, вече трябваше да знам в кое полукълбо да я търся… А пък и бях обещал да я оставя на спокойствие. Това качество може да ми се признае все пак. Аз съм достоен играч.

— Това, което казвате сега, е съвършено глупаво. Проблемът не е в това да бъдеш добър или лош играч. Добър или лош губещ. Това е абсолютно ненормално като разсъждение, ненормално и детинско. Това все пак не е било игра… Или? Било е игра?

Той се развесели.

— Положително няма да се притеснявам за теб, момичето ми. Ти и представа си нямаш колко те уважавам. Ти си всичко това, което аз не съм, ти си гений и твоят здрав разум ще спаси всички ни…

— Пиян сте, нали?

— Искаш ли да се посмееш? Никога не съм се чувствал толкова добре!

Той се изправи, държейки се за горната част на камината.

— Хайде да си лягаме сега.

— Не довършихте…

— Още ли искаш да слушаш глупостите ми?!

— Да.

— Защо?

— Защото обичам хубавите истории.

— Смяташ, че това е една хубава история?

— Да.

— Аз също…

— Срещнали сте се отново, нали? В „Пале Роял“?

— От къде знаеш?

— Вие ми го казахте!

— Така ли! Казал съм това?

Потвърдих с глава.

— Тогава това ще бъде последното действие…

Този ден бях поканил клиенти в „Гран Вефур“. Франсоаз беше организирала всичко. Отлежало вино, вежливост и престорености. Показах се в целия си блясък. От времето, когато това се налагаше… Беше безинтересен обяд. Винаги съм мразел това. Да прекарвам часове на масата, шегувайки се с типове, които изобщо не ме интересуват и да изслушвам всичките им истории, свързани с работата… Отгоре на всичко минавах за вечния недоволник на компанията, заради черния дроб. От много време не бях пил капка алкохол и изисквах от сервитьорите да ми казват съвсем точно какво има във всяко ястие. Накратко, разбираш за какъв досадник става дума… Пък и не обичам особено мъжките компании. Те ме отегчават. Нищо не се е променило от времето в пансиона. Контетата са си пак същите, както и натегачите…

Значи бях стигнал до този момент от живота си — пред вратата на известен ресторант, малко натежал, малко отегчен потупвам по гърба друг един дебелак, мечтаейки за момента, в който най-после ще мога да си отпусна колана, когато я забелязах. Вървеше бързо, почти тичаше и влачеше след себе си едно недоволно момченце. „Матилд?“ казах тихо. Видях я да пребледнява. Видях как й се подкосяват краката. Тя не намали ход. „Матилд!“ повторих по-силно, „Матииилд!“ Почти виках. Момченцето се беше обърнало.

Поканих я на кафе под сводовете. Не намери сили да откаже, тя… Тя все още беше толкова хубава. Полагах усилия. Бях малко непохватен, малко глупав, малко забавен. Трудно беше.

Къде живее? Защо е тук? Да ми разкаже за себе си. Кажи ми как си? Тук ли живееш? В Париж ли живееш? Отговаряше с нежелание. Не се чувстваше добре и хапеше върха на малката си лъжичка. Така и така не я слушах, не я слушах вече. Гледах това малко русо момченце, което беше събрало всички парченца хляб от съседните маси и хвърляше трохи на птиците. Беше направил две купчинки — едната за врабчетата, другата за гълъбите и командваше с жар този малък свят. Гълъбите не трябваше да ядат трохите на по-малките. „Go away you!“ викаше той, ритайки ги. „Go away you stupid bird!“ В мига, в който се обърнах към майка му, отваряйки уста, тя ме прекъсна:

„Не се мъчи, Пиер, не се мъчи. Той не е на пет години… Той не е на пет години, разбираш ли?“

Затворих си устата.

„Как се казва?

— Том.

— Английски ли говори?

— Английски и френски.

— Имаш ли други деца?

— Не.

— Ти… Ти… Искам да кажа… живееш ли с някого?“

Тя изстърга захарта от дъното на чашката си и ми се усмихна.

„Трябва да си вървя сега. Чакат ни.

— Вече?“

Тя беше станала.

„Мога да ви оставя някъде, аз…“

Тя си взе чантата.

„Пиер, моля те…“

И тогава се сринах. Изобщо не го очаквах. Разплаках се като каеща се грешница. Аз… Този малчуган беше за мен. Аз трябваше да му показвам как да гони гълъбите, аз трябваше да му прибирам пуловера и да му слагам шапката. Аз трябваше да го правя. Отгоре на всичко знаех, че тя ме лъже! Това дете беше на повече от четири години. Не бях сляп все пак! Много добре знаех, че ме лъже. Защо ме лъже така?! Защо ме излъга? Човек няма право да лъже така! Човек… Хлипах. Исках да й кажа, че…

Тя дръпна назад стола си.

„Сега те оставям. Аз вече си изплаках сълзите.“

— И после?

— После си тръгнах…

— Не, искам да кажа, с Матилд, после?

— После край.

— Окончателен край?

— Край.

Дълго мълчание.

— Тя лъжеше ли?

— Не. След това обърнах внимание. Сравних с други деца, с твоите момичета… не, мисля, че тя не лъжеше. Сега децата са толкова едри… С всичките тези витамини, които слагате в бибероните им… Понякога си мисля за него. Сигурно е почти на петнайсет години днес… Трябва да е огромно това момче.

— Никога ли не направихте опит да я видите отново?

— Не.

— А днес? Може би тя…

— Днес е свършено. Днес аз… Не знам дори дали бих могъл все още да я…

Той разпъваше предпазния параван пред камината.

— Не ми се говори повече за това.

Отиде да заключи входната врата и изгаси всички лампи.

Аз не помръдвах от канапето.

— Хайде, Клое… Видя ли колко е часът? Иди си легни сега.

Не отговарях.

— Чуваш ли ме?

— Значи любовта е една гадост? Това ли е? Никога не се получава?

— Не, получава се. Обаче трябва да се бориш…

— Как да се бориш?

— Да се бориш мъничко. По малко всеки ден, да имаш смелостта да отстояваш себе си, да решиш да бъдеш щаст…

— О! Колко е хубаво това, което казахте! Като че ли е от Паулу Коелю…

— Присмивай се, присмивай се…

— Да отстояваш себе си означава ли да зарежеш жената и децата си?

— Кой говори да зарежеш децата си?

— О! Спрете. Много добре разбирате какво искам да кажа…

— Не.

Пак започнах да плача.

— Хайде! Вървете си сега. Оставете ме. Не мога повече да понасям хубавите ви спомени. Не мога повече. Преситихте ме, господин Одран-на-живо, преситихте ме…

— Тръгвам, тръгвам. След като съм така любезно помолен…

На излизане от стаята каза:

— Една последна история, може ли?

Не исках.

— Един ден, доста отдавна, отидох в хлебарницата с моята дъщеричка. Рядко ходех в хлебарницата с моята дъщеричка. Рядко я държах за ръка и още по-рядко бях сам с нея. Трябва да беше неделя сутрин, в хлебарницата имаше навалица, хората пазаруваха ягодови сладкиши и целувки. На излизане моята дъщеричка ме помоли да й дам крайчето от франзелата. Отказах. Не, отговорих, не. Когато седнем на масата. Прибрахме се и седнахме всички да обядваме. Едно мило малко семейство. Аз нарязах хляба. Държах на това. Исках да изпълня обещанието си. Обаче, когато подадох крайчето на моята дъщеричка, тя го даде на брат си.

— Но нали ми каза, че го искаш…

— Исках го одеве, ми отговори тя, разгъвайки салфетката си.

— Вкусът му не се е променил, настоях, същият е…

Тя обърна глава.

— Не благодаря.

 

 

Ще отида да си легна, ще те оставя на тъмно, ако искаш така, но преди да загася бих искал да задам един въпрос. Не ти го задавам на теб, не си го задавам на себе си, задавам го на ламперията:

— Дали това вироглаво момиченце нямаше да предпочете да живее с един по-щастлив баща?