Анна Гавалда
Обичах я (5)

5

На следващата сутрин намерих бележка на кухненската маса: „Отиване/ връщане офиса“. Беше оставил топло кафе, а в огнището голям пън.

Защо не ме беше предупредил за заминаването си?

Какъв странен човек… Като риба… Която винаги се измъква незабелязано и се изплъзва между ръцете…

Сипах си голяма чаша кафе и го изпих права, опряла рамо на кухненския прозорец. Гледах червеношийките, които подскачаха около парчето свинска мас, оставено от момичетата на пейката вчера.

Слънцето едва се показваше над плета.

Чаках момичетата да станат. Къщата беше твърде спокойна.

Пушеше ми се. Беше глупаво, защото не пушех вече от години. Да, обаче такъв е животът… Доказвате, че имате страхотна воля, а после една зимна сутрин решавате да извървите четири километра в студа, за да си купите пакет цигари или пък обичате мъж, правите с него две деца и една зимна сутрин научавате, че той си тръгва, защото обичал друга. Добавя, че се срамува, че е сбъркал.

Като по телефона: „Извинете, грешка.“

Моля, моля…

Сапунен мехур.

 

 

Духа вятър. Излизам, за да прибера парчето мас.

Гледам телевизия с момичетата. Уморена съм. Героите от анимационните им филмчета ми изглеждат глупави и капризни. Люси се дразни, тръска глава, моли ме да млъкна. Ще ми се да й разкажа за Кенди.

Аз, като бях малка, бях влюбена в героинята Кенди.

Кенди никога не говореше за пари. Само за любов. После се уморих. Докъде щях да стигна, ако постъпвах като влюбчивата Кенди…

Вятърът става все по-силен. Отказвам се от идеята да отидем до селото.

Прекарваме следобеда на тавана. Момичетата се дегизират. Люси размахва ветрило пред лицето на сестра си:

— Много ли ви е горещо, госпожо графиньо?

Госпожа графинята не може да мръдне.

Има твърде много шапки на главата.

— Сваляме една стара бебешка люлка. Люси казва, че трябва да се пребоядиса.

— В розово ли? — питам.

— Как позна?

— Много ме бива.

Звънва телефонът. Люси отива да вдигне.

Накрая я чувам да пита:

— Искаш ли сега да говориш с мама?

Малко след това затваря. Не се връща при нас.

Заедно с Марион продължавам да разчиствам бебешкото легло.

Откривам я, когато слизам в кухнята. Опряла е брадичка на масата. Сядам до нея.

Гледаме се.

— Дали един ден ти и татко ще бъдете още влюбени?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Така или иначе вече го знаех…

Тя стана и добави:

— Знаеш ли още какво исках да ти кажа?

— Не. Какво?

— Ами това, че птичките са изяли вече всичко…

— Наистина? Сигурна ли си?

— Да, ела да видиш…

Тя заобиколи масата и ме хвана за ръката.

Стояхме до прозореца — аз и малкото ми русокосо момиченце, облечено в стар пластрон за смокинг и проядена от молците фуста. Розовите кукленски маратонки бяха напъхани в ботинките на прабаба й. Моята голяма майчина длан побираше изцяло нейната. Гледахме как дърветата в градината се превиват от вятъра и вероятно мислехме за едно и също нещо…

 

 

В банята е толкова студено, че не смея да си извадя раменете над водата. Люси ни сложи шампоан и започна да ни измисля какви ли не главозамайващи прически. „Виж се, мамо! Имаш рога на главата!“

Вече го знаех.

Това не беше много смешно, но ме накара да се засмея.

— Защо се смееш?

— Защото съм глупава.

— Защо си глупава?

Подсушихме се, танцувайки.

Нощници, чорапи, обувки, пуловери, халати и още пуловери.

Моите красавици слязоха да си изядат супата.

Токът спря точно, когато в книжката Бабар си играеше с асансьора в един универсален магазин, докато портиерът го гледаше ядосано. Марион се разплака.

— Почакайте, ей сега ще пусна тока.

— Оу! Ууааауу… Бууу.

— Спри, Барби гърл, ще разплачеш сестра си.

— Не ми викай Барби гърл!

— Тогава спри.

Не беше автоматичният прекъсвач, нито бушоните. Капаците тракаха, вратите скърцаха и цялата къща беше потънала в мрак.

Сестри Бронте, молете се за нас.

Чудех се кога ли щеше да се върне Пиер.

Свалих матрака на момичетата в кухнята. Беше немислимо да ги оставя да спят горе без електрическия радиатор. Те бяха възбудени и щъкаха около мен като бълхи. Избутахме масата и сложихме временното им легло край огнището.

Легнах между двете.

— А Бабар? Ти не ни го довърши…

— Шшшт, Марион, шшшт! По-добре гледай тук, пред теб. Гледай огъня. Той ще ти разкаже приказка…

— Да, но…

— Шшшт…

Заспаха веднага.

Заслушах се в шумовете на къщата. Щипеше ме носът и триех очи, за да не се разплача.

Животът ми е като това легло, си помислих още. Крехък. Несигурен. Висящ.

Очаквах момента, в който къщата ще полети.

Мислех си, че съм освободена.

Странно е, че изразите не са просто начин на изразяване. Трябва много да си се страхувал, за да разбереш какво означава „студена пот“ или да си изпитвал силна тревога, за да ти станат съвършено ясни думите „свива ти се стомахът“, нали?

Така е и с думата „освободена“. Прекрасен израз. Кой ли го е открил?

Да освободиш въжетата.

Да отвържеш добрата женица.

Да поемеш в открито море, да разпериш крилете си на албатрос и да се отдадеш на ласки из други ширини.

Ама наистина, не би могло да се каже по-добре…

Ставам лоша, това е добър знак. Още няколко седмици и ще бъда доста неприятна.

Защото клопката се състои точно в това — да вярваш, че си свързан. Хората взимат решения и кредити, поемат задължения, а и някои рискове. Купуват къщи, слагат бебета в съвършено розови стаи и всяка нощ спят прегърнати. Удивително е това… Как точно се казваше? Това съгласие. Да, така се казваше, когато човек е бил щастлив. Или когато не е бил чак толкова…

Клопката е в това да си мислиш, че имаш право да бъдеш щастлив.

Колко сме глупави. Достатъчно сме наивни, за да може и за секунда да повярваме, че управляваме хода на живота си.

Ходът на нашия живот не ни е подвластен, но това не е опасно. Не е толкова важно…

Идеалното е, да разбереш това по-рано.

Колко „по-рано“?

По-рано.

Преди да пребоядисаш стаите в розово, например…

Пиер наистина има право — защо да показваш своята слабост?

За да поемеш ударите?

Баба ми често казваше, че вкусните манджи задържали милите съпрузи у дома. Не влизам в сметките, бабче, аз не влизам в сметките… Първо, не мога да готвя и после никога не съм имала желание да задържам, когото и да било.

Е добре, в това си успяла, мойто момиче!

Сипвам си малко коняк, за да го отпразнувам.

Една сълза, а после спане.

 

 

Следващият ден ми се стори доста дълъг.

Отидохме на разходка. Нахранихме с хляб конете в центъра по езда и останахме дълго с тях. Марион поязди едно пони. Люси не пожела.

Имах усещането, че нося много тежка раница.

Вечерта се състоя представление. Късметлийка съм, у нас всеки ден има представление. Този път в програмата беше „Малкото момиченце, което не искаше да си върви“. Те много се постараха да ме разсеят.

Не спах добре.

На другата сутрин вече нищо не вървеше. Беше много студено.

Момичетата хленчеха непрекъснато.

Опитах се да ги разсея, като си поиграем на праисторически хора.

— Вижте какво е трябвало да правят праисторическите хора, за да си приготвят чаша „Нескуик“… Слагали са тенджера с мляко на огъня, да, точно така… Ами препечената им филийка? Няма нищо по-просто, парчето хляб на решетката и хоп, над пламъка… Внимание! Не много дълго, нали, иначе става на въглен. Кой иска да си поиграе на праисторически хора с мен?

Те обаче пет пари не даваха, не бяха гладни. Единственото, което искаха беше глупавата им телевизия.

Изгорих се. Марион се разплака, като ме чу да викам, а Люси разсипа купичката си върху канапето.

Седнах и се хванах за главата.

Мечтаех да мога да я отвъртя, да я сложа на земята пред мен и да я ритна, за да я изпратя да потанцува възможно най-далече.

Толкова далече, че повече никога да не я намерят.

Обаче аз дори не умея да ритам.

Няма да улуча точно, това е сигурно.

В този момент пристигна Пиер.

Беше разстроен, обясняваше, че не могъл да се обади по-рано, защото линията била прекъсната и размахваше пликче с топли кроасани под носа на момичетата.

Те се смееха. Марион се мъчеше да го хване за ръката, а Люси му предлагаше праисторическо кафе.

— Праисторическо кафе? Ама с удоволствие, госпожо Кроманьонке!

Очите ми се насълзиха.

Той сложи ръка на коляното ми.

— Клое… Добре ли си?

Искаше ми се да му кажа — „Не, изобщо не съм добре“, но бях толкова доволна да го видя отново, че отговорих точно обратното.

— В хлебарницата има ток, значи повредата не е в района. Ще отида да огледам там по-подробно… Ей, вижте, момичета, времето е чудесно! Облечете се, ще отидем за гъби. Както валя вчера, ще има много!

В „момичета“ влизам и аз… Изкачихме стълбите, кикотейки се.

Колко е хубаво да си на осем години.

 

 

Ходихме до Дяволската мелница — зловеща сграда, която радва малките деца вече много поколения.

Пиер обясни на момичетата от какво са дупките в стената:

— Това е от удар с рог… а това са следи от копитата…

— Защо животното е ритало по стената?

— А… Това е дълга история… Защото е било много нервно този ден…

— Защо е било много нервно този ден?

— Защото неговата пленничка била избягала.

— Коя е била неговата пленничка?

— Дъщерята на хлебарката.

— Дъщерята на госпожа Пеко?

— Ама не, не нейната дъщеря!! По-скоро нейната прапрабаба.

— А?

Показах на момичетата как се приготвя обяд за куклите с чашчици от жълъди. Намерихме празно гнездо на птици, камъчета, шишарки. Набрахме иглики и начупихме лешникови клонки. Люси събра мъх за куклите си, а Марион не слезе от раменете на дядо си.

Донесохме две гъби. И двете подозрителни!

Докато вървяхме обратно се чуваше песента на коса и озадачения глас на малко момиченце, което питаше:

— Ама защо този дявол е взел в плен бабата на госпожа Пеко?

— Не можеш ли да отгатнеш?

— Не.

— Ами защото е бил много лаком!

Тя удряше с пръчка по папратите, за да прогони дявола.

А аз къде трябваше да удрям с пръчка?