Анна Гавалда
Обичах я (10)

10

— Май ще направим по-добре, ако отидем да си легнем, не мислиш ли?

— Да.

— Спи ли ти се?

Отчаях се.

— Как искате да спя след всичко това, което разровихме? Имам усещането, че разбърквам огромен котел…

— Аз размотавам кълбото си, ти разбъркваш твоя котел. Забавни са образите, които използваме…

— Вие — опитният и аз — мамчето.

— Мамчето? Ама че глупости. Моята принцеса е някакво си мамче… Хайде, стига! Какви глупости наприказва тази вечер.

— Трудно ви е, а?

— Много.

— Защо?

— Не знам. Може би защото казвам каквото мисля. Това не се среща толкова често… Вече не ме е страх, че не съм обичан.

— Ами аз?

— О, ти, ти ме обичаш, не се притеснявам за това!

— Пиер?

— Да.

— Какво стана с Матилд?

Той ме погледна. Отвори уста и я затвори. Кръстоса крака и ги разплете. Стана. Подкладе огъня и разрови жаравата. Наведе глава и каза тихо:

— Нищо. Нищо не стана. Или толкова малко. Толкова малко дни, толкова малко часове… На практика почти нищо.

— Не ви ли се приказва за това?

— Не знам.

— Повече никога ли не я видяхте?

— Не. Веднъж. Преди няколко години. В градините на „Пале Роял“…

— И какво?

— И нищо.

— Как се срещнахте?

— Знаеш ли… Ако започна, не знам кога ще спра…

— Казах ви, не ми се спи.

Той започна да разглежда внимателно рисунката на Пол. Думите се съпротивляваха.

— Кога беше това?

— Беше… Видях я за първи път на 8 юни 1978 година към 11 часа сутринта местно хонконгско време. Бяхме на двайсет и деветия етаж на кулата „Хайат“ в офиса на господин Синг, който имаше нужда от мен, за да копае някъде в Тайван. Това те кара да се усмихваш?

— Да, точно така. Работили сте заедно?

— Тя ми беше преводачка.

— От китайски?

— Не, от английски.

— Ама вие нали говорите английски?

— Не толкова добре. Не толкова добре, за да разисквам такива сделки, където всичко е така фино. На това ниво вече не става дума за език, а за фокуси. Някой намек ти убягва и бързо губиш контрол. Освен това не познавах точните термини, за да превеждам техническия жаргон, от който имахме нужда този ден и, като капак на всичко, така и не можах да свикна с акцента на китайците. Имам чувството, че чувам „тинг тинг“ в края на всяка дума. Говоря за думите, които те не предъвкват явно.

— И какво?

— Ами бях смутен. Очаквах да работя с един възрастен англичанин, мастит преводач, с когото Франсоаз беше се превземала по телефона. „Ще видите, истински джентълмен…“.

А то какво излезе! Отивам там, напрегнат, нощта изместена заради часовата разлика, аз разтревожен, притеснен, треперещ като лист, и никакъв англичанин на хоризонта. Това беше огромна сделка, която можеше да издържа фирмата повече от две години. Не знам дали можеш да си дадеш сметка…

— Вие какво всъщност продавате?

— Варели.

— Варели?

— Да, но почакай… Не обикновени варели, а…

— Не, не, пет пари не давам! Продължавайте!

— Значи, както казвах, бях крайно изнервен. Работех по този проект от месеци, бях инвестирал в него огромни капитали. Бях отрупал фирмата с дългове и бях вложил също моите собствени малки спестявания. Можех да отсроча затварянето на един завод край Нанси. Осемнайсет човека. Братята на Сюзан ме дебнеха и ми беше ясно, че ме чакат зад ъгъла, че няма да ми простят, тези нехранимайковци… Освен всичко друго имах много силно разстройство. Извинявай, че съм толкова прозаичен, обаче аз… Накратко, влязох в този офис както излизат на арената и като разбрах, че оставях живота си в ръцете на… на… това създание, за малко да припадна.

— Ама защо?

— Разбираш ли, светът на петрола е много мъжки свят. Сега, нещата малко са се променили, обаче по онова време, не се срещаха много жени…

— А пък вие също…

— Аз какво?

— Вие си падате малко мачо…

Не отрече.

— Почакай, ама постави се на мястото ми за една секунда! Очаквах да стисна ръката на стар флегматичен англичанин с мустаци и измачкан костюм, свикнал с колониалните обичаи и навици, а ето ме да поздравявам млада дамичка, поглеждайки скришом към деколтето й… О, не, уверявам те, това ми дойде в повече. Нямах нужда от това… Подът се изплъзваше изпод краката ми. Тя ми обясни, че нейният Господин Мару бил болен, че я изпратили набързо предната вечер, и ми стисна ръката много силно, за да ме окуражи. Всъщност така ми каза после, че ме разтърсила като слива, защото съм й се сторил малко бледичък.

— Той наистина ли се казваше Господин Мару?

— Не. Говоря каквото ми падне.

— И после?

— После й прошепнах на ухото: „Ама вие в течение ли сте… Искам да кажа с детайлите на проблема… Той е доста особен… Не знам дали са ви предупредили…“ И тогава тя ми отговори с прекрасна усмивка. Такава прекрасна усмивка, която искаше да каже приблизително: Тихо… Не ме обърквай, човече.

Бях сразен.

Наведох се над този нежен врат. Миришеше хубаво. Миришеше чудно хубаво… Всичко се смеси в главата ми. Това беше катастрофа. Тя беше седнала срещу мен, отдясно на някакъв много весел китаец, който ме работеше здраво, ако мога така да кажа. Тя беше подпряла брадичка върху свитите си пръсти и ме гледаше доверчиво, за да ме окуражи. Имаше нещо жестоко в тези малки усмивчици, бях в абсолютен цайтнот, но си давах сметка за това. Вече не можех да дишам. Кръстосах ръце на корема, за да не се разпадна и се помолих на Господ. Бях в ръцете му. Щях да изживея най-хубавите часове в живота си.

— Колко хубаво разказвате…

— Ти ми се подиграваш.

— Не, не няма такова нещо.

— Да. Ти ми се подиграваш. Спирам.

— Не, моля ви! Само това не. И после?

— Ти прекъсна устрема ми.

— Няма да кажа нищо повече.

— …

— И после?

— После какво?

— После какво стана с Китайската шапчица?

— Усмихвате се. Защо се усмихвате? Разкажете ми.

— Усмихвам се, защото беше невероятно… Защото тя беше невероятна… Защото положението беше напълно невероятно…

— Спрете да се усмихвате съвсем сам! Разкажете ми! Разкажете ми, Пиер!

— Е, добре… Като начало, тя извади от чантата си едно пластмасово калъфче тип крокодилска кожа. Направи го много съсредоточено. После сложи на носа си едни ужасни старовремски очила. Нали ги знаеш тези строги очила с бели метални рамки. Очила като на пенсионирана учителка. И от този момент лицето й се затвори. Вече не ме гледаше както преди. Отговаряше на погледа ми и изчакваше да си кажа урока.

Аз говорех, тя превеждаше. Бях очарован, защото тя започваше изреченията си, преди да бях завършил своите. Не знам как успяваше да смогне. Слушаше и повтаряше почти всичко едновременно. Това беше симултанен превод. Беше очарователно… Наистина… В началото говорех бавно, а после все по-бързо. Мисля, че вече се опитвах малко да я поизмъча. Тя не мигна. Напротив, забавляваше се да завършва моите изречения преди мен. Вече ме караше да усещам колко съм предвидим…

И после стана, за да преведе начертаното на една таблица. Възползвах се, за да огледам краката й. У нея имаше нещо малко овехтяло, демодирано, напълно анахронично. Носеше шотландска поличка до коленете с добре подбрани по цвят пуловер и сако, още… Защо пак се смееш?

— Защото използвате такива изрази за дрехите. Това ме разсмива.

— Е, стига вече! Не виждам нищо смешно! Как другояче искаш да го кажа?

— Нищо, нищо…

— Ти не си в ред…

— Млъквам, млъквам.

— Дори сутиенът й беше демоде… Гърдите й бяха закръглени като на момичетата от моята младост. Красиви гърди, не много едри, леко раздалечени, заострени… Момичешки, това е. После ме привлече коремът й. Този малък закръглен корем, объл, объл като корема на птичка. Този прекрасен малък корем, който разваляше формата на каретата по нейната пола и който усещах… вече под ръката си… Мъчех се да видя стъпалата й, когато забелязах нейното смущение. Беше млъкнала. Беше порозовяла цялата. Челото, бузите, вратът й бяха розови. Розови като на малко раче. Гледаше ме смутено.

„Какво става? — попитах.

— Вие… Не разбрахте ли това, което каза той?

— Нн… Не. Какво каза?

— Не разбрахте или не чухте?

— Аз… Не знам… Не слушах, мисля…“

Тя гледаше надолу. Беше развълнувана. Представих си най-лошото, катастрофата, гафа, голямата издънка… и се опитах да се измъкна докато тя си оправяше кока.

„Какво става? Проблем ли има?“

Китаецът се смееше, говореше й нещо, което все още не схващах. Бях съвършено изгубен. Нищо не разбирах. Изглеждах като глупак, да!

„Ама какво казва той? Кажете ми какво каза!!“

Тя заговори несвързано.

„Всичко отива по дяволите, така ли?“

— Не, не, не мисля…

— Тогава какво?

— Господин Синг се пита дали е добра идея да преговаря днес с вас по толкова голяма сделка…

— „Но защо? Какъв е проблемът?“

Обърнах се към него, за да го успокоя. Закимах глупаво с глава и опитах да си сложа усмивка на всепобеждаващ френски мениджър. Сигурно съм бил смешен… А онзи дебел чичко, който продължаваше да се смее… Беше толкова доволен от себе си, че очите му не се виждаха.

„Някаква глупост ли каза?“

— Не.

— Вие ли казахте някаква глупост?

— Аз? Не, разбира се! Задоволявам се да повтарям вашите заплетени приказки!

— „Какво тогава?!“

Усещах големи капки пот да се стичат под мишниците ми.

Тя се смееше и си вееше. Изглеждаше малко нервна.

„Господин Синг казва, че не сте концентриран“.

— О, не, концентриран съм. Много съм концентриран. I am very concentrated!

— No, no — отговори той, клатейки глава.

— „Господин Синг казва, че не сте концентриран, защото сте на път да се влюбите и господин Синг не иска да говори за бизнес с французин, който се влюбва. Казва, че това е твърде опасно.“

Сега аз се изчервих.

„Не, не… No, no! Всичко е наред. I am fine, I mean I am calm… I… I…“

И на нея:

„Кажете му, че това не е вярно. Че всичко е наред. Че съм добре. Кажете му, че… I am okay. Yes, yes. I’m okay.“

Започнах да ръкомахам.

Тя си беше възвърнала леката усмивка от началото.

„Не е ли вярно?“

В какви лайна бях затънал?

„Не, всъщност да, всъщност не, всъщност не в това е проблемът… Искам да кажа, че това не е проблем… Аз… There is NO problem, I am fine!“

Мисля, че всички ми се присмиваха. Големият Синг, неговите колеги и госпожицата.

Тя не се помъчи да ме подкрепи:

„Вярно ли е или не е?“

Каква проклетница. Сега ли е наистина моментът?

„Не е вярно!“ — излъгах.

— „А, хубаво! Изплашихте ме…“

Каква проклетница, си помислих отново.

Току-що ме беше нокаутирала прав.

— И после?

— После работата продължи. Много професионално. Като че нищо не беше се случило. Бях мокър. Имах чувството, че крайниците ми станаха от желязо и мирясах. Вече не я гледах. Вече не желаех да я гледам. Вече не желаех да я има. Вече не можех да се обърна към нея. Исках да изчезне в миша дупка и аз да изчезна заедно с нея. И колкото повече не исках да я зная, толкова повече се влюбвах в нея. Беше точно както ти казвах преди малко, като болест. Знаеш как става… Кихаш. Един път. Два пъти. Побиват те тръпки и готово. Вече е много късно. Злото е сторено. Това беше същото: бях пленен, бях изгубен. Нямаше на какво да се надявам и когато тя ми повтаряше думите на стария Синг, се забивах надолу с глава в папките си. Трябва много да се е забавлявала. Това мъчение трая почти три часа… Какво ти е? Студено ли ти?

— Малко, но съм добре, добре съм… Продължавайте. Какво стана после?

Той се наведе, за да ми помогне да придърпам завивката нагоре.

— После, нищо. После… Току-що ти казах, че бях изживял най-хубавото… После аз… Това беше… После стана по-тъжно.

— Но не веднага?

— Не. Не веднага. Имаше малка добавка… Обаче всички мигове, които споделяхме след това работно заседание, като че ли ги бях откраднал…

— Откраднал от кого?

— От кого? От какво? Само ако знаех…

После подредих листата и затворих писалката си. Станах, стиснах ръка на своите палачи и напуснах тази стая. И в асансьора, когато вратите се затвориха, наистина имах усещането, че падам в дупка. Бях изтощен, изпразнен, на края на силите си и готов да се разплача. Нервите, мисля… Чувствах се толкова жалък, толкова самотен… Толкова самотен най-вече. Върнах се в хотелската си стая, поръчах си уиски и си напълних ваната. Не знаех дори как се казва. Нищо не знаех за нея. Изброявах нещата, които знаех: забележително добре говореше английски. Беше умна… Много умна… Твърде умна? Нейните познания за техниката, науката и черната металургия ме изумяваха. Беше кестенява. Беше много красива. Беше към… Колко ли… метър и 66 може би… Беше ми се подиграла. Не носеше халка и те караше да си представяш най-нежния от всички кореми. Тя… Какво друго? Колкото повече изстиваше водата, толкова повече губех надежда.

Вечерта отидох да вечерям с онези типове от „Комекс“. Нищо не хапнах. Съгласявах се. Отговарях с да или не, без да знам за какво става дума. В мислите ми беше тя.

В мислите ми беше тя, разбираш ли?

Беше коленичил пред камината и бавно я разпалваше с духалото.

— Когато се върнах в хотела, момичето от рецепцията ми подаде заедно с ключа бележка. Дребен почерк ме питаше пак:

„Не беше ли вярно?“

Тя седеше на бара и ме гледаше усмихнато.

Приближих се, като лекичко барабанях с пръсти по гърдите си.

Потупвах клетото си разстроено сърце, за да започне пак да бие.

Бях толкова щастлив. Не я бях загубил. Не още.

Толкова щастлив, но и изненадан, защото тя беше сменила дрехите си. Сега носеше стари джинси и безформена тениска.

„Вие сте се преоблякла?“

— Ами… Да.

— Но защо?

— Когато ме видяхте одеве, бях дегизирана. Обличам се така, когато работя с китайците от старата школа. Забелязах, че този старомоден стил им харесва, че това ги успокоява… Не знам… Като че ли изпитват повече доверие… Дегизирам се като стара мома и ставам безобидна.

— Но вие не изглеждахте като стара мома, уверявам ви! Вие… Изглеждахте много добре… Вие… Аз… Всъщност мисля, че е жалко…

— Че съм се преоблякла?

— Да.

— И вие ли ме предпочитате по-безобидна?

Тя се усмихваше. Аз се топях.

— Изобщо не вярвам, че може да сте по-безопасна в зелената си поличка. Не вярвам изобщо, изобщо.

Поръчахме си китайска бира. Тя се казваше Матилд, беше на 30 години и нямаше никакви заслуги за това, че ме беше смаяла: нейният баща и двамата й братя работеха за компанията „Шел“. Тя знаеше наизуст целия този жаргон. Беше живяла във всички страни с петролни залежи по света, посещавала петдесет училища и научила хиляди обидни думи на всички езици. Не можеше да каже къде точно живее. Не притежаваше нищо. Само спомени. Само приятели. Обичаше работата си. Да превежда мисли и да жонглира с думи. В този момент беше в Хонконг, защото беше достатъчно само да протегне ръка, за да си намери работа. Обичаше този град, където небостъргачите израстват за една нощ и където човек може да вечеря в някой съмнителен локал като извърви петдесет метра повече. Обичаше енергичността на този град. Беше прекарала няколко години във Франция като дете и се връщаше там от време на време, за да се види с братовчедите си. Един ден ще си купи къща там. Няма значение какво, няма значение къде. Само да има крави и камина. Като казваше това, се смееше — беше я страх от крави! Крадеше от цигарите ми и отговаряше на всичките ми въпроси, като първо поглеждаше нагоре. И тя ми задаваше по някой и друг въпрос, но аз ги пренебрегвах, исках да слушам нея, исках да чувам звука на нейния глас, лекия й акцент, нейния несигурен или демодиран начин на изразяване. Не изпусках нито една трохичка. Исках да попия и нея и лицето й. Вече обожавах нейния врат, ръце, формата на ноктите, леко изпъкналото чело, очарователното носле, луничките, сенките, сериозните очи… бях напълно вдетинен. Пак се усмихваш?

— Не мога да ви позная…

— Още ли ти е студено?

— Не, добре съм.

— Тя ме омагьосваше… Искаше ми се светът да спре да се върти. Тази нощ никога да не свършва. Не исках вече да се разделям с нея. Никога вече. Исках да остана отпуснат в този фотьойл и да я слушам до края на дните си как ми разказва за живота си. Исках невъзможното. Без да го съзнавам, тържествено поставях там основите на онова, което щеше да представлява нашата история… спряло време, нереално, което не може да се задържи, да се огради. Не можеш и да му се насладиш. След това тя стана. Беше на работа рано сутринта. Пак за „Синг и Ко“. Тя много харесваше тази стара лисица, но трябваше да поспи, защото той е ужасен! Станах заедно с нея. Сърцето ми пак започна да прескача. Страх ме беше да не я изгубя. Измърморих нещо докато тя си обличаше сакото.

„Моля?

— Страх да не я изгубя.

— Какво казвате?

— Казвам, че ме е страх да не ви изгубя.“

Тя се усмихна. Не каза нищо. Усмихваше се и се поклащаше леко напред-назад като се държеше за яката на сакото си. Целунах я. Устата й беше затворена. Целунах усмивката й. Тя поклати глава и ме отблъсна внимателно.

Можех да падна по гръб.