Мади Джеймс
Любов в рая (7)

6.

— Защо съм толкова ядосан ли? Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това?!

Андрю остана загледан в гърба й, докато тя напускаше стаята.

— Защо всъщност съм бил ядосан? Я стига!

Причините бяха цял куп. Само фактът, че е хванат като в капан в тази бъркотия, би ядосал всеки. Отгоре на това, по една или друга причина, Дъг и Брет бяха тук, а на него още не му беше ясно защо. Дали пък не беше прав, когато си помисли, че те наистина биха се опитали да го изнудят да напусне работа. Не искаше да мисли за това сега, то го ядосваше още повече.

Работата му беше изключително важна за него. Тя не само го осигуряваше финансово. Той се отъждествяваше с кариерата си. Беше работохолик, затова му бе толкова нужна, за него той самият и работата му бяха едно цяло. Имаше нужда от този дух на надпревара и другарство. Отчаяно се нуждаеше от сигурността, която му даваше съзнанието, че е първокласен бизнесмен. И най-накрая имаше нужда от тази работа, за да се чувства удовлетворен, да има усещането, че е завършена личност.

— Е, Пауъл, нямаш ли чувството, че нещо в тази картинка не е наред? — Андрю се сепна и се огледа в стаята. Гласът, който произнесе тези думи, като че не беше неговият, а на Таша. Беше готов да се закълне, че е тя, и се вгледа във вратата, за да се убеди, че не бе там. По дяволите, тя вече обсебваше и мислите му…

Той разтърси глава, за да се освободи от гласа й и да промени посоката на мислите си. В момента му предстояха много по-важни неща. Нямаше да позволи на досадните й натяквания да го ядосат точно сега. Трябваше да разбере защо Дъг и Брет бяха тук.

В службата му те бяха постоянна заплаха за него. Това му бе ясно от доста време. Така и не успяха да постигнат успехите, които неговият екип имаше в продажбите, и вероятно бяха готови на всичко, за да го изместят от компанията, или най-малко да го бутнат надолу по стълбичката на йерархията.

Андрю седна на леглото и изпусна въздишка на раздразнение. Удари с юмрук по една от възглавниците. Мисълта, че онези двамата си точат зъбите за работата му, направо го вбесяваше. Ако Дъг и Брет бяха започнали някаква мръсна игра, то той трябваше да изкара тежката артилерия. Не би си позволил да направи нещо, което да опетни работата, но и в никакъв случай не би им я поднесъл на тепсия.

И все пак за този гняв ли говореше Таша? Не бе съвсем убеден. Тя не знаеше почти нищо нито за работата му, нито за Дъг и Брет. Ако бе научил нещо за Таша Смит през изминалия ден, то бе, че тя беше напълно откровена и не се свенеше да говори за всичко, което й дойдеше наум. Не би могла да крие от него нещо толкова важно.

Трябваше да й се извини!

В такъв случай обаче какво би могло толкова да го ядоса? За какво говореше тя?

Отговорът на този въпрос му дойде изневиделица, като прозрение. Не му се искаше да признае, но вече знаеше какво имаше предвид тя? Той я ревнуваше. Дъг бе й се усмихнал многозначително и тя бе отговорила на усмивката му. Андрю бе побързал да си направи изводи от това и без дори да разбере как, бе допуснал ревността, това зеленооко чудовище, да контролира чувствата му.

Дявол да го вземе! Ревнуваше я! Сега трябваше да й се извини за две провинения, не за едно, и колкото по-скоро, толкова по-добре.

 

 

На вратата се почука. Таша придърпа завивките до носа си.

— Махай се! Не искам никакви… — промърмори тя.

Човекът отвън като че ли се поколеба, но след малко отново почука. Може би ако не му обръщаше внимание, щеше да си тръгне. Не беше в настроение за поредната препирня с Андрю. Чукането на вратата се усили.

— Махай се!

Тя захлупи възглавницата върху главата си, но с това успя само да приглуши настоятелното тропане. Накрая отметна завивките, скочи от леглото и бързо пресече стаята, прокарвайки ръка през разрешените си коси.

— Ти наистина си упорит малък идиот, Андрю Пауъл! — промърмори тя и обви с длан дръжката на вратата. — И дано първото, което кажеш, като си отвориш устата, да е извинение.

Пред прага обаче не беше Андрю, а другите двама мъже от Сиатъл.

— Извинение ли? — каза този, когото Андрю бе нарекъл Дъг, и пристъпи напред с усмивка. — Май че не си спомням да ви дължа извинение. Да не съм пропуснал нещо?

Таша отпусна ръка, за момент бе напълно слисана. Къде беше Андрю? Как щеше да се справи с тези идиоти?

— Какво искате? — направо попита тя, като кръстоса ръце пред гърдите си и се облегна на касата на вратата. Не беше в настроение за тези двамата.

Дъг пристъпи към нея.

— Чудехме се дали бихте желала да поплуваме, или да поиграем волейбол. В случай че нямате планове за тази вечер, ние ще ходим на дискотека. Ще се присъедините ли към нас? Пристигнахме рано тази сутрин, а разбрах, че вие вече сте прекарала един ден тук. Бихте ли ни развела наоколо, за да ни покажете комплекса?

— За това си има служители — изръмжа тя още преди той да е свършил. — Съжалявам, нямам такова желание.

Тя посегна да затвори вратата, но другият мъж протегна ръка и хвана дръжката. Таша го погледна. Що за нахалство беше това!

— Моля да ме извините, но в момента съм заета — изсъска тя и бутна вратата, за да я затвори.

Мъжът я спря, все така усмихнат.

— Бихте ли се отдръпнали! — Очите й гневно искряха.

Тя го погледна в очите и задържа погледа му. Той пусна вратата и отстъпи няколко крачки назад.

— Извинявайте. Къде останаха добрите ни обноски! — подхвърли иронично Дъг. Тя вече знаеше защо Андрю не ги харесваше. — Ние не се представихме подобаващо. Името ми е Дъг Джонсън, а това е Брет Саутуотър. Ние всъщност сме приятели на Андрю. Работим в една и съща фирма, нали разбирате. А вие…

— Както вече ви казах, не се интересувам. Вижте, ако сте приятели на Андрю, нека той ви разведе наоколо. Той сигурно е тук някъде. Не смее да се отдалечи и на две крачки от стаята си.

Таша не можа да се въздържи от намека, но съжали в момента, в който го изрече. Вдигна очи и видя Андрю да върви към тях. По дяволите, изразът на лицето му никак не й хареса.

— Всъщност ето го и него — студено добави тя. — Е, може и да се видим, докато сме тук.

При тези думи тя тръшна вратата и бързо превъртя резето. Облегна се назад и неочаквано осъзна, че диша тежко. Тези двамата никак не й се нравеха. Щеше да остави Андрю да се разправя с тях. Не беше неин проблем.

На вратата отново се почука. Двамата едва ли бяха толкова безочливи, че да повторят представлението си, но и така да беше, тя нямаше намерение да се разправя с тях цял ден.

Таша се надигна от леглото, пресече стаята и погледна през шпионката. Този път беше Андрю. Изражението на лицето му не бе никак благо и приветливо. Всъщност изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне.

Тя бързо отвори вратата. Той тъкмо бе вдигнал свитата си в юмрук ръка, за да почука отново.

— Знаеш ли, ако не свалиш тази гримаса от лицето си, то ще замръзне така — каза тя.

Андрю й хвърли гневен поглед и влезе в стаята. Тя бавно затвори вратата, обърна се и облегна гръб на хладното дърво. Не бяха се виждали повече от час, но това, очевидно, не бе разсеяло гнева му.

— Е, Андрю, какво си намислил? — каза тя и закова поглед в него.

Той спря да крачи из стаята и също я погледна.

— Спести ми излишните думи, Таша. Да минем направо на въпроса.

— Добре. Какво те притеснява?

— Това, което ме притеснява, сте ти и онези двамата. Какво търсеха те тук, по дяволите!

Таша внимателно го изучаваше, прехапала устни. Нервите му бяха опънати до скъсване. Дали това се дължеше на пристигането на двамата мъже?

— Казах ти вече, нямам нищо общо с тях. Ако не ми вярваш, проблемът е в теб — рязко рече тя и пристъпи към средата на стаята.

— Да бе, така ще да е! Само преди минути бяха пред вратата ти и душеха като хрътки на лов за лисици. Щом не сте в комбина, как тогава те откриха толкова лесно?

Той направи крачка към нея и после отново отстъпи назад. Тя реши да пренебрегне последните му думи.

— Андрю, трябва да си починеш. Седни! Ще ти запаря чай.

Тя тръгна към банята, където имаше малка кафеварка, която бе пригодила за приготвяне на своите билкови чайове. Когато мина покрай него, той посегна и хвана ръката й.

— Нямам нужда от чай, Таша. Искам да ми кажеш какво става.

— Не зная, Андрю! Какво в действителност става? — тихо промълви тя, като се обърна и лицето й се оказа на сантиметри от неговото.

От тъмните искрици в ясносините му очи кръвта забуча в ушите й. От допира му плътта й пламна. Той нежно пусна ръката й и се отдалечи. Таша се обърна и го проследи с поглед. Той седна на леглото, опря лакти на коленете си, отпусна глава в дланите си и притихна. Таша тихо се зае да свари силен валерианов чай. И двамата имаха нужда от него.

Когато тя се върна в стаята, той вдигна глава. Таша му подаде голяма димяща чаша чай и седна до него на леглото. Няколко минути мълчаливо отпиваха от чая. Когато Андрю пресуши чашата си, тя я взе от ръцете му и заедно със своята я постави върху масичката до леглото.

— Ето, така е по-добре, нали?

Тя се обърна към него. Беше прегънала единия си крак под себе си. Хвана ръцете му. Той се извърна към нея и направи опит да кимне. Таша не бе виждала по-разтревожен човек.

— Така. Не е от полза нито за теб, нито за мен да се надвикваме и да се ядосваме. — Тя вдигна ръка и приглади назад кичур коса, паднал на челото му. — Очевидно е, че мислите ти са заети с нещо, което много те разстройва. Не можем ли да поговорим за това спокойно, като възрастни хора?

Андрю въздъхна и погледна настрани, но тя почувства как ръцете му хванаха нейните и ги притиснаха.

— Аз съм идиот, Таша! Трябва да ти се извиня за начина, по който се държах. Ще ми простиш ли? — отрони той и я погледна.

Таша кимна.

— Разбира се. Но трябва да разбереш какво предизвиква гнева ти. Ще споделиш ли с мен?

Андрю сподавено се засмя и на нея й олекна. Това бе първият знак, че започваше да се отърсва от напрежението.

— Да не би да си и психоаналитик? — попита той.

Тя поклати глава и се усмихна.

— Не, но присъствах на няколко лекции, когато се подготвях за дипломирането си. Едва ли ще си спомня всичко. Но да не променяме темата. Трябва да поговорим за това, което те тревожи.

— Сега?

— Моментът не е по-лош, от който и да е друг.

— Трябва да си отида у дома, Таша, да се прибера там, където се чувствам на мястото си, и да забравя за тази седмица. Тук се чувствам като риба на сухо.

Таша почувства как сърцето й тревожно се сви. Не искаше той да си тръгне.

— Андрю, това място е ново и необичайно за теб, за мен също, и ще ни трябва малко време, за да свикнем. Твоите колеги се опитаха да помрачат седмицата. Нека това не ти попречи да правиш това, което желаеш. Искам да кажа, наясно съм, че не си падаш по всички тези разсъждения за освобождаване на духа и всичко е позволено, но ние с теб започнахме толкова добре и… ох, по дяволите!

Андрю внимателно я погледна.

— Онези двамата са намислили нещо. Това ме влудява. Ти също ме влудяваш. — Той разтърси глава, сякаш се опитваше да се освободи от тези мисли.

Таша изчака, не знаеше какво да му каже.

— Добре — продължи той след кратка пауза. — Съгласен съм, че трябва да изясня това. Ако ти се слуша, готов съм да си кажа болката.

— Аз съм невероятно добър слушател!

Той кимна.

— Много е просто. Аз съм наистина добър търговски посредник и резултатите от работата ми винаги са го доказвали. Всъщност точно така спечелих това пътуване. Във фирмата предстои повишение и аз съм най-вероятният кандидат. Както и да е, Дъг и Брет биха дали мило и драго да ме изместят. Смятам, че нещата стоят така: очевидно са планирали това пътуване, като ми казаха, че е почивка на минерални бани, и са се надявали да ме хванат в компрометираща ситуация и да ме изнудят да напусна работа или да предизвикат уволнението ми. И двете биха им свършили еднакво добра работа.

— Но откъде знаеш това? Този план ми се струва доста нелеп. Да те пратят на другия край на света, за да…

— От тях очаквам всичко. Те искат работата ми. Убеден съм, че искат да напусна компанията.

Таша се замисли. Лицето на Андрю отново се сви от напрежение. Стресът го убиваше.

— Има ли нещо друго, което би искал да ми кажеш?

Той се вгледа в нея. Таша усети вътрешната му борба.

— Да, съжалявам, че те обвиних, че си твърде предразполагаща към Дъг. Предполагам… Бях малко…

— Да? — Таша леко се усмихна.

— Добре де, по дяволите! Ревнувах, какво толкова!

Признанието му я развълнува.

— Добре — повтори тихо тя и свенливо се усмихна.

От доста време никой не й бе казвал, че я ревнува; стана й приятно. След като вече го бе казал обаче, тя искаше да се върнат на по-належащия въпрос. Ако Андрю не се примиреше с обстоятелствата около работата си, Дъг и Брет, тази седмица щеше да се провали.

— Андрю, толкова ли е важна за теб работата ти?

Той я погледна така, сякаш не можеше да повярва на очите и ушите си.

— Да. — Тонът му беше безапелационен.

— Защо не напуснеш? Ще си намериш друга.

Очите му се разшириха от изненада.

— Какво?! Да напусна работа! Но защо, заложил съм твърде много на тази, за да напускам…

— Какво например?

Андрю поклати глава, като че ли се опитваше, да проумее думите й.

— Стажът и позициите ми в йерархията. Плановете ми за пенсия. Акциите от компанията, които купих. Допълнителните служебни облаги като жилище…

— Стресът!

Андрю я погледна.

— Никога не бих могъл да напусна работата си!

— Ако не го направиш, ще получиш сърдечен удар, преди да си стигнал петдесетте.

Той се изправи и поклати глава.

— Не, няма! Поддържам се в добра форма. Аз тренирам. — Той направи няколко крачки и се отдалечи.

— Стресът ще те убие. Това, че си в добра форма, не значи нищо. Погледни се! Обзалагам се, че в момента кръвното ти налягане е скочило до небето. Неспокоен си, лицето ти е напрегнато, крачиш нервно…

Андрю спря на място и се обърна към нея. Таша стана от леглото, приближи се до него и постави длани на раменете му.

— Раменете ти са на възли — констатира.

Тя ги стисна и видя как очите му се затвориха, а лицето му се изкриви в лека гримаса при натиска.

— Не можеш да живееш така, Андрю — прошепна тя. — Никой не би могъл.

Тя започна да го масажира. Направи кръгове по гърба му, а след това се залови с врата и раменете. Поведе го към леглото.

— Седни! Най-малкото, което можеш да направиш, е да ми позволиш да те разтрия. Само след минути ще се чувстваш много по-добре.

Таша коленичи на леглото до него, пръстите й ритмично го масажираха. В началото Андрю седеше стегнат и изправен, но няколко минути след нейното нежно покушение над гърба му, раменете му се отпуснаха и той се облегна на нея. Не можеше да си спомни от кога не се бе чувствал толкова добре. Топлите връхчета на пръстите й се плъзгаха по ризата му и се впиваха в мускулите му. Той затвори очи и се унесе. Разкопча ризата и я свали от раменете си.

— Имаш ли нещо против? — тихо я попита. — Пръстите ти са толкова приятни и аз…

— Не — бързо отговори тя, в гласа й се долавяше дрезгавина. — Нямам нищо против. Ако така ти действа по-добре… — добави тя с леко колебание.

Андрю замълча и я остави да продължи. След известно време единственото, което усещаше, бяха меките възглавнички на пръстите й, които отпускаха мускулите му, почувства, че се унася и главата му натежава. Долавяше равното й дишане зад себе си и чувстваше топлината на дъха й върху кожата си. Дълбоко в него нещо се отприщи и го завладя. Преди да осъзнае какво бе то, той се поддаде на импулса и се обърна към Таша. Очите й бяха замъглени, широко отворени и пълни с въпроси. Устните й бяха сочни, аленочервени и влажни. Тя дишаше бързо и насечено и той почувства влажния й топъл дъх върху гърдите си. Отпуснала бе ръце в скута си, сякаш не знаеше какво да прави с тях.

Андрю задържа погледа й, протегна ръка и докосна лицето й. Сякаш привлечена от него като от магнит, Таша се наведе напред и отпусна лице в дланта му. Андрю докосна устните й със своите. Целувката бе нежна, лека и продължителна. Устните й бяха сочни и примамливи и Андрю трябваше да положи неимоверно усилие, за да се откъсне от тях, но той го направи. Тя не помръдна, той се вгледа в очите й и разбра, че тази единствена целувка бе развълнувала много и двамата, и това страшно го изплаши.

Той се отдръпна и стана. Започна да оправя ризата си и крадешком погледна Таша. За висока жена тя изведнъж му се стори малка и изгубена. Изражението на лицето й бе същото, както преди целувката, а очите й — пълни с въпроси, сякаш изведнъж бе научила нещо, което много бе я изненадало. Андрю я разбра, той самият бе много изненадан.