Мади Джеймс
Любов в рая (12)

11.

Андрю се изправи.

Наблюдаваше я как тича към езерото и се съблича и в него се надигна желание. Как бе успяла тази жена да си пробие път в живота и в сърцето му толкова бързо? А тя вече бе в сърцето и мислите му. С него бе свършено. Никога досега не бе изпитвал толкова силно физическо привличане както към нея.

Андрю внимателно свали очилата си и ги остави на одеялото. Направи крачка напред, после още една. Всяка следваща бе по-забързана, тялото му сякаш се движеше по своя собствена воля, караше го да ускори крачка, за да се приближи до нея. Пръстите му припряно се заеха с връзките на обувките, той машинално се събу и ги хвърли през рамо. Последваха ги тъмновиолетовите му чорапи. Когато се опита да се пребори с ципа на късите панталони, пръстите му бяха непохватни и трепереха от напиращата в него страст. Свали го с резки движения и бързо се измъкна от панталоните, като ги остави почти до границата, до която малките вълни обливаха плажа.

Не изпускаше Таша от погледа си; главата й ту се подаваше, ту се скриваше под водата, докато плуваше към пристана. От време на време Таша се гмуркаше и той виждаше малкото й заоблено дупе да се подава над водата. Само секунди по-късно Андрю вече бе във водата и се гмурна в хладните дълбини. Плува под вода, докато не почувства, че дробовете му аха да се пръснат. Приятните хладни води галеха голото му тяло, но не успяваха да угасят пламъка, който бушуваше в него. Беше благодарен, защото знаеше точно по какъв начин иска да уталожи този пламък.

С изтощени мускули и дробове той излезе на повърхността почти до Таша. Тя се обърна към него, очите й бяха широко отворени и питащи. Дългата й блестяща коса бе пригладена назад и се носеше във водата около раменете й. Устните й бяха разтворени и той се тласна към нея.

Когато се приближи, Андрю протегна ръка, за да докосне страната й, но тя ритна във водата, за да се отдалечи от него, а очите й бяха все така питащи. Изведнъж по лицето й се плъзна усмивка, дяволита, палава усмивка, от която желанието, което напираше в него, щеше да го изпепели. Желаеше я, и я желаеше тук и сега. Би се обзаложил на всичко, че тя също го желаеше.

Той отново се приближи към нея и й се усмихна в отговор, но се оказа окъпан в пръски вода, изплискана от краката й.

— Добре, значи така ще играем?

Тя изчезна под водата. Като че за цяла вечност около него нищо не помръдна. Той бавно са завъртя, оглеждаше се за нещо, каквото и да е, което би му подсказало къде бе тя… че е добре, че щеше да се върне при него.

— Таша — прошепна той, но само бризът чу думите му. Андрю отново се завъртя, трескаво търсейки с очи. — Таша?

Тогава я почувства. Леко и нежно дланите й докоснаха бедрата му, кръста, гърдите му. Сякаш на забавен кадър тя изви тяло като русалка и се тласна нагоре към повърхността, плъзгайки се по него, галейки го през цялото време. Андрю отметна глава назад и затвори очи, примрял от желанието, което разкъсваше тялото му. Той обви ръце около нея и плъзна длани по гладкия й гръб. Бавно сведе поглед към лицето й и потърси очите й, пълни с емоции и чувства, и обрамчени от искрящи от водата клепки. Обхвана с длани лицето й и го притегли към своето. Ръцете й се отпуснаха на раменете му. Гърдите й се притиснаха до него и той я привлече още по-близо, достатъчно близо, за да плъзне пръсти към кръста й, да я хване здраво и да долепи тялото й плътно до своето.

Краката й се докоснаха до бедрата му, докато тя ги движеше, за да се задържи над водата. Когато телата им се долепиха, тя инстинктивно впи длани в раменете му и уви крака около кръста му.

Андрю не би могъл да издържи на тази близост, без да освободи част от страстта, която напираше в него. Едната му ръка се вкопчи в косата й, а другата здраво хвана гърба й. Устните му се доближиха до нейните, уловиха ги жадно, настървено, болезнено, без да си поемат въздух. И двамата се впуснаха, сякаш това бе последният им миг, последната им възможност да се отдадат на страстта. Пръстите й се впиваха в раменете му. Езикът му проникна в устата й, извличайки сладката, необуздана страст, която бе търсил през целия си живот, но не бе открил до този момент.

Никога не бе се чувствал така. Изтощен от усилието да поддържа и двама им над водата и от страстта, която изцяло бе завладяла тялото му, той се предаде. Раменете, шиите, лицата им безшумно се плъзнаха надолу под повърхността на водата, но устните им останаха впити, ръцете им търсеха, докато останаха без дъх. Откъснаха се един от друг и се оттласнаха към повърхността. Таша излезе първа, Андрю я последва. Тя заплува към пристана, той машинално я последва, ръцете му пореха водата, нетърпеливи да я достигнат. В съзнанието му се въртеше една-единствена мисъл — че да не чувства тялото й със своето бе най-болезненото усещане, което някога е имал.

Таша се опита да се качи на пристана, но почувства слабост в ръцете и раменете си и се плъзна във водата. Опита отново, напрегна мускули и събра цялата си сила. Този път успя. Андрю бързо се приближаваше. Когато Таша стъпи на пристана, по голото й тяло пробягваха водни струйки. Тя откри равно място на дървения пристан, легна, внимателно избягвайки треските, отметна глава назад и се поизправи, като се облегна на лакти.

Андрю се качи на пристана с бързи движения, Таша обърна лице към него и се усмихна. Само с няколко бързи стъпки той се оказа до нея блестящ от капките вода и великолепен. Само един поглед към него й бе достатъчен, за да се убеди, че всичките й очаквания се потвърждаваха. Той бе изключителен пример за мъжественост, от който дъхът й спря, водата проблясваше като масло по широките му гърди, сините му очи проникваха в погледа й, който обхождаше тялото му, тесните му бедра и кръст и… да, той наистина беше мъжествен. Тя притаи дъх и очите й се разшириха в очакване на продължението на онова, което бяха започнали в езерото.

Андрю обхвана с поглед тялото й и тихо се отпусна на пристана до нея.

Бяха сами. Беше му приятно от мисълта, че няма да я дели с никого. Слава богу, че бе открила това място и го бе убедила да дойде с нея.

Таша обърна лице към него. Думите, които се плъзнаха от устните й, го изненадаха.

— Някога бил ли си влюбен, Андрю? Имам предвид истински.

Той не отговори веднага и думите й сякаш увиснаха във въздуха. Толкова силни ли бяха чувствата й? Нима те бяха по-силни от простото желание да притежава тялото му този следобед или няколко дни? Нима това бе любов? Просто тема за разговор, празни приказки, каза си той. Когато ставаше дума за Таша, очакваше всичко, но не и обичайното. Но все пак ако… ако тя говореше за любов? За тяхната любов, ако тя всъщност съществуваше?

Реши да е откровен с нея. Независимо от причините, които я бяха накарали да зададе този въпрос, той й дължеше истината.

— Да, някога бях влюбен.

Тя легна настрани с лице към него.

— Разкажи ми.

Андрю преглътна притеснено и я погледна с любопитство. Страстта, която ги бе обзела само преди минути, се бе уталожила, но той не се съмняваше, че само за секунди тя би могла да експлодира отново. Изведнъж му се стори, че беше много важно да говорят, да обсъдят миналото. Това дори би могло да е важно за бъдещето им.

— Някога бях сгоден, преди три години. И, да, бях влюбен в нея.

— Тя ли ти беше първата?

Андрю почувства как ъгълчетата на устните му се извиха в дяволита усмивка.

— Първата ми какво? — запита той закачливо.

Таша се наклони към него.

— Любовница — прошепна му с нисък, заговорнически и предизвикателен глас.

Той се наведе към нея, докато устните му почти се докоснаха до нейните. Очите й трепнаха, когато той се взря в тях.

— Може би… а може би не.

Таша бавно се отдръпна. Тя повдигна ръка, прекара пръсти през мократа си коса, безгрижно я отметна и я пусна върху дъските на мокрия пристан. След това отново го погледна.

— Но ти не се ожени. — Беше констатация не въпрос.

Андрю поклати глава и сведе поглед. Прокара показалец по дървото в малкото разстояние между тях и кокалчетата на пръстите му се докоснаха до корема й.

— Не — промълви тихо. — Тя умря две седмици преди сватбата.

Очите й потъмняха и погледът й се изпълни със съчувствие. Докосна ръката му.

— Съжалявам. Не трябваше да питам.

— Не — той поклати глава и отново сведе поглед. — Няма нищо, добре съм. В началото бе тежко, но съм добре.

Когато вдигна очи към лицето й, тя видя, че това бе истина. Беше добре.

— Разкажи ми за нея — привлекателните нотки в гласа й бяха изчезнали.

Андрю я погледна косо.

— Защо? — попита.

Тя сви рамо и по лицето й пробяга срамежлива усмивка.

— Бих искала да знам нещо за нея, освен ако това не те кара да се чувстваш неудобно.

— Не — прекъсна я той. — Не се чувствам неудобно.

— Добре.

Андрю се намести по-удобно. Ако можеше, би го направил възможно най-кратко. Бяха изминали три години, но болката не отминаваше, беше в него всяка минута.

— Даяна бе малка, нежна, руса, със сини очи.

— Също като теб. Имам предвид русата коса и сините очи — засмя се тя.

Андрю се усмихна и кимна.

— Да, предполагам. Беше учителка в начално училище. Израсна в Сиатъл. Всъщност познавам я от малък.

— Гимназиална любов? — вметна Таша.

Когато я погледна, той разбра, че тя вече знае отговора.

— Да, но учихме в различни университети, започнахме работа и тогава решихме да се оженим.

Таша изсумтя.

— Точно както всяко добро малко юпи трябва да постъпи. — Съжали за думите си. Веднага след като ги изрече. — Извинявай, не трябваше да го казвам така.

Андрю не бе сигурен как да разбира последната й забележка.

— Направихме това, което смятахме за правилно. Понякога ми се иска да бяхме избягали заедно още след гимназията. Така поне щяхме да сме заедно. Нямахме този шанс по-късно.

Таша се загледа през рамото му в далечината, където бели пухкави облаци се носеха на повеите на бриза. Съвършен ден, помисли си тя. Той е преживял такава трагедия. Може би се е случила в прекрасен ден като този. Нима този красив свят може да донесе трагедия като тази!

— Как умря тя?

— В ръцете на седемнадесетгодишен хлапак, който си мислеше, че може да кара със седемдесет километра в населено място и е забравил кръстовищата. Това уби и двамата. Аз бях опустошен. Семейството ми и нейното — също. Близките на хлапето… те бяха за съжаление. Беше единственото им дете. Някаква лудост…

— Андрю… — Таша отново докосна ръката му. — Съжалявам…

Той отправи поглед към синьото небе. В този момент чувствата му се лутаха между болката от спомена и реалността с желанието му да притежава Таша, чувства, които го объркваха, които не можеше да контролира. Съсредоточи се върху единственото нещо, което притежаваше засега — спомените си. По някаква причина чувстваше необходимост да продължи.

— Тя толкова приличаше на мен — прошепна едва чуто. — Беше идеална за мен. Бяхме планирали всичко — къщата, която щяхме да построим, колко деца щяхме да имаме, имената им, всичко. И всичко това ни бе отнето само за миг. — Той затвори очи, за да спре болката, която напираше в него.

— Планирали сте деца?

Той се обърна към нея и погледите им се срещнаха. Деца… как ли би изглеждала Таша с деца? Той се засмя вътрешно, единственият начин да излечи болката. Можеше да си представи децата й — дългокоси, тънички, загорели и здрави, как ядат моркови за закуска, учат се как да са в хармония с околната среда и да опазят озоновия слой, като през цялото това време подрънкват на китарите си и припяват Кум Ба А. А Таша ще бъде точно до тях и ще се радва на всяка минута. Щеше да бъде чудесна майка.

— Да. — Очите му все още бяха приковани в нейните. — Много мислехме за деца. Даяна, разбира се, винаги казваше, че ще си остане у дома само докато са малки, а след това ще се върне към учителството.

— Разбира се — прошепна Таша. — Това е важно.

— И че ще им чете и ще ги подготвя за училище.

— Естествено. — Таша отново отправи поглед някъде далече през рамото му. В този момент Андрю би дал стодоларова банкнота, за да разбере мислите й.

— Щеше да ги води на балет и на уроци по музика — продължи той.

— Да храни кучето, да пече курабийки и да боядисва дъсчената ограда — едва доловимо произнесе тя.

Андрю посегна, докосна брадичката й, като се опита да привлече погледа й, когато долови напрегнатите нотки в гласа й.

— Да — каза тя, когато го погледна в очите. Сякаш се опитваше да не потрепва от докосването му, опитваше се да не показва, че мисълта за предполагаемите му деца, неговите и на Даяна, я притеснява. Той обаче разбра. — Обзалагам се, че тя е била създадена за теб.

— Така беше. — Той леко кимна, пръстите му все още нежно галеха брадичката й.

— Не като мен.

— Даяна бе съвсем различна, не си приличате по нищо.

— Така ли? — Тя сведе поглед.

Но аз не искам да си като нея, искаше да й каже той, но не го направи. Не искам да си Даяна. Но думите някак си не излизаха. Не още.

— Не мога да си представя, че освежаваш дъсчената ограда.

Таша се напрегна.

— Не, вероятно не. Не се виждам заета с дъсчени огради в близко бъдеще.

Всъщност, каза си тя наум, някой ден може би ще искам тази дъсчена ограда повече, отколкото самата аз осъзнавам.

Никога не би му казала това. Стомахът й се сви от притеснение. Неочаквано й се стори много важно, наистина, непременно да му каже. Погледна го.

— Значи не мислиш, че съм от жените, които мечтаят за дъсчена ограда?

Андрю се усмихна накриво и на Таша й се стори, че той не е съвсем сигурен какво да отговори.

— Аз… аз съм сигурен.

Не й се слушаше повече за дъсчени огради и предишни любовници. Не искаше да продължава да мисли за това какво иска и не иска Андрю да знае за нея. Нещата се усложняваха. Не знаеше защо, но мисълта, че Андрю не вярва, че тя би могла да бъде част от неговия свят на дъсчени огради, я притесняваше. Той вероятно бе прав, нямаше полза да му противоречи.

Таша рязко се извърна, като се откъсна от допира му, и легна по гръб. Престори се на напълно безразлична към разговора им, легна и задиша дълбоко и равно, надявайки се да убеди Андрю, че е заспала. Щеше й се никога да не бе го питала за любовта му.

Андрю я наблюдаваше и веднага забеляза промяната в атмосферата около тях. Чертите на лицето й, в началото напрегнати, бавно се отпуснаха, докато тя равномерно дишаше. Изглежда бе победила демоните си и бе достигнала до някакви заключения. Щеше му се и той да можеше да го направи.

Притесняваше я мисълта, че Даяна е била като него. Той знаеше защо. Не можеше да си обясни защо не й каза, че я разбира. Тя бе уплашена от мисълта, че различията между тях — между него и Таша — ще ги разделят. Колкото повече мислеше за това, толкова по-добре си даваше сметка, че тези различия ще хвърлят сянка върху връзката им. С Даяна той знаеше съвсем точно как ще протече животът му. С Таша би бил късметлия, ако успее да предскаже какво следва поне следващите няколко минути. Бяха като масло и вода. Нищо нямаше да се получи и тя го знаеше. Той — също.

— А ти? — попита Андрю и видя как клепачите й трепнаха и се отвориха.

— Какво аз?

— Била ли си истински влюбена?

Тя затвори очи и прошепна:

— Не.

Около тях нищо не помръдваше, беше тихо, сякаш природата бе застинала този следобед. Андрю наблюдаваше лицето й. То се напрегна, а след момент се отпусна. Имаше нещо, което премълчаваше, затова той зачака.

— Има един мъж в Колорадо. Казва се Марк Тейлър. Преди малко повече от месец го оставих сам пред олтара. — При тези думи тя седна, обърна се към него и положи глава на свития си лакът. — Сигурна съм, че не ти се слуша за това.

— Бих искал да чуя всичко, което ти желаеш да ми кажеш.

Докато се взираше в лицето й, Андрю осъзна колко важно бе тя да сподели с него, да му разкаже. Тя сведе очи към пристана.

— Марк и аз израснахме заедно. Бяхме страхотни приятели, най-добри приятели, още от първи клас. Той винаги е бил до мен, когато съм имала нужда от помощ. Винаги бе до мен. Преди около година започна да ми говори, че ме обича и че иска да се оженим. В началото се опъвах, но после си казах: Защо не?

Тя погледна в очите на Андрю.

— Обичам Марк, но не с любовта, с която трябва да се обича един съпруг. Знаех това и все пак се съгласих да се омъжа за него. Исках да го направя щастлив. Мислех, че и аз ще съм щастлива. Накрая обаче разбрах, че правя и двама ни нещастни. И съм го правила почти през цялото време, което сме прекарали заедно. Той винаги ме е обичал, аз винаги съм разбивала сърцето му, а той винаги се е връщал при мен.

Таша помръдна и въздъхна дълбоко. Андрю видя как погледът й се зарея някъде в далечината и просто зачака.

— Той е толкова добър човек — продължи тя, — аз не заслужавам приятелството му.

— Не говори така.

Тя премести поглед и се взря в очите му.

— Аз съм доста пропаднал човек. Не си ли го разбрал още? Започвам да си мисля, че мястото ми е единствено в апартамента над магазина ми в малкото планинско градче, където всички ме разбират. Всички, освен Марк, разбира се. Точно в този момент той никак не ме разбира.

Андрю докосна рамото й.

— Защо си толкова сурова към себе си? Ти си добър човек, Таша — нежно я възпря той. — Никога не си била влюбена. И какво от това? Мисля, че си постъпила правилно, като не си се омъжила за Марк. И двамата щяхте да сте нещастни. Поучила си се от грешките си, станала си по-зряла.

— Така ли? Не съм сигурна, че помъдрях от случилото се между мен и Марк. Всъщност аз не съм говорила с него от деня, в който сринах плановете ни. Държах се като глезено малко момиченце. Около месец не подадох нос от магазина си, бях унила, всичко ми беше безразлично, затова майка ми ми подари това пътуване — за да ме накара да изляза от къщи и да спра да оплаквам бедите си. Мислех си, че ще мога да събера мислите си, за да се върна и да се срещна с Марк. Но сега — погледът й обходи лицето му, — сега съм по-объркана от всякога.

— За това дали го обичаш ли?

Таша бързо поклати глава.

— Не. Не е това. Винаги съм знаела, че не го обичам, така, както би трябвало, за да се омъжа за него. Зная, че ще трябва да говоря с него, когато се върна. Объркана съм от… от други неща. Чувства.

За момент и двамата се вгледаха един в друг. Той докосна страната й с върховете на пръстите си и прошепна.

— Зная. Аз се чувствам по същия начин.