Мади Джеймс
Любов в рая (2)

1.

— Трябва да заминеш оттук за известно време.

Таша погледна майка си и й хвърли иронична усмивка.

— Така ли? И кой предлагаш да управлява магазина, докато ме няма?

— Аз, кой друг — майка й се усмихна широко.

Таша се засмя:

— Ти? Не мога да те накарам да работиш и двадесет часа на седмица! И къде да отида?

— О, има къде…

Беше напълно в стила на майка й да е неясна, потайна през цялото време, като при това усмивката да не слиза от лицето й, помисли си Таша.

Точно месец беше изминал, откакто тя остави Марк пред олтара. Оттогава го избягваше, опитвайки се да събере мислите си, но това беше много трудно. Той се обаждаше в магазина почти всеки ден, просто за да разбере как е, но тя помоли майка си да отклонява обажданията му. Трудно й бе да говори не само с него, но и с когото и да е друг от града. Това, че живееше в Пайнбоу Спрингс, където всички се познаваха, и онова, с което се занимава, правеше ситуацията достатъчно трудна. Вероятно наистина имаше нужда да се махне оттук за известно време, но този малък магазин бе нейното препитание и…

— Какво каза, Мунташа.

Изненадана тя погледна майка си.

— Казах ли нещо?

— Мърмореше си.

— Така ли?

— Ммм, да.

Таша махна с ръка на майка си за довиждане, като едва я погледна. Дали да не си почине малко? Случилото се с Марк бе напрегнало нервите й. Нямаше пари да замине никъде точно сега. Може би през пролетта… Но би ли могла майка й да поеме магазина за седмица? Вайълет обикновено работеше почасово. Спомни си също, че една седмица в месеца майка й се занимаваше с хомеопатия.

Камбанката над вратата звънна и Таша вдигна очи. Майка й, разбира се, бе тръгнала. Трябваше да размисли над това по-късно.

Като прокара ръка през дългата си до кръста коса, Таша се приближи до клиента. Босите й стъпала леко тупаха по гладкия дъсчен под, докато оправяше широката, дълга до глезените ленена рокля, падаща на дипли около стройното й тяло. Втъкна немирен кичур зад дясното си ухо и приближи жената.

— Да ви помогна ли? — предложи Таша с усмивка.

— Домати — отговори жената, като опипа голям узрял домат и след това насочи изпитателния си поглед към Таша. — Искам да разбера нещо за вашите домати. Къде са отгледани?

Таша прочисти гърлото си. Клиентите й бяха придирчиви, винаги искаха да узнаят подробности за нейните плодове и зеленчуци. Е, тя не би могла да ги вини. В наши дни не всичко, на което човек попада, е отгледано естествено. Тя самата понякога се страхуваше да яде нещо, за което не знаеше къде и как е отгледано.

Интересът й в тази област и проучванията й върху билките, подправките и етеричните масла правеше този бизнес идеален за нея. Магазинът й „Натурално“, обслужваше хора, които искат само най-чистите плодове, зеленчуци и подправки, които могат да се купят. Освен това Таша се беше заела да изучи лечебното действие на билките и етеричните масла. В последно време бе проявила голям интерес към прилагането на терапия чрез благоухания. Можеше да разкаже много на своите клиенти; а повечето от тях я слушаха с интерес.

— Във фермата на Том Джонс, в съседния окръг. — Таша прикри уста с опакото на ръката си и се прозя. — Тези отляво са отгледани хидропонично в парник. Без пестициди! Тези отдясно са отгледани върху обикновена почва, обогатена с много тор и подходящо подхранена, разбира се — продължи тя. — Колко да ви сложа?

Жената я преценяваше. Таша беше известна със своята откритост и в бизнеса този подход й се отплащаше. Клиентите й държаха да знаят кое какво е и тя им го казваше направо, без заобикалки. Голяма част от работата й се дължеше на доволни купувачи, препоръчали я на свои познати. Беше много горда от успеха си.

— Ще взема около килограм и половина от тези отдясно. Не, нека бъдат два килограма. Ще правя сос маринара. — Тя щракна с пръсти. — Имате ли босилек?

— На стената срещу вратата е — отвърна Таша. — Искате ли сама да изберете доматите?

Клиентката кимна така, сякаш това беше нейна идея, посегна към рафта над доматите за кафява книжна торба и започна внимателно да ги поставя в нея.

— Донесете ги, когато сте готова, и аз ще ги претегля — подхвърли Таша и се отправи към щанда. — Имам чудесна царевица ето там. Сладка е като захар. Идва от Саресар, едно място нагоре по реката с отлична утаечна почва. Може би ще искате да я пробвате?

Жената кимна и се обърна. Таша се върна зад щанда и без да разбере как, отново се изгуби в мислите си. Може би трябва да опита да замине оттук. През изминалия месец беше изпила толкова много валерианов чай, че нервите й трябваше не да са просто уравновесени, а направо приспани, но не беше така.

Вероятно майка й беше права, тя наистина имаше нужда да се махне оттук, освен това беше успяла да спести малко пари… Вайълет я познаваше толкова добре, знаеше как да я запали за някоя идея, а тази я завладяваше все повече с всяка изминала минута.

Може да открие някои от тези центрове за релаксация. Да, точно така! Ще скита сред природата всеки ден. Може отново да се заеме с медитация или да си припомни упражненията по йога. Дългото планиране на сватбата, неловкият начин, по който заряза Марк, и мисълта, че той е разстроен от постъпката й, я караше да се чувства много напрегната.

О, я стига! Беше приключила с това, време е да върне живота си в релси. Дълбоко в сърцето си Таша знаеше, че тя и Марк не трябваше дори да помислят за брак. Твърде добри приятели бяха, за да рискуват отношенията си. Надяваше се, че той скоро ще разбере това, но сега, поне за малко, тя трябваше да забрави за болката, която му причини.

Таша вдигна очи и се загледа в жената, която бавно пресече помещението, за да остави торбата с домати на щанда, и се насочи към сладката царевица. Таша протегна ръце напред, завъртя пръстена с диаманти и сапфири, който носеше на дясната си ръка, и го нагласи добре на пръста си. Пръстенът улови слънчев лъч, падащ през прозореца, и тя се усмихна. Единствената й слабост бяха бижута, и при това скъпите бижута. Майка й, й натякваше за това всеки ден.

Опря лакти на щанда, постави брадичка в дланите си и се огледа в уютния магазин. Той бе нейният живот.

Трябваха й няколко години, за да го осъзнае, но сега вече беше сигурна.

Все още не приемаше напълно начина на живот на своите родители, основан на идеите на хипи поколението, но някои от тези идеи, без съмнение, бяха станали част от нея. След като им се противопоставя в продължение на няколко години, накрая тя се предаде и призна, че е дете на хипита, че е част от поколението на бейби бума. Родителите й бяха поели риска да правят любов, а не война и бяха отгледали дете цвете, без да се възползват от облагите на брака. Това дете бе израснало объркано от живота в материалния свят и не бе успяло да се почувства част от него. Щом веднъж проумя това, тя се почувства по-особена, единствена по рода си. Прие го и това напълно я задоволяваше.

До скоро. В последно време се чувстваше толкова… неуравновесена, толкова разпиляна.

Таша въздъхна, наслаждавайки се на тишината в помещението. Само лекото бръмчене на перките на стария вентилатор по средата на тавана нарушаваше спокойствието. Обичаше магазина си. Не й носеше много пари, но все пак достатъчно и тя бе доволна от удовлетворението, което работата й носи всеки ден. При никакви обстоятелства не биха я хванали в капана на напрегнат работен ден от девет до пет. Зеленчуците й даваха усещане за спокойствие и безопасност. Те не можеха да правят сексистки забележки или да възразяват, а на нея й трябваше точно това, защото бе говорила на трилиони от тях.

— Мунташа Бегония! — Вайълет надзърна през завесите, които прикриваха задната врата, и Таша се обърна към нея. — Пак ли си се унесла в мисли. Не ми е ясно как въобще успяваш да движиш този бизнес! Камионът с доставките е отзад.

Таша се изправи, плъзна стъпала в чехлите с дървени подметки и се наведе, за да почеше глезена си — този, над който имаше малка татуировка на роза.

— О, добре! Можеш ли да поемеш тази клиентка?

Майка й кимна и застана зад гишето, а Таша бързо излезе през задната врата.

 

 

Андрю Джейкъб Пауъл Трети не беше ползвал отпуск повече от десет години и не искаше да го направи и сега. Нямаше значение какво казват другите, освен ако този друг беше неговият шеф, разбира се.

Той огледа колегите си в залата. Лека димна мъгла от пурата на Дъг Джонсън се стелеше над заседателната маса. Светът се превръщаше в място за непушачи, защо Хейуърд и Пендълтън още не бяха го разбрали? Той надникна през масата към прекия си началник, Мартин Мейз, чийто поглед го държеше на прицел. Андрю преглътна и повтори своето становище.

— Действително, сър, програмата за поощрителни пътувания има своите достойнства, особено за новите сътрудници по продажбите, но като ветеран във фирмата чувствам, че би било погрешно да приема…

Мейз се изправи.

— Глупости!

Андрю изправи гръб в мекия кожен стол и отново се огледа в заседателната зала. Всички погледи бяха насочени към него. Бавно и решително Мейз пристъпваше към него. Дланите на Андрю се изпотиха. Той неволно вдигна ръка към яката си и разхлаби възела на вратовръзката. Как само мразеше тези срещи… Мейз застана зад него и сложи ръце на раменете му. Андрю положи усилие да не напрегне мускулите си.

— Ти свърши фантастична работа това тримесечие, Пауъл.

— Всъщност показателите ми бяха малко по-ниски, сър — подхвърли Андрю.

Мейз го потупа по рамото и продължи:

— Но все пак по-високи от тези на другите сътрудници, доста по-високи. Разбира се, постоянството е важно, а ти си точно такъв — постоянен. Винаги преследваш парите. Аз мисля, че най-подходящо е нашето първо поощрително пътуване да бъде връчено на теб.

Ръцете му бързо се отместиха от раменете на Андрю и той се отдалечи.

— Говори с Дъг! Той е отработил всички подробности. И запомни, това е платен отпуск в допълнение към натрупаните дни, които ти се полагат. Може да ти се отрази добре. Поработи над схващанията на мускулите в този курорт. Раменете ти са на възли.

Андрю сведе очи към полираната маса.

— Да, Андрю — подсмихна се Дъг Джонсън. — Трябва да отидеш.

Андрю предпазливо плъзна поглед от Дъг към Мейз, докато последният седна отново на мястото си, взе лист хартия и приключи разговора с думите:

— Така, коя е следващата точка в плана?

Андрю отново погледна към Дъг през масата. Знаеше, че в тази работа има нещо повече от това, което се виждаше на пръв поглед. Конкуренцията между хората около тази маса беше огромна. Защо Дъг настояваше толкова на това пътуване? От три години той се опитваше да постигне по-високи резултати от Андрю. Защо би искал съперникът му да получи поощрителното пътешествие?

Присвивайки очи, Андрю съсредоточи мислите си върху този въпрос, докато наблюдаваше колегата. Толкова отчаяно ли искаше Дъг да го отстрани от офиса… и защо!

 

 

Таша погледна часовника се, намести раницата на рамото си и хукна през претъпканото с хора летище. Полет 2241 трябваше да излети за Далас след пет минути, а тя бе по средата на летището и тичаше с всичка сила за последното повикване.

Точно преди стюардесата да затвори вратата, Таша изскочи пред нея, здраво стиснала билета и бордовата си карта, и ги тикна в ръцете й.

— Това е моят полет — задъхано каза тя, като мислено се проклинаше за втората чаша чай от лайка, която изпи сутринта. Стана й толкова топло и уютно от нея, че заспа на кушетката и се събуди едва когато майка й я извика.

— Добре — кимна стюардесата, откъсна контролния лист и върна билета на Таша. — Побързайте!

Таша я послуша и се втурна надолу по подвижната стълба към отворената врата на Боинг 737. Раницата натежаваше на дясното й рамо, в лявата си ръка носеше сак. Добре, че реши да пътува с малко багаж и не се наложи да го предава в багажното. Чувстваше се тромава с тежките спортни обувки, които носеше. Но бе успяла! Връхлетя през вратата и стресна стюардесата, която погледна билета й и посочи пътеката.

— Почти сме готови да излетим. Някои от пътниците вече смениха местата си. Можете да седнете, където пожелаете. В предната част на самолета има хубаво място до прозореца. Ваше е, ако го искате.

В билета на Таша ясно бе отбелязано туристическа класа; реши поне веднъж да се възползва от това, което й се предлагаше, и да приеме предложеното й място в бизнес класа.

— Страхотно — отговори и се отправи надолу по пътеката.

Веднага забеляза свободното място, озадачена от факта, че някой би оставил седалката до прозореца свободна и би предпочел тази до пътеката. Тя винаги искаше да е до прозореца; не че бе вряла и кипяла в пътешествията, просто по време на полета обичаше да гледа навън как всичко се смалява като на пощенска марка.

Когато приближи, забеляза мъжа, седнал до пътеката. Педантичен беше думата, която моментално й дойде наум. Облечен бе в бяла колосана риза с вратовръзка и панталон от костюм. Носеше очила с метални рамки. Русата му коса беше подстригана консервативно. Без съмнение един от тези, които работят от девет до пет, реши тя, а може би от девет до девет или дори по-зле. Срамота! Вероятно не беше много по-възрастен от нея. Винаги оприличаваше бизнесмени като този на грозното пате — свободен дух, който тайно, но силно желае да се освободи от капана на костюма, в който се е уловил.

Върху куфара му беше отворен лаптоп и пръстите му бързо бягаха по клавиатурата. Таша не можеше да се начуди на хора, които нито за миг не могат да се отпуснат и да спрат да мислят за работа. Според нея нещо в този сценарий определено не беше наред. Както и да е, не бе нейна работа. Той сигурно щеше да слезе в Далас, помисли си, но дори и така да е, това си бяха цели три часа полет.

Таша спря до него и пусна сака на пода. Прокара пръсти по преградата за багаж над главата му, за да открие ключалката и да прибере раницата си вътре. В този момент по високоговорителя стюардесата напомни, че е време да сложат коланите си. Без да спира да търси, Таша се обърна към нея и улови строгия й поглед. Господин Лаптоп я беше разсеял. Най-неочаквано вратичката на преградата над седалките се отвори и върху него заваляха едно одеяло, малка козметична чантичка и две възглавници.

Таша хлъцна. Стюардесата спря да говори. Господин Лаптоп гледаше право напред, пръстите му бяха замръзнали на клавишите. Една жена, седнала три реда зад тях, извика:

— Това е моята чантичка!

Таша се окопити.

— Толкова съжалявам… Ето, позволете ми да взема това. — Тя пусна раницата на пода до сака, грабна една от възглавниците и я подхвърли обратно в преградата за багаж.

Стюардесата заговори отново с монотонен глас и Таша се огледа към останалите пътници. Никой от тях не обръщаше внимание нито на нея, нито на стюардесата, но все още не бе видяла лицето на господин Лаптоп. Грабна другата възглавница и я прибра.

Собственичката на козметичната чантичка вече беше дошла. Мъжът на мястото до пътеката вдигна одеялото й и го подаде. Когато Таша посегна към козметичната чантичка и я повдигна, закопчалката й изпука. Цялото съдържание на чантичката се изсипа в скута му. Дъхът й спря. Едва сега господин Лаптоп вдигна очи и суровият му поглед се втренчи в нея.

— Приключихте ли? — попита той след кратка пауза.

Таша нервно се засмя.

— Ъъъ, мисля, че да.

Тя погледна надолу и видя лепкавия тъмнокафяв течен грим да се процежда в цепнатините около клавишите на лаптопа.

— Боже мой…

Вдигна шишенцето, затвори го и го подаде на жената, която бе застанала зад нея. Грабна една очна линия, червило, четки и лосион за отстраняване на грим и ги пусна в чантичката, като не спираше да се чуди защо някоя жена би намазала всичко това по лицето си. Тубичка с туш се плъзна между краката му и тя посегна да я вземе, но бързо отдръпна ръката си. Погледна го с широко отворени очи; той също я гледаше.

Сини очи! О, Боже, по-сини от ясен следобед в Скалистите планини.

Таша преглътна, устата й беше пресъхнала, и посочи шишенцето с туш.

— Вие го вземете — помоли, без да отмества очи от неговите.

Той насочи вниманието си към туша.

— Хм, да. Мисля, че ще го направя.

След като той пусна туша в чантичката, Таша щракна закопчалката, подаде козметичната чантичка на жената и потърси нещо, с което да обърше грима от компютъра.

Стюардесата се приближи и застана зад нея.

— Госпожице, трябва да заемете мястото си.

— Но аз… — Таша долови раздразнение в очите й и кимна: — Сега ще седна.

Тя повдигна тежката раница над главата на мъжа, като леко се подпря на него, и я постави в преградата за багаж. После хвана сака и го прехвърли на пода пред своето място. Когато се опита да се провре покрай коленете му, той се надигна от седалката, за да я пропусне, все още здраво хванал покрития с грим компютър. Почти бе успяла да мине, когато кракът й се заплете в дръжката на чантата, тя политна, хвана дясната ръка на мъжа и го повлече със себе си. Той бързо се изправи в седалката. Очилата му бяха леко изкривени на лицето и той веднага ги намести.

Таша въздъхна и се облегна назад. Главата й се отпусна на облегалката и тя моментално затвори очи. Беше изтощена.

А уж трябваше да почива; нали за това майка й, бог да я благослови, й подари това пътуване! Мили Боже! Дотук се успа, почти изпусна самолета и съсипа компютъра на човека. И всичко това само за един ден!

Не беше никаква почивка!

Вайълет много я изненада. Само ден след като предложи на Таша да замине от Пайнбоу Спрингс за известно време, тя се бе появила с резервация за курорта Клуб Регал и със самолетен билет. Подарък, бе казала. В този момент Таша беше вече напълно убедена, че трябва да се махне, и винаги щеше да е благодарна на майка си, че й осигури тази възможност.

Изведнъж си спомни за покрития с грим лаптоп, бързо погледна към компютъра и взе чантата си.

— Мисля, че тук имам нещо, с което да го почистя — измърмори безпомощно.

Намери няколко книжни кърпички и посегна към компютъра. Стресна се, когато той рязко го придърпа в скута си, и го погледна в очите.

— Разрешете ми да го почистя.

— Не, благодаря. Искам да го видят професионалисти.

Капакът на компютъра щракна, когато той го затвори. Таша хвана ръцете му.

— Нека махна поне големите неща. Ще засъхнат там и…

Таша забеляза как за момент погледът му падна върху ръката й. Той измъкна ръката си изпод нейната, закопча компютъра и заедно с куфарчето го постави в краката си. Погледна я с явно пренебрежение.

— Сложете си колана.

Изненадана, Таша се вгледа в него.

— Моля?

— Вие сте ходещо бедствие. Ако продължава така, този самолет може и да катастрофира. Сложете си колана! — изрече той сухо.

Мъжът закопча своя със силно щракване, без да сваля поглед от нея.

Таша направи, каквото й бе казано, като отклони поглед от неговия. Сигнализацията за коланите и без това беше включена, оправда се тя. Не го направи само защото той й нареди. Хвърли му още един поглед. Беше облегнал глава назад, очите му бяха затворени, а пръстите му — сплетени на корема. Позволи си да го огледа от горе до долу и трябваше да признае, че това, което видя, й хареса. Ако питаха нея, той бе дяволски привлекателен. Кой би помислил! Мъж в костюм! Изглеждаше като че спи, но Таша разбра — просто се опитва да я избегне.

Сърцето й биеше силно, но не от изтощение. Беше страст, чиста и първична. Вибрациите бяха положителни, както би казала майка й. Нищо че беше бизнесмен.

Тя се обърна и си наложи да гледа през прозореца, да го пренебрегне така, както той пренебрегваше нея. Самолетът набра скорост и се издигна високо във въздуха.

 

 

Защо става така, помисли си Андрю, когато самолетът забоботи и се отдели от пистата — защо винаги се оказвам седнал до някой смахнат? Все така ставаше. В кината, в ресторантите, а в самолета — просто задължително. Лудите, като че ли го търсеха, за да седнат до него, сякаш беше магнит за смахнати. А нея си я биваше!

Опита се да не я поглежда, докато тя се препъваше по пътеката. Чу стюардесата да й посочва мястото до него и направо се сви в седалката. Мразеше да е заграден. Нарочно бе избрал мястото до пътеката и с облекчение забеляза как, когато самолетът се напълни, това до него остана незаето. Тъй като малко се страхуваше от затворени, тесни пространства, пътеката и свободното място от другата му страна го караха да се чувства малко по-добре. Сега обаче тя беше там, цели сто и осемдесет сантиметра, а дали не и повече, предположи той. Повечето от тях — крака, помисли, като си я спомни застанала до него, облечена в тези нелепи дрехи — къси панталони в цвят каки, груби спортни обувки и дебели вълнени къси чорапи, тениска, очевидно без подходящо бельо под нея, вързана на врата кърпа и баскетболна шапка на Оуклънд А, през която отзад бе прекарана дълга, кестенява опашка. Нито помен от женственост!

Краката обаче… Андрю леко отвори очи и я погледна крадешком. Тя гледаше през прозореца и той насочи погледа си надолу. Доста дълги крака! Беше ги кръстосала един върху друг и Андрю вътрешно простена. Слабините му се стегнаха, но той се опита да не мисли за това и отново затвори очи. Панталоните като че ли бяха твърде къси, за да прикрият тези, както му се стори, километри от загорели, гладки, стегнати, чувствени — и да, въпреки нелепото й поведение — много женствени крака.

Андрю сбърчи вежди, докато се опитваше да си спомни кога за последен път крака като тези се бяха увивали около него. Никога, заключи той, такива крака никога не бяха го обгръщали. Жалко, че тя беше куку и слава на бога, че полетът трае само три часа. В Далас щеше да се отърве от нея.