Патриша Корнуел
Военна морга (9)

8.

Отбелязах върху схемата, че в единайсет и петнайсет вечерта мъртвецът е бил напълно вкочанен и охладен след престой в хладилна камера. Следата от тъмночервено обезцветяване и позиционните светли петна върху кожата показваха, че поне дванайсет часа след настъпването на смъртта е бил положен по гръб с изпънати отстрани ръце с обърнати надолу длани, напълно облечен, с часовник на китката и пръстен на малкия пръст на лявата ръка.

Посмъртната хипостаза, позната и като послетрупни петна, или livor mortis, макар и нерядко погрешно интерпретирана дори от специалистите, беше сред любимите ми издайници. Би могла да се оприличи на натъртване заради травма, но всъщност е следствие от един банален физиологичен феномен — нециркулираща кръв, оттекла се заради гравитацията в малките кръвоносни съдове. Послетрупните петна са тъмно или моравочервени, с по-светли области на местата, където тялото е почивало върху твърда повърхност; независимо какво ми казваха относно обстоятелствата около смъртта, тялото само по себе си не лъжеше.

— Не се наблюдават вторични послетрупни петна, които да породят съмнение, че тялото е било местено по време на формирането на първичните — констатирах. — Всичко, което виждам, потвърждава факта, че трупът е бил затворен в чувал, поставен на носилка и повече не се е движил. — Прикрепих схемата на тялото към клипборда и отбелязах следите от колана, часовника и пръстена, обувките и чорапите — бледи отпечатъци върху кожата, които загатваха очертанията на ластик, катарама, тъкан или плетиво.

— Както и че не е движил ръцете си и не се е въртял, а това е добре — отбеляза Ан.

— Точно така. Ако беше дошъл в съзнание, би раздвижил поне ръцете си. Наистина е добре — съгласи се Марино и бързо започна да пише по клавиатурата; изображението изпълни екрана на компютъра.

Отбелязах, че мъжът няма пиърсинги и татуировки; беше чист, с ниско подрязани нокти и гладка кожа на човек, който не се занимава с физически труд или физическо натоварване, от което се получават мазоли по ръцете и краката. Опипах главата му; търсех наранявания — счупвания или други травми, но не открих нищо.

— Под въпрос е дали е паднал по лице. — Марино четеше имейла на инспектор Лестър Лоу. — Или на тези снимки е по гръб, понеже от екипа на „Бърза помощ“ са го обърнали?

— За да му окажат бърза помощ, би следвало първо да го обърнат по гръб. — Приближих се и хвърлих поглед към изображенията.

Марино свали няколко снимки — бяха едни и същи, но от различна гледна точка: мъжът по гръб, с разкопчано тъмнозелено яке и риза от деним, главата му е извърната настрани, очите — полузатворени; лицето му в близък план, с полепнала по устните мръсотия — заприлича ми на остатъци от мъртви листа, трева и пясък.

— Увеличи това — казах аз на Марино.

С едно кликване на мишката изображението се уголеми и момчешкото лице изпълни екрана.

Върнах се до тялото и поверих за травми по лицето и главата. Отбелязах охлузването под брадичката. Изтеглих долната устна и видях малко разкъсване, най-вероятно предизвикано от долните зъби, когато е паднал и си е ударил лицето в чакълестата пътека.

— Едва ли ще обясни всичката кръв, която видях — каза Ан.

— Не, не може да я обясни — съгласих се. — Но подсказва, че първо си е ударил лицето в земята, а това означава, че е паднал на земята като покосен; дори не се е спънал, нито пък се е опитал да се извие и да омекоти удара. Къде е чувалът, в който са го положили?

— Разстлах го върху масата в залата за аутопсии, защото си помислих, че сигурно ще искаш да го погледнеш — каза Ан. — А дрехите му съхнат ей там. Съблякох го и оставих всичко в шкафа до работната ти маса. Първа маса.

— Добре. Благодаря.

— Може някой да го е ударил — предположи Марино. — Може да го е ударил по лицето или да го е блъснал с лакът, за да му отвлече вниманието, а после да го е наръгал в гърба. Това обаче щеше да е записано; щеше да го има на видеоклиповете.

— Ако някой го беше ударил по устата, щяхме да открием повече следи от разкъсни рани. Виж мръсотията по лицето му и положението на слушалките. — Върнах се до компютъра и показах изображенията едно по едно в близък план. — Изглежда, е паднал по лице. Слушалките са отхвръкнали надалеч; поне на два метра, както ми се струва, и са под пейката. Това ми подсказва, че е паднал с известна сила, те са излетели на определено разстояние и са се изключили от сателитното радио, за което пък мисля, че е било в джоба му.

— Освен ако някой не е свалил слушалките и не ги е запратил с ритник под пейката — обади се Бентън.

— И това ми мина през ума.

— Имаш предвид от онези, които са се опитвали да му помогнат? — каза Марино. — Наоколо са се насъбрали хора и в крайна сметка слушалките са се оказали под пейката.

— Или някой го е направил умишлено. — Съзрях още нещо.

Прехвърлих изображенията едно по едно и спрях на снимката на лявата му китка. Увеличих тахиметъра и фиксирах кадъра с циферблата от въглеродни влакна. Различих върху скалата пет и седемнайсет следобед — тогава го е взел полицаят — но стрелките показваха десет и четиринайсет: пет часа по-късно.

— Каза, че когато си го свалил днес сутринта, ти се е сторило, че часовникът е спрял — обърнах се към Марино. — Сигурен ли си, че просто не е показвал друго часово време, различно от местното?

— Да, беше спрял. Казах ти, това е един от ония самонавиващи се механизми. Спрял е днес сутринта — към четири, примерно.

— Май не е изключено да е показвал пет часа по-рано, по източно стандартно време — посочих снимката.

— Добре. Тогава сигурно е спрял към единайсет сутринта наше време — каза Марино. — Значи е бил сверен по друго време, а после е спрял.

— Може току-що да е прелетял през океана от друга часова зона — подсказа Бентън.

— Само да приключим тук, и тръгвам да търся апартамента му — обади се Марино.

Проверих стойностите в базата данни за контрол на качеството. Исках да се уверя, че стандартното отклонение е нула и нивото на шума в системата, или по-скоро неговите колебания, са в границите на нормата.

— Готови ли сме? — попитах останалите.

Нямах търпение да започна сканирането. Исках да видя какво крие този човек.

— Ще изготвим топографията, после ще обобщим данните, преди да преминем към триизмерната реконструкция с поне петдесет процента припокриване — обърнах се към Ан, а тя натисна клавиша, за да приплъзне масата под скенера. — Този път обаче ще променим процедурата и ще започнем от гръдния кош, а не от главата; всъщност, нужна ни е единствено глабелата^[1] за справка.

Предпочитах мястото над носа, между веждите, което обичайно използвахме като пространствен ориентир.

— Напречното сечение на гърдите съответства точно на отбелязаната от теб област. — Хвърлих поглед към точките от списъка, докато вървяхме към контролния пулт. — И на местоположението на раната. Ще изолираме зоната и свързаните с нея наранявания; търсим улики в раневия канал.

Седнах между Оли и Ан, а Марино и Бентън придърпаха столовете си зад нас. През стъклото видях босите стъпала на мъжа в отвора на скенера.

— Автоматичен режим на работа, ниво на шума осемнайсет. Сегментна ротация от точка пет, конфигурация на детектора на точка шест-две-пет — разпоредих се. — Тънък разрез с ултрависока резолюция. Колимация десет милиметра.

Чух пулсиращите електронни звуци, когато детекторите започнаха да се въртят в рентгеновата тръба. Първото сканиране продължи шейсет секунди. Наблюдавах го в реално време върху компютърния екран, без да съм сигурна какво точно виждам, но трябваше да е това. Хрумна ми, че скенерът е неизправен или че виждам върху екрана снимка на друг пациент, че съм получила достъп до погрешен файл. Какво гледах?

— Боже! — прошепна Оли и втренчи смръщен поглед в изображенията в растера; странни изображения — сигурно беше грешка.

— Времево-пространствена ориентация, и да трасираме раната отзад напред, от ляво надясно и нагоре — разпоредих се. — Свържи точките, за да получиш дълбочината на раневия канал — добре, ето. Идентифицирахме раневия канал, а после той изчезна? Не разбирам какво означава това.

— Какво, по дяволите, виждам? — Марино явно беше стъписан.

— Нещо, което не съм срещала досега. Определено не и при прободни рани — отвърнах.

— Заради въздуха — оповести Оли. — Тук има адски много въздух.

— Тъмните зони тук, тук и тук — показах аз на Марино и Бентън. — На компютърния томограф въздухът изглежда тъмен. За разлика от по-светлите бели зони с по-висока плътност. Костите и калцирането са светли. Човек може да придобие достатъчно добра представа за обекта от гъстотата на пикселите.

Пресегнах се за мишката и преместих курсора върху ребрата, за да разберат какво имам предвид.

— Хиляда сто петдесет и едно. А тази не толкова светла зона тук — преместих курсора върху белите дробове — е четирийсет. Това трябва да е кръв. По-замъглените тъмни зони са кръвоизливи.

Сетих се за високоскоростните куршуми, които предизвикват невъобразими счупвания и разкъсвания, подобни на рана от взривна вълна при детонация. Това обаче не беше случай на огнестрелна рана. Това тук не беше взривно устройство. Не разбирах как може двете неща да са съвместими.

— Странна рана, която пресича левия бъбрек, минава нагоре през диафрагмата и прониква в сърцето, и през целия път предизвиква тежки поражения. Всичко това — посочих тъмните зони около вътрешните органи, сега разместени и разкъсани. — И още подкожен въздух. Въздух в параспиналната мускулатура. Въздух в ретроперитонеалното пространство. Как е проникнал всичкият този въздух в него? И тук, и тук. Костни увреждания. Счупени ребра. Счупен трансверзален издатък. Въздух и кръв в плевралното пространство, контузия на белия дроб, кръвоизлив в перикардиалната торбичка. И още въздух. Тук, тук и тук — докосвах аз екрана. — Въздух в околосърдечната област и в сърдечните камери, също и в белодробните артерии и вени.

— Не си ли виждала подобно нещо досега? — попита ме Бентън.

— И да, и не. Подобни травми могат да бъдат предизвикани например от военни пушки, противотанкови оръдия, някои видове полуавтоматично оръжие с висок шоков ефект и фрагментиращи високоскоростни муниции. Колкото по-висока е скоростта, толкова повече кинестетична енергия се отделя при удара и толкова по-големи са разрушенията, особено в кухи органи като червата и белите дробове, или в нееластични тъкани, като тези в черния дроб и бъбреците. В такива случаи обаче очакваш да видиш чист раневи канал и направляван снаряд, или фрагменти от такъв. А подобно нещо липсва тук.

— Ами въздухът? — попита Бентън. — Наблюдават ли се въздушни джобове в подобни случаи?

— Не точно — отвърнах. — Ударната вълна може да създаде въздушна емболия, като допусне проникването на въздух през въздушно-кръвната бариера, каквато имаме в белите дробове. С други думи, въздухът стига до места, където не му е мястото, но тук има неимоверно много въздух.

— Дяволски много — съгласи се Оли. — И как така се е получила ударна вълна от прободна рана?

— Направи срез през тези координати — обърнах се към него и посочих зоната, която ни интересуваше и която беше отбелязана с ярко бяло петно — радиоконтрастният маркер непосредствено до раната отляво върху гърба на мъжа. — Започни оттук и се придвижи пет милиметра надолу над и под обозначената от маркерите зона. Този срез. Да, този. И нека преформатираме във виртуален триизмерен обем отвътре навън. Тънки, много тънки срезове, един милиметър и увеличението помежду им. Какво ще кажеш?

— От точка седемдесет и пет до точка пет ще свърши работа.

— Добре, чудесно. Да видим как изглежда раневият канал, ако го проследим виртуално.

Костите сякаш бяха от препарирани и положени пред нас; органите и вътрешните структури се откроиха, добре дефинирани в оттенъци на сивото, когато горната част от тялото на мъжа — триизмерното изображение на гръдния му кош — започна бавно да се върти върху видеодисплея. Използвахме модифициран софтуер, първоначално разработен за виртуални колоноскопии, и проникнахме в тялото през малкото отвърстие, колкото илик за копче; пътувахме с виртуалната камера, сякаш бяхме в микроскопичен космически кораб, който бавно се носеше през мътносивите, подобни на облаци тъкани, покрай пръснатия, подобно на астероид, ляв бъбрек.

Пред нас зейна оръфана дупка. Преминахме през нея в диафрагмата. Оставихме зад себе си размествания, разкъсвания и контузии. „Какво ти се е случило? Какво е причинило това?“ Нямах представа. Чувствах се безпомощна при вида на травмите, които сякаш отричаха физиката. Следствие без причина. Никакви осколки. Никакви фрагменти, нищо метално. Нищо не виждах. Нямаше изходна рана, единствено входна, отляво на гърба. Мислех на глас, повтарях важните точки, търсех потвърждение, че всички разбират неразбираемото.

— Все забравям, че тук нищо не работи — изкоментира Бентън разсеяно, без да откъсва поглед от айфона си.

— Никакъв изход, нищо не контрастира с висока плътност. — Преценявах следващата ни стъпка. — Няма и следа от метални частици, но трябва да сме сигурни.

— Нямам представа какво може да е причинило всичко това — каза Бентън. Не долових в думите му въпрос; беше по-скоро уточнение. Халатът за еднократна употреба шумолеше, докато го развързваше. — Знаеш старата поговорка: нищо ново под слънцето. Като много стари поговорки, допускам, че и тази не е вярна.

— Това тук е ново. Поне за мен — отвърнах аз.

— Несъмнено, не става дума за самоубийство. — Той се наведе и свали полиетиленовите терлици от обувките си.

— Освен ако не е ял много развалена мексиканска храна — каза Марино.

У мен се прокрадна смътното усещане, че Бентън се държи подозрително.

— Все едно има високоскоростен куршум, но куршум няма, и сякаш е излязъл от тялото, но къде е изходната рана? — Повтарях все едно и също. — Къде, по дяволите, е металът? С какво може да е стреляно? Куршум от лед?

— Видях нещо подобно в „Ловци на митове“. Доказаха, че е невъзможно заради топлината — уточни Марино, сякаш говорех сериозно. — И все пак, не зная. Чудя се какво ще стане, ако заредиш пистолет и го оставиш във фризера до момента, в който решиш да го използваш.

— Ако си снайперист някъде из Антарктика — обади се Оли. — И откъде тази идея? От Дик Трейси^[2]? Питам сериозно.

— Май че беше Джеймс Бонд; забравих кой филм.

— Навярно изходната рана не е видима — каза Ан. — Помниш ли случая с момчето, простреляно в челюстта, при което куршумът беше излязъл през едната ноздра?

— А къде е пътят на куршума? — попитах. — Нужен ми е по-добър контраст на междутъканните пространства. Искам да съм сто процента сигурна, че не сме пропуснали нищо, преди да го отворим.

— Ако за това ти е нужна помощта ми, мога да се обадя в болницата — предложи Бентън и отвори вратата.

Стори ми се, че бърза, но не знаех защо.

Случаят не беше негов.

— Искам да видя какво е намерила Луси. Ще хвърля поглед на видеоклиповете. Ще проверя и още едно-две неща. Нали мога да използвам телефона горе?

— Ще се обадя — обърна се Ан към мен, когато той тръгна. — Ще го уредя с „Маклийн“ и ще се погрижа за скенера.

На теория беше възможно този ден да настъпи. Затова отдавна вече имахме нужните уговорки със Здравния съвет, с Харвард и с неговия филиал — болница „Маклийн“, където разполагаха с четири магнита между 1,5 и 9 тесла. Преди време се бях погрижила да осигуря документацията за евентуална магнитнорезонансна образна диагностика в лабораторията по невроизобразяване в „Маклийн“, където Ан работи почасово като техник на магнитнорезонансния анализатор за психиатричните изследвания. Така я открих. Бентън я познаваше и ми я препоръча. Умееше да подбира хората, великолепно преценяваше характера. Трябваше да му позволя да състави екипа ми. Чудех се на кого ще се обажда. Не бях сигурна защо изобщо е тук.

— Ако искаш, можем да го направим още сега — каза Ан. — Не би трябвало да е проблем — там в момента едва ли има някой. Просто ще отидем до входа, ще го внесем, а после ще го изнесем.

В този час пациентите на психиатрията в „Маклийн“ не би трябвало да бродят из двора. Нямаше голяма опасност да се натъкнат на мъртвото тяло, докато го внасяха или изнасяха от лабораторията.

— А ако някой го е застрелял с водно оръжие? — Марино стоеше като закован пред торса, който се въртеше на видеоекрана. Извитите ребра проблясваха в бяло на триизмерното изображение. — Сериозно. Винаги съм чувал, че това е идеалното престъпление. Пълен с вода патрон навлиза в тялото като куршум, но не оставя следа.

— Не съм имала подобен случай — отвърнах аз.

— Но би могъл да възникне — каза Марино.

— Теоретично. А и входното отвърстие няма да е като това тук — отвърнах. — Да тръгваме. Искам да го изнесем, преди останалите да започнат да идват на работа. Почти полунощ е.

Ан кликна върху иконката „Инструменти“, за да снеме размерите, и ме информира, че ширината на раневия канал, преди да премине през диафрагмата, е 0,77 на 1,59 милиметра, а дълбочината е 4,2 милиметра.

— Това подсказва… — започнах аз.

— А в инчове? — прекъсна ме Марино.

— Предмет или нож с двойно острие, не по-широк от половин инч — поясних. — След като прониква в тялото приблизително на два инча, се случва нещо друго, което предизвиква дълбоки разкъсвания.

— Чудя се до каква степен отклоненията от нормата, които наблюдаваме, са ятрогенни — обади се Оли. — Дали не са причинени от опитите на парамедиците от спешното да го реанимират в продължение на двайсет минути. Навярно това е първият въпрос, който ще ни зададат. Да не пропускаме подобни неща.

— Невъзможно — възразих. — Освен ако Кинг Конг не е свършил работата на парамедиците от спешното. Както изглежда, този човек е бил прободен с нещо, което е оказало огромен натиск върху гръдния кош и е довело до масивна белодробна емболия. Сигурно е изпитал остра болка и след минути вече е бил мъртъв, както потвърждават и показанията на свидетелите — хванал се за гърдите и рухнал.

— Откъде е тогава всичката тази кръв впоследствие? — попита Марино. — Защо не е прокървил на място? Как, по дяволите, е възможно да не започне да кърви до обявяването му за мъртъв и по пътя дотук?

— Не зная отговора, но определено не е умрял в хладилната камера. — Най-после мога да го изрека с увереност. — Бил е мъртъв, преди да го докарат тук; бил е мъртъв още на местопрестъплението.

— Трябва обаче да докажем, че е започнал да кърви след настъпването на смъртта. А мъртъвците не започват да кървят като заклано прасе. Как да докажем, че е бил мъртъв, преди да го донесат тук? — настоя Марино.

— Пред кого трябва да го доказваме? — хвърлих поглед към него аз.

— Нямам представа на кого е казал Филдинг, понеже дори не знаем къде е в момента. Ами ако е казал на някого?

„Точно като теб“ — помислих си, но не казах нищо.

— Затова трябва да внимаваме да не разкриваме отделни детайли, когато не разполагаме с пълна информация. — Думите прозвучаха извънредно рационално.

— Нямаме избор. — Марино никога не се предаваше току-така. — Ще трябва да проучим защо един мъртвец започва да кърви.

— Първо, пълна компютърна томография на главата и торса — казах на Ан и взех якето си. — И пълна магнитнорезонансна графия на тялото; на всеки сантиметър от него. Качи на компютъра, каквото откриеш. Искам да го видя веднага.

— Аз ще шофирам — обърна се тя към Марино.

— Добре — вкарай някой от камионите ни в закрития гараж, да загрее.

— Не искам да загрява. Всъщност, мисля да включа климатика на максимум.

— Тогава може да пътувате заедно. Ще се видим там.

— Сериозно. Ако се затопли, може отново да започне да кърви.

— Твърде често гледаш „На живо в събота вечер“.

— Дан Акройд^[3] в ролята на Джулия Чайлд^[4]? Помниш ли го? „Ще ти трябва нож, много, много остър нож“. И кръвта шурва наоколо.

— Много смешно.

— Старите бяха по-добри.

— Без майтап. С Розана Розана Дана^[5].

— Господи, обожавам я!

— Имам ги всичките на дивиди.

Смехът им ме изпрати, докато излизах.

 

 

Доближих палеца си до скенера и влязох в зоната непосредствено след приемната, където извършвахме идентификацията. Бяла стая и шкафове със сиви плотове, която наричахме просто „идентификационна“.

Сивите шкафове за веществени доказателства, всеки със свой номер, бяха вградени в стената. Използвах ключа, който ми даде Марино, за да отворя най-горния вляво, където личните вещи на мъртвия се пазеха, докато ги предадем срещу разписка на някой погребален дом или на семейството, когато най-после узнаехме самоличността му и кой може да предяви претенции към него. Видях вътре пликове с прилежно залепени етикети. Към всеки от тях беше прикрепен попълнен с почерка на Марино формуляр с гаранции за система за проследяване от вземането на уликата до предаването й в съда. Намерих малкия кафяв плик с пръстена печат и отбелязах часа, в който го извадих от шкафа. Въведох същата информация и в компютъра, после се замислих за дрехите на мъртвия.

Трябваше да ги прегледам още докато бях долу, а не да отлагам за след аутопсията, която щеше да продължи с часове. Исках да видя канала, оставен от острието, пронизало гърба на мъжа ниско долу и предизвикало такъв хаос вътре в него. Исках да се уверя до каква степен може да кърви раната, затова излязох от идентификационната и отново се отправих по облицования със сиви плочки коридор. Минах покрай рентгеновата зала и съзрях през отворената й врата Марино, Ан и Оли. Още бяха там, шегуваха се и се смееха, докато подготвяха трупа за транспортиране до „Маклийн“. Отминах бързо, без да им дам възможност да ме забележат, и отворих двойните стоманени врати към залата за аутопсии.

Обширно пространство с бяла епоксидна боя, бели плочки и блестящи стоманени релси с луминесцентни лампи, монтирани хоризонтално по белия таван. Единайсетте стоманени маси бяха подредени до инсталирани в стената стоманени мивки, снабдени с педал за управление на смесителя, спрей маркуч с високо налягане, контейнер за отпадъци, кош за промиване на пробите и контейнер за игли. Работните места, старателно обмислени и избрани от мен, представляваха минимодулни операционни с вентилатори, които се задействаха и сменяха въздуха на всеки пет минути, с компютри, аспиратори, колички с хирургически инструменти, халогенни крушки на сгъваеми конзоли, плоскости за дисекция, контейнери за формалин с канелки, тръбни стелажи с пластмасови контейнери за хистологични и токсикологични проби.

Моето работно място — работното място на шефа, беше първото. Изведнъж ми хрумна, че някой го е използвал. После фактът, че ми беше хрумнала подобна мисъл, ме накара да се почувствам странно. Разбира се, че са го използвали, докато съм отсъствала. Разбира се, че е бил Филдинг. Това нямаше значение. Защо му придавах значение? Казах си го, когато забелязах, че хирургическите инструменти върху количката не са прецизно подредени по начина, по който бих ги оставила аз. Бяха нахвърляни върху голямата бяла полиетиленова плоча за дисекции, сякаш някой ги е изплакнал, но без да се старае особено. Грабнах чифт латексови ръкавици от кутията и ги сложих. Не исках да докосвам нищо с голи ръце.

Обичайно не изпитвах подобни страхове, не и в степента, в която би следвало. Бях от старата школа съдебномедицински патолози — белязани от битки стоици, горди, че нищо не може да ги изплаши или отблъсне. Дори ларви, трупна течност или разложена плът — подпухнала, позеленяла и слузеста; нито пък СПИН или тревогите, които споделяхме сега сред фобиите и федералните разпоредби за всяко нещо. Помнех времето, когато обикалях наоколо без защитно облекло, пушех, пиех кафе и докосвах мъртвите пациенти, както би сторил всеки лекар. Голата ми кожа се допираше до тяхната, докато оглеждах някоя рана или контузия и правех измервания. Но никога не съм допускала небрежност по отношение на работното си място или хирургическите инструменти. Никога не съм била немарлива.

Не бих върнала иглата за трепанобиопсия за многократна употреба на хирургичната количка, без преди това да я изплакна с горещ сапунен разтвор. В моргите от моето минало постоянно се чуваше шуртенето на горещата вода в дълбоките метални мивки. Още от времето в Ричмънд, а дори и преди това, когато едва започвах в „Уолтър Рийд“, бях информирана относно ДНК и факта, че скоро тя ще бъде допусната в съда, ще се превърне в златен стандарт в съдебномедицинската практика и всичко, което предприемаме на сцената на местопрестъплението, на масата за аутопсии и в лабораториите, ще бъде поставяно под въпрос на свидетелското място. Замърсяването щеше да се превърне във върховно възмездие, и макар в съдебномедицинските центрове стерилизацията на хирургичните инструменти в автоклав да не беше рутинна практика, определено не захвърляхме инструментите на непочистени табли, само след повърхностно изплакване под струя течаща вода.

Вдигнах четирийсет и пет сантиметровия нож за дисекции и забелязах следи от засъхнала кръв по релефната дръжка от неръждаема стомана; забелязах и че острието е надраскано, нащърбено и изпъстрено с петна, вместо да е остро като бръснач и блестящо като полирано сребро. Видях кръв и по назъбеното острие на триона за кости; засъхнали петна кръв имаше и по макарата с петфиламентен навосъчен конец, и по една двойно извита ножица за игли. Вдигнах форцепсите, ножиците, разширителя за ребра, едно длето и гъвкава сонда. Бях поразена от лошото състояние на всичко.

Щях да изпратя есемес на Ан да облее с маркуч работното ми място и да измие всички инструменти, преди да проведем аутопсията на мъжа от Нортънс Удс. Цялото помещение за аутопсии трябваше да бъде измито от пода до тавана до края на първата седмица след завръщането ми у дома, реших, докато слагах нов чифт ръкавици и се приближавах до плота и голямото руло бяла хартия — касапската хартия, както я наричахме — прикрепена към стенния автомат. Откъснах дълга ивица и покрих една от масите за аутопсия насред залата, която ми се стори по-чиста от моята.

Сложих халат за еднократна употреба върху униформата си на съдебен медик от Военноморските сили, оставих връзките на гърба свободни и отново се обърнах към замърсеното си работно място. До стената стоеше голямата полипропиленова сушилня с твърди гумени колела и двойни прозрачни акрилови врати. Отключих я с кода, който въведох в дигиталната клавиатура. Вътре висеше тъмнозелено найлоново яке с бяла кожена яка, тъмносиня риза от деним, черни спортни панталони с джобове и чифт боксерки, окачени на закачалки от неръждаема стомана, а отдолу стояха кафяви кожени ботуши и сиви вълнени чорапи. Разпознах някои от дрехите от видеото, което видях; сега, когато ги гледах отново, ме изпълни безпокойство. Центрофужният вентилатор и високоефективните филтри с влакна за микроскопични частици издаваха ниско бръмчене. Вдигнах обувките и чорапите, но не открих нищо особено. Боксерките бяха от бяло памучно трико, с еластичен колан, но и по тях не забелязах нищо необичайно, никакви петна или дефекти.

Разстлах якето върху покритата с хартия маса и пъхнах ръце в джобовете, за да се уверя, че в тях няма нищо. Свалих фабричните етикети и започнах да си водя бележки. Яката беше от дълговлакнеста синтетична тъкан, покрита с кал, пясък и сухи кафяви листа, полепнали по нея при падането на мъжа на земята. Тежките плетени маншети също бяха мръсни. Тъмнозеленият найлон беше твърд и груб, устойчив и водонепроницаем, с черна влакнеста вата. Никоя от двете тъкани не можеше да бъде разрязана лесно, освен с много остро и здраво острие. Не открих следи от кръв по подплатата, нито около малкия разрез на гърба, за разлика от лицевия плат около раменете, ръкавите и гърба, който беше подгизнал и втвърден от кръвта, изпълнила дъното на трупния чувал, където мъжът е бил затворен и транспортиран до Центъра за съдебномедицинска експертиза.

Нямах представа колко дълго е кървил в торбата, а после в хладилната камера, но кървенето не е било от раната. Когато разстлах ризата от деним с дълги ръкави, малък размер, все още запазила миризмата на лек одеколон или афтършейв, открих само едно петно кръв, засъхнало около оставения от острието прорез. Направените от Марино и Ан заключения изглеждаха точни — мъжът беше кървил от носа и устата, докато е бил напълно облечен в чувала, главата му е била извърната на една страна, навярно същата, от която и аз бях преди малко провела прегледа в рентгеновата зала. Кръвта сигурно беше текла от лицето му, за да изпълни чувала и да протече по пода. Лесно се убедих в това, когато хвърлих поглед към чувала с размери за възрастни — стандартният черен чувал с цип, използван от специалните служби. Отстрани ширитите на ръкохватките бяха прикрепени с нитове и нерядко течовете възникваха именно там, ако термично затворените шевове бяха останали непокътнати. Кръвта протичаше през нитовете, особено ако чувалът е от по-евтините, но този струваше около двайсет и пет долара, беше от тежък найлон.

Пред очите ми все още беше видяното на екрана на компютърния томограф. След като вече знаех колко бързо бяха възникнали разкъсванията при наистина мълниеносно нападение, ми изглеждаше съвършено безсмислено да търся причината за кървенето. Струваше ми се още по-безсмислено дори от момента, когато Марино ми каза за него в Доувър. Големите разкъсвания на вътрешните органи на мъжа навярно бяха предизвикали масиран белодробен кръвоизлив, който пък беше станал причина кръвта да потече от ноздрите и устата. Това обаче би трябвало да се случи почти веднага. Не разбирах защо не е прокървил на местопрестъплението. Когато парамедиците са се опитвали да го реанимират, би трябвало да започне да кърви от лицето и това би било сигурна индикация, че не е паднал покосен от аритмия.

Напуснах залата за аутопсии и се отправих нагоре по стълбите. Пред очите ми отново изплуваха сцените от видеоклипа и си припомних, че се зачудих защо е сложил черните ръкавици в парка. Къде бяха те? Нямаше ги в кутията с уликите, нито в сушилния шкаф; не ги намерих и в джобовете на якето, когато проверих. Въз основа на направения от камерата в слушалките на мъжа запис съдех, че при настъпването на смъртта ръкавиците са били на ръцете му. Отново си припомних видяното на айпада на Луси в закритата кола на път към цивилния терминал. Облечена в черна ръкавица ръка се показа на екрана, сякаш мъжът рязко перна нещо; после, когато ръцете му се вдигнаха към слушалките, се разнесе тъп звук и почти нечленоразделното „Какво, по…? Ей!…“. После голите дървета са втурнаха насреща и се завъртяха, натрошените плочи на земята добиха необичайни размери и се разнесе глух звук от тупване, когато тялото му рухна; след това подгъвът на дълго черно палто изплющя и изчезна. После настъпи тишина; разнесоха се гласовете на хората, които се трупаха около него и изразяваха на висок глас удивлението си, че не диша.

Вратата на рентгеновата зала беше затворена. Надникнах вътре, но всички бяха излезли, приемната беше тиха и празна, компютърният томограф хвърляше бели отблясъци в сумрака иззад оловното стъкло. Спрях и се опитах да набера телефонен номер с надеждата Ан да отговори, макар че тя вече навярно беше в „Маклийн“, в лабораторията за невроизобразяване, където нямаше да ми е възможно да се свържа с нея иззад стените от плътен бетон. Изненадващо обаче, чух гласа й.

— Къде си? — Някъде около нея се носеше музика.

— Спираме вече. — Сигурно беше в закрития камион с Марино и радиото беше пуснато.

Попитах я:

— Когато свали дрехите му, видя ли чифт черни ръкавици? Може би е носил такива.

Настъпи пауза. Дочух, че казва нещо на Марино, после отново се разнесе гласът й, но не разбрах репликите, които размениха помежду си.

— Не. — Пак говореше на мен. — И Марино твърди, че когато внесъл тялото в идентификационната, не е имало ръкавици. Няма спомен за ръкавици.

— Кажи ми какво точно се случи вчера сутринта.

— Спри за малко тук — чух я да казва на Марино. — Не, не още, иначе ще излязат. Момчетата от охраната. Почакай тук. Ами — обърна се тя отново към мен, — вчера, малко след седем сутринта, доктор Филдинг влезе в рентгеновата зала. Както знаеш, двамата с Оли винаги сме рано там, преди седем, и така или иначе той беше загрижен заради кръвта. Беше забелязал капки кръв по пода до хладилното отделение, а също и в него; това говореше, че тялото или кърви, или е кървяло. В чувала имаше много кръв.

— Тялото все още е било напълно облечено.

— Да. Якето беше разкопчано, а ризата — разкъсана; от спешното са го направили, но когато го донесоха, беше облечен. Не предприехме нищо преди идването на доктор Филдинг, който го подготви за нас.

— Какво имаш предвид под „подготви за нас“?

Не бях виждала Филдинг да подготвя тяло за аутопсия — да си направи труда да го изнесе от хладилната камера, да го внесе в рентгеновата зала или в залата за аутопсии. Или поне го бях виждала от времето, когато беше на обучение. Оставяше това банално според него задължение на онези, които все още наричаше dieners — простолюдието, които аз наричах аутопсионни лаборанти.

— Зная само, че открил кръвта, а после бързо ни повикал, понеже му се обадили от полицейското управление в Кеймбридж, а както ти е известно, първоначално са смятали, че момчето е починало от естествена смърт — аритмия, мултилобулирана аневризма, или бог знае какво.

— А после?

— Заедно с Оли огледахме тялото и се обадихме на Марино; той дойде, също го видя и решихме да не го сканираме и да не започваме аутопсията.

— Бил е оставен в хладилната камера?

— Не. Марино искаше първо да мине през идентификационната, да вземем отпечатъци и проби, затова започнахме с Интегрираната автоматизирана система за дактилоскопична идентификация и с ДНК — всичко, което би могло да помогне да разберем кой е. Същественото в случая е, че тогава вече беше без ръкавици, понеже, за да вземе отпечатъци, Марино трябваше да ги свали от тялото.

— А къде са ръкавиците?

— Той не знае, аз — също.

— Дай ми го, моля.

Чух, че му подаде телефона, после Марино каза:

— Да. Аз отворих чувала, но не съм го вадил от него, а там, както знаеш, имаше много кръв.

— Ти какво точно направи?

— Взех отпечатъците, още докато беше в чувала, и ако е имал ръкавици, няма как да не съм ги видял.

— Може би от спешното са свалили ръкавиците на местопрестъплението и са ги сложили в чувала, а ти не си забелязал? А после някак са изпаднали?

— Не. Както ти споменах, огледах за лични вещи. Часовникът, пръстенът, веригата на ключодържателя, табакерата, двайсетдоларовата банкнота. Извадих всичко от джобовете му, а винаги оглеждам чувала именно по причината, която току-що цитира. Да не би екипът от бърза помощ или специалните служби да са пъхнали нещо там — шапка, слънчеви очила, бог знае какво. Слушалките — също. И сателитното радио. Бяха в книжен плик и пристигнаха с тялото.

— А полицейското управление на Кеймбридж? Зная, че онзи инспектор — Беззаконника — е взел глока.

— Към десет часа ни даде разписка от балистичната лаборатория. Само това взе.

— Ан очевидно не е разполагала с ръкавиците, когато е сложила дрехите му в сушилнята, щом казваш, че са липсвали още от самото начало.

Чух, че каза нещо; после в телефона отново се разнесе гласът на Ан:

— Не, не видях ръкавици, когато оставих нещата му в сушилния шкаф. Това беше към девет вечерта, почти преди четири часа. Тогава съблякох тялото и го подготвих за скенера. Почти веднага и ти пристигна в Центъра. Почистих шкафа, за да съм сигурна, че е стерилен, преди да оставя дрехите му там.

— Радвам се, че има нещо стерилно. Трябва да почистим работното ми място.

— Добре, добре — каза тя, но не на мен. — Чакай. Боже, Пийт! Чакай така.

— Имаше други случаи — разнесе се гласът на Марино в ухото ми.

— Моля?

— Вчера сутринта имахме и други случаи. Така че някой може и да е свалил ръкавиците, но нямам никаква представа защо. Освен ако не са ги взели по погрешка.

— Кой обработи случаите?

— Доктор Ламбот, доктор Букър.

— А Джак?

— Още два случая, освен момчето от Нортънс Удс — каза Марино. — Една жена, блъсната от влак, и възрастен мъж, който не е бил под медицинско наблюдение. Джак не си мръдна пръста. Изпари се някъде. Не му пукаше за местопрестъплението, затова взехме тялото, което започна да кърви в хладилната камера, а сега трябва да докажем, че момчето е било мъртво.