Патриша Корнуел
Военна морга (18)

17.

Лицето, което отговори на моето обаждане, изглежда, не разбираше какво казвам. Трябваше да повторя, да обясня, че съм доктор Кей Скарпета, че се обаждам в отговор на току-що получено от мен писмо от Ерика Донахю и че бих искала да разговарям с нея, ако си е у дома.

— Извинете ме — чух добре модулиран глас. — Кой е? — Женски глас, бях почти сигурна, макар и нисък, почти в тенорния регистър и би могъл да принадлежи на млад мъж.

Някъде там звучеше пиано, неакомпанирано, соло.

— Мисис Донахю ли е? — Вече се чувствах неудобно.

— Коя сте вие и защо се обаждате? — Гласът прозвуча по-твърдо, с доловими метални нотки.

Повторих вече казаното и разпознах един от етюдите на Шопен. Спомних си концерта в Карнеги Хол. Михаил Плетньов, удивителният виртуоз, автор на непостижими в техническата си сложност композиции. Орнаментална музика, която именно заради това би се харесала на един педант. На човек, който не може да е небрежен и не допуска грешки. Който не би обезобразил елегантно гравиран плик с тиксо. Който не е импулсивен, а напротив, твърде премерен.

— Наистина не разбирам с кого разговарям — каза гласът, за който вече можех да съм сигурна, че принадлежеше на мисис Донахю. Студен, остър и натежал от недоверие и болка. — Нямам представа как сте се сдобили с този номер, след като той не присъства в никой списък и не е публикуван никъде. Ако това е някаква лоша шега, тя е крайно възмутителна и който и да сте, би следвало да се засрамите…

— Уверявам ви, че не става дума за лоша шега — прекъснах я аз, преди да успее да затвори телефона. Представях си как слуша Шопен, Бетовен и Шуман в опит да разсее тревогите си, мъката си заради един син, вероятно навлякъл й страдание от момента на раждането си. — Директор съм на Съдебномедицинския център в Кеймбридж и главен съдебномедицински инспектор на Масачузетс — обясних аз авторитетно, но хладнокръвно с гласа, който използвам със семейства, които са на границата да изгубят контрол, сякаш тя беше Джулия Гейбриъл и всеки момент щеше да започне да ми крещи. — Бях извън града, а когато се прибрах снощи, вашият шофьор ме чакаше на летището с писмото ви, което прочетох внимателно.

— Това е съвършено невъзможно. Нямам шофьор и не съм ви писала писмо. Не съм се обръщала писмено към никого от вашия офис и изобщо нямам представа за какво говорите. Кой е? Коя сте наистина и какво желаете?

— Пред мен има едно писмо, мисис Донахю.

Отново погледнах към бюрото си и го пригладих с длан. Стараех се да бъда внимателна и да действам обмислено, макар че едва потисках желанието да я попитам за Филдинг, за причината да му се обажда и за онова, което той й беше казал. Не ми се искаше да ме мрази или да остане с впечатлението, че съм безчувствена или неискрена. Не беше изключено Филдинг да ме е очернил по начина, по който, както подозирах, беше постъпил с Джулия Гейбриъл. Едва потиснах и желанието си да я запитам, но го направих. Какво е било казано и в какво е била принудена да повярва Ерика Донахю? Не сега. „Самообладание“, напомних си аз.

— Кое ви кара да мислите, че аз съм го писала? — Гласът й прозвуча възмутено.

— Кремава релефна хартия с воден знак. — Вдигнах горния лист към настолната лампа и го обърнах така, че крушката да освети хартията и отчетливо да покаже водния знак, като вътрешността на рак с мека черупка, която прозира през перлената обвивка. — Разтворена книга с три корони — произнесох смаяно.

Не допуснах да долови изненадата в гласа ми. Погрижих се да прикрия какво ми мина през ума, докато й описвах холограмата върху осветения от лампата лист хартия: разтворена книга между две корони с една трета корона под нея, а над нея — три клинообразни цвята. Именно тези цветове Марино пропусна да отбележи. А те явно не бяха част от герба на Оксфорд, нито на онлайн Сити Юнивърсити в Сан Франциско. Различаваха се и от намереното от Бентън в интернет по-рано днес сутринта, докато всички бяхме в рентгеновата зала, но досущ повтаряха изображението върху златния пръстен — печат от кутията с принадлежностите на мъртвия, които огледах, преди да се кача тук.

Отворих малкия кафяв хартиен плик и изсипах пръстена върху облечената си в ръкавица длан. Златото улови светлината на лампата; макар че беше надраскано, а основата на халката — износена и изтъняла, то засия на фона на белия памук, докато го обръщах под различни ъгли, за да го огледам.

— Е, това наистина прилича на моя герб и на моята хартия. Признавам — каза мисис Донахю по телефона, а аз й прочетох адреса в Бийкън Хил от плика и от заглавния текст върху писмото. Потвърди и неговата достоверност. — Личните ми бланки за кореспонденция? Как е възможно подобно нещо? — Гласът й беше гневен и изплашен.

— Какво можете да ми кажете за герба си? Можете ли да ми го разтълкувате? — помолих я аз.

Погледнах същия герб, инкрустиран върху пръстена — печат от жълто злато, който вече държах под лупата. Трите корони и разтворената книга изглеждаха огромни под увеличителното стъкло, а гравюрата почти се беше превърнала в точки — заради годините петолистните цветя, и по-специално тези с клиновидна форма, вече бяха само следи от дълбоката на времето гравюра, сега протрита от някого, или навярно от множество хора, сред които и мъжът от Нортънс Удс, който го е носил на малкия пръст на лявата си ръка, когато е бил убит. Сигурно е, че го е носил, че пръстенът е пристигнал заедно с тялото. Нямаше объркване от страна на полицията, болницата или погребалния дом. Пръстенът е бил тук, когато вчера сутринта Марино е иззел личните вещи, заключил ги е и е задържал ключа, за да ми го предаде.

— Фамилното ми име е Фрейзър — обясни мисис Донахю, — а това е фамилният ми герб, личният герб на Джаксън Фрейзър, един прадядо, който явно е променил дизайна, за да включи в него елементи като синя основа и златен кант, както и третата корона в червено, която можете да видите само ако погледнете реплика на герба с цветовете, като тази, която имам в стаята си. Искате да кажете, че някой е написал писмо на моя хартия и ви го е предал лично? Не разбирам, нито пък мога да си представя как е възможно подобно нещо, не зная какво означава, нито защо някой ще го направи. Каква беше колата? Ние нямаме шофьор. Аз имам един стар мерцедес, а съпругът ми кара сааб, но той така или иначе в момента не е тук, и никога не сме имали шофьор. Прибягваме до услугите на шофьор единствено когато пътуваме.

— Питам се дали вашият фамилен герб може да бъде намерен и другаде. Извезан или гравиран, не само сложен в рамка на стената в музикалния ви салон. Къде другаде би могъл да бъде поставен? — Без значение как формулирах въпроса си, той пак прозвуча като разпит.

— Поставен с каква цел? Къде?

— Върху бланките ви за писма, например. Да помислим върху това и за евентуалната крайна цел.

— Това ли имате като гравюра или отпечатък? — попита тя. — Можете ли да различите гравюрата от отпечатъка, който имате пред себе си?

„Не знаеш кой е той — мислех си. — Не знаеш, че човекът, който е умрял с този пръстен на ръката, не е член на твоето семейство, не е роднина.“

Спомних си казаното от Бентън, че Джони Донахю има по-голям брат, който работи в Лангли. А ако вчера той е бил в Кеймбридж, отбил се е до един апартамент до Харвард; апартамент на приятел може би, в който има остарял мултифункционален робот. А приятелят му има хрътка и може би е сътрудник на лаборатория по роботика? А ако този по-голям брат или някой друг важен за мисис Донахю човек е бил отвъд океана, в Обединеното кралство, неочаквано е пристигнал тук и е мъртъв, а тя не знаеше? Ако семейство Донахю не знаеше? Как изглежда братът на Джони?

„Не я питай.“

— Хартията е гравирана — отвърнах на въпроса на мисис Донахю.

А ако семейството й е свързано с Лиъм Салц или с друг гост на сватбата на дъщеря му в неделя? Възможно ли е семейство Донахю да поддържа връзки с член на Парламента на име Браун?

„Не засягай тази тема.“

— Е, човек не може да извади гравирана хартия за писма от шапката си като фокусник — каза мисис Донахю.

Оглеждах плика и тиксото на гърба, което не разрязах и предвидливо запазих.

— Особено ако не разполагаш с медните плочи за гравиране — уточни тя.

В съдебномедицинската си практика аз непрекъснато използвам тиксо, за да взема улики от килим, тапицерия, да обера влакна, парченца боя, трошици трева, барутен нагар, минерали, дори ДНК и отпечатъци от пръсти от всякакъв вид повърхности, даже от човешко тяло. Всеки би трябвало да го знае. Просто гледайте телевизия. Или напишете в Гугъл „техники и принадлежности за разследване на местопрестъпление“.

— Освен ако някой не си е присвоил медните ми плочи, но кой? Кой може да е? — негодуваше тя. — Без тях ще отнеме седмици. А ако извършите и проба за проверка на дизайна, която аз, разбира се, правя, добавете още няколко седмици. Не виждам смисъл.

Не би сложила тиксо върху гърба на плик, за гравирането на който трябват седмици. Не и тази придирчива, горда жена, която слуша етюди на Шопен. Някой друг трябва да го е направил, и можех да си представя причината. Особено, ако е бил някой, който ме познава и знае как мисля.

— Да, гербът ни е върху доста неща. От векове е в семейството ми — добави тя, понеже й се искаше да говори. Много й се беше насъбрало и търсеше отдушник.

„Остави я.“

— Шотландци сме, но навярно сте се досетили за това от името — каза тя после. — Окачен е в рамка на стената на музикалния салон, както споменах, и е гравиран върху някои от сребърните прибори в семейството, а преди години една прислужница, която уволнихме, наистина ни открадна среброто, но така и не повдигнахме обвинение, понеже не можехме да предоставим удовлетворителни доказателства за бостънската полиция. Допускам, че в крайна сметка семейното сребро се е оказало в някоя заложна къща. Но не виждам връзката с хартията ми за писма. А вие като че ли намеквате, че някой би могъл да изработи гравирана хартия като моята, за да ме компрометира. Или че някой я е откраднал. За кражба на идентичността ли намеквате?

„Какво да кажа? Колко далеч да стигна?“

— А ако е откраднато нещо друго, също със семейния герб? — Не исках да я питам директно за пръстена.

— Защо задавате този въпрос? Има ли още нещо?

— Притежавам писмо, за което се предполага, че е написано от вас — повторих аз, вместо да отговоря. — Написано е на пишеща машина.

— Все още използвам пишеща машина — потвърди тя, но гласът й прозвуча объркано. — Но обикновено пиша писмата си на ръка.

— Мога ли да попитам с какво?

— С писалка, разбира се. Автоматична писалка.

— А шрифтът на пишещата ви машина? Какъв е? Или може би не знаете? Не всеки знае.

— Една преносима „Оливети“, която имам открай време. Шрифтът е курсив, като ръкопис.

— Ръчна, сигурно доста стара. — Оглеждах хлътналите букви на курсивния шрифт, оставени от металните пластинки и намастилената лента.

— Беше на майка ми.

— Мисис Донахю, знаете ли къде е пишещата ви машина?

— Ще отида да видя. Откакто не я използвам, стои в кабинета в библиотеката.

Чух, че се отправи нанякъде в къщата и сякаш остави подвижната телефонна слушалка върху твърда повърхност. Последва поредица от затварящи се врати, а миг по-късно отново беше при мен и почти без дъх каза:

— Изчезнала е. Не е тук.

— Помните ли кога я видяхте за последен път?

— Не зная. Преди седмици. Може би около Коледа. Наистина не зная.

— И не е възможно да е някъде другаде? Може би сте я преместили, или някой я взел назаем?

— Не. Това е ужасно! Някой я е взел, най-вероятно е взел и от хартията ми. Същият, който ви е писал от мое име. Аз не съм писала писмото. Категорична съм.

Първият, за когото се сетих, беше синът й Джони. Той обаче беше в „Маклийн“. Едва ли би взел пишещата й машина, писалката й, листите й за писма, а после да наеме мъж с бентли да ми предаде писмото. Би трябвало да знае и часа, когато летях снощи с хеликоптера на Луси, а аз нямах намерение да питам майка му и за това. Колкото повече въпроси задавах, толкова повече информация предоставях.

— Какво пише в писмото? — настояваше тя. — Какво е написал онзи, който уж го е съставил от мое име? Кой може да е взел пишещата ми машина? Трябва ли да се обадим в полицията? Боже, какво говоря! Вие сте полицията.

— Аз съм медицински инспектор — коригирах фактологичната грешка, а темпото се ускори. Започна друг етюд на Шопен. — Не съм представител на полицията.

— Всъщност сте. Лекари като вас провеждат разследвания като полицията и се държат като от полицията. Разполагат и с правомощия, с които злоупотребяват, досущ като полицията. Говорих с асистента ви, доктор Филдинг, относно отправените към сина ми обвинения, а мисля, че и вие сте уведомена за това. Би трябвало да знаете, че съм се обаждала в офиса ви по същия повод. Би трябвало да знаете защо и колко неправомерно е подобно обвинение. Звучите ми като почтена жена. Зная, че не сте били тук, но трябва да кажа, че макар и от дистанция, не разбирам и не приемам направеното.

Завъртях се на стола си и се взрях във вдлъбнатата стъклена стена зад себе си, която повтаряше очертанията на сградата — цилиндрична и заоблена от единия край. Утринното небе беше яркосиньо, „неумолимо ясно“, както казваше Луси. Забелязах, че върху монитора на охранителните камери нещо се движи. Отзад паркираше черна кола.

— Казаха ми, че сте се обаждали и сте разговаряли с него — отвърнах аз, понеже не можех да изрека онова, което се надигаше в мен. Кое не беше почтено? Какво бях направила? Тя откъде знаеше за отсъствието ми? — Разбирам загрижеността ви, но…

— Не съм неосведомена — прекъсна ме мисис Донахю. — Не съм неосведомена относно тези неща, макар че никога досега да не съм била въвличана в толкова ужасна ситуация. И пак не бих оправдала грубостта му към мен. Не беше провокирана от нищо. Имах правото да задам определени въпроси, което и сторих. Но не разбирам как сте могли да одобрите подобно нещо, или може би не сте го направили. Може би не сте информирана относно цялата тази долнопробна каша, а и откъде да сте? Но вие сте отговорна, и сега, след като сте на телефона, навярно ще ми обясните непочтеността, неуместността или дори незаконността на това човек на неговия пост да бъде въвлечен в това или да разполага с подобни правомощия.

Думата „предпазливост“ проблесна в ума ми, сякаш светна предупредителна светлина в неоново червено.

— Съжалявам, че е оставил у вас впечатление за грубост или нелюбезност. — Следвах собствената си интуиция за предпазливост и гледах да внимавам. — Разбирате, че не можем да обсъждаме подобни случаи…

— Доктор Скарпета. — Сякаш в отговор, от другата страна се разнесоха високи акорди. — Никога не бих, а навярно разбирате, че не… — Гласът й прозвуча емоционално. — Ще изчакате ли да намаля звука? Може би не сте чували Валентина Лисица. Ако можех просто да я слушам без всички тези ужасяващи неща в мислите си, които дрънчат като кухненски съдове! Хартията ми за писма, пишещата ми машина. Синът ми! Божичко, божичко! — Музиката спря. — Въпросите ми към доктор Филдинг не бяха продиктувани от излишно любопитство относно нечия насилствена смърт, още по-малко пък смъртта на дете. В случай че той така ви е казал. Не съм се обаждала за това; подобно нещо е съвършено невярно. Е, ще спра дотук. Лъжа. Проклета лъжа. Не съм изненадана.

— Позвънили сте, понеже сте искали да разговаряте с мен. — Като оставим казаното от нея на Брайс относно невинността на Джони и неговите алергии, това е единственото, което знаех. Явно нямаше представа, че не съм разговаряла с Филдинг; че, както по всичко личеше, никой не беше разговарял с него. И колкото повече омаловажавах думите й или откровено ги пренебрегвах, толкова по-крайна и енергична щеше да е реакцията й.

— Към края на миналата седмица — енергично поде тя. — Но вие сте длъжностно лице, а аз не стигнах доникъде с доктор Филдинг и разбира се, можете да си представите загрижеността ми, доколкото това наистина е неприемливо, може би криминално. Ето защо исках да направя възражение и наистина съжалявам, че при завръщането си у дома сте заварили такава ситуация. Когато разбрах коя сте и че обаждането ви не е подставено, първата ми мисъл беше, че е по повод на подадената от мен жалба в офиса ви. Не беше официална, както навярно прозвуча сега, или поне все още не е, макар че адвокатът ни, разбира се, е уведомен, както и юридическите защитници на Центъра за сертифицирана експертиза на Кеймбридж. А може би вече не е необходимо да подавам никакви жалби. Зависи как ще се договорим с вас.

„За какво да се договорим?“ мина ми през ума, макар да не попитах. Знаела е, че се прибирам у дома, а това не съвпадаше със съдържанието на писмото, което евентуално ми беше изпратила. Не съответстваше и на срещата ми с шофьора при Ханском Фийлд.

— Какво е съдържанието на писмото? Можете ли да ми го прочетете? Защо не можете? — настояваше тя.

— Възможно ли е някой друг член на вашето семейство да го е написал на ваша хартия и с вашата пишеща машина?

— И да го е подписал от мое име?

Не отговорих.

— Допускам, че по презумпция аз съм подписала писмото, с което разполагате, защото иначе, като оставим посочения адрес, не бихте имали повод да мислите, че е от мен. Би могло да е и от съпруга ми, но той, разбира се, от петък е в Япония, по работа, колкото и неподходящ да е моментът сега за подобно пътуване. А и съпругът ми не би написал подобно нещо. Разбира се, че не би го сторил.

— В писмото се посочва, че написаното е от вас — отвърнах аз. Не уточних, че е с подпис „Ерика“ над напечатаното й с курсив име и че адресът на плика е изписан с писалка с черно мастило, с орнаментирани букви.

— Много обезпокоително. Нямам представа защо не искате да ми го прочетете. Имам правото да бъда информирана относно това, което някой друг е казал от мое име. Предполагам, че в крайна сметка на нашия адвокат ще му се наложи да се свърже с вас; адвокатът, който представлява Джони. Предполагам, че в писмото става дума за него. Това писмо е лъжа, фалшификат. Навярно, мръсен номер като онези, които стоят зад всичко това. Преди да отиде там, той беше съвсем добре, а после изведнъж се превърна в мистър Хайд. Трудно е да кажеш подобно нещо по адрес на собственото си дете, но това е единственият начин, който мога да измисля, за да изразя разбираемо драматичната промяна в него. Наркотици. Трябва да са наркотици, макар че според нашия адвокат тестовете са отрицателни, а и Джони никога не би взел наркотици. Той много добре знае всичко. Знае по колко тънък лед стъпва и без това заради странностите си. Нямам представа какво друго би могло да е, освен наркотици. Някой трябва да му е дал нещо, което го е променило; нещо с ужасяващи последици, чрез което преднамерено да съсипе живота му, да го компрометира…

Тя продължаваше да говори безспир, разстройваше се все повече. Изведнъж някой почука на вратата ми и се опита да я отвори. В същия момент Брайс надникна от съседната стая, а аз поклатих отрицателно глава. „Не сега.“ Той прошепна, че Бентън е тук и попита дали може да го пусне. Кимнах, Брайс затвори едната врата и в същия момент другата се отвори. Включих микрофона.

Бентън влезе. Вдигнах писмото, за да му покажа с кого говоря. Той придърпа един стол и седна до мен, докато мисис Донахю продължаваше да говори, а аз надрасках на малко листче: „Казва, че не го е написала — няма шофьор, нито бентли“.

— … на онова място — разнесе се гласът на мисис Донахю, сякаш беше при мен.

Бентън седна, без да реагира. Лицето му беше бледо, изпито и изтощено. Не изглеждаше добре и миришеше на пушек от дърва.

— Не съм ходила, понеже там не допускат посетители, освен ако екипът няма някакъв специален повод… — продължаваше гласът й.

Бентън все химикалката и написа на същия лист „Отуол?“. Но го направи механично. Не изглеждаше особено заинтригуван.

— А и трябва да минеш през охрана, все едно влизаш в Белия дом или на още по-специално място — каза мисис Донахю. — Няма как да знам със сигурност, но е така според сина ми, който беше изплашен и напълно съсипан през последните месеци, когато се оказа там. И определено след това лято.

— За кое място говорите? — попитах и написах друга бележка на Бентън: „Пишещата машина е изчезнала от дома й“.

Той я погледна и кимна, сякаш вече знаеше, че ръчната пишеща машина на Ерика Донахю е изчезнала и че, ако приемем твърдението й за вярно, сигурно е открадната. Или може би някак беше научил, че тя ми е казала. Изведнъж ми хрумна, че кабинетът ми се подслушва. Луси спомена, че е прегледала тук за скрити устройства за наблюдение, сякаш искаше да ми подскаже, че ги е инсталирала. Мислено обиколих помещението, като че ли щях да открия миниатюрните камери и микрофони, скрити в книгите или сред химикалките, листовете хартия или може би в телефона, по който говорех. Абсурдно беше. Ако Луси е поставила бръмбарите, аз нямаше да знам. Нещо повече, и Филдинг нямаше да знае. Надявах се да го хвана да казва нещо на капитан Авалон, без някой от тях да осъзнава, че тайно са записвани. Надявах се да ги хвана, че са заговорничили срещу мен, че са искали да ме злепоставят и прокудят от Центъра.

— … където той имаше практика. Онази технологична компания, която разработва роботи и устройства, за които никой не бива да знае… — говореше мисис Донахю.

Гледах Бентън. Той скръсти ръце в скута си и сплете пръсти, сякаш беше съвършено спокоен, макар далеч да не беше овладян и безучастен. Разчитах езика на неговите жестове, когато сядаше или движеше очи, и долавях нервността зад привидното му отегчение. Беше изтощен и подложен на изключителен стрес, но имаше и нещо друго. Нещо се беше случило.

— … Джони трябваше да подпише договори и всички онези законови споразумения с обещанието, че няма да споменава „Отуол“, няма дори да коментира значението на името. Можете ли да си представите? Дори значението на името! И нищо чудно! Докъде могат да стигнат подобни хора! Алчност и тайни споразумения с правителството. Немислима алчност. Изненадана ли сте от липсата на някои неща, от злоупотребата с нечия самоличност, от кражба на самоличността?

Нямах представа какво означава „Отуол“. Допуснах, че може да е име на някое лице, евентуално — на основателя на компанията. Някой си Отуол. Погледнах Бентън. Беше зареял празен поглед в стаята и слушаше мисис Донахю.

— … И ако не друго, определено онова, което той е направил за тях и им е оставил, не им принадлежи. — Тя говореше бързо, гласът й вече звучеше, сякаш излизаше високо от гърлото, а не от диафрагмата. — Ужасена съм. Кои са тези хора и какво са направили със сина ми?

— Кое ви кара да мислите, че са направили нещо на Джони? — попитах, докато Бентън бавно и спокойно написа бележка върху листчето, плътно стиснал устни в тънка линия. В такова състояние винаги изглеждаше по този начин.

— Не може да е случайно — отвърна тя и гласът й ми напомни за курсивния шрифт на нейната „Оливети“. Нещо елегантно, което обаче е било похабено, употребено, вече не така необикновено и дори донякъде сантиментално. — Той беше добре, после изведнъж вече не беше, а сега е затворен в психиатрична клиника с признанието, че е извършил престъпление, което не е вярно. А после и това — дрезгаво добави тя и прочисти гърлото си. — Писмо на моята хартия или на нещо, което прилича на моята хартия, а разбира се, то не е от мен и нямам представа кой ви го е предоставил. Пишещата ми машина също липсва…

Бентън плъзна листчето към мен и аз погледнах четливите букви върху него.

„Знаем за това.“

Погледнах го и се намръщих. Не разбирах.

— … Защо ще искат срещу него да е повдигнато обвинение в нещо, което той не е извършил, и как са успели дотолкова да му промият мозъка, че да му вменят убийството на онова дете? Наркотици — за кой ли път повтори тя. — Наркотиците са единственото, за което се сещам. Може би някой от тях е убил онова дете и сега им е нужна изкупителна жертва. И ето ви го моят бедничък Джони. Толкова наивен, така не умее да разчита ситуациите като останалите. Кой би бил по-подходящ от тийнейджър с Аспергер, за да му лепнат подобно нещо…

Взирах се в бележката на Бентън. „Знаем за това.“ Сякаш, ако я прочета повече от веднъж, щях да проумея какво знаеше той, какво знаеха и онези невидими други, за които намекваше с това „ние“. Но докато седях там и се опитвах да се съсредоточа върху мисис Донахю и казаното от нея, докато предпазливо се опитвах да измъкна повече информация, имах чувството, че Бентън не ме слуша. Изглеждаше почти безучастен, а това беше нетипично за иначе крайно енергичния му нрав. Долавях, че иска да сложа край на разговора и да остана насаме с него, сякаш нещо беше свършило и въпросът опираше единствено до окончателното приключване на онова, което вече и без това го нямаше, сякаш всичко се свеждаше до установяването на определени връзки, на известно прецизиране. Реагираше така, когато някакъв случай, продължил с месеци или години, го е изстискал докрай и накрая е бил разрешен, изоставен, или съдът е издал постановление и неочаквано всичко е било преустановено, а той е останал угнетен, изчерпан и потиснат.

— Кога започнахте да долавяте разлика в сина си? — Не възнамерявах да приключа веднага, независимо какво знаеше Бентън или колко беше изчерпан.

— През юли и август. После през септември, със сигурност. Той започна практиката си в „Отуол“ миналия май.

— Марк Бишъп е бил убит на 30-и януари. — Дотолкова се осмелих да намекна очевидното: твърденията й относно евентуална манипулация над сина й бяха съвършено неоснователни; събитията имаха друг ход във времето.

Ако промените в личността му са започнали миналото лято, когато вече е работел за „Отуол“, и въпреки това Марк Бишъп е бил убит едва на 30-ти януари, от думите й излизаше, че някой програмира Джони да поеме вината за убийство, което още не се е случило и няма да се случи още месеци наред. Случаят на Марк Бишъп не се вписваше в прецизен замисъл; по-скоро напомняше на безсмислено и садистично насилствено нападение върху малко момче, което си е било у дома, играело си е в задния двор в късния следобед през уикенда, на смрачаване, докато никой не го е гледал. Престъплението ме порази като шега на шанса, като убийство заради тръпката, като злостно забавление на хищник, най-вероятно с педофилски наклонности. Това не беше планирано убийство. Не беше преднамерена черна операция на терорист. Не вярвах, че смъртта му е предварително замислена и убийството — осъществено с определена цел, която да подкопае националната сигурност, да осигури политическа власт или пари в нечии ръце.

— … Хората, които не разбират Аспергер, приемат, че който го има, е склонен към насилие, че почти не е човек, че не чувства същото като нас, останалите, или че изобщо нищо не чувства. Хората са склонни да си мислят какво ли не — заради странността, не болестността или умопомрачението, а именно заради странността. Тя е голямото неудобство, за което говоря. — Гласът на мисис Донахю звучеше отривисто. Просто даваше израз на обърканите си мисли. — Посочихте определени поведенчески промени, които намирате за обезпокоителни, но в очите на другите красноречиво подсказват същността на Джони. Именно Джони заради неговите странности, които го поставят в печално неизгодна ситуация. Сякаш той има нужда от още една неизгодна ситуация. Е, нещата не са такива, каквито изглеждат, поне що се отнася до неговите странности. Нещо ужасяващо е било отключено, когато той започна на онова място, „Отуол“, миналия май…

Спомних си и онова, което Бентън спомена преди няколко часа — предположението, че смъртта на Марк Бишъп е била свързана със смъртта на останалите: на футболния играч от Бостънския колеж, намерен в бостънското пристанище миналия ноември, и вероятно с убития в Нортънс Удс мъж. Ако Бентън беше прав, би следвало, че Джони Донахю би трябвало да е програмиран да извърши и трите убийства, но как би било възможно подобно нещо? По време на убийството в Нортънс Удс например, той е бил въдворен в „Маклийн“. Знаех, че не е могъл да извърши това убийство; не виждах как биха могли да го убедят да поеме вината за него, освен ако е бил извън болничен надзор, ако е бил на свобода и въоръжен с инжекционен нож.

Бентън написа нова бележка: „Трябва да тръгваме“. И подчерта написаното.

— Мисис Донахю, синът ви взема ли някакви медикаменти?

— Всъщност, не.

— Някакви предписани лекарства или такива, продавани без рецепта? — Питах, без да проявявам излишна настойчивост, а това ми костваше много, понеже търпението ми беше изчерпано. — Може би ще ми подскажете какво е вземал, преди да бъде хоспитализиран, или за някакви други медицински проблеми, които е имал?

Зачудих се дали въпросът ми не прозвуча, сякаш той вече беше мъртъв.

— Ами, спрей за нос. Особено в последно време.

Бентън вдигна длан, сякаш казваше: „Нищо ново“. Уведомен беше за медикаментозното лечение на Джони. И неговото търпение беше изчерпано и белезите за това прозираха иззад непроницаемата му външност. Искаше на секундата да оставя телефона и да тръгна с него.

— Защо в последно време? Респираторни проблеми ли е имал? Алергии? Астма? — попитах, извадих чифт ръкавици от кутията и ги подадох на Бентън. После му посочих кафявия хартиен плик с пръстена.

— Мъртъв епидермис от животни, полени, прах, глутен, каквото ви дойде наум — цял живот е бил алергичен към всичко. До миналото лято се справяше добре. После изведнъж сякаш вече нищо не му помагаше. Заради полените сезонът беше много лош, а стресът още повече влоши състоянието му. Той беше непрекъснато под стрес — каза тя. — Отново започна да използва спрей. От онези, с кортизон. Името просто ми убягва…

— Кортикостероид?

— Да, точно така. Чудех се за него. Дали не влияе върху настроението му и поведението му. Върху безсънието, пристъпите и капризите му, раздразнителността му, която напоследък крайно се изостри. Дори имаше моменти на временно затъмнение на съзнанието и халюцинации. Затова и накрая го хоспитализирахме.

— Започнал е да го използва отново? Значи преди е бил привикнал към кортикостероидния спрей?

— Да, от години го ползваше. Но не и откакто започна ново лечение, което би трябвало да елиминира нуждата от инжекции. За около година сякаш се случи магия; после състоянието му отново се влоши и той възобнови употребата на спрея за нос.

— Разкажете ми за новото лечение.

— Убедена съм, че сте информирана за капките под езика.

Не бях сигурна, че подезичната имунотерапия е одобрена от Агенцията за храни и лекарства, затова попитах:

— Да не би синът ви да участва в някакво клинично изпитание? — И написах нова бележка за Бентън.

„Спрей и капки към лаб.stat.“ Подчертах „stat.“, съкращението за „statim“, което означаваше „незабавно“.

— Точно така. Провеждаше го неговият алерголог.

Вдигнах очи към Бентън, за да видя дали беше уведомен относно това, но той прочете бележката ми, сложи ръкавиците и си погледна часовника. Щеше да види пръстена единствено защото аз го бях помолила. Сякаш вече беше запознат, знаеше, че не е от значение, или имаше изградено мнение. Нещо беше приключило. Нещо се беше изчерпало.

— … т.нар. „употреба не по предназначение“, която лекарят му контролираше, но вече нямаше нужда ежеседмично да посещава кабинета му за инжекции — каза мисис Донахю и разговорът за алергиите на сина й като че ли мигновено я успокои. Сякаш болката й вече не беше така остра, но това нямаше да продължи дълго.

Евентуалната намеса в медикаментозното лечение на Джони би обяснила причината за връщането на неговите алергии. Онова, което слагаше под езика или впръскваше в носа си, би могло в съществена степен да блокира въздействието на определени медикаменти, да не говорим, че можеше да е крайно опасно. Погледнах Бентън, който въртеше в ръцете си пръстена с печат. Лицето му беше безизразно. Вдигнах листа за писма и му показах водния знак. Това не предизвика видима реакция; забелязах паяжина в косата му. Пресегнах се и я махнах, а той върна пръстена в плика. Срещна погледа ми и направи онази недвусмислена гримаса, с която на партита и официални вечери ми казваше: „Да тръгваме веднага!“.

— … Джони приемаше по няколко капки под езика дневно и за известно време имаше великолепни резултати. После лекарството, изглежда, вече не беше така ефикасно, а и той непрекъснато беше потиснат. Миналия август отново започна да прилага спрея, но от това състоянието му като че ли само се влоши. Настъпиха и много обезпокоителни промени в личността му. Всички ги забелязваха. Навличаше си проблеми заради определени свои простъпки, изгониха го от онзи клас, както знаете, но не би навредил на дете. Не мисля, че Джони изобщо някога е знаел за съществуването му, още по-малко пък би му направил нещо…

Бентън свали ръкавиците и ги захвърли в кошчето за отпадъци. Посочих плика, но той поклати глава. „Не питай мисис Донахю за пръстена.“ Не искаше да го споменавам, нито пък на мен ми беше нужно да привличам вниманието й към него, заради онова, което Бентън знаеше, а аз — не. Тогава забелязах черните му високи обувки. Покрити бяха със сив прах, какъвто не бях забелязала преди, докато разговаряхме в кабинета на Филдинг. И крачолите на черните му спортни панталони бяха прашни, а ръкавите на коженото му яке — много изцапани, сякаш се беше опрял в нещо.

— … Това именно ми се щеше да го попитам, по-скоро от личен интерес като към човек, който преподава бойни изкуства и за когото се предполага, че се съобразява с определен кодекс на честта — каза мисис Донахю и отново обсеби вниманието ми. За миг се зачудих дали не съм я разбрала погрешно. Дали не беше възможно да съм чула погрешно. — Ставаше дума по-скоро за това, а не за нещо, което сте си помислили или той ви е казал. Както предполагах, е излъгал. Вече споменах, че щом твърди, че съм му се обадила, за да разпитвам за случилото се с бедното дете, значи лъже. Заклевам се, че не съм питала за Марк Бишъп, когото ние, между другото, не познавахме лично. Виждали сме го съвсем рядко. Не съм се интересувала за някаква информация по негов адрес…

— Мисис Донахю, извинете ме. Връзката непрекъснато се губи. — Всъщност, не беше съвсем така, но имах нужда тя да повтори току-що казаното и да го доуточни.

— Тези мобилни телефони! Така по-добре ли е? Извинете. Крача из къщата, докато говоря.

— Благодаря. Моля, бихте ли повторили последното, което споменахте? За бойните изкуства?

Чутото ме накара да изпадна в нов пристъп на шок. Тя ми припомняше неща, за които очевидно предполагаше, че знам. Синът й Джони познавал Джак Филдинг от заниманията по таекуондо. Звъняла няколкократно, за да разговаря с Филдинг и евентуално да се оплаче от мен, само защото познавала Филдинг. Филдинг бил инструкторът на Джони от клуба по таекуондо в Кеймбридж. Бил инструктор и на Марк Бишъп, водел тренировките на „Малките тигри“, но Джони не познавал Марк и двамата определено не посещавали един и същи клас, не посещавали едни и същи занимания. Мисис Донахю беше категорична по този въпрос. Попитах я кога Джони е започнал да взема уроци. Казах й, че не съм сигурна относно подробностите и че ми е нужна подробна информация, за да се справя удачно и безпристрастно с оплакванията й по адрес на заместника ми.

— Тръгна на уроци миналия май — каза мисис Донахю, а моите мисли се разпиляха и започнаха да отскачат като рикошети. — Можете да разберете сина ми. Никога не е имал приятели и е лесно податлив на влиянието на човек, когото обожава и уважава…

— Обожава и уважава? Имате предвид доктор Филдинг ли?

— Всъщност не — кисело каза тя, сякаш наистина ненавиждаше този човек. — Приятелката му първа тръгна на тези уроци. Доста по-отдавна. Очевидно доста жени са се посветили на таекуондо, а когато започна да работи с Джони и двамата се сприятелиха, тя го насърчи. Бих предпочела да не я беше послушал. И, разбира се, „Отуол“ — мястото и всичко, което става там, каквото и да е то. Вижте какви са последиците. Разбира се, вие можете да си представите причината, поради която Джони би пожелал да е по-силен и да се защитава, да не е до такава степен прицел на присмеха на другите, да не е толкова самотен, когато, разбира се, по ирония, за него всъщност всичко това беше останало в миналото. В Харвард вече не му се подиграваха…

Продължаваше да говори и да крачи, гласът й вече не беше така твърд и властен. Долавях отчаянието й. Усещах го във въздуха в кабинета си, направо можех да го докосна.

— … Как си позволява! Ако не друго, той определено престъпва Хипократовата клетва. Как си позволява да се занимава със случая на Марк Бишъп, след като всички знаем истината? — възкликна тя.

— Бихте ли били по-конкретна относно истината, за която намеквате? — Погледнах през прозореца към ослепителното утро навън. Слънчевата светлина беше така ярка, че очите ми се насълзиха.

— Неговата предубеденост. — Гласът й се разнесе от високоговорителите зад мен. — Никога не е харесвал Джони, никога не е проявявал внимание към него. Непрекъснато си позволяваше нетактични коментари по негов адрес в присъствието на останалите. Неща като: „Гледай към мен, когато ти говоря, а не към проклетия ключ на лампата“. Е, сигурно разбирате, че заради странностите си Джони лесно губи концентрация. Тези неща остават непонятни за другите. Трудно установява зрителен контакт и може да бъде дразнещ, понеже хората не разбират, че просто неговият мозък така работи. Знаете ли повече за Аспергер, или може би съпругът ви…

— Не зная много за Аспергер. — Не възнамерявах да навлизам в подробности относно онова, което Бентън ми беше казал или не ми беше казал.

— Е, Джони се фиксираше върху детайли, незначителни в очите на всички и оставаше с прикован върху тях поглед, докато му говориш. Аз му казвах нещо важно, а той не откъсваше очи от брошката или гривната, която носех, не коментираше, нито се смееше, когато би трябвало. А доктор Филдинг непрекъснато го упрекваше заради неуместния му смях. Унижаваше го в присъствието на останалите и затова Джони се опитал да го ритне. Е, доктор Филдинг притежава и всички степени в таекуондо, които човек може да си представи, а синът ми, който тежи шейсет и три килограма, се опитал да го ритне и тогава бил принуден да напусне класа. Доктор Филдинг му забранил да се появява отново и заплашил, че ще се погрижи никъде другаде да не го приемат, ако реши отново да взема уроци.

— Кога се е случило това? — Дочух гласа си, сякаш някой друг зададе въпроса.

— През втората седмица на декември. Зная и точната дата. Записала съм всичко.

„Шест седмици преди убийството на Марк Бишъп“ помислих си зашеметена, сякаш мен бяха ритнали.

— И сте предложили на доктор Филдинг… — Обърнах се към телефона върху бюрото си, сякаш гледах към мисис Донахю, а тя не ме виждаше.

— Разбира се! — възкликна тя възбудено. Гласът й звучеше предизвикателно. — Когато Джони започна да бръщолеви глупости, че бил убил онова момче по време на помрачение на съзнанието и че инструкторът им по таекуондо направил аутопсията! Можете ли да си представите реакцията ми?

„Техният“ инструктор. Кого другиго имаше предвид тя? Приятелката на Джони от Масачузетския технологичен институт, или имаше и още някой? Кого другиго би могъл Джак Филдинг да обучава и какво би накарало Джони Донахю да признае убийство, за което Бентън беше убеден, че не е извършил? Защо Джони ще вярва, че е направил нещо толкова ужасно по време на тъй наречено „затъмнение“? Кой му беше повлиял до такава степен, че да признае вината си и да предложи подробности като тази, че оръжието е било пневматичен пистолет за пирони, за които знаех, че не са верни? Но нямаше да питам мисис Донахю нищо повече. Бях отишла твърде далеч; всичко беше отишло твърде далеч. Зададох й повече въпроси, отколкото трябваше, а Бентън вече знаеше отговорите на всичко, което можех да се сетя да я попитам. Начинът, по който седеше на стола си с впит в пода поглед и с каменен израз на лицето, притъмняло като металната облицовка на сградата ми, подсказваше това.