Патриша Корнуел
Военна морга (2)

1.

Захвърлих изпъстрения с петна медицински халат в контейнера за заразено с биологични агенти облекло в съблекалнята на женския състав и свалих от себе си останалите дрехи и медицинските обувки. Зачудих се дали надписът с черни букви „Полк. Скарпета“ върху гардероба ми ще бъде свален още на сутринта, когато вече ще съм в Ню Ингланд. По-рано не ми беше минавала през ум тази мисъл, но сега се изпълних с безпокойство. Част от мен не искаше да напусне това място.

Въпреки шестте месеца изнурителна подготовка и потискащата необходимост всекидневно да се занимавам с трупове като част от задълженията си към правителството на Съединените щати, животът във Военновъздушната база в Доувър си имаше своите хубави страни. Престоят ми тук се оказа изненадващо лек. Дори приятен, бих казала. Щеше да ми липсва събуждането преди зазоряване в непретенциозната стая, военните панталони, спортното поло и ботушите, които обувах, преди да се отправя в хладния сумрак през паркинга към клуба на голф игрището за чаша кафе и закуска на път към военната морга, където завеждащият беше друг. Вече не бях шеф на дежурните съдебни лекари. Всъщност, доста хора имаха по-висок ранг от мен и основните решения не бяха мое задължение. Но в Масачузетс, където всички зависеха от мен, нещата бяха различни.

Понеделник, 8 февруари. Стенният часовник над блестящите бели мивки сочеше 16:33 с осветени в червено цифри, сякаш ме предупреждаваше. Очакваше се след по-малко от деветдесет минути да се появя по Си Ен Ен и да обясня какво е да си специалист по съдебномедицинска радиологична патология, защо аз съм такава и какво общо имат с това Доувър, Министерството на отбраната и Белият дом. С други думи, вече не съм съдебен лекар, ще кажа аз, не съм дори бивш служител към органите за издаване на изпълнителен лист към медицинските служби на Въоръжените сили. След 11-и септември, след нападението над Ирак от Съединените щати, а сега и с повишеното военно присъствие в Афганистан — преговарях точките, на които щях да се спра: границата между военния и гражданския свят завинаги ще си остане размита. Бих могла да дам пример: миналия ноември само за четирийсет и осем часа тук бяха докарани тринайсет убити бойци от Средния изток; същият беше и броят на жертвите от Форт Худ, Тексас. Масовата смърт не се ограничаваше до бойното поле, макар да не бях съвсем сигурна кое наричаме „бойно поле“. Може би то е повсеместно, ще кажа аз по телевизията. То е в нашите домове, в училищата ни, в църквите, в самолетите от търговската флота; навсякъде, където работим, пазаруваме и ходим на почивка.

Подреждах тоалетните си принадлежности, докато систематизирах коментарите, които трябваше да направя относно триизмерната радиология, ползата от компютърната томография, сканирането в моргата. Напомних си да не пропусна да подчертая, че макар новата централа в Кеймбридж, Масачузетс, да беше първата в Съединените щати гражданска институция, упълномощена да извършва виртуални аутопсии, тази в Балтимор щеше да е следващата, и в крайна сметка това беше технологията на бъдещето. Благодарение на технологията традиционната аутопсия чрез дисекция, при която постфактум се правят снимки с надеждата да не пропуснеш нещо или да не замърсиш обекта с някакъв артефакт, можеше да бъде драстично подобрена, да бъде прецизирана — и това щеше да стане.

За съжаление, довечера нямаше да се появя по „Вести от света“, понеже като се замислих, ми се стори, че ще е по-добре, ако водех този диалог с Даян Сойър. Проблемът с редовните ми появи по Си Ен Ен беше, че прекалената информираност често подхранва презрение, но трябваше да се сетя за това по-рано. Хрумна ми, че интервюто може да излезе твърде лично и че би трябвало да спомена за това пред генерал Бригс. Трябваше да му разкажа какво се случи сутринта, когато обезумялата майка на един мъртъв войник се нахвърли върху мен по телефона с обвинения за предумишлени престъпления и заплаши, че ще се оплаче пред медиите.

Когато хлопнах вратата на гардероба си, металът изтрещя като оръдеен залп. Пристъпих по жълтеникавите плочки, които винаги усещах хладни и гладки под босите си крака. Носех тоалетна чантичка с шампоан и балсам със зехтин, ексфолиант от фосилизирани морски водорасли, обезопасена самобръсначка, флакон с гел за бръснене за чувствителна кожа, течен сапун, кърпа, освежител за уста, четка за зъби, четка за нокти и ароматно масло марка „Нютроджина“, което щях да използвам накрая. Прилежно подредих вещите си на покрития с плочки рафт в откритото сепаре, завъртях крана и горещата вода плисна върху мен. Обърнах се, за да ме облее цялата, и вдигнах лице нагоре, после вперих очи в пода, в бледите си крака. Оставих водата да струи върху врата и главата ми с надеждата, че схванатите ми мускули малко ще се отпуснат. Представях си, че влизам в гардеробната в апартамента си и избирам какво да облека.

Генерал Бригс — Джон, както го наричах насаме — искаше да нося синята бойна униформа на летец от Военновъздушните сили, но аз му се противопоставих. Би трябвало да избера обичайните си цивилни дрехи за интервюта по телевизията — може би семпъл тъмен костюм, блуза с висока яка в цвят слонова кост и скромния „Брегет“ с кожена каишка, подарък от племенницата ми Луси. Не огромния „Бланпен“ с тъмен циферблат и керамичен фасет, също подарък от нея, понеже тя беше обсебена от часовниците — всъщност от всичко технически сложно и скъпо. И не панталони, а пола и обувки на ток, за да изглеждам безобидна и достъпна — трик, който научих преди време в съда. По някаква причина съдиите обичат да съзерцават краката ми, докато подробно и картинно описвам анатомичните данни за смъртоносните рани и последните мигове от живота на жертвата. Бригс щеше да остане разочарован от избраното от мен облекло, но по време на Суперкупата снощи, след като вече си бяхме пийнали, аз му напомних, че никой мъж не може да казва на жена как да се облича, освен ако не е Ралф Лорън.

Парата от душа се раздвижи, понесена от течението. Стори ми се, че дочувам стъпки. Изведнъж ме обзе безпокойство. Би могъл да е всеки — военен служител, лекар или някой друг, упълномощен да пребивава на тази строго охранявана територия, който отива до тоалетната, да ползва дезинфектантите или да се преоблече. Сетих се за колегите, с които току-що бях в главната зала за аутопсии, и си казах, че сигурно пак е капитан Авалон. Тя неотстъпно присъстваше цяла сутрин по време на компютърната томография, сякаш след толкова време аз още не можех да се справя сама — а после, лепкава като мъгла, цял ден се навърташе около работната ми маса. Трябва да е капитан Авалон. Почти сигурна бях — винаги беше тя. Заля ме вълна от раздразнение. „Махай се.“

— Доктор Скарпета? — разнесе се познатият безизразен, лишен от страст глас, който сякаш неотстъпно ме следваше по петите. — Търсят ви по телефона.

— Току-що влязох — провикнах се през шумния плисък на водата.

Това беше моят начин да й кажа да ме остави на мира. „Малко лично пространство, моля.“ Точно в този момент не исках да виждам нито капитан Авалон, нито когото и да е, и това нямаше нищо общо с факта, че съм гола.

— Съжалявам, госпожо. Пийт Марино иска да говори с вас. — Безизразният глас се приближи.

— Ще трябва да почака — креснах аз.

— Каза, че е важно.

— Бихте ли го попитали какво има?

— Само каза, че е важно, госпожо.

Обещах, че след малко ще се свържа с него. Навярно е прозвучало неучтиво. Колкото и да се стараех, невинаги можех да съм очарователна. Пийт Марино беше съдебният лекар, с когото бях работила през половината си живот. Надявах се, че у дома не се е случило нищо ужасно. Не, той щеше да се погрижи да науча, ако имаше нещо неотложно — нещо със съпруга ми Бентън, с Луси, или някакъв проблем в Съдебномедицинския център в Кеймбридж, който оглавявах. Марино щеше да направи нещо повече от това да помоли да бъда уведомена, че ме търси по телефона и че е важно. Това си беше типично неговият нисък праг на контрол над импулсите, реших аз. Хрумнеше ли му нещо, решаваше, че трябва незабавно да го сподели с мен.

Отворих широко уста, за да отмия вкуса на разложена, овъглена човешка плът, заседнал в гърлото ми. Вонята на онова, върху което бях работила днес, се надигаше на вълни дълбоко в синусите ми. Донесла бях със себе си под душа молекулите полуразложена органична материя. Изстъргах ноктите си с течния антибактериален сапун, същият, с който обеззаразявах таблите и ботушите си на местопрестъплението; изчетках и зъбите, венците и езика си с антисептична паста. Измих ноздрите си възможно най-основно, изстъргах всеки сантиметър плът, после си изплакнах косата, неведнъж, а два пъти, но вонята си оставаше. Изглежда, не можех да я отмия от себе си.

Трупът, който току-що бях обработила, беше на Питър Гейбриъл — като легендарната рок звезда; само дето този Питър Гейбриъл беше редник първи клас, изпратен преди по-малко от месец на мисия в провинция Бадгис в Афганистан, жертва на импровизирана крайпътна бомба от пластмасова канализационна тръба, натъпкана с пластичен експлозив 4 и затворена с меден лист. Бомбата пробила бронята на неговото „Хъмви“ и превърнала кабината в огнена пещ. Редник първи клас Питър Гейбриъл отне по-голямата част от последния ми ден тук, в това огромно, обзаведено с последна дума на техниката хале, където патолози и учени от Въоръжените сили бяха привличани за работа по случаи, с каквито широката общественост не беше свикнала да ни свързва: убийството на Джон Кенеди; наскоро извършената ДНК експертиза на членове на семейство Романови и на екипажа на подводницата „Х. Л. Хънли“, потънала по време на Гражданската война. Ние сме аристократична, но малко позната организация. Корените й стигат далеч назад във времето до 1862 г., когато хирурзи, чиито инструменти днес могат да бъдат видени във Военномедицинския музей, посетили смъртоносно ранения Ейбрахам Линкълн, а след това извършили и неговата аутопсия. Трябваше да кажа всичко това по Си Ен Ен и да забравя репликите на госпожа Гейбриъл. Не бях чудовище, нито пък тесногръд фанатик. „Не можеш да виниш бедната жена, че е разстроена“, казах си аз. Току-що беше загубила единственото си дете. „Как, за бога, щеше да се чувстваш ти на нейно място? Разбира се, че не си расистка.“

Отново долових нечие присъствие. Някой беше влязъл в съблекалнята, която бях успяла да напълня с пара като римска баня. Сърцето ми биеше силно заради топлината.

— Доктор Скарпета? — разнесе се гласът на капитан Авалон, вече не така колеблив, сякаш носеше новини.

Спрях водата, грабнах кърпата, за да се подсуша, и излязох от сепарето. Капитан Авалон, едва различима, трептеше смътно сред маранята до умивалниците и сешоарите за ръце. Различавах единствено тъмната й коса, военните й панталони цвят каки и черната блуза с копчета на врата и избродираната емблема на съдебномедицинските служби към Въоръжените сили — щит в златно и синьо.

— Пийт Марино… — започна тя.

— Ще му се обадя след минута. — Грабнах друга хавлия от полицата.

— Той е тук, госпожо.

— Какво искаш да кажеш с това „тук“? — Нямаше да се изненадам, ако се материализира в съблекалнята, подобно на праисторическо създание, изплувало от мъглата.

— Чака ви отзад на паркинга, госпожо — информира ме тя. — Ще ви отведе в Игълс Рест, за да си вземете нещата. — Сякаш бях арестувана или уволнена и ме отвеждаше ФБР. — Имам указания да ви придружа и да ви помогна в случай на нужда.

Малкото име на капитан Авалон беше София. Както винаги, униформена; за миг излязла от амплоато си на радиолог, но неизменно преизпълнена с дяволска военна прецизност и сервилна любезност, докато се размотаваше около мен. Точно сега обаче не беше най-подходящият момент. Забързано понесох тоалетната си чантичка, все така неотстъпно следвана по петите от нея.

— Трябваше да тръгна утре сутринта, а пътуването с Марино не е предвидено в програмата ми.

— Мога да се погрижа за колата ви, госпожо. Няма да шофирате, доколкото разбрах…

— Попита ли го за какво, по дяволите, става дума? — Грабнах нервно четката и дезодоранта от гардероба.

— Опитах, госпожо — отвърна тя, — но той не беше така любезен да отговори.

 

 

Тежък транспортен Си-5 „Галакси“ изрева над главата ми, преди да се приземи на писта номер 19. Както обикновено, вятърът духаше от юг.

Луси, освен всичко друго, беше и пилот на хеликоптер. Според един от многото авиационни принципи, които бях научила от нея, номерата на пистите съответстват на посоките на компаса. Деветнайсет например означава 190 градуса, от което пък следва, че противоположната посока ще бъде 01, ориентирана по този начин заради ефекта на Бернули и Нютоновите закони за движение. Необходимо е въздухът да обтече крилото, така че потокът над него да се движи с по-голяма скорост от този под него, издигането и кацането да бъдат по посока на вятъра, който в тази част на Делауеър духа от морето, от зона с високо към зона с ниско налягане, от юг на север. Ден след ден транспортни самолети отнасяха мъртвите по асфалтираната ивица, ширнала се като реката Стикс зад военната морга.

Подобният на сива акула „Галакси“, с дължина колкото футболно игрище, беше толкова огромен и тежък, че сякаш едва се движеше по бледото небе с перести облаци, наричани от пилотите „опашката на кобилата“. Можех да разпозная модела дори без да виждам самолета: високият пронизителен писък и свистенето ми бяха достатъчни. Вече правех разлика между звука на турбинните двигатели, които създаваха тяга седемдесет и два тона, от километри можех да кажа кой е Си-5 и кой — Си-17, отличавах хеликоптерите и накланящите се ротори, „Чинук“ от „Блек Хоук“ или „Оспри“. При хубаво време, в малкото си свободни минути, сядах на пейката пред блока и гледах летящите над Доувър машини, сякаш бяха екзотични създания: морски крави, слонове или праисторически летящи птици. Никога не ми омръзваха драматичната им непохватност, гръмотевичният шум и сенките, които хвърляха.

Колесниците допряха пистата насред валма дим, толкова близо до мен, че почувствах тътена в стомаха си. Вече вървях към зоната за приемане с четирите й огромни паркинга, оградени с висока стена, и резервни генератори. Приближих се до покрития фургон — дотогава не бях виждала такъв. Пийт Марино дори не помръдна, за да ме поздрави или да ми отвори вратата. Това обаче не означаваше нищо. Той нямаше навика да пилее излишна енергия, за да демонстрира добри обноски, а и откакто го помнех, стремежът да бъде мил и любезен никога не е бил сред приоритетите му. За първи път се срещнахме в моргата в Ричмънд, Вирджиния, преди повече от двайсет години. Или пък беше на някой обект? Наистина не помнех.

Влязох, затворих вратата и натъпках платнения сак между ботушите си. Косата ми още беше мокра от душа. Той мълчаливо ме прецени и си каза, че изглеждам ужасно. Винаги разбирах — издаваха го косите продължителни погледи, с които ме измерваше от глава до пети и които нагло се задържаха на определени места. Не обичаше да нося екипа на съдебен лекар — панталони цвят каки, черна блуза с копчета на врата и спортно яке с множество джобове. В редките случаи, когато ме беше виждал в униформа, ми се струваше, че го плаша.

— Откъде взе този фургон? — попитах, когато даде на заден ход.

— Назаем от военновъздушните. — Отговорът му подсказваше, че поне с Луси не се е случило нищо лошо.

Частният терминал в северния край на пистата беше на разположение на цивилния персонал с разрешение да каца на територията на военновъздушната база. Значи племенницата ми беше довела Марино тук. Появата им ме изненада. Пристигнаха без предупреждение, навярно за да ме отведат у дома и да ми спестят пътуването със самолет на сутринта. Въобразявах си. Сигурно имаше нещо друго. Потърсих отговора в грубите черти на Марино. Опитах се да преценя външността му с един поглед, донякъде както правех с пациентите. Спортни обувки, джинси, неизменното кожено яке „Харли Дейвидсън“ с ресни, бейзболна шапка на „Янкис“, която сега, когато живееше на територията на „Ред Сокс“, носеше на свой риск, старомодните очила с телени рамки.

Не можех да преценя дали малкото посивяла коса, която беше останала върху главата му, е гладко избръсната, но беше чист и сравнително спретнат, без червенина по бузите от злоупотреба с уиски; нямаше и бирено коремче. Очите му не бяха кървясали. Ръцете му не трепереха. Не долових мирис на цигари. Успял беше да се откаже от алкохола; всъщност, от много неща. Марино се стремеше да се опази от доста изкушения по пътя през съмнителните територии на собствените си първични наклонности. Секс, пиянство, наркотици, тютюн, храна, невъздържан език, фанатизъм, мързел. Навярно трябваше да добавя и лицемерие. Когато му отърваше, той можеше да бъде непочтен или откровен лъжец.

— Предполагам, че Луси е с хеликоптера? — попитах.

— Знаеш как е, когато си ангажиран с такъв случай; по-зле, отколкото в ЦРУ — обясни той и сви по „Пърпъл Харт Драйв“. — Къщата ти може да се подпали и никой няма да обели и дума, а аз ти звънях поне пет пъти. Затова реших да действам и с Луси тръгнахме насам.

— Няма да е зле, ако ми кажеш защо си тук.

— Никой не трябваше да ти се меси, докато не свършиш с войника от Устършър — каза той за моя изненада.

Настина, редник първи клас Питър Гейбриъл беше от Устършър, Масачузетс, но не можех да разбера откъде Марино знае по какъв случай работя тук, в Доувър. Нямаше кой да го е уведомил. Всичко, което правехме във военната морга, беше строго поверително. Зачудих се дали майката на убития войник не е изпълнила заплахите си да се обади на медиите. И дали не им е казала, че белият съдебен лекар на сина й е расист.

— Очевидно, той е първата жертва на войната от Устършър — продължи Марино, преди да успея да попитам, — и местните медии са пощурели. Получихме няколко обаждания. Предполагам, че хората са объркани и са решили, че всеки мъртвец, който по някакъв начин е свързан с Масачузетс, свършва при нас.

— Репортерите допускат, че сме му направили аутопсия в Кеймбридж?

— Е, при нас, сертифицираните съдебномедицински експерти, си е чиста проба военна морга. Сигурно затова.

— Все едно всички жертви, от всяко бойно поле, се изпращат в Доувър и медиите вече със сигурност са уведомени — отвърнах аз. — Убеден ли си в причината за техния интерес?

— Защо? Ти да се сещаш за някаква друга причина?

— Просто питам.

— Зная само за няколко обаждания. Препратихме ги към Доувър. Ти беше посред процедурата с хлапето от Устършър и никой не можеше да те намери по телефона, и когато вече зареждахме в Уилмингтън, на двайсет минути път оттук, се обадих на генерал Бригс. Той изпрати сговорчивата госпожа капитан да те търси в банята. Омъжена ли е, или може би е като Луси? Понеже хич не изглежда зле.

— Виждал ли си я? — Бях слисана.

— Нямаше те, когато тя мина през нашия център на път към майка си в Мейн.

Не помнех някой някога да ме беше уведомил за това. Току-що ми показаха, че нямам представа какво става в централата, която уж би трябвало да е под мое ръководство.

— Филдинг й организира кралска обиколка; блеснахме в цялото си великолепие. — Марино не харесваше заместника ми Джак Филдинг. — Искам да кажа, че наистина се опитвах да се свържа с теб. Нямах намерение да се появя ей така.

Марино си е мошеник и това, което ми разказваше сега, си беше чист номер. Съчиняваше. По някаква причина е изпитал необходимост да се появи без предупреждение. Навярно е искал да бъде сигурен, че незабавно ще тръгна с него. Миришеше ми на истинска беда.

— Случаят с Гейбриъл не може да е причината да се появиш ей така, както сам се изрази.

— Така е.

— Какво стана?

— Имаме прецедент. — Говореше, вперил неотклонно поглед напред. — Казах на Филдинг и на всички там, че няма как трупът да бъде изследван, преди ти да се прибереш.

Джак Филдинг беше опитен съдебномедицински патолог и не приемаше разпореждания от Марино. Щом заместникът ми е предпочел да остане настрана и да ме изчака, най-вероятно ставаше въпрос за случай, който може да ни навлече политически неприятности или съдебен процес. Фактът, че Филдинг не се е опитал да ми позвъни и не ми е писал по електронната поща, ме обезпокои. Отново проверих телефона си. Нищо от него.

— Вчера следобед към три и половина в Кеймбридж — започна Марино. Бавно напредвахме по „Атлантик стрийт“ в падащия здрач. — Нортънс Удс он Ървинг, на една пресечка от вас. Дяволски зле е, че не си била у дома. Можеше да отидеш на място, да обиколиш там и кой знае, нещата можеше да се окажат другояче.

— Кои неща?

— Бял мъж, двайсетинагодишен. Изглежда, излязъл да разходи кучето си. Умира внезапно от инфаркт. Поне така изглежда, но не е вярно — продължи той. Движехме се покрай редици пристройки, хангари и сгради от бетон и метал с номера вместо имена. — Посред бял ден в неделя следобед, наоколо било пълно с народ заради някакво събитие в една от сградите там — онази с тежкия зелен метален покрив.

В Нортънс Удс беше Американската академия на изкуствата и науките; великолепно здание от дървени трупи и стъкло, отдавано под наем при специални случаи. Намираше се няколко сгради по-надолу от жилището, в което се преместихме с Бентън миналата пролет, недалеч от моя Център за сертифицирани съдебномедицински експертизи, а и в близост до Харвард, където Бентън преподаваше в катедра Психиатрия към Медицинския факултет.

— С други думи, пълно с очи и уши — продължи Марино. — Дяволско място да пречукаш някого.

— Нали каза, че е получил инфаркт? Или по-скоро, сърдечна аритмия, щом е толкова млад.

— Да, така предположихме. Няколко свидетели го видели как се хваща за гърдите и се свлича на земята. Бил е мъртъв при идването на екипа — вероятно. Докарали го направо при нас, прекарал нощта в хладилната камера.

— Какво имаш предвид с това „вероятно“?

— Днес, рано сутринта, Филдинг отишъл в хладилното и забелязал капки кръв на пода и много кръв по коритото, затова извикал Ан и Оли. Кръвта шуртяла от носа и устата на момчето. Предния следобед, когато била установена смъртта, нямало кръв. Няма кръв и на мястото на смъртта; нито капка, а сега кърви, и това очевидно не е трупна течност, понеже той не се разлага. Платното, с което е покрит, е пропито с кръв; в човека има поне литър кръв, и това е дяволски странно. Никога не съм виждал мъртвец да кърви така. Затова си казах, че имаме шибан проблем, и се разпоредих всички да си държат устите затворени.

— А Джак? Какво направи той?

— Шегуваш ли се? Заместникът ти е един път! Не ме карай да говоря!

— Идентифициран ли е трупът, и защо Нортънс Удс? Наблизо ли живее? Да не е студент в Харвард, или може би следва теология? — Богословският институт беше на две крачки от Нортънс Удс. — Съмнявам се, че е тръгнал към онова събитие, каквото и да е било. Нали е бил с кучето си. — Гласът ми звучеше много по-спокойно, отколкото се чувствах. Вече бяхме на паркинга на „Игълс Рест“.

— Все още не разполагаме с подробности, но, изглежда, е било сватби.

— Но кой планира сватба в деня на Суперкупата?

— Някой, който не иска да привлича внимание, знам ли. Ако не си американец, да речем, или си не американец. Да пукна, ако се сещам, но не мисля, че мъртвото момче е било гост на сватбата, и то не само заради кучето. Носел е деветмилиметров глок под якето. Няма лична карта. Слушал е портативно сателитно радио, затова сигурно се сещаш накъде бия.

— Сигурно не се сещам.

— Луси ще ти разкаже повече за сателитното радио, но по всичко личи, че е наблюдавал някого, шпионирал е, или пък може да е настъпил някого, който сега е решил да му върне услугата. В крайна сметка, струва ми се, че някой му е направил нещо, предизвикал е нараняване, от спешното са го пропуснали, не са го забелязали и при транспортирането. Затова дръпнали ципа на чувала и той започнал да кърви, докато го пренасяли. Е, подобно нещо няма как да се случи, ако не е имал кръвно налягане, а това означава, че е бил още жив, когато са го доставили в моргата и са го затворили в шибаната хладилна камера. При нулевите температури там до сутринта вече е бил мъртъв. Ако допуснем, че не е умрял от кръвозагуба преди това.

— Ако е имал нараняване, което да причини външно кръвотечение — отвърнах аз, — защо не е прокървил на място?

— Ти ми кажи.

— Колко време са го реанимирали?

— Петнайсет-двайсет минути.

— Може тогава да се е спукал кръвоносен съд. — Говорех си сама. — Случва се, ако са достатъчно сериозни, предсмъртните и послесмъртните наранявания да причинят силно кръвотечение. Може да са счупили ребро по време на кардиопулмонарната реанимация и то да е причинило пункция или да е разкъсало някоя артерия. Някаква причина за интубация, която да предизвика нараняването и кървенето, което описа?

Но още преди да съм задала въпроса, знаех отговора. Марино беше ветеран от отдел „Убийства“ и опитен инспектор. Не би принудил Луси да се качи на хеликоптера и да пристигне в Доувър без предупреждение, ако имаше някакво логично обяснение или поне достоверна хипотеза, а Джон Филдинг определено беше в състояние да различи нараняването от случайния артефакт. „Защо не ми се обажда?“

— Централата на „Спешна помощ“ в Кеймбридж трябва да е на два километра от Нортънс Удс и екипът е стигнал до него за минути — каза Марино.

Седяхме във фургона с изгасен мотор. Вече беше почти тъмно, хоризонтът и небето почти се сливаха, разделени само от тънка ивица светлина на запад. „Кога Филдинг се е справял с критична ситуация без мен? Никога.“ Вечно се скатаваше. Вечно оставяше другите да оправят кашите, които забърква. Затова не се е опитал да се свърже с мен. Пак се измъква. Колко пъти трябваше да се случи, за да престана да го ангажирам?

— Умрял е веднага, според тях — добави Марино.

— Всъщност, освен ако някакъв импровизиран експлозив не те разпилее на стотици парчета, няма такова нещо като моментална смърт — отвърнах аз.

Мразех Марино да прави повърхностни обобщения. Умрял веднага. Рухнал на земята. Мъртъв, преди да падне на земята. Двайсет години все едно и също, въпреки че стотици пъти съм му казвала, че сърдечните и дихателните арести не са причина за смъртта, а симптоми на настъпващата смърт и че за клиничната смърт са нужни минути. Смъртта никога не е внезапна. Не е прост процес. Сега пак му напомних този медицински факт, понеже не се сещах какво друго да кажа.

— Добре де, само ти казвам, каквото предадоха на мен, а според тях той не е могъл да бъде реанимиран — отвърна Марино, сякаш медицинският екип за спешна медицинска помощ знаеше за смъртта повече от мен. — Липса на реакции. Така пише в протоколите.

— Взе ли показания от тях?

— Разговарях с единия. По телефона тази сутрин. Нямало пулс, нямало нищо. Момчето било мъртво. Или поне така твърди парамедикът. А и аз не очаквам да каже, че не са били сигурни, но пак са го пратили в моргата!

— Ти обясни ли му защо питаш?

— Не, за бога! Да не съм луд. Не искам да видя новината на първа страница на „Глоуб“. Ако тази информация стигне до медиите, може да се върна като патрул в полицейското управление на Ню Йорк или да получа работа като охранител, ако няма други кандидати.

— Каква процедура приложи?

— Нищо не съм прилагал. Филдинг пое случая. Казва, разбира се, че спазил всички правила; докторът от Кеймбридж го уверил, че не са открили на местопрестъплението нищо подозрително — очевидно, естествена смърт пред много свидетели. Филдинг дал разрешение тялото да бъде пренесено в Центъра за съдебна медицина, а от полицията задържали пистолета и веднага го отнесли в лабораторията, за да установят на чие име е регистриран. Рутинен случай, или поне така казва Филдинг, а какво ще кажа аз, предполагам, ти е известно. Както и да е. Вината ще падне върху нас. Медиите ще тръгнат по петите ни, и каквото и изявление да направиш, ще реагират така, сякаш случаят е трябвало да бъде пренесен в Бостън. Можеш да си представиш, нали?

Преди да поемем първите си случаи миналото лято, Щатският център се намираше в Бостън и беше затънал в политически и икономически проблеми и скандали, които пълнеха новините. Случваше се трупове да бъдат изгубени или изпратени в погрешни погребални домове, или да бъдат кремирани без пълна експертиза, а при един случай на насилие над дете бяха изследвани чужди очни ябълки. Новите шефове идваха и си отиваха, а местните центрове затваряха заради липса на субсидии. Никоя негативна информация обаче не можеше да се сравнява с картината, която Марино рисуваше за нас сега.

Отворих вратата.

— По-добре нищо да не си представям, а да се съсредоточа върху фактите.

— Това вече е проблем, тъй като, изглежда, не разполагаме с много съдържателни факти.

— И каза на Бригс онова, което току-що каза на мен?

— Казах му, каквото трябваше да знае — отвърна Марино.

— Същото, което каза на мен?

— Донякъде.

— Не биваше. Това е моя работа. Моя работа е да преценя какво трябва да знае той. — Държах вратата отворена и хладен вятър нахлу в колата. Косата ми още беше влажна след душа. Потръпнах. — Не можеш да превишаваш правомощията си само защото аз съм заета.

— Ама ти беше дяволски заета, затова говорих с него.

Слязох от фургона и още веднъж си казах, че няма начин информацията, която Марино току-що сподели с мен, да е точна. Медицинският екип за спешна помощ в Кеймбридж никога не би направил подобна катастрофална грешка. Опитвах се да намеря някакво обяснение за причината една смъртоносна рана да не кърви на местопрестъплението, а после да започне обилно да тече кръв; продължавах да изчислявам времето на смъртта и дори причината за нея, в случай че е настъпила в хладилната камера на моргата. Бях объркана. Нямах представа какво може да означава всичко това, но най-много ме тревожеше младият мъж, докаран мъртъв, както се предполагаше, на моя отговорност. Виждах го, обвит в платнище, затворен в торба и целият кошмар от старите филми на ужасите връхлетя върху мен. Някой идва в съзнание в ковчег. Някой бива изгорен жив. Не ми се беше случвало толкова чудовищно нещо. Досега не бях срещала и намек за такова стечение на обстоятелствата. Нито веднъж в кариерата си. Не познавах такъв случай.

— Поне няма признаци, че се е опитвал да се измъкне от чувала. — Марино търсеше начин да се почувстваме по-добре. — Нищо, което да подскаже, че в определен момент е дошъл в съзнание и е изпаднал в паника. Да се вкопчи в ципа, да започне да рита или нещо такова. Ако беше упорствал, би бил в странно положение върху коритото, или би се изтърколил от него. Чудя се дали е възможно да се задушиш в някой от тези чували. Предполагам, понеже те би трябвало да са водоустойчиви. Но все пак капят. Покажи ми чувал, който да не пропуска. И още нещо — кръвта е по пода от закрития гараж до хладилника.

— Искаш ли да продължим малко по-късно?

Беше краят на работния ден и всички бяха дошли да се регистрират. Отправихме се през пълния с хора паркинг към модерния вход на хотела със семпла гипсова мазилка, а силният глас на Марино отекваше, сякаш говореше в амфитеатър.

— Съмнявам се Филдинг да е погледнал протокола — додаде Марино. — Според мен изобщо не си е мръднал пръста. От сутринта нито съм го виждал, нито съм го чувал, кучият му син. Отново се е явил на дежурство. Като толкова пъти досега. — Отвори стъклената врата. — Още работи за нас, надявам се. Това нищо ли не значи? Правиш му дяволска услуга и му даваш работа, след като е напуснал последната, а той съсипва Центъра, преди да сме си стъпили на краката.

Във фоайето, насред витрините с награди и възпоминателни плочи на военновъздушните сили, удобните фотьойли и телевизора с широк екран, един надпис приканваше гостите в дома на Си-5 „Галакси“ и С-17 „Глоубмастър III“. Застанах на рецепцията зад мъж в маскировъчна бойна униформа на ивици в приглушени тонове и търпеливо изчаках, докато той пазаруваше: крем за бръснене, вода и няколко малки бутилки „Джони Уокър“. Уведомих служителя, че освобождавам стаята по-рано от предвиденото. Да, няма да забравя да върна ключовете; да, разбирам — макар че няма да остана през нощта, ще трябва да заплатя държавната такса от трийсет и осем долара на ден.

— Как беше поговорката? — не спираше Марино. — Няма ненаказано добро.

— Да се опитаме да не бъдем толкова негативни.

— И двамата се отказахме от добри постове в Ню Йорк, затворихме офиса в Уотъртаун, а виж какво стана.

Не казах нищо.

— Много ми се ще да вярвам, че не сме си съсипали кариерата — не спираше той.

Не отвърнах нищо; стигаше ми толкова. Минахме покрай бизнес центъра и автомата за закуски и напитки и се отправихме по стълбите към втория етаж. Той каза, че Луси не ни чака с хеликоптера на терминала за цивилни. Била в стаята ми. Луси опаковаше вещите ми, докосваше ги, преценяваше ги, изпразваше гардероба ми, чекмеджетата, разкачваше лаптопа, принтера и безжичния рутер. Изчакал е да ми го каже едва сега, понеже дяволски добре знаеше, че при обичайни обстоятелства това щеше крайно да ме раздразни — независимо от това, че ставаше дума за компютърния гений, бившия щатски юридически инспектор, племенницата ми, която бях отгледала като своя дъщеря.

Обстоятелствата бяха всичко друго, но не и обичайни. Изпитах облекчение от мисълта, че Марино беше тук, а Луси — в стаята ми, и че двамата бяха дошли да ме вземат. Трябваше да се прибера у дома и да оправя нещата. Тръгнахме по дългия тъмночервен килим в коридора, отминахме балкона с окачени по стените репродукции на картини от колониално време и предвидливо инсталирания масажен стол за уморени пилоти. Пъхнах магнитната карта в бравата на стаята си и се запитах кой е отворил на Луси, после отново се сетих за Бригс и за Си Ен Ен. Не можех да си представя да се появя по телевизията сега. Ами ако случилото се в Кеймбридж е стигнало до медиите? Вече щях да зная. Марино щеше да знае. Офис мениджърът ми Брайс щеше да знае и веднага да ме уведоми. Всичко щеше да е наред.

Луси седеше на спретнато оправеното легло, затваряше ципа на козметичното ми куфарче. Прегърнах я, вдъхнах дълбоко чистото ухание на цитрусовия й шампоан и усетих колко много ми е липсвала. Черният пилотски костюм подчертаваше зелените й очи, късата златиста коса с розови отблясъци, тънките черти на слабото й лице и аз отново си казах колко необичайна и удивителна беше тя — женствена, макар и по момчешки, с изваяно атлетично тяло, но с бюст, и така напрегната, че изглеждаше рязка. Независимо дали се държеше насмешливо или мило, моята племенница всъщност беше плаха и нямаше много приятели; навярно нямаше други приятели, освен Марино, и интимните й връзки никога не продължаваха дълго. Дори с Джейми, макар на времето да не посмях да споделя опасенията си по този повод. Не я попитах нищо. Но и не се вързах на историята й, че се е преместила от Ню Йорк в Бостън поради финансови причини. Дори компанията й за компютърни съдебномедицински експертизи да търпеше загуби, в което не вярвах, в Манхатън тя печелеше повече, отколкото й плащаха сега от Центъра за сертифицирана съдебномедицинска експертиза, което си беше направо нищо. Племенницата ми работеше за мен доброволно. Пари не й трябваха.

— Каква е тази история със сателитното радио? — Вгледах се изпитателно в нея и се опитах да разчета реакциите й, както винаги деликатни и объркващи.

Капсулите изтракаха, когато провери колко са останали в шишенцето. Реши, че не са много, и ги хвърли в кошчето за боклук.

— Времето се разваля и бих искала да се измъкнем оттук. — Свали капачката на флаконче „Зантаг“ и също го изхвърли. — Да поговорим по пътя; ще ми трябва и помощта ти като втори пилот. Трябва да се изплъзнем от снеговалежа и ледения дъжд. У дома вали от десет часа и сигурно вече е натрупало трийсетина сантиметра.

Сетих се първо за Нортънс Удс. Трябваше да посетя мястото там, но докато отида, всичко щеше да е покрито със сняг.

— Лош късмет. — Говорех на себе си. — Може да се окаже, че местопрестъплението така и не е обработено.

— Казах на хората от полицейското в Кеймбридж да наминат там днес сутринта. — Марино плъзна изпитателен поглед наоколо, сякаш апартаментът ми се нуждаеше от разследване. — Не откриха нищо.

— Не попитаха ли защо настояваш за повторен оглед? — Отново същият страх.

— Обясних, че са възникнали въпроси. Насочих ги към пистолета. Серийният номер е бил изтрит. Май не ти казах това — додаде той и отново се заоглежда. Очите му се спираха върху всичко, но не и върху мен.

— От балистичната лаборатория могат да опитат с киселина. Виж дали ще възстановят серийния номер. Ако нищо друго не помогне, да пробваме със сканиращ електронен микроскоп с голяма камера — реших аз. — Ако е останало нещо, ще го открием. Ще помоля Джак да отиде до Нортънс Удс и да направи възстановка.

— Да бе. Той направо натам ще се засили, убеден съм. — Марино не криеше сарказма си.

— Може да е завел фотографите, преди да започне да вали — добавих. — Или пък някой друг да го е направил. Дежурният…

— Чиста загуба на време — прекъсна ме Марино. — Никой от нас не е бил там вчера. Не знаем къде точно е мястото; знаем само, че е близо до някакво дърво и някаква зелена пейка. Голяма помощ, няма що, когато говорим за шест акра дървета и зелени пейки.

— А фотографите? — попитах аз. Луси продължаваше да рови из малката ми колекция от масла, обезболяващи, хапчета срещу киселини в стомаха, витамини, капки за очи и препарати за дезинфекция на ръце, разпилени по леглото. — От полицията трябва да са направили снимка на тялото на място.

— Още чакам детективът да ми ги предостави. Момчето, което отговаря за местопрестъплението, донесе пистолета тази сутрин. Лестър Лоу, или Лес Лоу — на улицата всички го знаят като Лес Беззаконника, както и баща му и дядо му. Все ченгета в Кеймбридж, от времето на „Мейфлауър“.

— Мисля, че съм готова. — Луси стана от леглото. — Ще провериш ли да не съм пропуснала нещо? — обърна се тя към мен.

Кошчетата за боклук бяха препълнени, чантите ми — опаковани и подредени до стената, вратата на гардероба зееше широко отворена; в него имаше само празни закачалки. Компютърът, разпечатаните файлове, статиите от списанията и книгите бяха изчезнали от бюрото ми; празни бяха и кошът за мръсни дрехи, банята и чекмеджетата на тоалетката, които проверих. Отворих малкия хладилник. Беше празен и чист. Двамата с Марино понесоха чантите ми надолу, а аз вкарах номера на Бригс в телефона си. Хвърлих поглед към триетажната постройка с гипсова мазилка от другата страна на паркинга, към големия стъклен прозорец по средата на третия етаж. Снощи бях в този апартамент заедно с него и други колеги, гледахме мача и животът беше хубав. Викахме за „Ню Орлийнс Сейнтс“ и за себе си, вдигахме тостове за Пентагона и за Агенцията за авангардни проекти, която направи възможни асистираните с компютърна томография виртуални аутопсии в Доувър, а сега и в нашия Център за сертифицирани съдебномедицински експертизи. Празнувахме изпълнената мисия, добре свършената работа, а днес… Сякаш предишната вечер не беше реална; сякаш бях сънувала.

Поех си дълбоко дъх и изпратих съобщението. Бригс нямаше да остане доволен от мен. По окачения на стената телевизор с плосък екран във всекидневната му пробягваха образи; после той мина покрай прозореца, облечен в бойна униформа в зелено и пясъчнокафяво с права яка, каквато обикновено носеше, когато не беше в моргата или на местопрестъпление. Виждах го как вдига телефона си, обръща се към големия прозорец, до който стоеше, и вперва поглед в мен. Гледахме се лице в лице, сякаш се готвехме за двубой, макар и от разстояние, а между главния съдебен лекар при медицинските служби към Въоръжените сили и мен беше площадката с паркирани коли.

— Полковник. — Гласът му прозвуча мрачно.

— Току-що бях уведомена. Уверявам ви, че ще взема мерки; след час ще съм там с хеликоптера.

— Знаеш какво казвам винаги. — Дълбокият му авторитетен глас отекваше в ушите ми. Опитвах се да определя степента на лошото му настроение и намеренията му. — За всичко си има отговор. Въпросът е да го намерим, и то по най-добрия възможен начин. Уместен и подходящ. — Гласът му беше хладен. Предпазлив. Много сериозен. — Ще го организираме друг път.

Говореше за заключителния брифинг, който трябваше да проведем. Убедена бях, че имаше предвид и Си Ен Ен, и се чудех какво точно му беше казал Марино.

— Съгласна съм, Джон. Да отложим всичко друго.

— Вече е направено.

— Много предвидливо. — Аз бях даденост, част от интериора. Нямаше да позволя да долови несигурността ми, а знаех, че той души, за да се хване точно за нея. Много добре го познавах. — Главната ми цел е да определя дали предоставената информация е вярна. Понеже не разбирам как е възможно да е такава.

— Времето сега не е добро за полет. И не е нужно Рокман да ми го казва, за да разбера.

Рокман беше прессекретарят. Бригс нямаше нужда да говори с него, понеже вече го беше направил. Сигурна бях.

— Да — отвърнах аз.

— Забележителна синхронизация. Ако страдах от параноя, щях да си помисля, че някой се опитва да ни саботира.

— Предвид онова, което зная, не виждам как би било възможно подобно нещо.

— Ако страдах от параноя, казах — натърти Бригс. От мястото, където стоях, различавах едрата му фигура, но не виждах изражението на лицето му. Не ми и трябваше. Не се усмихваше. Сивите му очи бяха с цвят на галванизирана стомана.

— Съвпадението на времето може да е случайност, а може и да не е — казах. — Основен принцип в криминалното разследване, Джон. Винаги е едното или другото.

— Да не ставаме банални.

— Няма нищо такова.

— Не се сещам за нищо по-лошо от жив човек, положен в твоя дяволски хладилник. — Говореше с равен глас.

— Не знаем…

— Много жалко би било, след толкова усилия.

Сякаш всичко, което изградихме през всичките тези години, сега беше на ръба на пропастта.

— Не съм сигурна, че представеното в докладите е вярно… — понечих да обясня.

— Мисля, че ще е най-добре, ако пренесем тялото тук — прекъсна ме отново той. — ДНК лабораторията на Въоръжените сили може да се заеме с идентификацията. Рокман ще се погрижи ситуацията да бъде овладяна. Тук разполагаме с всичко необходимо.

Бях потресена. Бригс искаше да изпрати самолет до Ханском Фийлд, до свързаната с Центъра за сертифицирана съдебномедицинска експертиза военна база. Искаше ДНК лабораторията на Въоръжените сили, вероятно други военни лаборатории и още един бог знае кой, но не и аз, да поемат разследването на случилото се, каквото и да беше то, понеже не ме намираше за компетентна. Нямаше ми доверие.

— Не съм сигурна дали говорим за федерална юрисдикция — напомних му аз. — Освен ако ти знаеш нещо, което за мен е неизвестно.

— Виж, опитвам се да направя най-доброто за всички ни. — Бригс стоеше с прибрани зад гърба ръце и леко разтворени крака, вперил поглед в мен през паркинга. — Предлагам ти да изпратим Си-17 в Ханском. Тялото ще е тук преди полунощ. Центърът за сертифицирана съдебномедицинска експертиза е военна морга, а във военните морги се прави точно така.

— Във военните морги не се прави така. Въпросът не е телата да бъдат приемани, а впоследствие транспортирани някъде другаде за аутопсия и лабораторни анализи. Центърът за сертифицирана съдебномедицинска експертиза никога не е бил предвиден като приемна за Доувър; като място за предварителна проверка, преди да се намесят експертите. Това не е сред прерогативите ми и не такова беше споразумението, когато похарчихме трийсет милиона долара за факултета в Кеймбридж.

— Би трябвало просто да останеш в Доувър, Кей, а ние ще пренесем тялото тук.

— Моля те да се въздържаш от намеса, Джон. Точно сега случаят е под юрисдикцията на Главния медицински експерт на Масачузетс. Моля те, не ме предизвиквай и не поставяй под въпрос авторитета ми.

Настъпи дълга пауза, след която той по-скоро уточни, отколкото попита:

— Ти наистина искаш този случай.

— Той е мой, без значение дали го искам, или не.

— Просто се опитвам да те защитя.

— Недей. — Не беше точно така. Нямаше ми доверие.

— Мога да командировам капитан Авалон да ти помогне. Идеята не е лоша.

Не можех да повярвам, че е способен да предложи нещо подобно.

— Не е нужно — отвърнах твърдо. — Центърът за съдебномедицинска експертиза ще се справи.

— Предложението ми е регистрирано.

„Регистрирано от кого?“ Обзе ме странното усещане, че на линията или наблизо има хора, които слушат. Бригс все така стоеше прав до прозореца. Не можех да съм сигурна обаче дали в апартамента с него няма никой друг.

— Каквото и да е решението ти — каза той по-късно, — няма да настоявам. Обади се, когато научиш нещо.

Не се сбогува, не ми пожела успех, нито пък каза, че присъствието ми тук през последната половин година е било приятно за него.