Патриша Корнуел
Военна морга (20)

19.

Сивата паянтова постройка със старомодна каменна основа и студена изба отзад е била построена от някакъв морски капитан преди векове. Пряко изложен на всеки повей откъм морето, имотът беше полуразрушен и подкопан от суровото време, уединен в края на тясна, заледена улица, вече посипана от аварийните служби на града с едър пясък. Счупените клони бяха натрошили леда върху замръзналата земя и сега той искреше като стъкло на слънцето, което не предлагаше топлина, а единствено ослепителен блясък.

Пясъкът хрущеше под колата, докато Бентън караше бавно и търсеше къде да паркира. Взирах се в ослепителния опесъчен път, в тежкото тъмносиньо на морето, в бледосиньото безоблачно небе. Вече не изпитвах нужда от сън; опасявах се, че и да направя опит, няма да успея да заспя. Откакто станах в пет сутринта вчера в Делауеър, будувах вече трийсет часа, което за мен не беше прецедент. Наистина, ако се заемех да изчисля колко често се случва подобно нещо в една професия, в която на хората им липсва елементарната учтивост да убиват или да умират в работно време, щях да установя, че такова стечение на обстоятелствата не е изключение. Сега обаче преживявах различно безсъние. Странно и непривично, примесено с вълнение, на ръба на истерията заради факта (или поне намека за него), че през по-голямата част от съществуването си съм живяла с нещо ужасяващо и че бях причината то да стане ужасяващо.

Никой не го изрече точно с тези думи, но знаех, че е вярно. Бентън беше дипломатичен, но все пак го знаех. Не каза, че заради мен хора са жестоко убивани, а към безчет други е проявявано пренебрежение или са били унижавани, да не говорим за жертвите на наркотици. Хора, чиито имена може би никога нямаше да научим, са били превърнати, по думите на Бентън, в морски свинчета или лабораторни плъхове в името на престъпен научен проект за разработването на мощен анаболен стероид или тестостерон, подправен с халюциноген, който да придава сила и мускулна маса и да повишава агресията и безстрашието. Да произвежда машини за убиване, да превръща хора в чудовища без фронтален кортекс, без понятие за последствията; човешки роботи, които нараняват свирепо без сянка на пощада; които всъщност не чувстват нищо, дори болка. Бентън описваше казаното от Лиъм Салц на ФБР тази сутрин. Бедният човек беше ужасен и останал без надежда.

Доктор Салц подозираше, че в „Отуол“ Илай е влязъл в досег със секретна и неоторизирана технология, оказал се е забъркан в някакъв изследователски проект на Агенцията за авангардни проекти към Министерството на отбраната, който обаче е тръгнал на зле, и напълно се е объркал. Илай се е готвел да предупреди доведения си баща — Нобелов лауреат, искал е да му предостави факти и да го помоли да сложи край на всичко. Филдинг е попречил на Илай, тъй като е употребявал опасните наркотици, може би ги е разпространявал, но най-вероятно моят заместник, с присъщата си ненаситност към сила и физическа красота, с хроничните си болки и травми, е бил пристрастен. Такава беше теорията за коварните престъпления на Филдинг, но аз не вярвах, че нещата са толкова прости, или дори достоверни. Вярвах обаче на коментарите, които Бентън продължаваше да прави. Бях прекалено отстъпчива към Филдинг. Винаги съм била прекалено отстъпчива. Така и не бях прозряла какво всъщност представлява той, нито пък приемах склонността му да вреди преднамерено. И му позволих да стигне дотук.

Снегът се беше превърнал в леден дъжд там, където океанът затопляше въздуха, а над ниския релеф на Уинтър Айлънд и Салем Нек подухваше. Там Джак Филдинг притежаваше имот с историческа стойност, за който нямах представа. За да стигнеш до него, трябваше да минеш покрай дома за момчета „Плъмър“ — великолепно, обрасло с мъх имение, с панорама към богатия курорт Марбълхед. Не можех да не мисля за началото и края на нещата; за склонността на хората да тичат на място, да не направят усилие, по-голямо от това да задържат глава над водата; всъщност, никога да не стигнат по-далеч от там, откъдето е започнало всичко, и от начина, по който то е започнало за тях.

Филдинг се беше установил там, където животът му беше започнал по един много безцеремонен за него начин — в гротескната институция за юноши с асоциално поведение, които вече не могат да останат при семействата си. Зачудих се дали преднамерено не е избрал място на един хвърлей от дома за момчета, дали този факт не е повлиял на подсъзнанието му, за да избере имот, в който, както ми казаха, е възнамерявал да се оттегли, след като се пенсионира, или който евентуално да продаде с печалба в бъдеще, когато пазарът на недвижими имоти се раздвижи и след като завърши така належащите ремонти. Нагърбил се с цялостното възстановяване на къщата, сам я доизграждал и не го правел добре, а аз, както ме уведоми Бентън, съм щяла да видя проявите на неговия разхвърлян, хаотичен ум; работата на един изцяло лишен от самоконтрол човек. Щяла съм да видя как е живяло и е свършило моето протеже, на което съм дала всички пълномощия.

— Как си? Знам, че си изморена — каза Бентън и докосна ръката ми.

— Добре съм. — Осъзнах, че е говорел, а аз изобщо не съм го слушала.

— Не изглеждаш добре. Плачеш.

— Не плача. От слънцето е. Не е за вярване, но съм си забравила очилата някъде.

— Казах ти да вземеш моите. — Тъмните му очила се извърнаха към мен. Все така пълзеше по опесъчения, хрущящ, облян от яркото слънце път.

— Не, благодаря.

— Защо не ми кажеш какво става с теб. По-късно няма да имаме време да говорим — каза той. — Сърдита си ми.

— Ти просто си вършиш работата, каквато и да е тя.

— Сърдита си ми, понеже се сърдиш на Джак, а се страхуваш да се сърдиш на него.

— Страхувам се от онова, което чувствам по отношение на него. Не се страхувам от никой друг — отвърнах аз.

— Какво по-точно означава това?

— Нещо, което долавям, но с което ти не си съгласен, затова нека оставим нещата такива, каквито са — отвърнах и се взрях през прозореца към студения син океан и далечния хоризонт, където различавах отделни къщи по брега.

— А би ли се опитала да бъдеш малко по-конкретна? Какво долавяш? Нещо ново ли е?

— Не, не е. И не е нещо, което някой би искал да чуе — отвърнах, втренчена в яркия следобед, докато той още търсеше място за паркиране.

Всъщност, с нищо не му помагах. Седях, гледах през прозореца, а умът ми се луташе като малко животинче, което се мята и се опитва да открие безопасно убежище. Бентън навярно ме смяташе за безполезна, до голяма степен. Сам беше подтикнал и насърчил тази безполезност със закъснялото си идване, за да ме вземе за нещо, което продължаваше от часове. Появявах се по средата, сякаш отивах на мюзикъл или опера и за мен не беше от значение дали щях да пристигна сега или към края, в зависимост от действието, което течеше.

— Боже, абсурдно е. Човек би си помислил, че някой ще се погрижи за нас и ще ни остави малко място. Трябваше да кажа на Марино да постави конуси за пътна маркировка и да ни запази паркинг. — Бентън изливаше гнева си върху паркираните коли и тясната улица. После се обърна към мен: — Ще приема всичко, което имаш да ми кажеш. Ново или не чак дотам. Сега имаме малко време насаме.

Излишно беше да казвам каквото и да е повече, отново да повтарям онова, което чувствах, понеже то се свеждаше единствено до преценяващата, безпощадна логика на причиненото на Уоли Джеймисън, Марк Бишъп и Илай Голдман, на случилото се с Филдинг, на всичко. Прецизно съставен план, макар и да не изглеждаше пресметнат. Не че имах пълна информация какъв точно е той, може би дори не подозирах за по-голямата част от него, но онова, което долавях, беше осезаемо и неопровержимо и нямаше да позволя да ме разубедят. „Довери се на инстинктите си. Не приемай нищо друго. Става дума за власт. Властта да контролираш хора; властта да ги накараш да се чувстват добре, да изпитват страх или да страдат непоносимо. Властта над живота и смъртта.“ Нямах намерение да повтарям онова, което знаех, че звучи нелогично. Нямаше пак да повтарям на Бентън, че долавях ненаситната жажда за власт, присъствието на смъртоносна същност, която, затаила дъх, ни наблюдаваше от тъмното и изчакваше. С някои неща беше приключено; не с всичко, но аз не му казах нищо.

— Мисля да видя как стоят нещата тук и да сложа точка. — Говореше по-скоро на себе си, докато се приближи на сантиметри от каменната стена с надеждата, че няма да останем наполовина на хлъзгавата, заснежена улица. — Дано не ме удари някой галфон. Ще остане неприятно изненадан.

За този човек нямаше да е забавно да научи, че вдлъбнатата врата или нащърбената броня, която е оставил след себе си, е собственост на ФБР; това имаше предвид Бентън — както и предполагах. Колата беше типичен ведомствен автомобил. Черна, с тъмни стъкла и платнени седалки, с алармени лампи зад решетката на радиатора, а на пода отзад бяха захвърлени две чаши от кафе в картонен поднос и плик от храна, смачкан на топка. Бронираната каруца на ангажиран агент — иначе подреден, но невинаги в състояние да улучи подходящото място за изхвърляне на боклука. Не знаех, че Дъглас е жена, докато Бентън не спомена преди малко за специалния агент, на когото е била поверена колата, в женски род. Разказваше ми как е проследила бентлито, което ни пресрещна в Ханском снощи. Черно бентли „Флаинг Спър“ с четири врати от 2003-та, собственост на изпълнителен директор на базирана в Бостън компания, окупирала тясна ниша с офертата за „дискретни шофьори с нагласа на консиерж“, които ще управляват всяко превозно средство, според вашите предпочитания. Това обясняваше защо бентлито беше без отличителни знаци върху табелите.

Резервацията е била направена онлайн от човек, влязъл в електронната поща на Джони Донахю, който е бил на болнично лечение в „Маклийн“ без достъп до интернет вчера, когато писмото е било изпратено от ай пи адрес на интернет кафене до Държавния колеж в Салем, съвсем недалеч оттук. Използвана е кредитна карта, собственост на Ерика Донахю, а беше всеизвестно, че тя не прави каквото и да е онлайн; всъщност, изобщо не докосваше компютър. Излишно беше да споменавам, че нито ФБР, нито полицията вярваха във вероятността Ерика или синът й да са наели бентлито или шофьора.

ФБР и полицията бяха на мнение, че стореното е дело на Филдинг; че той най-вероятно се е сдобил с достъп до информация за кредитната карта на мисис Донахю чрез плащанията, които тя е правила към клуба по таекуондо за уроците на сина си, до момента, когато му е било казано да не се връща повече там, понеже се опитал да ритне инструктора си, моя заместник-шеф, сенсей с черен колан седми дан. Не беше ясно как другояче Филдинг би могъл да се сдобие с достъп до електронната поща на Джони, освен ако не е манипулирал уязвимия и наивен тийнейджър, който в определен момент му е предоставил паролата, или може би я е научил по някакъв друг начин.

Шофьорът не можеше да бъде винен в друго, освен че не си е направил труда да научи повече за доктор Скарпета, преди да й предостави каквото и да е. Беше получил поръчката със съобщение, а според него никой от служителите на елитната транспортна компания никога не се е срещал с набедената за поръчката мисис Донахю и не е разговарял по телефона с нея. В раздела за бележки за онлайн резервацията беше посочено изискването „екзотична луксозна кола“ да изпълни „поръчка“ с уговорката, че по-нататъшните инструкции, както и писмото, което трябва да бъде предоставено, ще бъдат на разположение в офиса на частната компания. Приблизително към шест следобед кафяв плик бил пъхнат в пощенската кутия на входната врата, а няколко часа по-късно шофьорът се беше появил на Ханском Фийлд с него и беше решил, че Бентън съм аз.

Слязохме и изведнъж се оказахме обгърнати от ярка светлина, студен въздух и лед, сякаш бяхме във вътрешността на кристален полилей. Заслоних очи с ръка и се загледах в тъмносиньото море. Надигаше се и се прибираше като мускул; промъкваше се към брега, където се разбиваше и сякаш кипваше между пръснатите по брега камъни, където нямаше жива душа. Именно тук морският капитан е търсел гледка, която едва ли се беше променила през изминалите стотици години — цели акри назъбено крайбрежие и плаж, осеян с рехави широколистни горички, непокътнат и ненаселен, понеже беше част от морски парк за отдих и по случайност разполагаше с кей за лодки.

Малко по-надолу, отвъд лагера, където полуостровът завиваше към пристанището на Салем, беше яхтеният парк. Там, на един стенд, тази сутрин полицията беше намерила шестметровия „Мако“ на Филдинг със свити платна. Пазех смътни спомени за някаква лодка, която Джак имаше, понеже го бях чувала да споменава за нея, но нямах представа къде я държи. Преди двайсет и четири часа и през ум не би ми минало, че тя може да се превърне в обект на разследване за убийство, както и тъмносиният „Навигатор“ с липсваща предна табела или неговият глок със заличен сериен номер, наред с всичко притежавано или сторено от Филдинг по време на цялото му съществуване досега.

Над нас оранжев хеликоптер „Дофин“, НН-65А, известен и като „Делфин“, се носеше ниско в студеното синьо небе. Опашният винт тип фенестрон издаваше типичния модулиран звук, описван като нисък, но за мен той си оставаше твърде висок и ми напомняше на зловещ вой, а донякъде и на С-17. Службите по вътрешна сигурност провеждаха наблюдение по въздух. И аз бях уведомена за същото. Нямах представа защо федералните законодателни власти биха постановили наблюдение по въздух, суша и море над пристанището на Салем, освен ако не бяха загрижени за голямата електроцентрала тук наблизо. До ушите ми достигна думата „тероризъм“. Спомената беше мимоходом от Бентън, а също и от Марино, с когото разговарях преди минути, но в наше време това е често употребявана дума. Всъщност, чувах я непрекъснато. Биотероризъм. Химичен тероризъм. Домашен тероризъм. Индустриален тероризъм. Нанотероризъм. Технотероризъм. Като се замислех, всичко се оказваше тероризъм. Както и всяко престъпление с насилие беше омразно и израз на омраза.

Непрекъснато се връщах в мислите си към „Отуол“. Всичко ме водеше към „Отуол“. Носех се на крилете на летящия робот; всъщност, по думите на Луси — не на летящия робот, а на Светия Граал на летящите роботи. После се сетих за моето старо възмездие ТОТОО, чийто модел в естествени размери беше разположен като голямо механично насекомо в един апартамент в Кеймбридж, нает от Илай Голдман, а след това изведнъж ме обзе тревога заради противоречивия учен доктор Лиъм Салц, който навярно беше съкрушен. Може би просто се беше оказал въвлечен в някое от онези призрачни стечения на обстоятелствата, които възникваха в живота, след като имаше лошия късмет да бъде доведен баща на блестящ млад мъж, подхлъзнал се към лошата наука, лошите наркотици и незаконното огнестрелно оръжие.

Едно прекалено умно, но не за свое добро, дете, както се беше изразил Бентън, убито, докато е носело старинен пръстен — печат, изчезнал от дома на Ерика Донахю — така, както беше изчезнала и хартията й за писма, пишещата й машина и автоматичната й писалка — все неща, до които Филдинг някак си се беше добрал. Добрал се беше някак си до всякакви неща чрез богатия харвардски студент Джони Донахю, когото малтретирал, а фактът, че това ми изглеждаше нередно, нямаше никакво значение. Не можех да докажа, че Филдинг не е заменил наркотици срещу златния пръстен. Не можех да докажа, че не е разменил наркотици срещу глока. Не можех да докажа, че именно по тази причина Илай разполага с пръстена и оръжието, че няма някакъв друг мотив, далеч по-неморален от предположенията на Бентън и останалите.

Бих казала, всъщност вече казах, че Илай Голдман се е превърнал в пречка пред користните интереси на компания като „Отуол“, а „Отуол“ беше общ знаменател във всяко едно отношение; в по-голяма степен от таекуондото или от Филдинг. Що се отнасяше до мен, ако Филдинг беше непосредствено и единствено виновният, както твърдяха всички, то тогава би следвало да погледнем по съвсем различен начин на „Отуол“ и да се запитаме какво общо е имал той с тази фирма, освен ако не е бил потребител на нейните продукти, участник в експеримент в качеството си на субект или дори на човек, който подпомага разпространението на експериментални лекарства, довели впоследствие до собственото му пълно унищожение.

„Отуол“ и Джак Филдинг, бях казала преди малко на Бентън. Ако Филдинг беше виновен за убийството, за фалшифицирането на случая или беше възпрепятствал правосъдието с всевъзможни лъжи и инсинуации, то той беше тясно свързан с „Отуол“, дори с паркинга им, където снощи, по време на снежната виелица, неговият „Навигатор“ най-вероятно е бил скрит от погледа на всички. „Трябва да извлечеш смислена връзка от подобна вероятност“, многократно повторих на Бентън, докато той шофираше до това уединено място — запуснато, и все пак болезнено красиво, сякаш имотът на Филдинг беше грозно петно върху платно с елегантен морски пейзаж.

— „Отуол Технолъджис“ и домът на един капитан от осемнайсети век на полуостров Салем — обърнах се към съпруга си и го помолих за мнението му, за неговото непредубедено и обективно мнение.

В крайна сметка, той би трябвало да предложи информирано и съвършено обективно мнение заради връзките си с информираните и съвършено обективни „ние“, за които вече споменах — анонимните негови съмишленици, редовите агенти на ФБР в сянка, към които той вече не спадаше — или поне така твърдеше, а аз, разбира се, не му вярвах. Беше агент на ФБР, таен и амбициран, какъвто го помнех от далечното минало, и може би бих преглътнала този факт, ако не се чувствах така отчаяно самотна.

Вече дори не ме слушаше; съвсем беше изключил преди малко, когато коментирах, че Филдинг би следвало да е свързан с „Отуол“ по някакъв друг начин, а не само с бойното изкуство, което преподавал на неколцина интелигентни студенти, стажанти в технологичния гигант. Казах, че връзката не се изчерпва само с наркотиците. Болкоуспокояващите пластири, импрегнирани с наркотици, нямаше да предоставят задоволително обяснение за всичко, което щях да открия в малката външна каменна постройка, превърната от Филдинг в къща за гости, преди да й намери друго приложение, с което би си заслужила други имена.

„Хижата на убийствата — помислих си мрачно и с горчивина. — Убежището на осеменителя.“ Вече ставах цинична.

Място, извънредно привлекателно по време на Хелоуин, който тук продължаваше цял месец, с участието на милиони поклонници от цялата страна. Още едно място, сдобило се с популярност заради злодеяния, които вече изглеждаха нереални, небивалици, почти гротескни, подобно на яхналата метла вещица от емблемата на Салем върху полицейските значки или дори върху вратите на полицейските автомобили. Внимавай кое ще намразиш или убиеш, защото ще дойде ден, когато ще познаеш себе си в него. Към днешния Хълм на бесилките в парка на Салем мъжете и жените от „Града на вещиците“ са били подкарвани като стадо. Мястото много напомняше на това, където беше капитанската къща на Филдинг. Такива места никога не се променят кой знае колко. Такива места сега са паркове. Макар че Хълмът на бесилките беше грозен — а и такъв трябваше да е. Голо поле, опустошено от вятъра, осеяно с камъни, плевели и неравномерни туфи трева.

Подобни мисли проблясваха в мен като слънчеви изригвания; надигаха се и се вихреха в ритъм, над който, изглежда, нямах власт. Почувствах как Бентън докосна лакътя ми, а после го стисна здраво, докато прекосявахме опесъчената задънена улица, сега превърната в паркинг за колите на службите на реда, с или без отличителни знаци, някои с емблемата на Салем — вещерските силуети, яхнали метли. Бяха изтеглени съвсем близо до дома на капитана; почти допрян до него беше и закритият камион на Центъра за съдебномедицинска експертиза, докаран тук от Марино преди часове, докато аз бях в аутопсионната зала, а после и на горния етаж, без да подозирам за ставащото на около трийсет мили на североизток. Задните врати на камиона бяха отворени. Вътре видях Марино със зелени гумени ботуши, яркожълта качулка и яркожълт гащеризон с най-високо ниво на защита, каквито използвахме при работа с риск от биологично или химично замърсяване.

По стоманения под и през отворените врати към непавираната заледена алея се виеха кабели и изчезваха във входа на каменната сграда, която навярно е била очарователна, уютна домакинска пристройка, преди Филдинг да я превърне в строителен обект с основа от оголени камъни, сега покрити със сивкав лед. Пространството зад къщата на морския капитан беше изтезание за очите — разпилян цимент, дървени трупи и тухли, струпани на купчини, вече почти ръждясали инструменти, шиндели, найлони и пирони. Ръчната количка беше едва прикрита с черна мушама, която плющеше на вятъра, а целият периметър — опасан с жълта сигнална лента.

— Това нещо тук има достатъчно енергия за осветлението. Остават около сто и двайсет минути, и край. — Марино вдигна глава от вградения контейнер, в който ровеше, и се обърна към мен.

Говореше за спомагателния енергиен агрегат, който в работен режим с изключен мотор и при ограничено външно захранване можеше да поддържа електрическата система на камиона.

— Ако токът не дойде, това ще е. Доколкото чух, можело да се случи всеки момент, но били проблем повалените от дърветата стълбове, край които най-вероятно сте минали по „Дерби стрийт“ по пътя насам. Но и да пуснат тока, няма да е от голяма полза. — Говореше за каменната пристройка. — Вътре няма отопление. Дяволски студено е, замръзваш за нула време. Само да ти кажа — долетя гласът му от вътрешността на камиона.

С Бентън бяхме навън, на вятъра. Вдигнах яката на якето си.

— Студено е като в шибания хладилник на моргата, ако си представиш, че е бил включен тук от часове.

Сякаш никога не бях работила навън в мразовито време и не знаех какво е хладилна камера в моргата.

— Разбира се, да спре токът си има и добри страни, а то непременно ще ти се случи по тия места, когато излезе буря и нямаш резервен генератор — продължаваше Марино.

Искаше да каже, че Филдинг не е разполагал с такъв.

— А като ти спре фризерът — не искам да мисля за какви пари става дума! Включил е печка на най-високата температура. Съсипал е ДНК и никога няма да разберем от кого е събрал всичко. Как ти се струва? — попита ме той.

— Не съм сигурна коя част… — понечих да отвърна аз.

— Няма да ги идентифицираме. Най-вероятно няма да успеем. — Марино говореше безспир, сякаш, откакто се разделихме, не е спрял да пие кафе. Очите му бяха кървясали и изцъклени.

Отвърнах:

— Не. Сигурно няма да е възможно. Но може и да се справим.

— Значи не мислиш, че е тъпо като тапиока?

— Боже! — възкликна Бентън. — Това не може ли да си го спестим? Ще престанеш ли с глупавите си аналогии с храна?

— Анализ при нисък брой на ДНК копията. — Напомних на Марино, че и от три клетки можем да изведем ДНК профил. Освен ако буквално всяка клетка не е унищожена, всичко ще е наред, уверих го аз.

— Е, наистина направихме, каквото ни беше по силите. — Марино говореше, сякаш Бентън го няма. Всяка негова реплика бе адресирана към мен, като че ли отговорността беше изцяло върху неговите плещи и не желаеше да му се напомня за моя съпруг — служител на ФБР, или бивш служител на ФБР. — Питам се какво би било, ако ставаше дума за сина ти?

— Съгласна съм, че трябва да ги идентифицирам, преди да уведомя роднините им — отвърнах аз.

— И като се замисля — ще вземат да ни осъдят. — Марино преценяваше ситуацията. — Може би е по-добре да не казваме на никого. Струва ми се, че е достатъчно да знаем от кого е тръгнало всичко. Защо да занимаваме семействата и да отваряме кутията на Пандора?

— Пълна прозрачност — иронично подхвърли Бентън, сякаш наистина знаеше за какво говорим. Гледаше айфона си, четеше нещо на него. След малко додаде: — Повечето от тях вероятно вече са уведомени. Допускаме, че Филдинг предварително е уреждал плащанията за услугите, които е предлагал. Невъзможно е да прикрием каквото и да е.

— Изобщо нямаме подобни намерения. Никога нищо не прикриваме — и точка по въпроса!

— Виж какво ще ти кажа. Наистина мисля, че трябва да инсталираме камери в хладилното хале — не само в коридора и на паркинга или в отделни помещения, но и буквално тук, вътре. — Марино говореше, сякаш винаги е бил убеден в нуждата от камери в хладилните камиони, а може би и в хладилните клетки. Всъщност, досега не беше споделял подобна идея. — Чудя се дали камерите ще работят в хладилното — продължи той.

— Работят навън. По тези места през зимата е по-студено, отколкото в хладилника — отегчено изкоментира Бентън. Почти не чуваше Марино, който пък беше крайно самодоволен и наистина се наслаждаваше на ролята си в разигралата се драма. И без това никога не е харесвал Филдинг. „Не съм се и надявал на нещо подобно“, каза ми той.

— Добре де, ще ни се наложи да го направим — обърна се Марино към мен. — Вече никакви камери и подобни тъпотии. И никакви хора, които си въобразяват, че могат да се измъкнат безнаказано.

Хвърлих поглед назад към ботушите и обувките, подредени в преддверието към вилата. „Хижата на убийствата“, „Убежището на осеменителя“. Някои полицаи го наричаха „Малкото дюкянче на ужасите“.

— Камери — чух гласа на Марино, докато оглеждах каменната постройка. — Ако разполагахме с камери в хладилния камион, всичко щеше да е записано. А пък, кой знае, може и да е за добро. Я си представи, че нещо такова изтече и се появи в Ютюб. Какви ги е вършил Филдинг с всичките тези трупове. Божичко! На бас, че в Доувър имате подобни камери. — Марино ни подаде сгънати яркожълти екипи като неговия. — В Доувър има камери в хладилните клетки, нали? — не спираше той. — Сто на сто от Министерството на отбраната са се изръсили и в ситуация като тази изобщо не можеш да ги бутнеш, нали така? При така създалите се обстоятелства и когато говорим за подобряването на сигурността при нас, не мисля, че има място за колебание…

Осъзнах, че Марино все още говори на мен. Не отвърнах, понеже бях разстроена заради съдържанието на камерата на камиона. Стоях там, в студа, вятъра и ярката слънчева светлина, държах под мишница сгънатия защитен костюм, докато Бентън обличаше своя, и изведнъж ме обзе странна тъга.

— … Както казах — продължаваше жизнерадостно Марино, сякаш участвахме в своеобразен карнавал, — … както казах — добре че е студено. Не мога да си представя, че обработвам подобно място при трийсетградусови температури, както правехме на времето в Ричмънд. Там човек можеше направо да изстиска вода от въздуха, нямаше и помен от ветрец. Голяма свиня, ти казвам. Гледай да не влизаш в тоалетната. Сигурно за последен път в нея е пускана вода, когато тук наоколо са горили вещици…

— Бесили са ги — чух се да казвам аз.

Погледът на Марино върху едрото му лице беше празен, когато вдигна очи към мен. Носът и ушите му пламтяха, твърдата качулка стърчеше на темето му като калъф на пожарникарски кран.

— Как е? — посочих кабината на камиона и онова, което беше в нея.

— Както винаги, Ан е в ролята на доктор Дулитъл. Знаеш ли, че е искала да стане ветеринар, преди да реши да се прави на Мадам Кюри? — Неговото „Кюри“ отново прозвуча като „къри“. Въпреки че хиляди пъти му бях казвала правилното произношение и на името, и на елемента, кръстен на нея.

— Но виж какво ще ти кажа — казваше той. — Хубаво е, че отоплението в къщата не е било изключено повече от пет или може би шест часа преди да дойдем. Тези кучета нямат повече козина от мен. Заровил се беше под завивките в онова леговище на плъх, което Филдинг ползвал за легло, и пак трепереше като от епилептичен пристъп. Разбира се, че е бил изплашен до смърт. Всички тези ченгета! От ФБР нахлуха в пълно снаряжение, можеш да си представиш. Да не говорим, че, както съм чувал, хрътките не обичат да ги оставят сами. Страдали от… как се казваше… страх от изоставяне.

Отвори друг контейнер и ми подаде чифт ботуши. Знаеше кой номер нося и не беше нужно да пита.

— Откъде си сигурен, че леглото е на Джак? — запитах аз.

— Беше затрупано с неговите боклуци. На кого другиго би могло да е?

— Трябва да сме сигурни за абсолютно всичко. — Щях да го повтарям до безкрай. — Тук наоколо е пълна пустош. Няма съседи, няма очи и уши. По това време на годината паркът е съвършено пуст. Откъде знаеш, че е бил сам? Откъде можеш да си напълно сигурен, че някой не му е помогнал?

— Кой? Кой, за бога, ще му помогне да върши такива неща? — Марино ме погледна и по изражението му разбрах какво мисли. Станеше ли дума за Филдинг, аз не бях способна да проявя рационалност. Така смяташе Марино, а сигурно и всички останали.

— Трябва да останем непредубедени — отвърнах аз. После отново посочих камиона и отново попитах за кучето.

— Ще се оправи — каза Марино. — Ан му даде за храна — пиле с ориз от „Гръцка вечеря“ в Белмонт. Направи му и нещо като легло, а отоплението е на макс — като в пещ е. Да му държим топло на мършавия задник сигурно ни излиза по-скъпо, отколкото да затоплим избата. Искаш ли да го видиш?

Държеше чифт ръкавици от тежка черна пластмаса и други, за еднократна употреба, от нитрил, а Бентън духаше в дланите си, за да ги сгрее, като продължаваше да пише съобщения по айфона си и да чете есемесите, с които все така го затрупваха. Изглежда, изобщо не го интересуваше това, за което си говорехме с Марино.

— Иска ми се първо се ориентирам — казах на Марино, понеже в момента не се чувствах достатъчно силна, за да погледна куче, изоставено в тъмна като рог къща без отопление, след като господарят му е бил убит от лицето, което го е откраднало. Или поне така гласеше версията.

— Ето каква е процедурата. — Марино грабна две яркожълти шапки и ни ги подаде. — Ей там са пластмасовите вани с дезинфектант. — Посочи мръсното петно до листа шперплат, който служеше за входна врата на вилата. — И през ум да не ви минава да ходите вън от периметъра. Ей там оставяме използваните костюми и ботуши.

До трите пластмасови вани с вода стоеше шише с препарат за миене на съдове, а до него — редица обувки: обувките на онези, които бяха вътре, включително чифт жълто-кафяви мъжки кубинки. Реших, че на местопрестъплението работят поне осем инспектори, включително и още някой — сигурно военен, може би Бригс. Марино се наведе и провери дисплея върху спомагателния енергиен агрегат с ромбовидна форма в дъното на камиона, после тръгна по блестящите стоманени стъпала и излезе насред искрящите дървета, сковани в лед — приличаха на потопени във вода. Навсякъде висяха дълги, заострени висулки, подобни на копия.

— Може би е по-добре да си облечеш екипа — каза Марино, докато Бентън се отдалечаваше, все така ангажиран с телефона си, очевидно във връзка с някого, и все така незаинтересован от нашия разговор.

Двамата с Марино тръгнахме към вилата. Гледахме да не се подхлъзнем по неравния лед, сковал следите от гуми, калта и боклуците, които Филдинг така и не беше разчистил.

— Остави си обувките тук — каза ми Марино — и ако трябва да ползваш тоалетна или да си поемеш глътка чист въздух, гледай да си събуеш ботушите, преди отново да влезеш вътре. Голяма кочина е; не ти трябва да ходиш много насам-натам. Нямаме представа какви са тия боклуци. Искам да кажа, че може да е нещо, за което дори и не знаем. А човек не е склонен на всяка цена да се рови дълго в онова, което знаем за мястото. Знам — пишат, че вирусът на СПИН не е заразен след смъртта, но не очаквай да търся потвърждение на подобна теза.

— Какво сте предприели досега? — Разгънах екипа си и вятърът едва не го отвя от ръцете ми.

— Неща, които не би искала да правиш и които не би следвало да са твоя грижа. — Марино напъха огромните си ръце в чифт розови ръкавици.

— Ще правя всичко, каквото намеря за необходимо — напомних му аз.

— Ако ще пипаш много там вътре, ще ти трябват плътни гумени ръкавици.

Едва преглътнах хапливия отговор, който ми беше на езика. В крайна сметка, не бях дошла на екскурзия, за да разглеждам забележителности. Разбира се, че щях да докосвам различни неща вътре. Но нямаше да се унижа дотам да обяснявам, че възнамерявам да обработя местопрестъплението. Не бях от военните, които докладваха на Марино и които едва ли не трябваше да отдават чест. Не че не разбирах какви ги вършеше Марино, какви ги вършеше Бентън, какви ги вършеха всички. По странна ирония никой не искаше от мен да се призная за виновна за нещата, които мисис Донахю вменяваше на Филдинг. Не търсех конфронтация. Съзнавах, че не би трябвало да разследвам свой служител, с когото, както се говореше, в определен момент от живота си съм имала интимна връзка.

Единствено не разбирах защо не съм по-обезпокоена. Осъзнавах само тъгата, която изпитвах заради едно куче на име Сок, което спеше, увито в хавлиени кърпи, в камиона на Центъра за съдебномедицинска експертиза. Опасявах се, че ще рухна, ако го видя. Не ми излизаше от ума. Къде ли щеше да отиде? Не и в приют. Нямаше да позволя подобно нещо. Би било логично да го прибере доктор Лиъм Салц, но той живееше във Великобритания и единственият начин да го пренесе, беше в багажното отделение на самолета, а аз нямаше да позволя и това. Бедното създание беше преживяло достатъчно в този живот.

— Само внимавай. — Марино продължаваше своя брифинг, сякаш не разбирах нищо от онова, което ставаше тук. — Да знаеш, че се разпоредихме колата да прави курсове като по часовник.

Да, знаех. Аз се бях разпоредила. Гледах Бентън, който сега се връщаше към камиона и пак говореше по телефона. Почувствах се изоставена. Сякаш бях чужд човек. Имах усещането, че съм безполезна и безинтересна за всички.

— Много станаха вече — трийсет и четири ДНК проби досега. Доста от тях не са съвсем денатурирани, затова може би ще излезеш права и ще извадим късмет. Колата носи пробите в лабораторията, после се връща и даже в момента, докато говорим, пътува насам.

Наведох се и развързах единия си ботуш.

— Ан е същински демон зад кормилото. Не знаех. Винаги съм си мислел, че ще шофира като бабичка. Тя обаче сякаш има ски вместо гуми. Бива я — каза Марино, като че ли я харесваше. — Както и да е — всички работят като джуджетата на Дядо Коледа. Генералът каза, че може да извика учени от Доувър да дадат едно рамо. Какво ще кажеш?

В момента не знаех какво да кажа. Трябваше ми единствено възможност да преценя сама ситуацията, и ясно го бях показала.

— Това не те касае — отвърнах и развързах и другия си ботуш. — Ще се справя.

— Няма да е зле, ако имахме подкрепата на лабораторията за ДНК идентификация на военните. — Тонът на Марино ми прозвуча подозрително.

Хвърлих поглед към жълто-кафявите кубинки до ваните с дезинфектант.

Присъствието на Бригс беше обезпокоително. Мина ми през ума, че може би не е дошъл сам.

— Кой друг е тук? — попитах аз и се подпрях на грубите сиви тухли. — Рокман или Пруит?

— Ами, полковник Пруит.

Още един военен. Полковник Пруит беше директорът на Лабораторията за ДНК идентификация към Въоръжените сили.

— Двамата с генерала дойдоха заедно — допълни Марино.

Не бях ги канила, но на тях не им и трябваше моята покана. Марино обаче не е пропуснал подобен шанс. Това поне нямаше как да отрече. Каза ми го по телефона, докато идвахме насам с колата. Спомена, между другото, че се надявал да нямам нищо против, задето си позволил тази волност, особено след като разбрал, че Бригс е звънял, а аз не съм отговаряла. Затова Бригс се свързал с Марино. Интересувал се от Илай, мъжа от Нортънс Удс, и Марино му казал, каквото знаел по случая. После му казал и „всичко останало“, както сам се изрази. Надявал се да нямам нищо против.

Отвърнах, че всъщност имам, но стореното е сторено. „Често повтарям едно и също“ — помислих си, защото казах това и на идване, още в колата. Помислих си, че определени неща са се случили, понеже Марино ги е направил. Че не мога да ръководя Центъра по този начин, и макар никой да не го казваше, беше повече от очевидно, че Бригс е тук именно по тази причина. Той беше тук, понеже аз не можех да ръководя Центъра. Не и по този начин. В никакъв случай. Ако ръководех Центъра както правителството, Масачузетския технологичен, Харвард и всички останали очакваха, никой не би работил на такова местопрестъпление, понеже то нямаше да възникне.

Жълтият ми защитен костюм беше твърд и опираше в брадичката ми. Обух зелените гумени ботуши, а Марино отмести от пътя ми импровизираната врата от шперплат. Зад нея висеше като завеса плътен прозрачен найлон, закован за горната рамка на входа.

— И да сме наясно — аз се движа по установената процедура — повторих същото, което му бях казала и преди. — Вършим нещата, както обикновено.

— Щом така казваш.

— Да, така казвам.

Имах право да твърдя подобно нещо. Бригс не стоеше над закона. За добро или зло, налагаше му се да уважава правосъдието. Случаят беше под юрисдикцията на Масачузетс, защото престъплението беше извършено на територията на Масачузетс.

— Само си мислех, че всяка помощ, която можем да получим… — започна Марино.

— Зная какво си мислиш.

— Виж, както изглежда, няма да има процес — добави той. — Филдинг спести много пари на държавата.