Патриша Корнуел
Военна морга (24)

23.

През нощта топлият фронт се беше преместил и бе донесъл още сняг. Този път мек сняг, който се сипеше тихо, заглушаваше всеки звук, покриваше всичко грозно и придаваше мека закръгленост на всичко остро и твърдо.

Седях в леглото в просторната спалня на втория етаж в дома ни в Кеймбридж, а снегът падаше и натежаваше върху клоните на дъба от другата страна на най-близкия прозорец. Преди миг върху тях стоеше огромна тлъста катерица. С нея се гледахме, втренчили поглед една в друга. Бузите й се движеха, докато надничаше през стъклото, а аз разлиствах документите и снимките в скута си. Вдишвах мириса на стара хартия и прах; на кърпичките, които използвах за Сок, чиито уши, както заподозрях, не бяха чистени в скоро време, а може би и никога — не и по начина, по който аз ги почистих. Първоначално никак не му хареса, но му говорех меко, а лакомството от сладък картоф, подарък от Луси заедно с кутия от същите кърпички, които тя използваше за булдога си, свърши останалото. Миконазол-хлорхексидинът помага при пахидермия^[1] по ушите на кучетата. Допуснах грешката да го спомена пред племенницата си рано сутринта, когато тя мина да ме види.

На Джет Рейнджър нямало да му хареса да бъде окачествен като пахидермален, уведоми ме Луси. Не бил слон или хипопотам. Да, по повод на теглото му наистина имало много какво да се желае. Била намерила нова диета за кучета на възраст, но той не можел да прави упражнения заради ставите на задните си крака, а по някаква причина снегът предизвиквал обриви по лапите му; да не забравяме и краката му, прекалено къси за толкова дълбок сняг. По това време на годината той просто не бил в състояние да направи и най-кратка разходка, не спираше тя. Явно много я бях засегнала. Но такива бяха реакциите на Луси, когато беше притеснена и изплашена, а най-много я разстройваше фактът, че снощи не е била тук. Беше бясна, че не е била тук, за да се саморазправи с Дон Кинкейд, макар че аз не съжалявах ни най-малко. Не бих казала, че се гордеех с причинената линеарна фрактура на черепа и мозъчно сътресение, но ако Луси беше в гаража вместо мен, щяхме да имаме още един мъртвец. Племенницата ми определено щеше да причини смъртта на Дон Кинкейд, най-вероятно да я застреля, а вече имахме достатъчно мъртви.

А имаше вероятност и Луси да не оцелее след подобен конфликт, независимо какво твърдеше. Два момента биха предопределили разликата между пребиваването ми тук сега и изолацията на Дон Кинкейд в съдебномедицинското отделение на местната болница. Не мисля, че тя е очаквала да вляза в гаража. Допусках, че е надничала от другата страна на прозореца и е изчаквала да изведа Сок в тъмния заден двор. Аз обаче я изненадах, първо като влязох в гаража, за да взема пакета от задната седалка на колата, а след това и с жилетката с ниво на защита 4-А, която разопаковах и наметнах върху раменете си, докато тя успее да се провре през обширното пространство, където би трябвало да е прозорецът. Когато ме удари в гърба с инжекционния нож, той попадна върху покритата с найлон плоча кевлар и ужасяващият откат, предизвикан от напълно блокираното движение, беше станал причина пръстите й да се плъзнат по острието. Порязала три от тях до костта и отсякла върховете им едновременно с освобождаването на въглеродния двуокис, който ме обля с капчици кръв, ситни като мъгла.

Искам да кажа, че ако не беше лишила Дон от момента на изненада при нападението и нямаше защитна жилетка, Луси може би нямаше да има такъв късмет като мен. Затова щеше да е по-добре племенницата ми да престане да повтаря колко съжалява, че снощи не е била тук, за да се погрижи за нещата, сякаш аз не го бях направила, макар че при мен си беше чиста проба късмет. Мисля, че се погрижих за нещата по чудесен начин; надявах се единствено на възможността да се погрижа за далеч по-съществени въпроси, които до момента не ме бяха убили, но в някои периоди определено бяха на ръба да го сторят.

— Разказа ми, че имало освирквания и грозни подмятания — каза ми мисис Пиесте по телефона, докато заедно анализирахме случая на дъщеря й. — Наричали я „бур“. Повтаряли й, че бурите трябвало да си вървят у дома, а на африкаанс това означава „селянин“, но всъщност се използва като пренебрежително название на всички бели южноафриканци. А аз все повтарях на човека от Пентагона, че не ме интересува дали Нуни и Джоан са бели, американки или южноафриканки, както се смятало. Не ме интересуваше. Просто не исках да повярвам за страданията, описани от него.

— Помните ли какъв беше този човек от Пентагона?

— Някакъв адвокат.

— Полковник? — изказах на глас предположението си.

— Беше някакъв млад полковник от Пентагона, на служба при министъра на отбраната. Не му помня името.

Не е бил Бригс.

— Един такъв, говореше бързо — отбеляза пренебрежително мисис Пиесте. — Никак не ми хареса. Но аз не бих харесала никого, ако ми каже нещата, които ми разказа той.

— Единствената утеха, която бих предложила в тази ситуация — повторих, — е, че Нуни и Джоан не са страдали, както са ви убедили. Допускам, че не са осъзнали, че ги задушават, макар да не мога да кажа с пълна сигурност, но е много вероятно и това да не се е случило, понеже са били упоени.

— Това би трябвало да се докаже — произнесе гласът на мисис Пиесте с Масачузетски акцент, който не можеше да артикулира „р“, а аз досега така и не бях разбрала, че е от Андовър. Току-що установих, че след убийството на Нуни семейство Пиесте са се преместили в Ню Хампшир.

— Мисис Пиесте, надявам се, разбирате, че нищо не е доказано по начина, по който би трябвало — отвърнах.

— Защо?

— Медицинският инспектор в Кейптаун…

— Но вие сте подписали смъртните актове, доктор Скарпета. Както и доклада за аутопсията. Пазя копията, които ми изпрати адвокатът от Пентагона.

— Не ги подписах. — Отказах да подпиша документи, за които знаех, че са лъжа, но така или иначе съзнанието, че са лъжа, ме караше да се чувствам виновна. — И не разполагам с копия, колкото и да ви е трудно да повярвате — добавих после. — Не ми бяха предоставени. Разполагам единствено с личните си бележки, със записките си, които изпратих по пощата за Съединените щати, преди да напусна Южна Африка, понеже се опасявах, че багажът ми ще бъде претърсен, както и стана.

— Но документите, които имам, са подписани от вас.

— Не съм ги подписвала, уверявам ви — повторих спокойно, но твърдо. — Допускам, че определени хора са се погрижили подписът ми да бъде подправен на фалшифицираните документи, в случай че реша да направя онова, което върша сега.

— В случай че решите да кажете истината.

Трудно беше да чуя подобна откровена формулировка. Истината. С намека, че онова, което бях казала или не бях казала през годините, ме превръщаше в лъжкиня.

— Съжалявам — повторих отново. — Имали сте право да узнаете истината още когато е настъпила смъртта на дъщеря ви. И на приятелката й.

— Не разбирам все пак защо не сте казали нищо по онова време — въздъхна мисис Пиесте, но сякаш не беше кой знае колко разстроена. По-скоро заинтригувана и облекчена от възможността да разговаря за нещо, обсебило по-голямата част от живота й. — Когато хората вършат подобни неща, никой не може да каже докъде ще стигнат. Няма граници. Нараняват други хора. Вас също.

— Никога не съм искала който и да е да бъде наранен — отвърнах и се почувствах по-зле, сякаш тя намекваше, че съм мълчала от страх за собствената си сигурност. Страхувах се от много неща, а мнозина не виждаха това. Страхувах се други хора да не умрат, да не бъдат неправомерно обвинени.

— Надявам се, разбирате, че когато прочетох смъртния акт и заключението от аутопсията — не казвам, че съм успяла да вникна във всички медицински термини — но останах с впечатлението, че последната дума е била ваша, както би се случило и с всеки друг.

— Това изобщо не е така; фалшифицирани са. Липсваше каквато и да е тъканна реакция на травмите. Всички са били послесмъртни. Всъщност, часове след смъртта, мисис Пиесте. Стореното на Нуни и Джоан се е случило дълги часове след смъртта им.

— Ако не е направен тест за наркотици, как можете да сте сигурна, че са им дали нещо? — продължаваше гласът й, а аз дочух звука от друга телефонна слушалка, която някой вдигна.

— Аз съм Едуард Пиесте — каза мъжки глас. — Присъединих се към разговора ви. Аз съм бащата на Нуни.

— Съжалявам за загубата ви. — Прозвуча неубедително и блудкаво. Щеше ми се да можех да намеря подходящите думи. — Съжалявам, че сте били излъгани и че аз допуснах това да се случи. Всъщност, сега няма да си търся оправдание…

— Разбираме защо не сте могли да разкажете за случилото се — прекъсна ме бащата. — Как сте се чувствали тогава; тайното споразумение между нашето правителство и онези, които са искали да запазят апартейда. Затова и Нуни започна работа по онзи документален филм. Не пускаха екипа в Южна Африка. И двете решиха да отидат като туристи. Голяма, мръсна тайна, укривана от нашето правителство, за да подкрепи зверствата там.

— Не беше кой знае каква тайна, Еди — чу се гласът на мисис Пиесте.

— Е, Белият дом държеше на благоприличието.

— Убедена съм, че са ви разказали за документалния филм, върху който е работила Нуни. Имаше такова бъдеще — каза ми мисис Пиесте, докато се взирах в снимката на дъщеря им, която не бих искала те да видят.

— За децата на апартейда — отвърнах. — Всъщност, гледах го, когато го излъчиха тук.

— Злините от господството на белите — рече тя. — От всяко господство.

— Пропуснах първата част от разговора ви — каза мистър Пиесте. — Чистех алеята от снега.

— Не ме слуша какво му говоря — каза съпругата му. — Мъж на неговата възраст да почиства снега! Дебела глава е. — В гласа й прозвуча привързаност. — Доктор Скарпета ме уведоми, че Нуни и Джоан са били упоени.

— Настина ли? Е, това все пак е нещо. — Гласът му прозвуча немощно.

— Отидох до апартамента няколко дни след смъртта им и възстанових събитията. Разбира се, било е постановка; местопрестъплението е било постановка — поясних. — В кухненския кош за отпадъци имаше кутии от бира, пластмасови чаши и бутилка вино от Стеленбош. Успях да запазя кутиите, бутилката и чашите, наред с други неща; изпратих ги до Щатите и ги дадох за анализ. Установихме високи нива на гама-хидроксибутират киселина в бутилката за вино и в две от чашите. Гама-хидроксибутиратът обичайно е позната като средство, което сваля всички задръжки и те оставя без спомени; често се използва при сексуално насилие.

— Настина ни казаха, че е имало изнасилване — каза мистър Пиесте със същия празен глас.

— Зная. Но нямаше физически следи от подобно нещо; никакви рани, освен инсинуираните и нанесените послесмъртно. Впоследствие тук, в Съединените щати, изследвахме намазките. Тестовете за сперма бяха отрицателни — отвърнах аз, вперила поглед в голите тела, привързани за столове, на които знаех, че жените не са седели, когато са били убити. Взрях се отблизо в снимките на трупните петна. Те говореха, че жертвите са лежали в легло с намачкани чаршафи поне дванайсет часа след настъпването на смъртта. Прегледах направените от мен, със собствения ми фотоапарат снимки на порезните рани. Едва бяха прокървили; и връзките почти не бяха оставили следи върху кожата, понеже садистите, стоящи зад всичко това, са били така невежи, че изобщо не са знаели какви ги вършат. Някой, нает или изпратен от правителството или военните да подправи бутилка местно вино и да покани жените да пийнат; навярно приятел, или те са го мислели за приятел, на когото да се доверят, а всъщност той е бил всичко друго, но не и това. Казах им и че серологичните тестове, които проведох, след като се завърнах, показват присъствието на мъж. По-късно, когато изисках ДНК анализ, получих профила на бял мъж, който така и остана неразкрит. Не можех да съм сигурна, че това е профилът на убиеца, но определено е бил някой, консумирал бира в апартамента — добавих.

Доколкото изобщо беше възможно да се възстанови каквото и да е, казах на семейство Пиесте, че след като Нуни и Джоан са били упоени до безсъзнание, убиецът ги е положил в леглото и ги е удушил с възглавница — поне това сочеше местоположението на кръвоизливите и другите наранявания, както поясних. После, по някаква причина, въпросното лице навярно е напуснало жилището. Може би се е завърнало по-късно с другите, замесени в заговора, или ги е изчакало на местопрестъплението — не знаех. Но до момента, в който били вързани, нарязани и обезобразени, жените вече са били мъртви от известно време. В това отношение нямах никакво съмнение.

— При нас снегът вече натрупа петнайсет сантиметра — добави мистър Пиесте. Беше чул достатъчно. — Върху леда. Имате ли лед в Кеймбридж?

— Мисля, че трябва да подадем оплакване. Има ли значение колко време е минало?

— Никога няма значение колко време е минало, когато казваш истината — отвърнах. — А при убийствата няма срок за давност.

— Само се притеснявам да не са затворили някого, който няма вина — каза мисис Пиесте.

— Случаят е останал неразрешен. Приписан е на членове на чернокожа банда, но не са извършени арести — уведомих ги аз.

— Но най-вероятно е бил някой бял — каза тя.

— Някой бял е пил бира в апартамента — това мога да потвърдя с доста голяма сигурност.

— Знаете ли кой го е извършил? — попита мисис Пиесте.

— Тъй като бихме искали извършителите да бъдат наказани — обади се съпругът й.

— Зная единствено от какъв тип са хората, които най-вероятно са го извършили. Страхливци, обсебени от страст за власт и политическо влияние. А вие постъпете, както ви подсказва вътрешното усещане.

— Какво ще кажеш, Еди?

— Ще напиша писмо до сенатор Чапъл.

— Нали знаеш, че от това няма да има полза.

— Тогава до Обама, до Хилъри Клинтън, до Джо Бейдън. Ще пиша до всички — заяви той.

— И кой ще си направи труда сега? — мисис Пиесте говореше на съпруга си. — Не съм сигурна, че мога отново да преживея всичко това, Еди.

— Трябва да допочистя снега от алеята — каза той. — Продължава да вали и ще натрупа. Благодаря за времето и труда, който си направихте, госпожо — обърна се към мен той. — И за желанието да споделите с нас. Зная, че решението не е било лесно, а съм убеден, че дъщеря ми би оценила жеста ви, ако беше тук и можеше да ви го каже.

Затворих телефона и седях в леглото още известно време. Бях прибрала документите и снимките в сивата папка, в която стояха от две десетилетия. Реших да я върна в сейфа в мазето. Но не сега. Точно сега не ми се слизаше в мазето, до сейфа, а и ми се стори, че някой току-що спря на алеята пред къщи. Дочух как изхрущя снегът. Не бях в настроение да се срещам с когото и да било. Щях да остана още малко тук. Може би да помисля за списък за покупките, за поръчките, които трябваше да направя, или пък просто да погаля Сок.

— Не мога да те изведа на разходка — казах му.

Беше свит на кълбо до мен, положил глава на бедрото ми, безучастен към разговора, който току-що дочу, и без ни най-малка представа за онова, което той подсказваше за света, в който живеехме. Той обаче познаваше жестокостта. Навярно по-добре от повечето от нас.

— Никакви разходки без палто. — Потупах го, той се прозя и облиза ръката ми. Чух сигнала от дезактивираната алармена система и захлопнатата предна врата. — Мисля да изпробваме ботушките — казах на Сок, когато гласовете на Марино и Бентън долетяха от коридора долу. — Сигурно тези малки обувчици, специално направени за кучета, няма да ти харесат и много ще ми се разсърдиш, но те уверявам, че са добри. Имаме си компания. — Разпознах тежките стъпки на Марино по стълбите. — Нали го помниш от вчера, от големия камион. Големият мъж в жълто, който през повечето време ми лазеше по нервите. Само като информация, иначе за в бъдеще нямаш повод да се страхуваш от него. Не е лош човек, а както вече навярно си забелязал, хората, които се познават отдавна, са склонни да проявяват повече грубост едни към други, отколкото към онези, с които не са от толкова отдавна.

— Има ли някой в къщи? — Гръмкият глас на Марино го изпревари в спалнята. После кръглата брава се завъртя и вратата се отвори. — Бентън каза, че се държиш прилично. По телефона ли говореше? С кого?

— Значи е ясновидец — отвърнах от леглото, на което лежах само по пижама под завивките. — С никого не съм говорила.

— Как е Сок? Как си, момче? — попита той, преди да успея да реагирам. — Защо мирише така? Какво си му сложила? Лекарство против бълхи? По това време на годината? Изглеждаш добре. Как се чувстваш?

— Почистих му ушите.

— И как си, докторе, значи?

Марино се надвеси над мен. Стори ми се по-внушителен от всякога, понеже беше с дебело яке, бейзболна шапка и туристически ботуши, а под одеялото и юргана, под които се бях сгушила, аз нямах друго върху себе си, освен фланелената пижама. Държеше малка черна кутия. Реших, че е айпадът на Луси, освен ако самият той не се беше сдобил с такъв, в което силно се съмнявах.

— Не съм ранена. Нищо ми няма. Просто днес сутринта си останах вкъщи. Трябваше да се погрижа за някои неща — казах му аз. — Надявам се, че Дон Кинкейд е добре. Последното, което разбрах за нея е, че е стабилизирана.

— Стабилизирана? Шегуваш се, нали?

— Имам предвид физическото й състояние. Възстановяването на откъснатите пръсти и на нараняванията по другите, останали на ръката й. Това, че в гаража беше хладно, навярно е облекчило състоянието й. Разбира се, погрижихме се да поставим ръката и пръстите й в лед. Надявам се да сме й помогнали. Знаеш ли, и дума не съм чула оттогава. Какво е състоянието й? Не съм чувала нищо, откакто я приеха в болницата снощи.

— Шегуваш се, нали? — Марино втренчи поглед в мен. Както и вчера в Салем, очите му пак бяха кървясали.

— Не се шегувам. Никой не ми е казал и дума. Бентън обеща да провери, но не мисля, че го е направил.

— Цяла сутрин бяхме във връзка по телефона.

— Би ли се обадил в болницата да провериш?

— Пет пари не давам дали си е изгубила някой пръст, или всичките пръсти — каза Марино. — Защо ти пука? Да не би да се страхуваш, че ще те съди? Очевидно е, че ще го направи. Най-вероятно ще го направи. Може би психопат като нея ще те осъди, задето си е изгубила пръстите и контрола над ръката си, и вече не може да създава нанороботи, или каквото и да е там? Допускам, че като постоянстват в болестното състояние на мозъка си, психопатите са най-стабилните хора, които можеш да си представиш. Може ли човек да е едновременно и луд, и психопат? И пак да е дотолкова уравновесен, че да работи в „Отуол“? Случаят с нея ще ни създаде главоболия. А ако се измъкне? Представяш ли си?

— Защо да се измъкне?

— Само ти казвам, че този случай може да ни създаде проблеми. Няма да сме в безопасност, ако я освободят. Никой от нас няма да е в безопасност.

Настани се в другия край на леглото, матракът хлътна, а аз изведнъж се оказах нависоко, докато той се наместваше удобно, потупваше Сок и ми разказваше за наетата от Дон „дупка“, която полицията и ФБР разкрили. Едностаен апартамент в Ривиър, досами Бостън, където пребивавала, когато не била с Илай Голдман, с биологичния си баща Джак Филдинг или когото успеела да оплете в мрежата си в един или друг момент. Марино извади айпада от кутията и го включи, докато ми разказваше, че им отнело доста време с Луси и още няколко полицаи да открият онази „миша дупка“, апартамента на Дон, да прегледат компютъра й и вещите й, включително всичко, отмъкнато от нея.

— А майка й? — попитах. — Някой разговарял ли е с нея?

— Дон от години е била в контакт с нея, посещавала я от време на време в затвора в Джорджия. Нееднократно се свързвала с нея и с Филдинг. Лепвала се, когато имала нужда от нещо — първокласен манипулатор и използвач.

— Майка й знае ли какво й се е случило тук?

— Защо ти пука за някаква проклета изнасилвачка на деца?

— Отношенията й с Джак не са били толкова прости. Нещата не могат да бъдат обяснени така просто, както ги формулира току-що. Ще ми е неприятно, ако разбере от новините за случилото се с дъщеря й.

— На кого му пука?

— На никого не пожелавам да разбере подобно нещо по такъв начин — отвърнах аз. — Не ме интересува за кого става дума. Връзката й с него не е била толкова проста — повторих. — Винаги е така с подобни отношения.

— За мен нещата са съвсем черно-бели.

— Ако разбере от новините… — започнах и осъзнах, че непрекъснато повтарям едно и също. — Ненавиждам подобни неща. Такъв нечовешки начин хората да научат за ужасяващи събития. За това ме е грижа.

— Клептоманка — възкликна Марино; вниманието му беше изцяло погълнато от айпада и намереното от инспекторите в апартамента на Дон Кинкейд.

Очевидно е била съвестен клептоман, ако цитирам Марино. Вземала си сувенири от всякакви хора, продължи той, включително предмети, отмъкнати от хора, за които нямахме и най-малка представа. Някои от откритията на инспекторите до момента обаче бяха идентифицирани като бижута и редки монети на семейство Донахю, както и няколко музикални ръкописа с автограф. Мисис Донахю едва ли подозираше, че липсват от семейната библиотека.

В заключено ковчеже в гардероба в апартамента на Дон беше намерено оръжие, за което се предполагаше, че е отнето от колекцията на Филдинг. Там беше и брачната му халка. В същия сандък имаше спортна чанта с аксесоари за бойни изкуства, а в нея — черен сатенен колан, бяло кимоно, спаринг принадлежности, кутия за обяд, пълна с ръждясали Г-образни гвоздеи за дюшеме, чук, чифт детски маратонки за таекуондо „Адидас“, с които се смяташе, че е бил Марк Бишъп, докато е упражнявал ритници в задния двор в късния следобед, когато е бил убит. Никой обаче не беше сигурен как Дон е успяла да придума момчето да легне по лице на земята и да й позволи да започне с него някаква ужасяваща игра, в която „наужким“ да забива пирони с чук в главата му, или по-конкретно, да забие първия пирон.

— Този, който е влязъл тук — гадаеше Марино, като посочи тила си в основата на черепа — го е убил веднага, нали?

— Ако трябва да използваме тази фраза — съгласих се.

— Искам да кажа, че тя сигурно му е помагала в някой от класовете за деца „Малките тигри“ на Филдинг — продължаваше да разплита историята той. — Затова детето я е познавало, възхищавало й се е, а нея си я бива. Имам предвид, че наистина изглежда добре. Ако бях на нейно място, щях да кажа на детето, че ще му покажа ново движение или нещо подобно, и да го накарам да легне на двора. Детето, разбира се, ще направи, каквото му е казал специалистът, каквото го е посъветвал преподавателят му. Легнало е, било е вече почти тъмно, а после — прас! И това е.

— Човек като нея не би следвало изобщо да излезе на свобода — казах аз. — Ще продължи в същия дух и следващия път ще бъде по-лошо, ако подобно нещо е възможно, разбира се.

— Отрича всичко. Почти не говори. Повтаря единствено, че Филдинг бил извършил всичко и тя била невинна.

— Не го е направил той.

— И аз така мисля.

— Ще й е трудно да обясни намереното в апартамента й.

Продължавах да разглеждам фотографиите. Марино сигурно беше направил стотици.

— Изглежда добре, очарователна е и е дяволски интелигентна. А Филдинг е мъртъв.

— Уличаващо. — Повторих го няколко пъти, докато гледах фотографиите на айпада. — Ще бъдат от полза за обвинението. Не разбирам защо смяташ, че случаят ще представлява проблем.

— Така ще бъде. Защитата ще лепне всичко на Филдинг. Психясалата кучка ще събере звезден екип от адвокати, а те ще убедят съдебните заседатели, че цялата вина е на Филдинг. — Марино се приведе още повече над мен и наклонът на леглото отново се промени. Сок тихо похъркваше. Не се интересуваше от бившата си собственичка и нейната дупка, в която, както ми показа Марино, е имало легло за куче.

Все така приведен над мен, Марино плъзна курсора по няколкото снимки на покритото с кариран плат легло и играчките, а аз му показах, че бих предпочела сама да разгледам фотографиите. Двамата със Сок бяха почти върху мен. Задушавах се.

— Само исках да ти ги покажа, понеже аз ги направих — каза Марино.

— Благодаря, ще се справя. Свършил си много добра работа с фотографиите.

— Въпросът е, че явно кучето е живяло там. — Марино имаше предвид, че Сок е пребивавал в дупката на Дон Кинкейд. — А също и при Илай, и при Филдинг — добави той. — Трябва да й го призная — както изглежда, харесвала е кучето си.

— Оставила го е в къщата на Джак без отопление, съвсем само. — Преглеждах крайно уличаващите снимки.

— Пет пари не дава, ако нещо не я устройва. Реши ли, че е така, по един или друг начин го разкарва. Грижила се е за него само докато й е било удобно.

— Това е по-достоверната история — съгласих се.

Гледах снимките на неоправеното двойно легло, а после и на малка, шокиращо претъпкана с боклуци спалня, сякаш Дон Кинкейд приличаше на животните, които се запасяват.

— А е имала и допълнителна причина да го изостави — продължи Марино. — Ако остави кучето в къщата на Филдинг, можело да решим, че той е убил всички, а после се е самоубил. Кучето е там. Червената му каишка е там. Лодката, на която бихме предположили, че е било пренесено тялото на Уоли Джеймисън, е там; и дрехите на Уоли са там, а оръжието на убиеца е в избата на Филдинг. Беше склонна да мислиш, че Филдинг ви е проследил с Бентън, когато сте тръгнали от Ханском. Че Филдинг се е побъркал. Че те шпионира. Че те е проследил и се опитвал да те изплаши. Наблюдавал те е и е възнамерявал да те убие.

— По времето, когато ни проследиха, той вече е бил мъртъв. Макар да не съм в състояние да посоча точния час на смъртта, по мои изчисления в понеделник следобед вече е бил мъртъв. Най-вероятно е бил убит скоро след като е напуснал Центъра за съдебномедицинска експертиза и се е прибрал в Салем с глока, който е взел от лабораторията. Дон ни е проследила в понеделник вечерта със своя „Навигатор“. Тя е била смахнатата. Беше се залепила за бронята, за да е сигурна, че знаем, че сме следени, а после изчезна. Най-вероятно се е шмугнала в паркинга на „Отуол“. В крайна сметка се е очаквало да помислим, че е бил Джак. Всъщност той вече е бил убит от нея с пистолета, който най-вероятно е дала на приятеля си Илай, преди да убие и него. Но си прав. Опитала се е така да нареди нещата, че цялата вина да падне върху Джак, който не може да се защити. Натопила е Джак и го е направила, сякаш Джак топи Джони Донахю. Ужасно е.

— Трябва да убедим съдебните заседатели в нещата такива, каквито са.

— Това винаги е голямо предизвикателство, независимо от случая.

— Не е добре, че намерихме кучето в къщата на Филдинг — повтори Марино. — Свързва го с убийството на Илай. Имаме го записано на видео. Илай е разхождал кучето, когато е ударен.

— Микрочипът — припомних му. — Може да бъде проследен до Дон, не до Джак.

— Това нищо не значи. Убил е Илай, взел е кучето, а то познава Филдинг нали? — каза Марино, сякаш Сок не беше на сантиметри от него, заспал с глава върху крака му. — Кучето познава Филдинг, понеже Дон е ходила в Салем и понякога е водила кучето в къщата на Филдинг. И така, Филдинг убива Илай, после отвежда кучето. Или поне Дон е искала да помислим така.

— Всъщност, нещата са различни. Джак не е убил никого. — Стигнах до извода, че апартаментът на Дон носи следите от същата мизерия като къщата на Филдинг в Салем.

Навсякъде кутии и безпорядък. Дрехи, струпани на купчини или захвърлени на странни места. Зарита с чинии мивка. Препълнена кофа с боклук. Планини от вестници. Компютърни разпечатки, списания, а върху масата във всекидневната — множество предмети, етикетирани и сложени там от полицията, включително същия модел спортен часовник с джипиес, какъвто бях избрала за Филдинг преди няколко години за рождения му ден, и един набор за дисекции в кутия от розово дърво като този, който му подарих, докато работеше за мен в Ричмънд.

Имаше и снимка в близък план на чифт черни ръкавици. На китката на едната имаше малка черна кутийка. Марино ги описа като леки еластични ръкавици с безжични датчици и вградени акселерометри, трийсет и шест сензора и приемник/предавател с ултранисък волтаж, макар че ми се наложи да се досещам за всичко това и да го пресявам от погрешните му формулировки и обърканото му описание. Ръкавиците, обстойно разгледани и от Бригс, и от Луси на местопрестъплението, очевидно бяха предназначени да упражняват контрол над робот чрез жестове, и по-конкретно, да направляват летящия робот, който Илай е носел у себе си, когато е бил убит от жената, предоставила му откраднатия пръстен с печат.

— Значи летящият робот е бил в апартамента й — допуснах. — Бентън предложи ли ти кафе?

— Отровен съм от кафе. Някои от нас още не са си лягали.

— Аз работя в леглото. Това не означава, че съм спала.

— Сигурно е хубаво. Ще ми се и аз да си стоя в къщи и да работя в леглото. — Той взе айфона от мен и затърси из файловете.

— Може пък и да нагласим длъжностната ти характеристика. Да си стоиш в къщи и да работиш в леглото по няколко дни всяка година, в зависимост от възрастта и грохналостта ти, която ще се наложи да отчитаме. Предполагам, че аз ще съм тази, която ще я отчита.

— Така ли? А кой ще отчете твоята? — Марино намери няколко снимки, които искаше да ми покаже.

— Моята не се нуждае от оценка. Очевидна е за всички.

Показа ми летящия робот в близък план, макар и в перспектива, при която трудно можеш да прецениш за какво става дума — просто блестящ предмет върху квадратен лист бяла хартия на масата във всекидневната на Дон Кинкейд. Хрумна ми, че микромеханичното приспособление би могло да е обеца. Сребърна обеца, върху която някой е стъпил, както първоначално помислили, каза ми Марино. Луси била на мнение, че е стъпкана, докато екипът от спешна медицинска помощ работел върху Илай, а по-късно Дон го намерила, когато се върнала в Нортънс Удс, облечена най-вероятно в същото дълго черно вълнено палто, с което беше и в гаража ми; всъщност, палто, за което смятах, че е на Филдинг. Според показанията на свидетел, млад мъж или жена — свидетелят не беше съвсем сигурен в пола на лицето — с огромно черно палто е обикалял из Нортънс Удс с фенерче часове след смъртта на Илай Голдман. Лицето с огромното палто е било там само и на свидетеля му се сторило странно, защото било без куче, но изглежда, търсело нещо и правело странни движения с ръце.

— Навярно е било прекалено голямо за нея и буквално се е влачело по земята — каза Марино и стана. — Не казвам, че се е опитвала да заприлича на мъж, но с късата си коса и голямото палто, с шапката, очилата и господ знае още какво… Докато не видиш циците й. Има страхотни цици! Трябва по някакъв начин да е свързано с баща й, нали така?

— Джак едва ли е имал голям бюст.

— Искам да кажа, че и двамата са добре сложени.

— Значи, когато е преценила, че е безопасно, се е върнала, и макар летящият робот да е бил тежко увреден, пак е реагирал на радиочестотните сигнали, изпратени от сензорните ръкавици? — Изключих айпада и му го подадох.

— Мисля, че просто го е забелязала на земята; проблясвал е там някъде, и така го е забелязала. Луси каза, че бил мъртъв при пристигането на местопрестъплението. Смачкан.

— Знаем ли точно какво е правел или какво се предполагало, че прави?

Марино вдигна рамене и отново се надвеси над мен, все още с якето си, което дори не си направи труда да разкопчае, сякаш нямаше намерение да остане дълго.

— Това не е от моята компетентност, нали се сещаш. Не разбрах и половината от онова, което си говореха Луси и генералът. Само разбирам, че това, което прави това нещо, е потенциален повод за притеснение, а от Министерството на отбраната се готвят за някаква инспекция на „Отуол“, за да видят какво, по дяволите, всъщност става там. Не съм сигурен обаче, че наистина не знаем какво става там.

— Какво искаш да кажеш?

Марино прибра айпада в кутията и отвърна:

— Говоря за изследванията и разработките, за които правителството е адски добре осведомено, но просто не иска никой друг да разбере за тях. После са изгубили контрол над хлапетата и са сплескали всичко. Мисля, че разбираш какво имам предвид. Кога ще се върнеш на работа?

— Не днес, най-вероятно.

— Чакат ни много задачи — каза той.

— Благодаря, че ми напомни.

— Звънни, ако ти потрябва нещо. Ще се обадя в болницата и ще ти кажа как е оная психарка.

— Благодаря, че намина.

Изчаках, докато звукът от тежките му стъпки спря пред входната врата. Вратата се затвори, после настъпи пауза и Бентън пак включи алармата. Дочух стъпките му, много по-леки от тези на Марино, когато мина покрай стълбите към задната част на къщата, където беше неговият кабинет.

— Хайде, да ставаме — казах на Сок. Той отвори очи, погледна ме и се прозя. — Знаеш ли какво означава „довиждане“? Сигурно не. Не са те научили на това в затвора. Иска ти се само да спиш, нали? Аз пък трябва да свърша много неща, така че, хайде. Много мързелуваме, знаеш ли? А ти сигурен ли си, че си печелил състезания, или изобщо си участвал в състезания? Не ми се вярва.

Преместих главата му и стъпих на пода. Наоколо би трябвало да има магазин за домашни любимци, в който да предлагат всичко необходимо за една кльощава, ленива стара хрътка по това време.

— Хайде да пообиколим. — Говорех на Сок, докато търсех чехлите и халата си. — Да видим какво прави таен агент Уесли. Най-вероятно е в кабинета си, пак с телефона. Искаш ли да се обзаложим? Зная, винаги е с телефона си и съм съгласна, че наистина е много дразнещо. Може да ни заведе на пазар, а после ще направя много вкусни спагети, домашни папардели с щедра порция сос „Болонезе“, крехка телешка кайма, червено вино и много гъби и чесън. И искам предварително да поясня, че ти ще получаваш само кухня за кучета. Такива са правилата на дома. За теб киноа и треска днес. — Продължавах да говоря, докато слизахме надолу по стълбите. — Няма да е зле след всичкото онова пиле с ориз от гръцкия ресторант.