Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кей Скарпета (18)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Port Mortuary, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Патриша Корнуел. Военна морга

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

Редактор: Анна Балева

ISBN: 978-954-655-356-0

История

  1. — Добавяне

18.

Оставих телефона и застанах до дъговидната стъклена стена. Загледах се в мозайката от тъмносиви плочки и сняг, прорязана от извисилите се към небето църковни кули пред Центъра.

Исках пулсът ми да се успокои и емоциите ми да се уталожат. Преглътнах мъчително. Опитах се да потисна болката и гнева дълбоко в себе си. Разсейвах се с гледката на Масачузетския технологичен институт и на Харвард отвъд него. Бях в империята си с много прозорци, гледах навън към онова, което се предполагаше, че щях да овладея, ако се случи най-лошото — и изведнъж проумях. Проумях защо Бентън постъпва по този начин. Проумях кое е приключило. С Джак Филдинг беше свършено.

Смътно си спомнях, че наскоро, след като се премести тук от Чикаго, той спомена, че е доброволец в някакъв клуб по таекуондо и че не би могъл да се отзове на всички повиквания през уикендите или след работно време заради ангажиментите си като преподавател по, както се изрази, своето изкуство, своята страст. Щяло да има случаи, в които да ходи по състезания и приемаше за естествено, че ще разполага с известна „гъвкавост“. Очаквал гъвкавост и в качеството си на временно изпълняваш длъжността шеф по време на моите дълги отсъствия. Повтори го многократно с почти назидателен тон. Заяви, че на същата гъвкавост съм щяла да разчитам и аз, ако съм била тук, сякаш моето плаващо работно време беше всеизвестен факт.

Спомних си, че изискванията му ме объркаха, понеже именно той ми се обади и ме помоли за работа в Центъра по съдебномедицинска експертиза, а постът, който аз така наивно се съгласих да му предложа, далеч надхвърляше всяка позиция, която беше заемал дотогава. В Чикаго не се радваше на особено високо положение; беше един от шестимата изследователи, без перспектива за повишение от какъвто и да е вид, както ми довери шефът му при разговора ни, преди да назнача Филдинг далеч оттам. За него това било изключителен професионален шанс, а и щяло да е добре да бъде със семейството си, каза ми той. Останах приятно изненадана от факта, че съм му липсвала, и от желанието му да се завърне в Масачузетс, за да работи за мен като в доброто старо време.

Парадоксът, който ме вбеси и който, вместо, както обикновено, да удовлетворя, трябваше да изтъкна пред него, беше идеята му за гъвкавост — сякаш аз идвах и си тръгвах, когато ми хрумнеше; сякаш всеки месец си вземах отпуск и заминавах на пътешествие от по няколко седмици заради изкуство или страст извън професията си, извън онова, което вършех всеки проклет ден. Моята страст беше онова, което вършех всеки проклет ден; смъртта, с която се занимавах всеки проклет ден, и хората, които смъртта оставяше след себе си; начина, по който те влизаха в досег с нея, и начина, по който им помагах някак да минат през нея. Чух гласа си и осъзнах, че съм изрекла всичко това на глас. Почувствах ръцете на Бентън около раменете си. Беше застанал зад мен, докато бършех сълзите от очите си. Опря брадичка на главата ми и ме обгърна с ръце.

— Какво направих? — обърнах се аз към него.

— Много дълго го търпя. Позволи му да стигне прекалено далеч, но вината не е твоя. В каквото и да се е забъркал, каквото и да е приемал или да е вършил… Е, вече ти се е случвало да се справяш с подобни ситуации, затова можеш да си представиш последиците. — Говореше за наркотиците, които Филдинг е използвал в пластирите или навярно е продавал.

— Намери ли го? — запитах аз.

— Да.

— Задържан ли е? Арестуван ли е? Или само го разпита?

— Уличихме го, Кей.

— Предполагам, че така е най-добре. — Не знаех какво друго да попитам, освен как се справя, на което обаче Бентън не отвърна.

Зачудих се дали Филдинг е трябвало да бъде обездвижен с колани, или може би поставен в стая с тапицирани стени. Не можех да си го представя задържан по този начин. Не можех да си го представя в затвор. Нямаше да оцелее. Щеше да се пребие, като се блъска в решетките като обзет от паника молец, ако преди това някой друг не му види сметката. Мина ми през ума, че може би е мъртъв. Почти придобих усещането, че е мъртъв. То се настани в мен тромаво и с усилие, сякаш ми бяха приложили временна анестезия.

— Да тръгваме. Ще се опитам да ти обясня, доколкото е възможно. Сложно е. Много е сложно — стигна до мен гласът на Бентън.

Той се отдръпна. Вече не ме докосваше. Изведнъж се почувствах, все едно няма какво да ме задържи и ще полетя през прозореца. Тежестта обаче оставаше. Сякаш се бях превърнала в метал или в камък, в нещо, което не беше живо човешко същество.

— Не можех да ти кажа по-рано — не и преди да уточня нещата. Не че в момента всичко е ясно — каза Бентън. — Не обичам, когато съм принуден да имам тайни от теб, Кей.

— Защо той ще… Защо някой ще… — Задавах въпроси, които никога нямаше да намерят удовлетворителен отговор; въпросите, които винаги задавах. Защо хората бяха жестоки? Защо убиваха? Защо унищожението на другия им доставяше наслада.

— Защото е могъл — отвърна Бентън, както обикновено.

— Но защо ще го прави? — Това не беше присъщо на Филдинг. Никога не е бил обсебен от сатанински настроения. Незрял, себичен и проблемен — да. Но не и зъл. Не би убил шестгодишно дете за забавление, а после да търси удовлетворение, като припише престъплението на тийнейджър с Аспергер. Филдинг не беше способен да организира подобна хладнокръвна игра.

— Пари. Власт. Неговата пристрастеност. За да поправи неправдите, с които живее, откакто се помни. И за да декомпенсира. За да се саморазруши, понеже като съсипва другите, той всъщност съсипва себе си. — Бентън беше обмислил всичко. Всички, освен мен бяха обмислили всичко.

— Не зная — промърморих и си казах, че трябва да съм силна. Че трябва да се погрижа за много неща. Не можех да помогна на Филдинг, не можех да помогна на никого, ако не бях силна.

— Не е прикрил добре стореното — каза после Бентън и аз се отдръпнах от прозореца. — Стана очевидно от момента, в който се ориентирахме накъде да търсим.

Някой режисираше хората; някой режисираше всичко. Затова нещата не бяха добре прикрити. Били са планирани да бъдат очевидни, да ни накарат да мислим, че са такива, каквото всъщност не бяха. Докато не получех възможност да се уверя лично, нямаше да приема, че зад всичко това стои Филдинг. „Бъди силна. Трябва да разрешиш този случай. Не се отказвай от него, или от каквото и да е. Не можеш да го направиш.“

— Трябва ли да взема нещо по-специално? — Свалих якето си от облегалката на стола. Униформеното яке от Доувър, което изобщо нямаше да ме стопли.

— Там имаме всичко — отвърна той. — Само личните си документи, в случай че някой се заинтересува.

Там имаха всичко, разбира се. Всичко и всички бяха там, освен мен. Грабнах чантата си от закачалката на вратата.

— Кога разбра? — попитах. — Когато придоби нужната увереност, за да изискаш заповед за издирване? И как изобщо се развиха нещата?

— Когато установи, че при мъжа от Нортънс Удс става дума за убийство. Това промени нещата, така да се каже. Филдинг вече беше свързан с друго убийство.

— Не разбирам как — отвърнах, когато двамата излязохме заедно.

Не предупредих Брайс, че тръгвам. В момента не исках да виждам никого. Не бях в настроение за празнословия, да бъда сърдечна или дори цивилизована.

— Глокът беше изчезнал от лабораторията за огнестрелно оръжие. Знам, че не си била уведомена; всъщност, малко хора са били уведомени.

Спомних си казаното от Луси, че видяла Мороу на паркинга отзад към десет и трийсет вчера сутринта, около половин час след като пистолетът му е бил предаден в лабораторията. Не можел да бъде безпокоен по този повод, според Луси. Ако е имала сведения за липсващия глок, значи е укрила умишлено съществена информация. Попитах Бентън дали не е излъгала преднамерено мен, своя шеф.

— Тя работи тук — казах, докато изчаквахме асансьора да се изкачи до нашия етаж. Беше спрял някъде долу, сякаш някой беше задържал вратата отворена, а това се случваше, когато екипът трябваше да натовари или разтовари много неща. — Работи за мен и не може да укрива информация от мен. Не може да ме лъже.

— Тогава и тя не беше уведомена. Двамата с Марино знаехме, но не й казахме.

— Знаел си и за Джак, Джони и Марк. За клуба по таекуондо. — Бях убедена, че Бентън е знаел. За Марино не бях толкова сигурна.

— От известно време наблюдавах Джак. Държах го под око. Да. След убийството на Марк миналата седмица, когато разбрах, че Джак е преподавал и на двамата с Джони.

Сетих се за фотографиите, които липсваха от кабинета на Филдинг; за малките дупки в стената, там, където преди са били кукичките.

— Фактът, че Джак беше поел определени случаи, вече имаше смисъл. Например случая на Марк Бишъп, въпреки че Филдинг мразеше да работи по инциденти с деца — продължи Бентън и се огледа, за да се увери, че наоколо няма никой, който да ни чуе. — Великолепна възможност да прикрие собствените си престъпления.

„Или престъпленията на някого другиго“, помислих си. Филдинг беше от хората, които можеха да бъдат използвани за нечие прикритие. Той отчаяно се нуждаеше от усещането за власт, за героичност. Напомних си да престана да го защитавам. „Недей, освен ако нямаш доказателства.“ Каквато и да се окажеше истината, щях да я приема. Хрумна ми, че липсващите фотографии от стената на Филдинг може да са групови снимки. Изглеждаше ми познато. Почти ги виждах. Навярно групите от клуба по таекуондо. Снимки, които включваха Джони и Марк.

Зачудих се, но не запитах дали Бентън, или може би Марино, не ги бяха свалили, докато Бентън продължаваше да обяснява колко далеч бил стигнал Филдинг в желанието си да внуши на всички, че Джони Донахю е убил Марк Бишъп. Филдинг превърнал един уязвим тийнейджър с и без това странна репутация в изкупителна жертва, а после, когато отстранил мъжа от Нортънс Удс, трябвало да отиде още по-далеч с манипулациите си. Това беше думата, която употреби Бентън. Отстранил. Филдинг го отстранил и като чул за намерения у мъртвеца глок, осъзнал, че е допуснал съществена тактическа грешка. Всичко се разпадало. Губел контрол, декомпенсирал досущ като Тед Бънди[1], преди да бъде заловен, каза Бентън.

— Направил фатална грешка, когато вчера се отбил в балистичната лаборатория и попитал Мороу за глока — продължи Бентън. — Малко по-късно пистолетът изчезнал, и Джак изчезнал, а това било импулсивно и безразсъдно, много глупава постъпка от негова страна. Щеше да е по-добре, ако беше оставил оръжието да бъде проследено до него, а после да каже, че е било загубено или откраднато. Всичко друго би било по-добро от онова, което всъщност направил. Фактът, че взел оръжието от лабораторията, само показва доколко е изгубил контрол.

— Искаш да кажеш, че глокът, намерен у мъжа от Нортънс Удс, е на Джак?

— Да.

— Разбира се, че е на Джак — повторих, вече до асансьора, който, макар че спираше често, идваше нагоре. Осъзнах, че е станало обяд. Служителите отиваха към кафенето или излизаха от сградата.

— Да. Оръжието у мъртвия беше проследено до Филдинг, след като върху изтрития сериен номер е била използвана киселина — каза Бентън и разбрах, че знае кой е мъртвецът.

— Да, използвана е киселина. Но не тук. — Не исках да мисля, че в сградата ми е извършено още нещо, за което не съм била уведомена.

— Преди часове. На местопрестъплението. Погрижихме се да идентифицираме мястото.

— Хората на ФБР са го направили.

— Нужно беше бързо да установим до кого можем да проследим оръжието. За да потвърдим подозренията си. После го пренесохме тук, в Центъра, и го заключихме в балистичната лаборатория. За по-нататъшни анализи — каза Бентън.

— Ако го е убил, Джак би трябвало да е осъзнал проблема с глока още когато са му се обадили за случая в неделя следобед — отвърнах. — И въпреки това е изчакал до понеделник сутринта и едва тогава е взел мерки по отношение на оръжие, за което е знаел, че ще бъде проследено до него?

— За да не бъде заподозрян. Ако е започнел да задава много въпроси на полицията в Кеймбридж за глока, преди тялото да бъде докарано в Центъра, или е изискал оръжието да бъде предоставено веднага, при положение че лабораториите са били затворени, поведението му щеше да бъде преценено като странно. И да привлече вниманието на всички. Филдинг е изчакал, а до понеделник сутринта вероятно вече не е бил на себе си, но е имал идея как да постъпи, когато донесат оръжието. Планирал е да го вземе и да избяга. Не забравяй, че не е мислел съвсем логично. Важно е да не забравяме, че когнитивните му способности са били блокирани от злоупотребата с различни вещества.

Замислих се за хронологията. Въз основа на информацията от чекмеджето на бюрото му и следите от написаното върху бележките до телефона възстанових стъпките, предприети от него вчера. Както изглеждаше, скоро след разговора им в седем сутринта Джулия Гейбриъл ми се е обадила в Доувър, а около половин час по-късно той отишъл в хладилното помещение и научил от Ан и Оли, че тялото от Нортънс Удс изненадващо кърви. Изглеждаше по-логично да приема, че именно тогава Филдинг е разпознал мъртвия и е осъзнал, че глокът, за който е чул от полицията, може да бъде проследен до него.

— Щом не е разпознал мъртвия до понеделник сутринта, значи не той го е убил — казах на Бентън, а той отвърна, че Филдинг е имал мотив, за който вероятно не подозирах.

Доведеният баща на мъртвия е Лиъм Салц, уведоми ме Бентън. Информацията била потвърдена преди малко, когато агент на ФБР отишъл до хотел „Чарлз“, разговарял с доктор Салц и му показал снимка на мъжа от Нортънс Удс, направена от Марино при идентификацията на трупа. Илай Голдман, двайсет и две годишен, студент в Масачузетския технологичен институт, който работел в „Отуол Технолъджис“ и участвал в специализиран микромеханичен проект. Видеоклиповете от слушалките на Илай били проследени до сайт за уебкамери от сървъра на „Отуол“, каза ми Бентън, но не уточни кой е извършил проследяването и дали не е била Луси.

— Сам ли е оборудвал слушалките? — попитах, когато асансьорът най-после стигна до нас и плъзгащите врати се отвориха.

— Твърде вероятно е. Обичал всякакви импровизации.

— А ТООТО? Как се е сдобил с него? И за какво му е бил? Пак ли заради любовта му към импровизациите? — Знаех, че звуча цинично.

Разбирах, когато хората мислят предубедено, а аз не бях готова за подобно нещо. Нищо на този свят не би следвало да се решава така прибързано.

— Заради едно факсимиле, един модел, който бил изработил като момче — обясни ми Бентън. — Използвал фотографии, направени от доведения му баща на прототипа по времето, когато лобирал против него преди осем или девет години. Тогава и двамата с доктор Салц сте свидетелствали пред сенатската подкомисия. Очевидно, Илай буквално от пелените моделирал роботи и изобретявал разни неща.

Бавно се спускахме етаж след етаж, а аз се питах защо в „Отуол“ биха наели доведения син на хулител като Лиъм Салц; питах се и какво означава „Отуол“, понеже по думите на мисис Донахю името значело нещо.

— „Оу Ти Уол“ — отвърна Бентън. — Игра на думи. Фамилното име на основателя на компанията е Уол. И „Он Дъ Уол“[2], като „муха на стената“, а фамилното име на Илай е Салц — уточни Бентън, сякаш не го бях чула, когато ми каза, че е Голдман.

Илай Голдман.

Предположих, че в „Отуол“ би трябвало да са направили проучвания относно произхода му. Разбира се, че са знаели кой е доведеният му баща, дори ако фамилиите им не са еднакви.

— ТООТО е отпреди много време — каза Бентън, когато вратите на асансьора се отвориха на приземния етаж. — А и нямам впечатлението, че в „Отуол“ са информирани за това, че Илай и баща му имат общи философски възгледи.

— Колко време е работил Илай там?

— Три години.

— Навярно преди три години в „Отуол“ не са разработвали нищо, с което Илай и доведеният му баща биха се ангажирали. — Отново гадаех.

Вървяхме по сивите плочи, а Фил, охранителят, не откъсваше поглед от нас иззад стъклената преграда. Не му махнах. Не бях приятелски настроена.

— Е, Илай се е безпокоял. Безпокоял се е от месеци — каза Бентън. — Готвел се е да демонстрира пред доведения си баща технология, която в никакъв случай не би спечелила неговото одобрение — муха, способна да кацне на някоя стена и да шпионира или да достави експлозиви, наркотични вещества, отрови или бог знае какво.

„Наноексплозиви или опасни медикаменти, пренесени от нещо с размерите на муха“ мислех си, докато минавахме покрай сътрудниците ми. Не ги бях виждала от месеци. Не спрях да разменя и дума с тях. Не им махнах, не ги поздравих, дори не ги погледнах.

— Готвел се е да предостави на доведения си баща толкова важна информация, и съвсем удобно умира — отбелязах.

— Точно така. Мотивът, за който споменах — отвърна Бентън и повтори: — Наркотици. — После продължи с подробностите, които ФБР бяха получили от Лиъм Салц само преди часове.

Отново бях тъжна и разстроена от картината, която рисуваше въображението ми. Млад мъж, дотолкова очарован от своя прочут доведен баща, че винаги, когато им предстояла среща, си сверявал часовника в съответствие със знаменателното събитие според часовата зона на доктор Салц и нетърпеливо очаквал да се видят — приумица, тръгнала от горчивото минало на Илай, осеяно с разрушени домове и родителски фигури, които реално отсъстват и затова биват превъзнасяни отдалеч. Спомних си видяното във видеоклиповете — Илай и Сок вървят към Нортънс Удс, после си представих как доктор Салц се появява откъм сградата във вече падащия здрач след сватбата, на която Илай не е поканен. Представих си как нобеловият лауреат се оглежда наоколо и се чуди къде е доведеният му син, без да подозира ужасяващата истина. Мъртъв. Затворен в чувал, неидентифициран. Един млад мъж, по-скоро момче. Някой, чийто път навярно се е пресякъл с нашия с Луси на изложбата в Лондон през лятото на 2001 година.

— Кой го е убил и защо? — попитах, докато минавахме покрай празния паркинг. Закритият камион на Центъра липсваше. — Не разбирам как онова, което току-що каза, обяснява убийството на Илай от Джак.

— Всички улики сочат в една посока. Съжалявам, но е така.

— Просто не разбирам защо и с каква цел. — Отворих входната врата. Навън беше много красиво, слънчево и студено.

— Знам, че е трудно — каза Бентън.

— Чифт сензорни ръкавици? — казах, докато си проправяхме път през снега, който сега беше хлъзгав, сякаш от стъкло. — И микромеханична муха? Кой би го пробол с инжекционен нож и защо?

— Наркотици. — Бентън отново се върна на старата тема. — Илай някак си е имал лошия късмет да се забърка с Джак, или обратното. Наркотици, които повишават издръжливостта; крайно опасни наркотици. Вероятно ги е ползвал и продавал, а Илай или друг някой от „Отуол“ е бил доставчикът. Не знаем. Но убийството на Илай с летящ робот, докато е бил навън и е очаквал да се срещне с баща си — това не е съвпадение. Искам да кажа, че това е мотивът.

— Защо Джак ще се интересува от летящия робот или от срещата? — попитах, докато пристъпвахме бавно. Напредвахме стъпка по стъпка. Имах чувството, че краката ми ще ме предадат всеки момент. — Дяволска пързалка — оплаках се.

Паркингът не беше почистен от сняг, а трябваше да бъде опесъчен. Никой не се грижеше за това място, както беше редно.

— Съжалявам, че стигнахме дотук. — Вървяхме бавно към черната ограда. — Но всичко сочеше в тази посока. Връзка с наркотиците. Не са такива, които може да се намерят на улицата. Говоря ти за „Отуол“. И за много пари. За война, за потенциално насилие на международно равнище и в големи мащаби.

— Ако това, което казваш, е вярно, излиза, че Джак е шпионирал Илай. Инсталирал е тайно звукозаписно устройство в слушалките му и го е последвал до Нортънс Удс. Убийството би имало смисъл, ако беше замислено да попречи на Илай да покаже на доведения си баща летящия робот, или да го насочи към него. Как иначе Джак би могъл да знае какви са намеренията на Илай? Трябва да го е следил. Той или някой друг.

— Съмнявам се, че Джак има нещо общо със слушалките.

— И аз това казвам. Джак не би проявил интерес към подобна технология, нито пък има потенциал да го направи, а и не би се заинтересувал от фирма като „Отуол“. Не и този Джак, който аз познавам. Много по-податлив е на емоциите си. Прекалено е нетърпелив, прекалено първичен, че да се заеме с онова, което току-що описа. — От устата ми едва не се изплъзна „и прекалено примитивен“, понеже това винаги е било част от неговия чар. От чувственото му присъствие, от хедонизма му, от едностранчивостта, с която решаваше проблемите. — И не виждам смисъл от слушалките — настоях аз. — Слушалките ме карат да мисля, че навярно е замесен някой друг.

— Разбирам как се чувстваш. Разбирам защо би предпочела да мислиш по този начин.

— А знае ли доктор Салц, че доведеният му син, който го боготвори, се е забъркал с наркотици и че притежава незаконно оръжие? — попитах. — Дали случайно не е споменал слушалките или други хора, с които Илай евентуално би могъл да е свързан?

— Нищо не знае за слушалките, и почти нищо за личния живот на Илай. Казва единствено, че Илай бил загрижен за безопасността му. От месеци бил притеснен, вече го споменах.

— От какво по-конкретно е бил притеснен? — попитах, докато продължавахме да се придвижваме все така бавно. Казах си, че някой ще бъде наранен тук. Някой ще се подхлъзне, ще си счупи кост и ще съди Центъра. Само това ни липсваше.

— Илай е бил ангажиран с опасни проекти и заобиколен от лоши хора. Така описа ситуацията доктор Салц — каза Бентън. — Много неща бих могъл да ти кажа, и то не в посоката, която би си представила.

Повторих въпроса си:

— Знаеше ли, че доведеният му син е носел оръжие — нелегално оръжие?

— Не. Предполагам, че и Илай не би го споменал.

— Изглежда, всички са крайно ангажирани да градят предположения. — Спрях и погледнах Бентън. Едва си поемах въздух; дъхът ми се виеше като пара в прозрачния студ. Стояхме в дъното на паркинга, близо до оградата, на мястото, което наричах „тил“.

— Илай трябва да е бил наясно с отношението на доктор Салц към оръжието — каза Бентън. — Най-вероятно Джак му е продал или дал глока.

— Или някой друг — повторих аз. — Както някой му е дал и пръстена — печат с герба на Донахю. Не мисля, че Илай е бил свързан с клуба по таекуондо. — Загледах се в автомобилите, които не принадлежаха на Центъра, но се опитвах погледът ми да не попада върху агентите в тях. Не гледах към никого конкретно; засенчих очите си от слънцето.

— Не — отвърна Бентън. — Нито пък футболистът — Уоли Джеймисън, но той е използвал същия фитнес център, където групите на Джак провеждали тренировките. Може би и Илай е посещавал този център.

— Илай не прилича на човек, който ходи на фитнес. Няма и едно мускулче по тялото си — заявих. Бентън насочи дистанционното към един черен форд „Експлорър“, който не беше негов. Вратите се отключиха със силно щракване. — Да предположим, че Джак го е убил, но защо? — попитах отново. Всичко изглеждаше безсмислено. Но може би беше само заради изтощението ми. Безсъние и твърде много травмиращи обстоятелства. Наистина бях твърде изтощена, че да осмисля и най-простото нещо.

— Или може би уликите водят към „Отуол“ и Джони Донахю; към другите незаконни занимания, с които Джак е бил забъркан и които тепърва ще откриеш. Ще видиш какви ги е вършил в Центъра, как си е изкарвал парите в твое отсъствие — изрече Бентън твърдо и ми отвори вратата. — Не знам всичко, но знам достатъчно; ти беше права да попиташ какво е правел Марк Бишъп в задния двор, когато е бил убит. На какво си е играел. Едва повярвах на ушите си, като чух въпроса ти, а не можех да ти отговоря. Както намекна мисис Донахю, Марк е бил в един от курсовете на Джак — този за деца между три и шест години. Започнал едва през декември и се упражнявал в задния двор, когато някой — мисля, че знаем кой — се е появил, а после… отново си права относно начина, по който се е развило всичко.

Той тръгна към другата страна на колата, към мястото на шофьора, а аз започнах да ровя в чантата си за слънчевите очила, нетърпелива и изнервена; едно червило, няколко молива и тубичка крем за ръце се разпиляха по постелката на пода. Сигурно си бях забравила някъде слънчевите очила. Може би в кабинета си в Доувър, където вече почти не помнех, че съм била; изглеждаше ми безкрайно далеч. В момента ми се гадеше неописуемо силно и фактът, че съм била права за каквото и да е било, не ми достави ни най-малко удоволствие. Не ме интересуваше дали някой е прав, стига да имаше такъв — а аз не смятах, че изобщо някой е прав. Просто не вярвах.

— Човекът, към когото Марк не е имал повод да прояви недоверие — неговият инструктор например, го е въвел в един приказен свят, в някаква игра, и го е убил — продължи Бентън, когато запали колата. — А после е прехвърлил вината върху Джони.

— Не съм казвала такова нещо. — Натъпках нещата си в чантата, посегнах към колана и го затегнах, но после реших да сваля якето си и отново го разкопчах.

— Какво не си казвала? — Бентън въведе адреса в джипиеса.

— Че Джак е намерил начин да убеди Джони, че е забивал пирони в главата на Марк Бишъп. Наистина ли съм го казала? — Колата още беше затоплена, след като Бентън беше слязъл от нея, а и слънцето пламтеше през стъклото.

Свалих якето си и го захвърлих на задната седалка, до една голяма кутия с логото на „Федерал Експрес“. Не знаех за кого е предназначена и не ме интересуваше. Може би беше за някой агент, познат на Бентън, може би за Дъглас, който и да беше той. Надявах се скоро вече да знам достатъчно. Отново затегнах колана. Толкова силно, че почти останах без дъх, а сърцето ми заби лудо.

— Нямах предвид, че това предположение е дошло от теб. Неизвестните са много. Нужна си ни, за да ни помогнеш да намерим всеки възможен отговор — каза Бентън.

Тръгнахме на заден ход, излязохме от паркинга, изчакахме портите да се отворят, а аз се почувствах манипулирана. Почувствах се обект на присмех. Не помнех някога да съм изпитвала подобно чувство на незначителност при разследване. Сякаш бях досадно препятствие, с което хората трябваше да са дипломатични и коректни заради поста му, но което не следваше да приемат сериозно, нито да търсят присъствието му.

— Мислех, че съм видял всичко. Предупредих те, че нещата не са розови. — Гласът на Бентън прозвуча кухо; в него се долавяше безсилие. Явно беше разочарован.

Бележки

[1] Тиодор Робърт „Тед“ Бънди — американски сериен убиец, изнасилвач, некрофил. — Б.пр.

[2] On the wall — на стената (англ.). — Б.пр.