Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Детективи с машина на времето (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Marco Polo und der Geheimbund, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Фабиан Ленк. Марко Поло и тайният заговор

Издателство „Фют“, София, 2012

Немска. Първо издание

Редактор: Илияна Владимирова

Илюстрации: Алмут Кунерт

ISBN: 978-954-625-761-1

История

  1. — Добавяне

Господарят на леопардите

Няколко часа по-късно бурята утихна и Марко Поло даде знак за тръгване. Едва успяха да открият полузасипания с пясък път. Керванът унило потегли. Тримата Поло не спираха да си блъскат главите къде може да са Франческо и Куорчи.

— Защо му трябва на някого да отвлича монах? — разсъждаваше на глас Марко Поло. — Монасите са бедни.

— Вероятно похитителите искат да го продадат като роб — предположи Ким.

Марко Поло не беше убеден:

— Не знам… Всъщност Франческо е млад и доста силен, може и да си права.

Всички се умълчаха.

След малко Ким прошушна на приятелите:

— Трябва да намерим Франческо и Куорчи, повече от ясно е!

— И аз така мисля — съгласи се Леон. — Може би ще открием следите им в града.

— Да се надяваме — отвърна Юлиан. — Там сигурно има пазар на роби…

Часовете се нижеха един след друг. По пътя срещаха и други търговци, които се бяха отправили към Канбалик — голям и стар китайски град, завладян от монголския владетел Кубилай хан и превърнат в негова столица. Търговците караха най-различни стоки — фино стъкло от Средиземноморието, скъпоценна сол от Индия и кожи от Северна Монголия. По Пътя на коприната можеха да се срещнат и занаятчии, и строители, и пастири с якове и камили.

В далечината се появиха очертанията на град зад дебели каменни стени. Когато малкият керван приближи, приятелите видяха, че от двете страни на градските порти множество търговци са опънали палатки и са наредили стоките си. Продаваха се амулети, мехлеми, обувки и дрехи, както и сладкиши, топъл хляб и шишове с месо.

Малкият керван премина през стените и край тях се занизаха първите къщи.

— Вижте какви красиви дърворезби! — извика възхитена Ким.

Повечето къщи бяха едноетажни, построени от тъмно дърво. Имаха странни островърхи покриви, които се извисяваха към небето като огромни шапки. Краищата на покривите бяха извити нагоре и приличаха на контешки мустаци. На върха се мъдреха страшни дървени фигури — животни с дълги муцуни, остри кучешки зъби и алчно разтворени очи — явно трябваше да пазят дома от зли духове. Виждаха се дракони, цветни пъпки и дървета, върху вратите бяха изрисувани воини, размахали саби — защитници на дома. Почти до всяка къща имаше работилница, виждаха се дърводелци, ковачи и кожари, потънали в работата си. Марко Поло посочи напред:

— Това е дворецът.

Децата проследиха ръката му и видяха дълга стена, над която блестяха златни куполи.

— Това е дворецът на великия Кубилай хан! — каза Матео, изпълнен с благоговение.

Приятелите усетиха леко безпокойство, което се усили, когато стигнаха до портата с веещо се над нея бяло знаме с червено слънце и жълта луна. Войници с дълги копия и остри шамшири[1] препречиха пътя на кервана. Марко Поло им показа пергамента на хана и войниците начаса ги пропуснаха да влязат.

Керванът се озова в огромен двор. Приятелите с удивление видяха, че дворецът всъщност е град в града. Тук се бяха стълпили стотици търговци и доставчици, които разтоварваха стоки. Чиновници сновяха между колите и животните и даваха разпореждания.

Един мъж в светлозелен копринен костюм забързано пристъпи към тримата Поло и се поклони няколко пъти.

— Ще ви заведа при господаря на господарите! — пропя той с меден глас, като не спираше да се кланя. — Той ви очаква.

Тримата Поло и монахът слязоха от конете и подадоха поводите на слугите, а приятелите скочиха от двуколката.

— Ще откараме животните ви и двуколката в конюшнята — каза слугата.

Ким не пропусна да запомни къде ще откарат двуколката — без нея не можеха да се върнат обратно в Зибентан.

— Може би ханът ще ни помогне да открием нашите изчезнали спътници — каза Леон.

— Ако някой може да го направи, това със сигурност е той — съгласи се Ким.

Ситнейки пред тях, царедворецът в зелената дреха ги поведе към вътрешността на двореца.

Минаха през арки с червени фенери, през сводести галерии, украсени със скъпи дърворезби, прекосиха дворове с фонтани и изящни павилиони, около които се виеха пъстроцветни растения, пристъпваха по тераси, посипани с равен бял чакъл. След това минаха край езера с лотоси[2] и широки клетки, в които наперено се разхождаха пауни. Вятърни звънчета потрепваха на лекия бриз.

Най-накрая пресякоха широк коридор, пълен с лакирани паравани с изображения на дракони и нефритени[3] вази с уханни цветя.

Неочаквано коридорът се стесни и приятелите трябваше да се подредят в колона. Юлиан вървеше непосредствено зад царедвореца. Точно когато прекосяваше тесния участък, огромна сянка се хвърли към момчето. То ужасено изкрещя, а тигърът с рев скочи върху решетката, която ги разделяше. Пребледнял, Юлиан целият трепереше от ужас, без да може да пророни и дума.

— Господарят на всички господари обича дивите котки — невъзмутимо обясни царедворецът. — Понякога наистина са малко дивички, в името на Кьоке Тенгри. Но няма опасност да ви се случи нещо лошо. Решетката е достатъчно здрава.

Леон побутна Юлиан напред:

— Успокой се, просто далечен роднина на Кия, какво толкова!

— Да бе! — отвърна Юлиан, който бе успял да възвърне способността си да говори. Усещаше как сърцето му бие лудо. Хвърли изплашен поглед към тигъра, който втренчено го гледаше през решетките и облизваше огромната си муцуна. Юлиан едва успя да преглътне и отново тръгна.

Коридорът се разшири и ги отведе до огромна врата от злато. Върху нея бяха изсечени два тигъра, вкопчени в битка. Въоръжени до зъби войници с исполински ръст стояха неподвижно отпред — личната охрана на хана.

— Това са покоите на хана — тихо обясни Марко Поло на децата. — Отсега нататък ще говорите само ако ви попитат.

— Много добре казано — рече царедворецът с пронизителен фалцет.

Юлиан отново преглътна мъчително.

Царедворецът подвикна нещо на стражите и един от мускулестите мъже изчезна зад златната врата. След малко се върна и им направи знак да влязат.

— Не стъпвайте върху босога[4] — предупреди ги Марко Поло. — За това се полага смъртно наказание!

Приятелите кимнаха. Знаеха го още от първото си приключение в Монголия. Монголците вярват, че ще се случи голямо нещастие, ако някой стъпи върху прага.

— На колене! — беше следващата заповед на Марко Поло. — Сведете глави!

Приятелите послушно коленичиха върху пода от чисто злато. С ъгълчето на окото си Ким успя да забележи, че се намират в огромна зала. Чуваше се шуртене на вода.

— Добре, добре, изправете се! — прокънтя някакъв глас.

Приятелите бавно вдигнаха глави. Това, което видяха, спря дъха им. Навсякъде блестяха злато и скъпоценни камъни. Върху златния под имаше килими от фина коприна. Стените бяха тапицирани със скъпа виненочервена кожа. Върху кожата се виеха красиво изваяни клони, по които се поклащаха различни плодове. Ким се загледа в тях и с изумление видя, че плодовете са изработени от скъпоценни камъни. От многобройните фонтани в залата бликаха златисти струи. Тежки аромати на цветя се разнасяха от кристалните вази. Навсякъде имаше слуги, които смирено очакваха заповедите на хана.

В средата на залата върху изящен трон седеше самият Кубилай хан. Лицето му беше кръгло и набраздено от множество бръчки. Внушителни мустаци покриваха тънката му горна устна. Очите му изпитателно се впериха в гостите. На главата му имаше златна корона, прилична повече на шлем. В средата на короната проблясваше слънце, изработено от огромен рубин. Ханът носеше плащ от черна коприна със златни и сребърни бродерии, тесен колан, обшит с диаманти, и меки кожени ботуши. От двете му страни лежаха два леопарда, които зорко наблюдаваха Кия със студен поглед. Тя обаче направи гърбица и тихичко изфуча. „Много смело от нейна страна“, помисли си Ким.

— Можете да говорите — великодушно разреши ханът и им направи знак да приближат.

Тримата Поло го поздравиха любезно и представиха монаха, Ким, Леон, Юлиан и Кия. След това разказаха за нападението. Ханът се ядоса и обеща да изпрати хора да търсят отвлечените.

— Който се е осмелил да вдигне ръка срещу гостите ми, ще заплати с живота си! — гневно отсече той. — Смятайте, че тези подлеци вече са мъртви. Ценку ще се погрижи за това, той е дясната ми ръка.

Ханът заповяда да извикат Ценку и го представи като министър по въпросите на вярата, правото и реда. Ценку, сериозен и сух мъж, се поклони.

— Добре е, че водите и монах — рече ханът. — А как стои въпросът с маслото?

Марко Поло извади изпод наметалото си малко шишенце и го подаде на хана.

— Благодаря! — зарадва се ханът. — Това е от огромно значение за мен, тъй като, както знаете, ценя високо вярата ви. Монахът ще разпространи посланието на вашия Бог сред народа ми. Идва време да се разделим с нашите безбройни божества и идоли.

— Господарю мой и господар на всички господари — намръщи се Ценку, — все пак нашите богове са тези, които така добре пазят властта ти.

— Да не искаш да кажеш, Ценку, че нямаше да се справя без подкрепата на боговете? — остро попита Кубилай хан.

Ценку сведе глава:

— Не, разбира се, че не, господарю на всички господари!

— Е, в такъв случай… — измърмори ханът, — скъпи мои гости, искам да науча повече за вашия всемогъщ Бог. Освен това съм и гладен. Искате ли да хапнете с мен?

— Разбира се! — радостно приеха тримата Поло.

Ханът отправи снизходителен поглед към Ким, Леон и Юлиан:

— А малките ви слуги ще са много полезни в кухнята. Вървете при Болгара. Тя е най-добрата готвачка в империята и освен това е отлична познавачка на билките.

Кия отново изфуча и Ким ужасено затвори очи. Но ханът само смръщи чело и се заговори с възрастните по въпросите на вярата.

Един слуга заведе децата в кухнята — огромно помещение с множество огнища. Край тях сновяха тълпи от готвачи и приготвяха различни ястия. Наоколо се виеха кълба от пара и се чуваше цвърчене — нещо се вареше и пържеше. Слугата се запъти към една стройна жена с гарвановочерна коса и кехлибарени очи и тихо й каза нещо. Тя кимна и усмихнато поздрави приятелите.

— Аз съм Болгара и командвам тук. А вие ще ми помагате, както разбирам — каза тя и посочи към една дълга маса, пред която стоеше момиче, горе-долу на техните години. — Това е дъщеря ми. Вухан, ела за малко!

Момичето се приближи. Имаше чип нос и красиви бадемови очи.

— Добре дошли! — поздрави ги то. — Елате да ми помогнете, трябва да нарежем гъбите.

Тримата приятели взеха ножове и започнаха да режат гъби, а Кия ги наблюдаваше с широко отворени очи. Вухан донесе малко риба от съседната маса и я сложи пред Кия. Котката доволно измяука.

Докато работеха, приятелите разказаха на момичето за отвличането.

— А тук има ли пазар за роби? — попита Леон.

— Има — отвърна Вухан. — В центъра на града е. Искате ли да отидете там?

— Няма да е зле — каза Леон. — Може би там ще открием следи от отвлечения монах.

Вухан остави ножа:

— На ваше място щях сериозно да помисля, преди да отида на пазара за роби. Той е владение на Когатай. Много хора смятат, че Когатай е най-опасният мъж в града. И още нещо — ако стражите ви хванат да се разхождате след залез-слънце, ще ви ударят дванайсет тояги.

— Какво? — сепна се Юлиан.

Вухан кимна:

— Така е. Канбалик е красив град, но и много опасен. Не забравяйте за Когатай!

Леон замислено разряза една гъба. Независимо че е опасно, трябва да стигнат до пазара за роби. Къде на друго място може да са Франческо и Куорчи?

Бележки

[1] шамшир — крива сабя, подходяща както за сечене, така и за мушкане, използвана от азиатските народи през Средновековието. — Б.пр.

[2] лотос — водно растение с големи листа и цветове, подобни на лилията, но за разлика от лилията те могат да имат различен цвят. Китайците ценели лотоса особено високо и го почитали като свещено растение, символ на чистота и целомъдрие, плодородие и свята сила. — Б.пр.

[3] нефрит — скъпоценен камък със зеленикав цвят, особено ценен в бижутерията. — Б.пр.

[4] босог — праг. Съгласно вярванията на монголите домашните богове живеят в прага на къщата и затова върху него не бива да се стъпва. — Б.пр.