Фабиан Ленк
Марко Поло и тайният заговор (13)

В тъмницата

— Я, кого виждам?! — изрева Ценку и приближи към приятелите. — Познаваме се, нали? Вие сте малките слуги на проклетите Поло! Какво търсите тук?

Приятелите бяха онемели от страх. Само Кия изскочи иззад пресата, направи гърбица и изсъска срещу Ценку.

— О, успя да ме впечатлиш! — ехидно се засмя министърът. — Спокойно можеш да се конкурираш с леопардите на Кубилай хан.

И той се разсмя високо, в миг обаче отново стана сериозен и изтегли меча си:

— Излезте! — заповяда той на децата.

Приятелите с неохота се подчиниха. Юлиан се чувстваше много виновен. Проклета кихавица! Усещаше как сърцето му бие до пръсване. Какво ли ще стане сега с тях? И как да спасят Марко Поло и Болгара?

Ким, Леон и Юлиан застанаха с наведени глави пред Ценку и хората му.

— Душехте наоколо, така ли? — попита Ценку. — Искахте да се харесате на тези Поло и на хана. Само че от това няма да излезе нищо, гарантирам ви!

Юлиан преглътна и виновно погледна към Ким и Леон. Ким му направи знак с глава, сякаш искаше да каже, че не всичко е загубено.

— А сега говорете! — заповяда Ценку. — Какво търсите тук? Кой ви изпрати?

— Никой! — отвърна Ким. — Сами открихме следите ви, не беше толкова трудно. Крадецът, който се опита да открадне Библията от Марко Поло, не се държа много умно.

Министърът искаше да научи подробности и Юлиан бе принуден да разкаже какво се случи през онази нощ.

Когато момчето приключи разказа си, Ценку беше направо бесен:

— Нашият човек се е държал като пълен глупак. Независимо от това обаче, Марко Поло трябва да умре — изрече министърът и започна нервно да си играе със златен пръстен с огромен червен скъпоценен камък, след това го свали от пръста си и го показа на децата.

— Камъкът е само имитация, всъщност това е капсула — обясни той и го завъртя. Камъкът се плъзна встрани и откри малка кухина. — Мога да скрия тук отрова и незабелязано да я изсипя. Така направих по време на вечерята, изсипах отровата в чашата на Марко Поло, когато му доливах вино.

— А след това хвърли подозрението върху горката Болгара — прошепна Ким, извън себе си от възмущение.

В отговор Ценку самодоволно се засмя:

— Ти го каза, малката. Освен това…

— Не съм ти малката! — изтръгна се от устата на Ким.

Министърът повдигна вежди:

— Какъв темперамент! Но да се върнем на Болгара. Да, направих така, че подозрението да падне върху нея — продължи доволно той. — Държах в ръката си златните накити и ги пъхнах в дрехите й, докато я претърсвах. И после изведнъж — хоп! — те се появиха като с магическа пръчица.

— Отвратително! — възмути се Ким и сви юмруци.

Движението й не убягна от погледа на министъра:

— Не прави глупости! — предупреди я той. — Ще бъде жалко за красивото ти вратле! Трябва да защитим вярата си от тези нови богове, обществото ни ще се разклати из основи, ако тези нелепици се разпространят. Ще настане объркване и хаос и никой няма да знае вече кое е правилно и кое — не.

— А ти, Ценку, ще загубиш влиянието си — намеси се Леон. — Свързан си със старата вяра, мисля, че това е истинският ти мотив.

Лицето на Ценку почервеня от гняв:

— Затваряй си устата! — кресна той. — Става въпрос единствено за вярата ни, затова създадохме тайната организация. Знакът ни е божественият Зюлде Тенгри, а мястото на срещите ни е тук, в скромния ми дом.

Сред съратниците на Ценку се надигна одобрителен шепот.

— Значи вие се опитахте да откраднете конете на Марко Поло от кервансарая? — попита Юлиан.

— Така е. Не искахме тримата Поло и монасите да стигнат до Канбалик, но за съжаление този план се провали.

— И ни нападнахте по време на бурята…

— Точно така — отвърна Ценку. — Но хората ми похитиха Куорчи вместо втория монах. Затова пък в пагодата успяхме да хванем Анджело, за да не разпространява сбърканата си вяра, взехме му Библията, расото и символите на неговия Бог.

„Значи затова откриха расото на Франческо на пазара, Ценку просто ги беше продал“, помисли Ким.

— Какво направихте с монасите? — попита момичето. — Убихте ли ги?

Министърът поклати глава:

— Не, утре ще ги продадем на Когатай.

— Значи той също е от бандата? — изстреля Юлиан.

Ценку изкриви лице:

— Банда? Каква ужасна дума! Ние сме тайна организация с почтени цели. Хора като Когатай нямат място при нас. Не, той не е в съюза ни, но е търговец на роби и сигурно ще даде добра цена за монасите — засмя се Ценку. — Както и за вас, впрочем. Утре един керван ще ви изведе от Канбалик.

— Не е ли по-добре да ги убием? — попита един от хората на Ценку.

Кръвта във вените на децата изстина.

— Ще видим — отвърна Ценку и махна с ръка. — Хвърлете ги в подземието при монасите.

Мъжете грубо изблъскаха приятелите, повлякоха ги надолу по коридора и ги хвърлиха в една мрачна килия, където гореше маслена лампа. Вратата с масивна метална решетка се затръшна зад гърба им. В ъгъла, върху купчина слама, се бяха свили двама души, облечени в дрипи.

— Анджело, Франческо! — извика Ким.

Монасите станаха и пристъпиха напред.

— Вие сте, слава богу! — с облекчение въздъхна Ким.

— А вие сте децата с котката — отвърна унило Анджело. — Но защо ви хвърлиха тук?

Приятелите подробно им разказаха за събитията след неговото отвличане.

— Толкова се радваме, че сте живи — рече накрая Юлиан.

— Живи? — Франческо сбърчи чело. — Ако това може да се нарече живот… Вегетираме в тази мръсотия, хранят ни само с мухлясал хляб и вода, освен това е ужасно студено. Но имаш право, оставиха ни живи, поне засега. Отнеха ни всичко, дори расата. Щяхме да сме загубени без нашата вяра, но Бог ни дава сили да издържим и да не губим надежда.

— Скоро отново ще излезем оттук — намеси се Леон. — Само че…

Анджело го прекъсна с надежда:

— Ще излезем оттук ли? Колко хубаво! Знаех си, че все някак ще се измъкнем. Все пак сме тук по покана на господаря на тази страна.

— Не се радвайте предварително — предупреди ги Леон. — Ценку ни съобщи, че утре ще бъдем продадени като роби.

— Като роби? — простена Франческо. — Но това е невъзможно, ние служим само на един господар и това е нашият всемогъщ Бог.

Някой удари с метален прът по решетката и приятелите се обърнаха. На вратата се бе облегнал Ценку:

— Ще видим на кого ще служиш от утре — подигравателно рече той. — Новият ти господар ще сломи съпротивата ти и ще те научи да му се подчиняваш безропотно.

Франческо се втурна гневно към решетката:

— Знам какво означава безмълвно и безропотно! — викна той в лицето на министъра. — Знам също така какво означава уважение към хората, нещо, което на теб, Ценку, ти е напълно чуждо, ти си само един долен властолюбив престъпник!

— Какво си позволяваш? — изръмжа Ценку.

— Казва истината! — заяви твърдо Ким.

— Тихо! — прошепна Леон и додаде така, че Ценку да не го чуе: — Не трябва да го ядосваме, за да не направи нещо още по-ужасно.

Ким го изгледа:

— И какво може да е то?

— Може да заповяда да ни убият — шепнешком продължи Леон. — Не го забравяй. Ким!

Съкрушено, момичето млъкна, а Ценку се обърна и излезе от тъмницата.

— Трябва да се измъкнем! — решително заяви Ким, когато министърът изчезна.

Анджело се изсмя:

— Добре, но как?

Ким се довлече до една купчина сено и се строполи върху нея. С лека стъпка Кия се приближи и се настани до нея, а Ким загали котката зад ушите. В носа я удари миризма на гнило и влага. Момичето се огледа. Няма как да изкривят пръчките на металната решетка, резето на вратата също изглежда здраво. Погледът й зашари по стените и плъзналата по тях зелена плесен, която сякаш се опитваше да прикрие драсканиците на отчаяните хора, затваряни тук.

В това отчайващо място нямаше нито един прозорец, от тавана непрестанно капеше вода, но и там не видя дупка или процеп.

Ким сви колене и облегна глава върху тях. Положението май е безнадеждно. Ще завършат живота си като роби и дори може да ги разделят… Някакво течение внезапно накара Ким да потрепери. В този момент Кия я побутна с носле и измяука тихичко.

Ким вдигна глава. Погледна натам, откъдето идваше студеното течение, и очите й се натъкнаха на нещо, което преди малко й убягна. Сърцето й заби бясно! Май спасението е възможно! Ким осъзна, че това е шансът им да се измъкнат оттук, не много голям, но все пак шанс.