Фабиан Ленк
Марко Поло и тайният заговор (4)

Бурята

На следващата сутрин Марко Поло покани приятелите на закуска. Имаше топъл есег^[1], плодове и прясно изпечена питка. В добро разположение на духа, Марко Поло представи на децата спътниците си. Започна с един едър мъж с мустаци и щръкнали уши:

— Това е баща ми. Николо. Идва за втори път в тази страна, както и чичо ми Матео. — И посочи към дребен закръглен мъж с ведро изражение и безброй бръчици от смях около очите.

Матео кимна и каза:

— Така е. Преди няколко години бяхме почетни гости на великия Кубилай хан. Дори научихме езика, а след това научихме и Марко Поло на него. Лично ханът ни възложи специалната задача, която сега изпълняваме.

— Точно така — потвърди Марко Поло. — Затова водим с нас и двама монаси — Анжело и Франческо.

Двамата монаси с бръснати глави кимнаха за поздрав:

— Пристигнахме в тази страна, за да възвестим Божието слово — каза единият.

— Точно за това ни помоли ханът — продължи Марко Поло. — Той е мъдър мъж. Широко скроен човек е и се интересува и от други религии. Християнското учение много му допадна и поиска да научи повече. А ние трябва да направим така, че и народът му да опознае нашия Бог. Монасите ще разпространяват Божието слово. Освен това ханът поиска масло от кандилото, което гори на Божи гроб в Йерусалим, и ние му носим.

Юлиан сбърчи чело:

— Значи целта на пътуването ви е да разпространите християнството, така ли?

— Така е! — съгласиха се монасите.

— А вашата? — обърна се Юлиан към тримата мъже от фамилията Поло.

Пиколо изду бузи:

— Това е на първо място. Но едно такова пътуване струва цяло състояние и затова бихме искали, как да се изразя… — и той погледна към сина си за помощ.

— Няма нужда да говориш със заобикалки — измърмори Марко Поло, докато баща му посягаше към една ябълка. — Разбира се, че се надяваме и да търгуваме. В това няма нищо осъдително. Ние сме търговци на скъпоценни камъни все пак. Никой не може да живее единствено от Божието слово.

— Ние можем — обади се един от монасите.

— Така е, но вие получавате милостиня — отряза ги Марко Поло.

— И в това няма нищо осъдително — на свой ред отвърнаха монасите, леко оскърбени.

Марко Поло изохка тихо и погледна към децата:

— Ще купуваме скъпоценни камъни. Никъде няма толкова хубави като в империята на хана — усмихна се той. — И на толкова изгодна цена… Ще се върнем във Венеция богати.

— Не се ли страхувате, че могат да ви нападнат по пътя? — попита Леон. — Вие сте само петима…

Марко Поло отново се засмя:

— При това двама от нас са божи чада, а те няма да посегнат към меча, ако се наложи. Само че няма да ни се случи нищо лошо, защото имаме злато и сребро.

— С какво тогава ще платите за скъпоценните камъни?

Марко Поло хвърли предпазлив поглед наоколо. В странноприемницата постоянно влизаха и излизаха хора, сред тях имаше и съмнителни типове, въоръжени до зъби, които с интерес оглеждаха добре облечените търговци.

Леон предположи, че на един търговец се пада поне по един разбойник, който се оглежда за поредната жертва. Момчето усети, че стомахът му се свива. Погледна към Ким и Юлиан. И те не се чувстваха по-добре.

Малко Поло продължи съвсем тихо:

— Имаме още нещо, също толкова ценно, колкото и златото. Шафран^[2]!

— Подправката шафран?

— Да — каза Марко Поло и се засмя. — В империята на хана тя се цени колкото златото. Смята се за невероятен деликатес, почти безценен. Имаме много шафран — смлян и на семена. Никой разбойник не може да го разпознае.

— Не забравяй и писмото от Кубилай хан — додаде Матео и извади от палтото си един пергамент^[3]. — Ханът ни даде грамота за охрана. Никой няма право да ни докосва. Все пак сме на път по негово поръчение.

Марко Поло изкриви лице:

— Едва ли трябва да разчитаме твърде много на това, мили ми чичо. Кой разбойник, според теб, може да чете? А сега да тръгваме! — каза той и се надигна.

Излязоха от странноприемницата. Навън ги посрещна остър студен вятър, по небето се носеха черни облаци. Тръгнаха към конюшнята, където ратаят тъкмо беше оседлал конете. Николо му подхвърли една монета и ратаят ловко я хвана.

— Може да възседнете впрегнатите животни — каза Марко Поло на децата. — Или да се настаните в двуколката.

Леон, Юлиан и Ким се спогледаха с облекчение. Беше същата двуколка, която Темпус бе избрал, за да ги изпрати в Монголия!

— Извадихме късмет, сега обратният билет ще е непрекъснато с нас! — прошепна Леон на приятелите и пръв скочи в двуколката, натоварена с палатки и одеяла и теглена от две мрачни мулета. Юлиан го последва, а след него в двуколката се изкатериха Ким и Кия. Всичко това обаче не беше по вкуса на Кия. Тя неспокойно размахваше опашка.

Марко Поло вдигна ръка и посочи към дюните:

— Напред, по Пътя на коприната! — извика той.

— Господарю, моля ви, почакайте! — разнесе се някакъв глас.

Приятелите се обърнаха и видяха един старец с потъмняло, сбръчкано лице, яхнал рунтаво ниско конче. Старецът свали кожената си шапка:

— Името ми е Куорчи — каза той с дрезгав глас. — Аз също ще вървя по Пътя на коприната и ви предлагам да ви придружа.

— Не се нуждаем от закрила, ако имаш това предвид, човече — надменно отвърна Марко Поло. — Освен ако не разполагаш с двайсет стрелци на коне.

Куорчи снизходително се засмя:

— Ти си млад и неопитен, Марко Поло. Не разполагам с ездачи, но познавам пътя, както никой друг.

Марко Поло не беше особено впечатлен:

— Ще вървим по Пътя на коприната, който отвежда в Канбалик. Няма как да се заблудим.

— Напротив! — възрази му Куорчи. — Скоро ще излезе буря и няма да виждаш пътя, приятелю.

Марко Поло се поколеба за миг.

— Може би е по-добре да останем в кервансарая, докато отмине бурята — плахо рече Юлиан.

— Не! — отвърна Марко Поло. — Тръгваме веднага! А ти, Куорчи, ще ни съпровождаш.

За приятелите не остана скрита усмивката, която се прокрадна по устните на Куорчи — тънка, пресметлива и самоуверена.

Малкият керван потегли, а небето над тях ставаше все по-тъмно. Отпред яздеше Куорчи, следван от двете впрегатни животни. Следваха тримата Поло и приятелите в двуколката. Най-отзад бяха двамата монаси.

Кия беше все така неспокойна.

— Изглежда, предусеща нещо — каза Ким. — Какво ли би могло да е?

— Усеща опасността, в която се намираме — отвърна Юлиан. — Времето се влошава. Не трябваше да потегляме точно сега.

Никой не каза нищо. Разговорите замряха.

Пътят се виеше през дивата, недокосната от човешка ръка хълмиста местност. Тревата в степта вече не изглеждаше зелена, а сива. Постепенно растителността оредя и заотстъпва място на наподобяващ пустиня пейзаж. Пътят минаваше през камениста равнина. Вятърът се усилваше все повече. Накрая ураганът ги застигна. Натежали от дъжд, облаците препускаха по небето, блъскаха се и образуваха тежък похлупак, който надвисна над малкия керван.

Куорчи неуморно яздеше начело и дори си припяваше.

— Врещи като коза — не пропусна да отбележи Ким.

Леон се изсмя. Единствено Юлиан остана сериозен. Той отправи неспокоен поглед към небето, а след това към пътя:

— О, не — откъсна се от устата му. — Пътят едва се вижда.

Изплашени, Ким и Леон установиха, че приятелят им има право. Пясъкът беше засипал част от пътя, но Куорчи продължаваше да язди, без да намалява темпото.

— Имаме късмет, че Куорчи е с нас — промълви Ким. — Изглежда, добре познава пътя.

Ураганът замиташе пясъка и го навяваше върху кервана. Животните ставаха все по-неспокойни и цвилеха уплашено.

Небето доби отровножълт цвят. Поривите на вятъра носеха пясък, който като с шкурка минаваше по голата местност, сякаш иска да я извае отново.

Леон се сети, че наскоро чете, че подобни бури могат да довеят пясък от Африка чак в Европа.

Внезапно двуколката спря.

Леон се престраши да надзърне навън. С присвити очи успя да види, че Марко Поло крещи на мулетата, но те не помръдват. Изглежда, бяха обявили стачка. Надигна се врява. Мъжете крещяха един през друг, настана хаос. Конят на Матео се изправи на задните си крака и го хвърли на земята.

Мъжът се надигна с ругатни.

— Ей, какво е това? — извика Леон и побутна Ким и Юлиан, които лежаха свити в двуколката. Те неохотно подадоха глави навън и се взряха в далечината.

— Какво има? Не виждам нищо! — нервно рече Ким.

— Двама ездачи!

— Къде са?

— Там отпред, на върха на дюната.

— Не може да бъде! Да не искаш да кажеш, че виждаш толкова надалеч?

Леон ядосано поклати глава. Но точно когато се канеше да каже нещо и да се пъхне отново под чергилото, неясните фигури се появиха отново. Само че вече не бяха две. Трудно можеше да определи колко точно са, тъй като изчезваха и се появяваха в бурята също като призраци. В едно обаче Леон бе сигурен — конниците приближаваха към тях!

Очите му пареха от вятъра и пясъка, но той продължаваше да се взира. Изведнъж фигурите изникнаха току пред тях — забулени ездачи с лъкове и саби! В същия момент Леон осъзна, че ги нападат.

— Тревога! — извика той.

Разнесоха се викове и една стрела изсвистя на сантиметри от двуколката.

— Залегнете! — извика Леон и скочи.

Приятелите се скриха под двуколката. Кия уплашено замяука.

Наоколо се развихри битка. Внезапно отекна рязка команда и тропотът на конски копита затихна в далечината. Настана зловеща тишина. Приятелите изчакаха няколко минути, преди да се престрашат да излязат от укритието. Един мъж тръгна към тях — беше Анджело, единият от монасите.

— Къде е Франческо? — попита изплашено той.

Сред пясъчните фъртуни се показаха фигурите на тримата Поло. Не бяха ранени.

— И Куорчи е изчезнал — мрачно отбеляза Марко Поло.

Започнаха да викат имената на изчезналите, но нито Куорчи, нито монахът отговориха. Въпреки бурята всички се включиха в претърсването на околността, но без резултат.

— Вероятно са се изплашили и са побягнали — предположи Юлиан.

Леон замислено го погледна:

— По-вероятно е да са ги отвлекли. Иначе защо нападателите изчезнаха така внезапно? Получили са онова, което искат, и изчезнаха с жертвите си.