Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Криминалните загадки на Леонардо (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Leonardo und das Rätsel des Alchimisten, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2013)

Издание:

Алфред Бекер. Тайната на алхимика

Немска. Първо издание

ИК „Фют“, София, 2012

Редактор: Албена Раленкова

ISBN: 978-954-625-782-6

История

  1. — Добавяне

Нападението на уличната банда

— Какво искате от нас? — попита Карло.

Безсмислено беше да бягат, защото нямаше къде. Отпред и отзад улицата беше преградена от плътна редица побойници със свити юмруци.

— Същото исках да ви попитам и аз — заяви момчето с къдравите коси и кърпения панталон. — Не съм ви виждал друг път тука.

— Не носим в себе си нищо, което бихте могли да откраднете! — извика Карло, който едва не напълни гащите от страх. Той ставаше все по-неспокоен и отчаяно се надяваше Леонардо да бъде осенен от някоя от своите блестящи идеи, която да ги измъкне от капана, в който бяха попаднали. — Казвам ви самата истина! — повтори той и извади навън джобовете на елека си.

— Чухте ли? — провикна се къдрокосият. — Този тип ни подозира, че сме крадци!

— Да му се не види! — отвърна му някой.

Трети добави:

— Дори само затова заслужават един хубав пердах.

— Точно така! — извикаха в хор останалите.

— Дайте им да разберат! — подкани ги хилаво хлапе със сплескани тъмни коси.

Но къдрокосият вдигна ръка. Явно той беше главатарят на бандата.

— Но какво искат от нас, щом не са крадци? — взе да се паникьосва Карло.

Леонардо не успя да отговори на приятеля си, защото къдрокосият се хвърли към него и го блъсна в рамото. Леонардо залитна. Къдрокосият беше цяла глава по-висок от него.

— Чуйте ме добре, да не съм ви видял никога повече тук, разбрахме ли се?

— Търсим ателието на Паоло от Пиза — намеси се Карло.

Къдрокосият обърна лице към Карло и изкриви уста в подигравателна усмихва.

— Възможно е, но може би Паоло от Пиза не иска да отивате при него!

— Добре ли познавате Паоло? — попита Леонардо.

Момчетата се приближиха още повече и ги заобиколиха в кръг. Къдрокосият отново удари Леонардо. Момчето залитна две крачки назад и се озова пред един от другите гамени, който също го блъсна.

— Не искаме да се бием с вас — рече Леонардо помирително.

— Ние обаче искаме! — отвърна нагло къдрокосият.

Леонардо не успя да реагира навреме на следващия удар. Юмрукът на къдрокосия се стовари право в носа му. Момчето сграбчи Леонардо и го хвърли на земята. Леонардо се опита да се освободи от хватката на противника си, но той беше много по-едър и силен от него. Леонардо нямаше никакъв шанс.

— Така ще ви наредим, че никога повече няма да посмеете да припарите тук! — задъхваше се от гняв къдрокосият, докато притискаше Леонардо към земята. Блъснаха и Карло до него. Беззъбият и едно високо силно момче с кръгло лице се нахвърлиха върху Карло.

Другите викаха силно и насъскваха нападателите.

— Давай, свети му маслото! — извика един от тях.

Леонардо остана без дъх, толкова здрава беше хватката на къдрокосия. В същото време някой забиваше ожесточено юмруци в корема му. Леонардо се претърколи на земята, за да се освободи от хватката на противника си. Отблъсна с все сили къдрокосия от себе си, но в същия миг отново го сграбчиха. Врявата беше оглушителна. Останалите членове на бандата окуражаваха с крясъци онези, които се бяха нахвърлили върху двете момчета.

 

 

Силно конско цвилене заглуши крясъците на побойниците. Внезапно настана тишина. Конят се вдигна на задните си крака, но ездачът веднага го укроти. Беше облечен като войник от градската стража. На бедрото му висеше меч, а на раменете имаше наметало, закопчано с катарама, върху която ясно се виждаше гербът на Флоренция.

— Веднага престанете! — нареди ездачът.

Момчетата пуснаха Леонардо и Карло, отстъпиха назад и се разбягаха. Някои от тях изчезнаха в страничните улички, други — във входовете на къщите. Бандата се разпръсна за миг, с почти същата скорост, с която се появи минути по-рано.

Леонардо и Карло се надигнаха и изтупаха дрехите си. Носът на Леонардо кървеше.

— Боли ли? — попита Карло.

— Ще ми мине — измърмори Леонардо. — Ей сега ще спре.

Той вдигна поглед към конника.

— Не знам защо ви биеха — рече стражът, — но най-добре е повече да не се мяркате по тези места!

— Вие сте човек от градската стража, нали така? — попита мрачно Леонардо.

Конникът кимна.

— Аз съм командир Флавио Скиреа.

— Не е ли ваша задача да ни закриляте и да гарантирате, че можем да се движим свободно навсякъде в този град? — попита Леонардо.

Центурионът се намръщи.

— Със сигурност не е наша задача да разтърваваме биещи се деца. Така че за да нямате в бъдеще повече неприятности, просто избягвайте този район. Аз със сигурност няма да мога да ви охранявам на всяка крачка. А сега се махайте от пътя ми! Службата ми за днес отдавна приключи и се прибирам вкъщи!

— Вие казахте, че не е ваша работа да разтървавате деца. — Леонардо избърса с ръкав кръвта, която се стичаше от носа му. — А какво ще кажете за престъпленията? Това е по вашата част, нали така, центурион!

— За какво говориш? Как си позволяваш да ми държиш такъв тон!

— В никакъв случай не искам да ви обидя.

— И за какво престъпление става дума?

— За нападение и кражба на завещание. Освен това баща ми е бил ударен силно по главата. Той е нотариусът господин Пиеро д’Антонио и работи за семейство Медичи!

Центурионът изгледа Леонардо от горе до долу. След схватката с главатаря на уличната банда, който хубаво го беше овалял в уличната мръсотия, момчето имаше окаян вид.

— Баща ти е нотариус на градоначалника? — Центурионът Флавио Скиреа се разсмя с прегракнал глас. — Ти вярваш ли си? Сигурно си талантлив фантазьор. Но тогава би трябвало да облечеш фантазиите си в рими, да си намериш място на пазарния площад, да си вземеш лютня и да ги пееш под неин съпровод, вместо да ми досаждаш с тях.

— Това е самата истина! Ние сме по следите на едно престъпление!

— Едно е сигурно — ако останете още малко тук, ще отнесете як пердах. Така че плюйте си на петите и да ви няма!

С тези думи центурионът пришпори коня и препусна по тясната уличка.

— Какъв глупак! — ядоса се Леонардо, докато гледаше как конникът изчезва зад най-близкия завой.

— Не бива да го съдиш прекалено строго — рече Карло.

— Как да не го съдя? Та той не прояви никакъв интерес към кражбата на винсентовото синьо. Дори не успях да му обясня за какво става дума.

— Но ако не беше се появил, щяхме да си изпатим зле, Леонардо. Не забравяй това. А сега да послушаме съвета на центуриона и да изчезваме от тук колкото се може по-бързо.

Леонардо преглътна и сви юмруци.

— Трябва непременно да открием ателието на Паоло! — настоя той.

— И каква полза от това? Нали се досещаш, че онази банда дебне зад следващия ъгъл. Изобщо няма да успеем да припарим до ателието на Паоло. На всичко отгоре може да се окаже, че това са момчетата, които Паоло е наел за помощници. Ясно е, че не искат да се появява конкуренция. Сигурно са си помислили, че и ние искаме да спечелим някой и друг флорин.

Леонардо обаче беше на друго мнение.

— Не! Мисля, че именно Паоло е човекът, който едва не ме стъпка с коня си. Той е откраднал завещанието с рецептата за винсентовото синьо.

— Но ти все още нямаш никакво доказателство, Леонардо.

— Всичко се връзва! Маестро Винсенте го чакаше да дойде и да купи от неговото синьо. Но преди да отиде в работилницата му, Паоло е минал през странноприемницата на родителите на Джана. Там е чул за завещанието, защото Николо не е могъл да си държи устата затворена. И ето, че се е появила възможност най-сетне да си набави достатъчно от боята. Винсенте винаги е снабдявал маестро Бартолини с предимство — за Паоло нямало да остане достатъчно боя, за да изпише таваните на вила Даренцио.

— Мислиш, че той не е имал друг избор? — погледна го изненадано Карло.

Леонардо кимна.

— Паоло просто е бил притиснат от обстоятелствата.

— Имам един аргумент срещу твоята теория, Леонардо.

— Така ли?

— Същото, което каза маестро Бартолини: защо Паоло ще иска да купи синя боя от Бартолини, след като вече притежава рецептата? Та нали сега той може да си приготви толкова винсентово синьо, колкото му е необходимо!

— Ами възможно е да не е успял да забърка правилно сместа.

— Защо да не може? Това си го изсмука от пръстите, Леонардо.

— Не е точно така! Освен това имам идея как бихме могли да докажем, че Паоло е крадецът.

— Ами това е съвсем ясно! Доведи Джана или някой друг, който го е видял в странноприемницата, и готово. Но дори и да го разпознаят, това само доказва, че същия ден е бил във Винчи — това няма връзка с нападението над баща ти и кражбата на рецептата. Също като сините ръце! Сигурно има дузини майстори на бои и алхимици във Флоренция, които вече са опитали да получат тази смес и по цели нощи са си топили ръцете в багрила.

Но Леонардо си знаеше своето.

— Да вървим към ателието! — подкани той Карло.

В същия момент иззад една къща надникна беззъбото момче. То искаше да провери дали центурионът от градската стража е изчезнал и отново е чисто.

Последва силно изсвирване.

— Мисля, че идеята ти не е добра, Леонардо. Какъвто и да е планът ти — ще трябва да го промениш!