Алфред Бекер
Тайната на алхимика (8)

В капан

Леонардо се оглеждаше из ателието, а Карло го следваше по петите.

— Ти много умело поласка маестрото — прошепна той. — Сега спокойно може да се огледаме за улики… Ами ако ателието му има все пак нещо общо с нашия случай?

— Не съм го ласкал — отвърна Леонардо. — Всичко, което казах, е самата истина.

Карло се намръщи.

— Ти какво — шегуваш ли се? Не мога да повярвам, че човек като теб наистина се съмнява дали има талант за живопис.

— Така е. Освен това вече не вярвам, че маестро Бартолини има нещо общо с кражбата.

— Само защото твърди, че е… как беше… мъж на честта и никога не би използвал открадната рецепта?

Леонардо поклати глава.

— Мисля, че просто не му е необходимо. Той получава достатъчно синя боя от маестро Винсенте — защо да поема риска да бъде изключен от гилдията на художниците?

— А този господин Ди Монти, на когото ръката му беше оплескана със синьо?

— Както се оказа, той не се е стърпял и е пипнал картината. Всъщност ние търсим някого, при когото боята е попила дълбоко в кожата, защото постоянно работи с нея или се опитва да създаде своя собствена синя боя!

 

 

Леонардо погледа с възхищение работата на няколко от учениците — копираха картините така, че оригиналът и копието не можеха да се различат. Всеки щрих на четката беше на точното място. Съмненията на момчето, че би могъл да постигне същото, се засилиха. Един от учениците заговори Леонардо. Казваше се Енрико и дялаше скулптура от каменен блок. Вече се различаваха очертанията на конник.

— Опитвам се да направя статуята колкото се може по-близка до живота — рече Енрико. — Също както са го правели римляните и гърците преди много време.

— Не е ли необходимо за тази цел да се познава много добре човешкото тяло? — попита Леонардо.

Енрико се изсмя.

— Аз правя само грубата форма — същинското дялане на камъка е работа на маестрото.

В този момент в работилницата влезе човек с широко наметало. Лицето му беше скрито под качулката. Леонардо забрави за скулптурите и насочи цялото си внимание към тайнствения посетител, който разговаряше с маестро Бартолини.

— Не, няма да стане! — поклати глава маестрото. — Не съм променил мнението си! Не мога да ти помогна, Паоло! Съжалявам.

След това мъжете заговориха по-тихо и вече не можеше да се разбере за какво става дума. На всичкото отгоре точно в този момент Енрико взе да удря още по-силно с чука по длетото. Маестро Бартолини и мъжът, когото той нарече Паоло, продължаваха да разговарят. Паоло се обърна, така че лицето му се видя под качулката. Имаше остра брадичка, както бе тогавашната мода. Сега погледът му се насочи към Леонардо.

— Знаеш ли какво става там? — обърна се Леонардо към Енрико.

— А, това е Паоло от Пиза. Той получи поръчката за стенописите във вила Даренцио. Но сега му трябват големи количества от винсентовото синьо. Той вече на два пъти се опитва да убеди маестро Бартолини да му продаде от синьото. Но маестрото пази запасите си за нашите поръчки. А пък маестро Винсенте може да му достави малка част от необходимото.

— Разбирам — промърмори Леонардо.

Паоло направи гневен жест. При това ясно се видя, че ръцете му са оцветени в синьо.

— Това може да е нашият човек! — обади се Карло.

Леонардо кимна. В този миг Паоло излезе от ателието и хлопна вратата след себе си.

— Трябва да го проследим! — реши внезапно Леонардо и се обърна към Енрико: — Не се обиждай, но трябва да тръгваме. Беше ми интересно да поговорим.

 

 

Леонардо и Карло се втурнаха през работилницата с такава скорост, че Карло едва не преобърна един статив с картина на него.

— Внимавай, непохватнико! — развика се ученикът, който в този момент работеше върху картината и не можеше да стори нищо, понеже в дясната си ръка държеше четка, а в лявата — палитра.

Но за щастие Леонардо внимаваше и успя да задържи картината в последния момент.

— О, съжалявам много! — притесни се Карло.

Момчетата продължиха колкото се може по-бързо към изхода. Тогава внезапно гласът на маестро Бартолини ги закова на място.

— Ей, вие двамата, спрете веднага!

В работилницата настъпи тишина — толкова гневен беше викът на маестрото.

Бартолини тръгна към Карло и Леонардо, като ги пронизваше със строгия си поглед.

— Ако си мислите, че Паоло от Пиза има нещо общо с кражбата на завещанието…

— Той има синя ръка! — напомни му Леонардо. — Другата не я видях, но…

— Я помисли още веднъж! — прекъсна го маестрото. — Ръцете му са посинели, защото той от много време се опитва да получи синьо, което да прилича на боята на маестро Винсенте. За съжаление — напразно.

— И понеже сега му трябват големи количества от синьото, за да изпише таваните във вила Даренцио, той има мотив! — възрази Леонардо.

— Но ако той вече притежаваше рецептата, не би дошъл при мен да ме моли да му продам от моите запаси. Той искаше да ми плати двойно повече от това, което съм дал на маестро Винсенте. — Бартолини поклати глава. — На грешен път сте, момчета!

— Ще видим! — промърмори Леонардо.

Всъщност той изобщо нямаше намерение да бъде толкова неучтив и да обръща гръб на маестрото, но случаят беше спешен и нямаше време за любезности.

— Хайде, Карло! — извика Леонардо, дръпна вратата и момчетата се озоваха навън.

— Ето го там! — Карло посочи напред.

В края на улицата се виждаше конник, който яздеше спокойно с отпуснати юзди. Преди да завие в една пресечка, той се обърна назад и погледна към Леонардо и Карло.

Двете момчета тъкмо тичаха след него, за да не изпуснат следите му. Тогава ездачът пришпори коня и препусна. Когато Леонардо и Карло стигнаха пресечката, по която зави Паоло, от него нямаше и следа. От далечината само се носеше затихващият тропот на копита по паважа. Карло въздъхна отчаяно.

— Сигурно е завил нанякъде!

— Ами тогава ще намерим ателието му с питане — заяви решително Леонардо.

— Дали да не го направим някой друг път? — попита Карло.

Леонардо го погледна изненадано.

— Защо друг път? Убеден съм, че сме на правилната следа и нищо не може да ме отклони от целта малко преди да съм я достигнал!

— Исках само да кажа…

— Какво?

Карло преглътна и се хвана за корема.

— Гладен съм. Не сме спрели и за миг вече половин ден…

Карло беше прав. Провизиите, които бяха взели за пътя до Флоренция, бяха в странноприемницата на Алберто. Леонардо усещаше как и неговият стомах дава знаци, но и през ум не му минаваше да се върнат само затова в странноприемницата, която беше точно на другия край на града.

— Е, няма да умрем от глад — махна с ръка Леонардо.

— Ами дано да е така! — примири се Карло.

 

 

Те питаха навсякъде за ателието на Паоло, но един им казваше едно, друг — друго, и момчетата само се лутаха насам-натам.

Някакъв търговец на зеленчуци, който караше магарешката си каручка по улицата, си спомни, че бил чувал веднъж за ателието на човек с името Паоло.

— То е в стария римски град, точно от другата страна на реката — рече им той.

Леонардо и Карло се упътиха натам. От другата страна на реката момчетата стигнаха до квартала, който им описа търговецът на зеленчуци. Но никъде не откриха ателието на Паоло. Питаха и други хора, които срещнаха по пътя си. Сред тях имаше и войник от градската стража, който обаче не се интересуваше от картини и не знаеше къде се намира ателието на Паоло.

— Ако това беше някое от големите и известни ателиета, веднага щях да се сетя — заяви важно той, но Леонардо се съмняваше.

Накрая им помогна един пекар. Той им описа сложен път през лабиринт от тесни улички.

— Да, човек би помислил, че на един толкова надарен художник като Паоло, му се полага по-добър подслон — поклати глава пекарят. — Но това скоро ще се промени — нали той получи поръчка да изпише таваните на вила Даренцио. Предполагам, че след това ще може да си позволи по-добро ателие.

— Често ли виждате Паоло? — попита Леонардо.

— Той купува хляб от мен и аз доста често му давам кредит, защото не може да си плати. Дълго време не му вървеше, но сега като че всичко се обърна към добро. — Пекарят се наведе напред и продължи с тих глас: — Предполагам, че искате да се главите при него за помощници. Носи се слух, че Паоло използва деца от улицата за миене на четките и носене на кофите с боя.

— Действително си мислехме нещо такова… — призна Леонардо с надежда, че пекарят ще му разкаже още нещо.

— Но това бързо се разчу — продължи пекарят. — Може и да сте закъснели и Паоло да няма нужда от повече помощници.

 

 

Леонардо и Карло тръгнаха да търсят ателието на Паоло, като този път следваха указанията на пекаря. Според него ателието трябваше да е в партера на една двуетажна къща. Двете момчета се озоваха в тясна и тъмна уличка. Тук живееха надничари със семействата си. Много рядко между техните къщи можеше да се види работилницата на някой занаятчия. Уличката беше толкова тясна, че когато бутаха по нея някоя по-широка двуколка, минувачите трябваше да се крият във входовете.

Внезапно от две съседни улици се появиха десетина момчета. Най-големите бяха на по дванадесет или тринадесет, най-малките — на около девет години.

— Аха, ето ги тия двамата! — рече едно от момчетата. Беше най-големият, с тъмна къдрава коса и панталон, покрит с пъстроцветни кръпки.

— Да, описанието съвпада — съгласи се друго от момчета, което нямаше предни зъби.

— Не ги пускайте! — извика трети.

Момчетата преградиха пътя на Леонардо и Карло.

— Ей, какво става тук? — прошепна Карло.

— Май нещо, което няма да свърши добре за нас — сниши глас Леонардо. — На тези приятелчета явно не им харесва, че сме тук.

Момчетата стояха със скръстени ръце и гледаха мрачно Леонардо и Карло.

— По-добре да изчезваме — предложи Карло. — Сигурно има и друг път към ателието на Паоло от Пиза.

Карло се обърна. Леонардо не беше толкова страхлив и предпазлив като приятеля си, което неведнъж ги беше въвличало в опасни ситуации. Но този път и той не искаше да си създава неприятности. Момчетата изглеждаха доста враждебно настроени, макар и да не беше ясно защо.

— Ами да се махаме — съгласи се Леонардо.

Но още преди да направят и няколко крачки, отзад се появи друга група момчета, които препречиха пътя им за бягство.

— Спипахме ги! — извика един от тях.

— В никакъв случай не бива да ги оставим да избягат! — обади се друг.

Двете групи започнаха да настъпват напред. Нямаше измъкване. Леонардо и Карло бяха в капан.