Алфред Бекер
Тайната на алхимика (5)

Леонардо разследва

На другия ден Леонардо се събуди на разсъмване. Слънцето едва се бе показало и навън все още беше доста хладно. Отнякъде се чу кукуригане на петел, отвърна му друг. Селцето Винчи все още не се бе събудило.

Леонардо обаче нямаше намерение да се излежава. Чакаше го важна работа — да разобличи крадеца със сините ръце! Ето защо колкото се може по-скоро трябваше да говори с чудака Винсенте.

Леонардо се спусна тихо по скърцащата стълба, като внимаваше да не събуди дядо си.

След няколко мига момчето излезе от къщата. За да се стопли, реши да вземе разстоянието до къщата на Винсенте на бегом.

Като стигна до работилницата, беше останал без дъх и му трябваха няколко минути, за да се съвземе. През цялото време си мислеше колко по-практично би било, ако някоя от летателните машини, които измисляше, съществува наистина.

Леонардо почука на вратата.

— Винсенте! Отвори!

Нищо не помръдна вътре и Леонардо затропа по-силно. От другата страна на вратата се чу измъчен стон.

— Почакай, идвам!

Винсенте дръпна резето и запремига сънено срещу неочаквания гост. В същия миг петелът от съседното стопанство, където живееше майката на Леонардо, закукурига. Винсенте здравата се стресна.

— Мили боже, защо ме будиш посред нощ? Можеш да рисуваш твоята усмихната жена и през деня, когато слънцето свети силно!

— Трябва да говоря с теб, Винсенте!

Винсенте се прозя.

— И това е толкова неотложно, че ме измъкваш от леглото по първи петли?

— Съжалявам! Всъщност исках да те събудя още снощи.

Винсенте присви очи и огледа Леонардо от горе до долу, сякаш се съмняваше, че е с всичкия си.

— Е, хайде влизай, и без това вече съм буден. Но ще остана прав, докато ми разказваш това, дето ти се вижда толкова спешно.

— Спешно е! — започна Леонардо. — Откраднаха рецептата ти! Разбираш ли? Някой е нападнал баща ми, ударил го е и е взел завещанието с рецептата! Много се надявам, че си я написал със симпатично мастило.

Новините, с които го засипа момчето, шокираха Винсенте. Лицето му побеля, сякаш видя призрак.

— Не се шегуваш с мен, нали?

— Не, самата истина е! Къщата на баща ми е била претърсена, документите му — преровени лист по лист, сякаш крадецът е търсел нещо съвсем определено. А това очевидно може да бъде само твоята рецепта. Това, че един конник със сини ръце едва не ме прегази, когато вчера се връщах оттук, сигурно също не е случайност… Иначе от какво ще му посинеят ръцете?

— Признавам, че понякога не е много лесно да се измие боята, пък и трябва човек да използва точните средства. Със сапун…

— Сапунът е скъп! Може би този човек няма пари за сапун!

— Но това е глупаво!

Винсенте разтърка лицето си с ръце и се прозя. Той още не се беше събудил напълно, а ето какво му сервира за закуска това момче, без да се броят множеството версии, които имаше за случилото се.

— Я по-добре седни! — предложи Винсенте. — За съжаление нямам нищо за закуска. Чакам да намине един от най-добрите ми клиенти. Казва се Паоло и винаги купува много от моето синьо. Но дотогава трябва да живея спестовно.

— Един от твоите клиенти е бил крадецът — заяви убедено Леонардо. — Предлагам да направим списък и да видим кой е най-подозрителен.

— Който и да е бил, отдавна е през девет земи в десета, Леонардо! Вече нищо не може да се направи!

— Обзалагам се, че съвсем скоро някой ще предложи твоето синьо във Флоренция на по-изгодна цена. Тогава и ти ще разбереш, че трябва да предприемеш нещо! Никой няма да си прави труда да идва чак при теб, ако може да получи същото във Флоренция, където ще трябва да измине само няколко пресечки!

Винсенте се усмихна меко.

— Мисля, че преувеличаваш! Представи си какво би се случило, ако някой като мен отиде при коменданта на градската стража, за да обвини крадеца? Просто ще ми се изсмеят! Ако бях от някоя от богатите фамилии като Медичите, тогава, разбира се, нещата щяха да са съвсем различни. Но случаят не е такъв. А на всичкото отгоре никой не знае дали крадецът наистина е във Флоренция.

— Видях, че отиваше в тази посока! — напомни му Леонардо. — Естествено, възможно е само да е пренощувал във Флоренция и после да е продължил. Но честно казано, не вярвам в това, Винсенте.

— И откъде си толкова сигурен?

— Крадецът трябва да е някой, който те познава, чувал е за теб или купува боя от теб. А колко големи градове с ателиета на художници има на един ден път? Само Флоренция! Ако в някое от околните села внезапно се появи художник, който има много от твоето синьо и дори сам го произвежда и продава, това веднага ще направи впечатление! В голям град като Флоренция никой няма да забележи.

Винсенте поклати глава и скри лице в ръцете си. Изглеждаше съкрушен.

— Рецептата е всичко, което имам! Останалото няма никаква стойност, само това, което знам за винсентовото синьо. Загубих всичко, Леонардо! И то само защото… — Той не продължи.

Но Леонардо се досети какво ще каже.

— Искаш да кажеш, че баща ми е негодник, задето не е скрил или заключил документа така, че никой да не може да го намери! — довърши момчето.

Ръцете на стареца неволно се свиха в юмруци. След миг той махна отчаяно с ръка.

— Той със сигурност не е имал намерение да ми причини неприятности.

— Ще поправя това! — обеща Леонардо. — Ти просто не заслужаваш да ти откраднат изобретението и някой да си припише откриването на винсентовото синьо.

— И как смяташ да постигнеш това? — изгледа го уморено Винсенте. — Ти си дете, в очите на градската стража си още по-незначителен и от мен!

— Но те ще обърнат внимание на нотариус, който работи за семейство Медичи — ядоса се Леонардо. — Аз още не съм убедил баща си да предприеме нещо, но мисля, че има надежда. Скоро той отново ще пътува до Флоренция и аз ще го придружа. Може пък да успея да открия дирите на крадеца…

Винсенте въздъхна.

— Имаш добро сърце, момчето ми — промълви той. — Но не вярвам, че ще успееш да сториш нещо.

Старецът очевидно не вярваше, че едно дете би могло да му помогне в тази ужасна история. Ще видиш ти, закани се наум момчето. Не бива да ме подценяваш!

А на глас рече:

— За да успея обаче, трябва да имам списък с твоите клиенти!

Нямаше време за губене. Леонардо грабна молива, с който Винсенте правеше скици на картините си, огледа се сред хаоса, който цареше в работилницата, и откри лист хартия, върху който бяха изпробвани няколко цвята. Винсенте сам правеше тази хартия. Леонардо често беше го наблюдавал, докато окачаше мокрите листове да съхнат. Но хартията на Винсенте далеч не беше толкова добра, колкото неговото синьо. Листовете лесно се късаха и бързо се разръфваха по краищата. Освен това, когато човек пишеше по тях с мастило, буквите се разтичаха. Понякога Леонардо имаше впечатлението, че що се отнася до хартията, Винсенте все още търси идеалната рецепта, която вече беше открил за синята боя.

Леонардо седна на масата на Винсенте, бутна настрани металните съдове, бутилките и гърнетата. От някои съдини се носеше остър мирис, макар да бяха затворени с коркова тапа.

Леонардо се почувства като в собствената си стая — само че там той познаваше всичко, докато в работилницата на Винсенте непрекъснато имаше нещо ново за откриване.

— В селската странноприемница човекът със сините ръце е говорил известно време с надничаря Николо — разказа момчето. — Знам това със сигурност от Джана, която е била наблизо. Възможно ли е този Николо да е знаел нещо за завещанието?

Винсенте се почеса по темето.

— Естествено, че не! Да не мислиш, че обсъждам с цялото село завещанието си? Тогава защо ще ми е нотариус, който знае да мълчи като баща ти?

— Я помисли добре! Кога за последен път срещна Николо?

— Ох, Леонардо, всичко това няма да ни доведе доникъде. Аз…

Чудакът Винсенте спря насред изречението. Внезапно той тръгна напред-назад из работилницата и зачеса нервно рошавата си глава. Сетне щракна с пръсти, обърна се кръгом и се втренчи в Леонардо.

— Ти си прав! — призна той. — Николо действително чу, когато веднъж говорих за завещанието!

— Къде и кога се случи това? — попита сухо Леонардо.

— Беше в деня, преди да отида при баща ти. Говорих със съседа Луиджи — мъжа на майка ти. Той ме посъветва да отида при нотариус и да не пестя няколкото флорина. Николо беше наблизо. Луиджи го беше наел да му свърши някаква работа.

— Той още ли работи там? — попита Леонардо.

— Не знам…

Леонардо изпъшка. Така значи се е случило! Николо се е разприказвал в странноприемницата и човекът със сините ръце съвсем случайно е научил как може да се добере до рецептата. Вероятно е дошъл в селото, за да купи боя за рисуване. Но после е решил друго.

— А сега ми кажи кои са твои клиенти, за да ги запиша един по един — подкани той Винсенте.

Този път Винсенте бързо се съгласи. Леонардо записа внимателно всички имена, които му спомена майсторът на бои, докато накрая запълни целия лист. В списъка имаше както майстори, така и чираци от най-прочутите ателиета на художници във Флоренция.

— И кой сега е заподозреният? — попита дрезгаво Винсенте. — Зарове ли ще хвърлиш, за да го определиш, или ще ми покажеш как може да се отдели плявата от просото? В края на краищата ти не си началникът на градската стража, който просто може да арестува всички тези хора и да ги държи в затвора, докато някой от тях си признае!

— Във всеки случай крадецът трябва да е някой, който много често има нужда от син цвят, и то в големи количества. Иначе ръцете му нямаше да са толкова сини. Такъв човек би имал най-голяма изгода да притежава рецептата.

— Ами, като се замисля, най-много боя продавам на ателието на маестро Франческо Бартолини. Самият той впрочем е много талантлив майстор на бои.

— Кога за последен път е бил тук маестро Бартолини? — попита Леонардо.

— Трябва да е било преди доста време. Той падна от стълбата, докато рисуваше един параклис, и оттогава не може да сгъва десния си крак. Та затова не може да язди.

— Но маестро Бартолини несъмнено има цял куп ученици! — напомни му Леонардо.

— Поне дузина. Те непрекъснато се сменят. Учениците напускат ателието му, за да основат свои ателиета. Затова той взема талантливи момчета, за които вярва, че от тях би излязло нещо, и които остават няколко години при него. Има и няколко калфи, които са при него от доста време.

Леонардо беше чувал за ателието на Франческо Бартолини. То се радваше на отлична репутация и освен картини работеше също скулптури и мебели. Леонардо мечтаеше след няколко години да постъпи като ученик в подобно ателие и след като приключи обучението си, да бъде приет в гилдията на художниците.

— Конникът може да е бил някой от учениците — предположи той.

— И ти ще накараш всички тези ученици да ти покажат ръцете си? — подсмихна се Винсенте.

— Така, естествено, би било най-лесно!

— Но помисли ли, че не е достатъчно някой да има сини ръце, за да е нашият човек?

Леонардо не изпитваше никакви съмнения, защото имаше важен свидетел.

— Джана непременно ще го разпознае! — заяви момчето.

 

 

Винсенте и Леонардо завършиха списъка на хората, които от години купуваха от работилницата винсентово синьо. Списъкът беше доста непълен. Някои от купувачите Винсенте знаеше само по първо име, за други изобщо не беше запомнил по чия заръка пазаруват боя от него.

— Е, предполагам, че в гилдията на художниците знаят кой ученик при кой майстор чиракува — оправда се той.

Леонардо хвърли поглед към картината, която беше започнал — „Усмихващата се жена“. Явно щеше да мине доста време, преди да я завърши. Разкриването на крадеца на рецептата сега беше с предимство. Освен това при по-внимателно вглеждане усмихващата се жена изобщо не приличаше на майка му. Това не би го притеснявало, ако картината му харесваше поне малко.

Но независимо от това, че чудакът Винсенте го беше похвалил, Леонардо вече не намираше нищо особено в картината. Носът на жената му се виждаше разположен твърде високо, цветът на лицето изглеждаше, като че ли е хронично болна, а очите й като че ли бяха прекалено кръгли. Може пък Винсенте да се е заблудил и моят талант да не е толкова голям, колкото той смята, мислеше си момчето.

 

 

Преди да си тръгне, Леонардо намина през стопанството на земеделеца Луиджи.

Той почука на вратата на къщата.

— Влизайте! Откога чукате на нашата врата? Иначе никога не го правите — извика грубоват, изнервен женски глас.

Леонардо бутна вратата, която беше само притворена. Пантите изскърцаха.

Катарина стоеше пред огнището и въртеше шиш, на който беше забодено прасенце.

Земеделецът Луиджи имаше собствени свине. Прасенцето вероятно беше от неговия обор.

— Не мога да мръдна оттук, защото печеното ще изгори — рече троснато Катарина.

Тя така и не беше погледнала към Леонардо до този момент. Сигурно си мислеше, че е влязло някое от малките й деца.

Леонардо погледна лицето й отстрани и го сравни с образа от картината. Наистина трябва да сложа носа малко по-ниско, помисли си момчето.

Катарина хвърли поглед към него.

— А, ти ли си! — възкликна тя. — Само ти ми липсваш сега…

— Не исках да те стряскам. Освен това ще обядвам при дядо. Няма причина да се притесняваш, че печеното няма да стигне.

Катарина изпъшка. Леонардо като че ли още й се сърди, че не го взе в новото си семейство. Изражението на лицето й се промени.

— Чуй ме, ти просто идваш в неподходящ момент, момчето ми…

Леонардо я прекъсна.

— Трябва да говоря с Николо, надничаря. Той в момента работи при вас, нали?

— Да — кимна Катарина. — В обора е с Луиджи.

— Е, тогава ще ида при тях.

Леонардо вече беше тръгнал да излиза, но гласът на майка му го спря.

— Почакай, Леонардо! По-добре не отивай там. Само ще им пречиш, те двамата сигурно скоро ще дойдат тук.

— Тогава ще ги почакам — каза Леонардо.

Той седна на един стол и зачака. И се загледа в майка си, която не спираше да върти шиша с прасенцето, за да не изгори месото.

И докато времето се точеше, мислите му отново се пренесоха към машината, която щеше да изобрети, за да спести този труд на всички, които бяха принудени да въртят шишове пред огъня. Движенията на майка му станаха по-бавни и тя смени ръката. Беше се изпотила от горещината край огъня и изглеждаше по-изморена, отколкото беше в действителност. Всеки път, щом се наведеше напред, горещият въздух от огнището духваше отдолу косите на челото й.

Излиза, че съм прав, мислеше си Леонардо, който съзря в това потвърждение на досегашните си наблюдения. Горещината причиняваше движение на въздуха нагоре. А защо да не се построи малка вятърна мелница, запита се той. Вятърна мелница, която използва тези сили и върти шиша? Внезапно той видя пред себе си в пълни подробности машината, която би спестила досадния труд. Трябваха му спешно хартия и молив. Но в дома на земеделеца Луиджи нямаше нито едното, нито другото.

Шумните полубрат и полусестра на Леонардо го откъснаха от мислите му. Те се втурнаха в кухнята и започнаха да се гонят около масата. И двамата бяха доста раздърпани, което вероятно означаваше, че от доста време играят на гоненица.

Катарина им се скара.

— Нали трябваше да подредите дървата за горене?

— Да — признаха си те.

— Е, какво чакате! Бързо! И престанете да вършите глупости!

Децата изтичаха навън, прекатурвайки пътьом един стол. Катарина забрави да върти печеното, докато се караше на децата.

— Ама че беля — измърмори тя, като видя почти черното изгоряло място.

— За последен път ти се случва такова нещо — обади се Леонардо.

Катарина се намръщи. Беше свикнала първородният й син да говори странни неща. Така си беше още по времето, когато живееше при нея.

— Аха… — съгласи се тя, очевидно, без да приема сериозно думите на Леонардо.

— Говоря съвсем сериозно!

— Аха…

— Следващия път, когато дойда тук, ще ти направя машина, която ще върти печеното. Обещавам!

Катарина изпъшка и поклати глава.

— Чух, че вече не ходиш на училище — рече тя внезапно. — А също така чух, че баща ти работи за Козимо де Медичи — излиза, че парите едва ли са толкова малко вече и той може да си позволи да те прати на училище!

— Ами не знам… — призна Леонардо.

— Ами попитай го. Човек трябва да учи, иначе остава глупав. Най-късно наесен, когато училището отново започне, ще трябва пак да те запишат.

— Там не беше чак толкова интересно — въздъхна Леонардо. — Освен това аз вече мога да пиша. Пиша добре. В смятането, за съжаление, изостанах, но едва ли щеше да има някаква полза, ако ще и сто години още да бях ходил на училище. Следващото, което трябва да науча, е латинският, защото това е езикът на науката и университетите. Но това едва ли ще стане, защото би трябвало да отида в училище по латински. А това наистина е много-много скъпо.

В този момент в кухнята влязоха Луиджи и Николо. Луиджи изгледа първо Леонардо, после Катарина. Той не обичаше Леонардо да идва в стопанството.

— Какво правиш тук? — попита грубо мъжът.

— Трябва да говоря с Николо.

Надничарят Николо беше дружелюбен човек с рошава коса. Носеше елек, толкова кърпен, като че ли се състоеше само от кръпки. Той посочи смутено към гърдите си.

— С мен ли?

— Да, точно така! Вчера са ограбили къщата на баща ми. Взели са завещанието на чудака Винсенте — най-вероятно крадецът е бил човек, който работи много със синя боя и изобщо не успява да я измие от ръцете си.

Николо преглътна:

— Кражба?

— Ти си виждал този човек със сините ръце в селската странноприемница, нали така?

— Ами, да, възможно е… Там наистина имаше мъж с такива ръце. Но честно казано, изобщо не му обърнах внимание…

— Да, но в негово присъствие си говорил за това, че чудакът Винсенте смята да остави на съхранение при баща ми своята рецепта.

— Николо, откъде знаеш това…? — избухна Луиджи.

Ясно се видя колко зле се почувства Николо. Луиджи си пое дълбоко дъх и сложи ръце на кръста си.

— Аха, ясно, ти си слушал, докато давах съвет на стареца Винсенте. Как си могъл да ходиш да говориш за това пред чужди хора!

— Не помислих за това — оправда се Николо. — Откъде да знам, че ме подслушва крадец.

— Този крадец се е превърнал в крадец, защото ти си му дал възможност за това! — развика се Луиджи. — Рецептата за синята боя е единственото ценно нещо, което притежава Винсенте, и той искаше тази рецепта след смъртта му да отиде в талантливи ръце. — Луиджи се обърна към Леонардо. — В твоите ръце, както добре знаеш.

— Да! Но вече е късно да променим това, което се е случило — вдигна рамене Леонардо.

— Е, тук си напълно прав — кимна ядосано Луиджи.

— Ами тогава… ако мога да помогна да откриете крадеца… — предложи разкаяният Николо.

— Ти вече направи това със своите показания — отвърна Леонардо. — Защото думите ти потвърждават подозрението срещу мъжа със сините ръце.

— Добре, но само това не е достатъчно… Как ще го заловите? — притесни се Николо.

— Кой знае дали изобщо е възможно да бъде заловен — измърмори Луиджи.

— О, ще го заловим! — възрази Леонардо. — Сигурен съм, че ще открия кой е направил това, така както съм сигурен, че сега седя тук!

Луиджи се обърна към Катарина и рече:

— Леонардо продължава със своите небивалици, на които никой нормален човек не може да повярва!