Алфред Бекер
Тайната на алхимика (11)

Дръжте крадеца!

Когато Леонардо и Карло най-сетне се прибраха в странноприемницата на Алберто, вече се здрачаваше. Отне им доста време да пресекат огромния град още веднъж, защото през цялото време не бяха много наясно в каква посока се движат. Едва когато стигнаха укреплението от източната страна на Флоренция, се почувстваха в свои води.

— Най-сетне! — извика господин Пиеро, когато двете момчета прекрачиха прага на странноприемницата.

Той си запроправя път между хората. Докато се добере до момчетата, радостното облекчение по лицето му отстъпи място на гнева.

— Къде се губите? Ако добре си спомням, отдавна трябваше да сте тук!

— Да, знам, обаче…

Господин Пиеро се обърна към Карло.

— Надявах се, че поне ти ще внимаваш за него! Както всички знаем, нашият Леонардо понякога забравя за времето и се впуска, без да мисли, да преследва своите идеи.

— Съжалявам! — рече Карло и вдигна безпомощно рамене.

— Какво по-точно си мислехте, че правите! Вече бях започнал да се притеснявам!

— Затова пък случаят е разрешен! — обяви Леонардо.

— Какви ги говориш — и каква е тази палитра в ръцете ти! Я по-добре да се качваме на тавана. Тук е толкова шумно, че не можем да говорим на спокойствие.

— Да, но първо трябва да хапнем нещо. Толкова съм гладен, че ако не беше тази врява, куркането на червата ми щеше да се чува като жуженето на ято стършели!

 

 

Поръчаха на стопанина няколко палачинки, но не ги изядоха в гостилницата, а ги взеха със себе си в таванската стая. Карло изгълта своята набързо. Леонардо хапна няколко хапки и заразказва защо според него случаят вече е приключен.

— Погледни тези два цвята, татко! Едното е…

— … винсентово синьо! — прекъсна го господин Пиеро. — Това виждам дори и аз, макар че нищо не разбирам от бои. Това синьо е някак по-блестящо!

— Точно така!

— А другото петно вероятно е от някакво синьо, което си е забъркал сам някой средно надарен художник — предположи господин Пиеро.

— Тук вече грешиш! Второто петно също е винсентово синьо — маестро Паоло от Пиза го е забъркал, следвайки стриктно рецептата, която е откраднал от твоята кантора.

— Но това синьо не блести и е много по-матово от другото. Това не може да е същата рецепта — възрази господин Пиеро.

— Съвсем същата е — поклати глава Леонардо. — В това отношение съм сто процента сигурен. Ако се разгледа петното през увеличително стъкло, става съвсем ясно. Работата е там, че този Паоло е пропуснал една съставка!

— И как така ще пропусне? — почуди се господин Пиеро. — Да не би да не може да чете и изобщо защо мислиш така?

Леонардо заговори със снишен глас.

— Всъщност, преди да тръгнем от Винчи, чудакът Винсенте ми издаде една тайна.

— Да, той ти прошепна нещо в ухото на изпроводяк, но толкова тихо и неясно, че дори аз не успях да разбера, макар че бях на коня зад теб — допълни Карло.

Леонардо кимна.

— Веднъж попитах Винсенте дали е написал рецептата с невидимо мастило — тогава той не ми отговори. Но когато тръгвахме за насам, той ми издаде какво е направил: записал е рецептата с обикновено мастило, но една от съставките все пак е била записана с невидимо мастило!

— Но защо толкова сложно? — почуди се Карло. — Нали е можел да напише всичко с невидимото мастило и тогава цялата рецепта щеше да бъде скрита!

— Заблуждаваш се! — възрази Леонардо. — Ако беше написал всичко с невидимо мастило, крадецът веднага щеше да се досети, че трябва да нагрее листа или да използва някой друг метод, за да открие какво има върху празния лист. Кой краде такива рецепти? Ами естествено някой, който сам е художник или са му необходими бои. Такъв човек най-вероятно е запознат с невидимите мастила. — Леонардо поклати глава. — Не, Винсенте е постъпил много предвидливо! Понеже на листа се вижда по-голямата част от рецептата, крадецът изобщо не се е сетил, че нещо може да липсва! Това трябвало да знае само законният наследник.

— Тоест ти! — кимна господин Пиеро и се подсмихна.

— Да — потвърди Леонардо и посочи цветната мазка върху палитрата. — А това тук е доказателството, че маестро Паоло от Пиза е виновен! Защото кой иначе ще приготви боя, която се различава от винсентовото синьо само по липсата на една съставка, ако не е следвал написаното в откраднатата рецепта?

— Винсенте каза ли ти какво е това вещество? — попита Сер Пиеро.

— Да — кимна Леонардо. — Лимонов сок, който се забърква в боята в определено съотношение. Ако не се постигне точната пропорция, боята не блести.

— И все пак не ми е ясно как бихме могли да докажем нещо с изсъхналите петна върху палитрата на маестро Паоло! — призна господин Пиеро. — Впрочем самият аз също направих някои постъпки. Един приятел на семейство Медичи обеща да упражни влиянието си върху градската стража, за да предприемат нещо. Но той не ми даде много надежда. Тук, във Флоренция, едва ли някой се интересува, че във Винчи в някаква къща е станала кражба и са били откраднати няколко книжа. Както ти казах от самото начало, всичките ни усилия няма да доведат до нищо. Само репутацията ми ще пострада, защото колкото повече шум вдигаме, толкова по-бързо ще се разчуе историята, особено след като научи и градската стража.

— А може би градската стража не е правилният адрес — усмихна се дяволито Леонардо.

— Сега пък какво ти е хрумнало? Нали ти самият настояваше за това през цялото време и дори аз в края на краищата осъзнах, че не бива тази история да се оставя току-така. Проблемът е обаче, че градската стража не оказва никакво съдействие!

— Знам обаче някой, който би взел необходимите мерки.

— Така ли? И кой е той?

— Гилдията на художниците! — и Леонардо разказа за посещението в ателието на маестро Франческо Бартолини, някогашния учител на маестро Паоло от Пиза. — Отначало подозирах самия Бартолини, но в хода на разговора ни с него започнах да си мисля друго. Както и да е — той ми обясни, че гилдията на художниците би изключила всеки, който извърши подобна кражба. А щом някой вече не е в гилдията, той няма право да продава картини или да си изкарва хляба в гилдията.

— Познавам главния майстор на гилдията на художниците — досети се господин Пиеро. — Той се казва Балдачи. Има търговски връзки с дома на Медичите. Един от договорите, които трябваше да подготвя, беше за своевременната доставка на един портрет за именния ден на Лучия де Медичи. Това е една от братовчедките на уважаемия управител на града Козимо.

— Тогава ще трябва да говорим с този Балдачи! — вдигна рамене Леонардо. — А ако искаме да поставим капан на крадеца, тогава ще ни е необходима помощта на някого, на когото Паоло има доверие.

— Кого имаш предвид?

— Маестро Бартолини. Той все още мисли Паоло за невинен, но аз имам усещането, че бихме могли да го убедим да ни помогне…

И Леонардо им разказа плана си. До късно през нощта той се опитваше да убеди Карло и баща си, че това е единствената възможност да разобличат крадеца. Накрая заспа от изтощение на сламения си чувал.

 

 

На следващата сутрин го събудиха слънчевите лъчи, които нахлуваха през прозореца на покрива. Не оставаше много време за закуска, защото господин Пиеро беше взел решение да посети заедно с двете момчета главния майстор на гилдията в къщата му в стария римски квартал.

Господин Пиеро настоя поне при това посещение Леонардо да обуе обувки. Колкото и да бяха неудобни обувките за дете, свикнало да се скита босо навън, той смяташе, че не прави добро впечатление да влезеш бос в дома на главния майстор Балдачи.

Балдачи си спомни, че са се срещали веднъж или два пъти в двореца на Медичите.

— Многоуважаемият Козимо има големи надежди за вас, господин Пиеро д’Антонио! — рече Балдачи. — И ако в бъдеще самият аз се нуждая от услугите на добър нотариус, то не се изненадвайте, ако се обърна към вас!

— С най-голямо удоволствие ще направя каквото мога за вас — отвърна също тъй тържествено господин Пиеро.

След това той премина към същинската причина за визитата. Разказа за обира в дома му и подозрението срещу маестро Паоло. Тук той остави Леонардо да продължи. Леонардо носеше палитрата, за да подкрепи твърденията си. Мазките вече бяха напълно изсъхнали, но разликата между оригиналното винсентово синьо и онова, което беше забъркал маестро Паоло, ставаше все по-очевидна. Леонардо забеляза, че бръчките по челото на Балдачи стават все по-дълбоки.

Накрая главният майстор на флорентинската гилдия на художниците рече:

— Конкуренцията между отделните ателиета е голяма, но не може всичко да бъде позволено. И за да се спазват определени правила, съществува гилдията, в която са организирани всички майстори и където всеки от тях има място и глас.

— Без да познавам в подробности вашите правила, не мога да си представя, че нападението над нотариус и кражбата на завещание могат да бъдат одобрени от гилдията — поклати глава господин Пиеро.

— В никакъв случай! — увери го Балдачи. — Който постъпи по този начин, бива изключен от нашите редове. Разбира се, затова са необходими ясни доказателства, а не само обвинения.

— Маестро Бартолини би могъл да ни помогне да съберем доказателствата — намеси се Леонардо.

Балдачи го изгледа замислено.

— Така ли?

— Имам план. Ако успеете да убедите маестро Бартолини да съдейства, той сигурно ще се съгласи.

— Ами виж сега…

— Нали сега най-важното е да установим истината? — попита Леонардо.

Балдачи кимна.

— Да, ти си прав, това сега е най-важно.

Главният майстор на гилдията на художниците, Леонардо, Карло и господин Пиеро влязоха заедно в ателието на маестро Бартолини. Първо той отказа да участва в опит да се постави капан на негов бивш ученик, защото просто не можеше да повярва, че е сторил такова нещо. Но в края на краищата се остави да бъде убеден да съдейства.

— Ако подозрението срещу Паоло се потвърди, той няма повече място в нашата гилдия — призна той. — Е, разкажете ми в какво се състои вашият план.

Четвърт час по-късно той изпрати един от своите ученици да предаде на маестро Паоло съобщение. В бележката пишеше, че Бартолини е решил все пак да продаде запасите си от винсентово синьо на Паоло. Той трябваше колкото се може по-бързо да дойде в работилницата. Върху пергаментовия лист, който чиракът предаде на Паоло, беше написано освен това следното:

„Знам от много сигурно място, че притежаваш рецептата на Винсенте! Тя обаче няма стойност за теб, защото в нея умишлено е допусната грешка! В противен случай боята, която си направил, щеше да има същия блясък, който е характерен за винсентовото синьо! Знам под какво напрежение си заради поръчката за вила Даренцио, затова съм готов да ти помогна и да ти предоставя всичките си запаси от винсентово синьо срещу онзи лист хартия, на който е записана грешната рецепта.“

Час и половина по-късно Паоло влезе в ателието на маестро Бартолини. Той беше изпратил чираците си по задачи, за да няма други свидетели на срама на Паоло. Главният майстор на гилдията Балдачи заедно с господин Пиеро, Леонардо и Карло чакаха в едно съседно помещение с леко отворена врата, за да се чува добре какво се случва в ателието.

— Ето ме — рече Паоло. — Но защо днес тук е празно? Къде са учениците Ви, маестро?

— Изпратих ги навън, пък и без това не бива да чуват онова, което имаме да си кажем ние двамата с теб. Носиш ли рецептата?

Паоло извади изпод наметалото си сгънат лист хартия.

— Дай ми го! — настоя Бартолини. — Ти вероятно си приготвил препис, така че не губиш нищо. Пък и независимо от това, досега не си успял да постигнеш винсентовото синьо с тази рецепта!

— Тогава какво ще правите с нея, щом тя няма никаква стойност? — попита Паоло.

— Това едва ли има значение за теб. За теб е важно само да получиш достатъчно синя боя, за да можеш да изпълниш поръчката за вила Даренцио.

Паоло подаде документа на Бартолини. Той го разгърна и прочете текста на рецептата.

— Когато вчера те попитах дали имаш нещо общо с тази история, ти отрече — рече тихо Бартолини. — И да си призная честно, не съм очаквал такова коварство от теб.

— Коварство ли? — изсмя се дрезгаво Паоло. — Та нима имах избор? Вие изкупувате от Винсенте по-голямата част от неговата синя боя. Тогава какво остава за мен? Как бих могъл иначе да изпълня поръчката за вила Даренцио? Затова, моля, не говорете за коварство… Нямах друг избор — както и в този момент! Докато бях във Винчи, случайно научих за завещанието. Прозвуча ми като спасителен изход! Но както казахте вече — рецептата е грешна. Така че не си правете илюзии! Няма да успеете да получите с нейна помощ винсентовото синьо.

— Остави това на мен, Паоло.

Вратата към съседното помещение се отвори със скърцане. Влезе главният майстор Балдачи, следван от Леонардо, Карло и господин Пиеро. Паоло се стресна.

— Човек винаги има избор — рече Балдачи. — Чух всичко!

Паоло изтича към вратата на ателието.

— Спрете! — извика Балдачи. — Не е необходимо да бягате, защото никой не си мисли да ви залавя заради престъплението ви.

— Така ли? — обърна се Паоло.

— Аз обаче не мога да си представя, че гилдията ще ви търпи в своите редове, след като разкажа пред останалите членове онова, което току-що чух! Така че не си правете планове да бъдете художник във Флоренция. Никой няма да ви даде поръчка, а и стенописите във вила Даренцио ще бъдат завършени от друг!

Паоло пребледня.

— Не можете да направите това, маестро Балдачи!

— О, аз дори съм длъжен да го сторя — възрази тъжно Балдачи.

— Няма да се оставя на заговора ви! — извика Паоло.

Той се втурна към вратата побеснял от гняв, отвори я със замах и изтича навън.

— Нека върви — махна с ръка Балдачи. — Все едно, той няма никаква власт върху решението на гилдията! — Той пристъпи към маестро Бартолини, взе рецептата и я предаде на Леонардо. — Благодарение на твоята съобразителност успяхме да разобличим Паоло!

— Аз ви благодаря за съдействието! — рече Леонардо.

— Остава обаче да направим едно нещо! — добави Балдачи. — Трябва ни свещ…

Маестро Бартолини донесе свещ и я запали. Леонардо постави рецептата над пламъка и нагря листа на няколко места. Без никакъв резултат. Никъде не се появи допълнителният ред. Леонардо плувна в пот от притеснение. Той в никакъв случай не искаше да бъде обвинен, че е лъжец, а беше все пак единственият, който чу думите на чудака Винсенте. Забеляза, че по листа вече се появяват черни петна. И тогава започна да му просветва! Паоло вероятно беше се досетил, че част от текста е написана с невидимо мастило. Затова вече беше нагрял листа и не беше открил нищо. Пропускам нещо, мислеше си трескаво Леонардо.

Реши да провери краищата на листа и приближи към пламъка левия ръб. Винсенте очевидно не бе искал да улесни някой непосветен да си присвои тайната на неговата рецепта. В самия край на листа се появиха няколко букви, а след малко и целия ред, в който бе описано точно как да се добави лимоновият сок.

— Ето, нали ви казах! — провикна се Леонардо триумфално.

Но когато маестро Бартолини поиска да погледне през рамото му, главният майстор на гилдията Балдачи го спря.

— Онова, което е написано там, е предназначено само за очите на маестро Винсенте и на неговия наследник Леонардо!

— Разбира се! — съгласи се Бартолини.

 

 

Леонардо, Карло и господин Пиеро останаха във Флоренция още един ден. Гилдията на майсторите пое разходите за допълнителната нощувка при Алберто, защото те тримата трябваше да дадат показания пред събранието на гилдията. Присъдата беше произнесена бързо. Паоло от Пиза беше изключен от гилдията на художниците и от този момент губеше право да работи като художник във Флоренция. Паоло изобщо не се появи на заседанието, защото вече знаеше как ще свърши то. По-късно научиха, че е напуснал града — може би от страх от допълнително обвинение от гражданския съд. В края на краищата беше извършил кражба и беше нападнал нотариус.

Още един ден по-късно господин Пиеро и двете момчета потеглиха към Винчи.

— Маестро Винсенте ще се зарадва много — рече Карло.

— О, да, сигурно — отвърна Леонардо.

Двамата седяха на гърба на кобилата Марчела. Карло вече беше забелязал, че в мислите си Леонардо е някъде много далеч. Той почти не беше проговорил, откакто потеглиха от Флоренция.

— Тате, откъде да взема дървени дъски? — попита момчето внезапно. — Стари дървени сандъци биха свършили работа… Освен това ми трябва трион…

— И защо ти е всичко това? — попита господин Пиеро.

— За моята машина за въртене на печеното! Но какво говоря! За три машини за въртене на печено! Една за дядо, една за мама и една за маестро Винсенте. Мисля, че на тебе не ти е нужна, защото ти и без това никога не би пекъл нещо на камината си, а предпочиташ да отидеш в гостилницата или при дядо.

И тогава Леонардо им обясни как си представя машината за печене.

— Тя ще прилича на колело на малка вятърна мелница. Но това колело ще се движи от топлината, която се издига от огъня…

Карло завъртя очи. Той отдавна беше престанал да слуша. Господин Пиеро се подсмихна под мустак. Той напълно разбираше отегчената физиономия на Карло. Сигурно беше, че Леонардо ще млъкне, едва след като обясни всяка подробност от плана си.

— Ще видите — някой ден всички хора в Италия ще имат такива машини за въртене на печено! — заяви убедено Леонардо.