Алфред Бекер
Тайната на алхимика (7)

Конникът

На следващата сутрин господин Пиеро и момчетата си поръчаха закуска при Алберто — малко хляб и мляко.

— Вие сигурно познавате много хора тук — заговори Леонардо съдържателя.

— О, да, така е! Ако нещо се случи в града, аз първи научавам.

— Познавате ли човек със сини ръце?

Алберто погледна първо Леонардо, а сетне баща му.

— Странни въпроси задава синът ви, господин Пиеро.

Тогава нотариусът разказа с няколко думи за кражбата.

— Още имам главоболие от удара по главата — разказа той. — Не пожелавам на никого подобно нещо. Но това не е нищо в сравнение с притесненията ми, че крадецът е откраднал рецептата, за да произвежда боя.

— Синьо… Не бих могъл да твърдя, че разбирам нещо от картини — призна Алберто. — Възхищавам им се, но това е всичко. Но мога да си представя, че синята боя е много търсена.

— Точно така — всеки път, когато трябва да се нарисува небе.

— Бог ми е свидетел, че не бих искал да подозирам или да поставям под съмнение никого, но се говори, че Микеле Даренцио ще преустройва напълно двореца си. Външните стени естествено ще си останат, както са, и от улицата ще изглежда, че нищо не се е променило. Но отвътре ще бъде като нов.

— Вие познавате ли господин Даренцио? — попита Леонардо, усетил интересна следа.

— О, не! — поклати глава Алберто. — Имал съм вземане-даване с него няколко пъти и мога само да кажа, че винаги се е държал почтено с мен и е плащал сметките си. — Мъжът се засмя. — Много често доставям по няколко бъчви вино в двореца му, когато неговият домоуправител не се е запасил с необходимото количество за някое празненство и внезапно гостите му вече няма какво да пият. — Той смигна на господин Пиеро. — А в дома на Даренцио много се празнува, казвам ви!

— И аз съм чувал за това — засмя се господин Пиеро и Леонардо се ядоса, че разговорът се отклони от темата, която го вълнуваше.

В края на краищата изобщо не го интересуваше дали домоуправителят на двореца Даренцио е подценил апетита на гостите и не е купил достатъчно вино, та после трябва да праща хората си от гостилница на гостилница, за да донесат още вино! Но кръчмарят Алберто беше човек, който, без много да му мисли, казва това, което му е на ума. За щастие той отново се върна на синия цвят.

— Сещам се отново за Микеле Даренцио, защото той искал да украси няколко куполни зали в двореца си със сцени от библейската история. Как Бог е създал небето и земята — това искал да му нарисуват.

— Аха, и затова ще са му необходими големи количества синя боя! — В гласа на Леонардо се долавяше голям интерес.

— Точно така! — кимна Алберто.

— А знаете ли дали господин Даренцио вече е избрал ателието, което ще изпълни поръчката?

— Не знам — знам само, че почти всички ателиета се кандидатират за тази поръчка. Такова чудо не става всеки ден и от него може да се спечели цяло състояние. Доколкото мога да преценя, ще има работа за един майстор и поне трима ученици за цяла година.

— Предполагам, че и работилницата на Франческо Бартолини иска да вземе тази поръчка — рече замислено Леонардо.

— Ти май си доста информиран! Откъде изобщо знаеш това име? — удиви се Алберто.

— Той е клиент на Винсенте и купува най-голямо количество синя боя от него.

— И ти мислиш, че за господин Бартолини кражбата ще си струва.

— О, несъмнено!

Алберто се наведе над тезгяха и му смигна.

— Ако дочуя нещо, непременно ще ти кажа — обеща той.

 

 

Господин Пиеро даде на Леонардо и Карло писмата, които трябваше да бъдат връчени лично на получателите. Повечето от тях бяха покани за плащане. Господин Пиеро ги беше написал от името на селяни и занаятчии от околността, при които богати хора от Флоренция си бяха поръчвали хляб, мляко и сирене или пък си бяха подковали конете с обещанието да уредят сметката по-късно. Някои от тях, обаче, после бяха забравили или нарочно протакаха плащането.

Момчетата предаваха писмата на някой слуга, който ги отнасяше на господаря си. Някъде дори получиха дребни монети — вероятно защото получателите не знаеха за неприятното съдържание на писмата.

Господин Пиеро пък се запъти към двореца на семейство Медичи. Строго погледнато, Козимо, престарелият градоначалник на Флоренция, вече не беше на служба, но като глава на най-могъщото семейство в града, управляваше като истински владетел. Заедно с други нотариуси и юристи господин Пиеро трябваше да подготви няколко договора за покупко-продажба.

Леонардо беше настоявал господин Пиеро да помоли могъщия Козимо де Медичи за помощ при търсенето на крадеца. Но господин Пиеро му обясни, че този път едва ли ще се срещне лично с Козимо, а най-вероятно ще докладва на някои от неговите доверени хора.

Във всеки случай тримата си уговориха среща късно следобед в странноприемницата на Алберто.

Навсякъде, където оставяха писмо, Леонардо питаше за ателието на маестро Франческо Бартолини и така научи, че то се намира в северната част на града, от другата страна на река Арно, която пресичаше Флоренция.

След като предадоха и последното писмо, Леонардо и Карло тръгнаха към ателието на маестро Бартолини. То се намираше в приземния етаж на една двуетажна къща. Горе живееше самият майстор и Леонардо предположи, че и учениците са подслонени там.

— Ти да не смяташ направо да потропаш на вратата? — попита плахо Карло.

На вратата се появи господин със заострена брадичка и скъпо облекло. Носеше дълго тъмно наметало и барета, украсена с перо от фазан. Несъмнено ставаше дума за много богат човек. Това личеше дори само по златната тока, с която се закопчаваше наметалото му. Мъжът огледа намръщен двете момчета.

Всъщност господин Пиеро беше наредил на Леонардо да носи обувки в града. Но те ужасно му убиваха и Леонардо ги събу и ги остави в странноприемницата. Сега краката му бяха доста мръсни — като на децата на бедните хора от тесните улички, където живееха надничари, перачки, чистачи на клозети и пазачи от градската стража.

— Какво търсите тук? — попита изисканият господин. — Не съм ви виждал преди, пък и сте твърде малки, за да сте ученици на майстор Бартолини.

— Искаме да говорим с майстора.

— Аха… но дали той би искал да говори с вас… — отвърна важният господин и хвърли око към оседлания кон, завързан наблизо.

Ако се съдеше по скъпото седло, конят принадлежеше на самия господин.

— Надявам се само да не сте улични крадци, които са хвърлили око на джобовете на седлото ми. Всъщност един от учениците на майстора трябваше да пази коня. Но аз си знаех, че в наше време на никого не може да се разчита!

Важният господин провери съдържанието на джобовете на седлото. Явно нищо не липсваше. Сетне се метна на коня, като при това едва не се лиши от баретата с фазановото перо — толкова много енергия вложи в движението си. Но успя все пак да я задържи с лявата си ръка.

Едва тогава Леонардо видя за пръв път ръцете на господина, защото до този момент те бяха скрити под наметалото му.

Сините петна по лявата му ръка веднага привлякоха погледа на малкия детектив. Карло също ги забеляза.

Нафуканият господин тъкмо искаше да пришпори коня и да препусне, когато Леонардо направи крачка към него.

— Простете, господине, но виждам по петната по ръцете ви, че вероятно сте художник — изрече той.

— Върви по дяволите! — извика конникът.

И той пришпори коня право срещу Леонардо. Момчето успя да отскочи встрани миг преди конят да мине през него. Леонардо се приземи на задните си части.

— Заболя ли те? — попита Карло.

— Не — проговори Леонардо и се изправи. Сетне се загледа след високомерния богаташ, който на следващия ъгъл зави наляво.

Тропотът на конските копита по павираната улица постепенно заглъхна.

— Това беше той! — провикна се Карло. — Това беше крадецът! Видя ли сините петна по ръцете му?

— Да, видях — измърмори Леонардо и се опита да си припомни ездача, който едва не го прегази във Винчи.

На ръст конникът, който едва не го стъпка преди малко, напълно отговаряше на човека, когото търсеха — а и според описанието на Джана човекът със сините ръце имаше козя брадичка.

Карло искаше да се втурне след конника, но викът на Леонардо го спря.

— Почакай! Не можеш да го настигнеш, Карло!

— Но той ще се измъкне и ние никога няма да научим как се казва и къде живее. Флоренция е огромен град, а не нищо и никакво село.

Леонардо посочи вратата на ателието.

— Маестро Бартолини ще ни каже — рече уверено момчето.

Карло се върна задъхан при Леонардо. Целият беше почервенял от възбуда и гняв.

— Е, надявам се само очакванията ти да не се окажат излъгани!

Известно време Леонардо вървя напред-назад по паважа, колебаейки се какво точно да каже на маестрото. Най-сетне събра смелост и потропа на вратата. Отвори му момче на четиринадесет-петнадесет години — най-вероятно някой от учениците.

— Искаме да говорим с маестро Бартолини — рече Леонардо.

— Вие? — учуди се ученикът. — Не вярвам маестрото да има време за вас, освен ако не искате да му поръчате голям стенопис. Но аз лично се съмнявам, че ще успеете да съберете необходимите флорини. — Той се ухили. — Като ви гледам, няма да можете да платите дори само боята. Така че се пръждосвайте оттук!

Момчето вече искаше да захлопне вратата пред носовете им, но Карло пъхна крака си в рамката. Носенето на обувки в някои ситуации има решаващо значение.

— Ей, ей, какво е това?

— Става дума за кражба на рецептата за винсентовото синьо! — рече Карло. — Ти би трябвало да знаеш какво означава това!

— Виж какво, дребосък такъв, ако смяташ да ни създаваш проблеми…

— Просто предай на маестрото поздрави от Винсенте. Ние сме негови приятели — взе отново думата Леонардо. — Ще почакаме тук и ако маестрото действително не иска да ни види, веднага ще си тръгнем!

Чиракът огледа първо Леонардо, а после и Карло. Накрая погледът му се спря на крака на Карло, който му пречеше да затвори вратата. Карло веднага го дръпна. Чиракът затвори вратата и ясно се чу как резето щракна.

— Ти направо надмина себе си! — прошепна Леонардо, извън себе си от гняв. — Да не си мислиш, че по този начин ще успеем да говорим с маестро Бартолини?

— Аха, значи сега аз съм виновен, така ли? — защити се Карло. — Кой мънкаше тук като уличен просяк, който се чуди как да поиска няколко флорина!

Но преди спорът между двамата приятели да се развихри с пълна сила, резето на вратата се вдигна и тя отново се отвори. Пред тях застана дребен мършав човек с рошава коса и оплескана с боя престилка.

— Вие ли сте приятелите на маестро Винсенте? — попита той рязко.

— Да — отвърна уверено Леонардо. — Той би искал да дойде лично, но вие вероятно знаете, че здравето му в момента не му позволява да пътува.

— Как ти е името?

— Леонардо — Леонардо да Винчи! А това тук е приятелят ми Карло. Тук сме, понеже…

— Бях при маестро Винсенте за последно преди три месеца — прекъсна го Бартолини. — Той действително е майстор на боите. А синьото му е изключително… Помня, че той спомена момче на име Леонардо.

— Това съм аз!

— Влезте!

Леонардо и Карло не чакаха втора покана. Те последваха маестро Бартолини в ателието. Няколко чираци копираха картини. Щрих след щрих, с педантично възпроизвеждане на всеки един детайл те изработваха дубликати на оригиналите на майстора. Леонардо знаеше, че в повечето ателиета чираците и учениците първо се учеха да копират, преди да им бъде позволено да рисуват собствени творби. Това беше част от обучението им. Докато надничаше през рамото на един от чираците, наблюдавайки как той нанася фините щрихи върху платното, Леонардо се запита дали едно такова ателие действително е подходящото място, където да бъде обучен. В края на краищата той искаше да създаде нещо свое, а не само да подражава на онова, което другите вече бяха измислили преди него. Но може би няма друг начин, размишляваше той. Може би е необходимо първо да се подражава, преди човек да може да създаде истинска художествена творба.

Маестро Бартолини поведе двамата приятели през ателието. Докато в предната част на работилницата чираците правеха копия, отзад се чукаше и дялаше. Тук се ваеха скулптурните творби. Чираците дялаха с чук и длето големите каменни блокове, извайвайки от тях фигури, лица и предмети — според желанието на поръчителя. Маестро Бартолини поспря при някои, поправи по нещо или ги окуражи да продължават да работят по същия начин. Накрая името на маестрото щеше да стои върху всички тези творби — както върху картините, така и върху статуите. В края на краищата всичко това бе създадено под негово ръководство.

След това те отидоха при една картина, която рисуваше самият маестро. Тя беше наполовина готова и показваше катедралата на Флоренция. Небето беше едва започнато. Но и малката част от него, която беше нарисувана, стигаше, за да стане ясно на всеки, че е използвано едно съвсем специално синьо.

Леонардо извади от джоба на елека си очуканите очила, с които веднъж едва не подпали горски пожар. Малцина притежаваха очила. Най-добрите се произвеждаха от занаятчии в Нюрнберг, където тази полезна помощ за очите била изнамерена стотина години по-рано. Оттогава очилата бяха претърпели съществено подобрение. Вече почти не се срещаха стъкла като лупи, през които буквите изглеждаха уголемени. Вместо това майсторите изработваха все по-тънки стъкла, все по-добре приспособени към формата на окото. Стъклата се закрепяха в рамки от метал или от дърво.

Очилата на Леонардо бяха с метална рамка. Стъклата им бяха доста издраскани и не можеха да се използват за четене, но по краищата беше останала незасегната ивица. Леонардо приближи стъклото към синьото небе. В увеличението се виждаше ясно структурата на боята.

— Това е винсентовото синьо! Виждат се най-фините щрихи на четката — заяви Леонардо.

— Ти наистина разбираш — удиви се маестро Бартолини. — Както казах, Винсенте спомена, че имаш много голям талант. След няколко години всяко ателие щяло да си оближе пръстите, ако можело да те вземе на обучение. Той явно храни големи надежди за теб.

— Тъкмо затова в завещанието си той ми остави рецептата за винсентовото синьо — обясни Леонардо, като следеше за реакцията на маестро Бартолини.

— Това не го знаех. Но всъщност за мен е голямо успокоение, че Винсенте не се мисли за безсмъртен. Би било неизмерима загуба, ако един ден заедно с него този свят напусне и неговото несравнимо синьо.

— Рецептата беше открадната, маестро Бартолини.

Маестрото се стресна и смръщи чело. Веждите му бяха много гъсти и почти се сключваха над очите му.

— Какви ги говориш!? — рече объркано той.

— Беше открадната от човек със сини ръце, който едва не ме прегази с коня си.

— Винаги казвам на учениците си, че трябва да си мият ръцете веднага, след като са рисували, при това много старателно. Ако се изчака по-дълго, боята попива в кожата и след това трябва да се чака дълго, докато избледнее. — Маестро Бартолини се изсмя дрезгаво. — Пък и какво впечатление би направило това на клиентите ни?

— Преди малко се сблъскахме с един човек, който би могъл да е конникът със сините ръце — намеси се Карло. — Той едва не мина през Леонардо с коня си, а по ръцете му имаше боя! Поне на едната от тях!?

Маестро Бартолини поклати глава.

— Това беше Цезаре ди Монти. Богат търговец, който със сигурност няма понятие от живопис, а и не е крадец на боя.

— Но… — Карло погледна към Леонардо.

В този миг маестро Бартолини ги подкани с движение на ръката да го последват.

— Елате с мен, мога да ви покажа как този изискан господин си насини ръката.

Леонардо вдигна рамене. Те последваха маестрото в съседното помещение, където беше поставена голяма картина. Това беше портрет на жена в много изискани дрехи. Тя носеше на шията си златна огърлица. На заден план се виждаше небе с птици и облаци.

— Господин Ди Монти ни поръча портрет на жена си — обясни маестро Бартолини. — Тъкмо го бяхме завършили, но този глупак непременно искаше да го пипне! Сега ще трябва някой от моите ученици да оправи поразиите!

За Леонардо нямаше съмнение, че и за тази картина е било използвано синьото на Винсенте. Цялото небе сияеше. За по-сигурно обаче той провери още веднъж с очилата.

— Ти искаш да знаеш всичко съвсем точно, нали? — измърмори Бартолини леко обидено.

— Ами той си е такъв… — намеси се Карло.

— Маестро Винсенте се чуди кой е могъл да го ограби — обади се Леонардо, след като се увери в автентичността на синьото. — Очакваме в най-скоро време някой да започне да произвежда синя боя по неговата рецепта и тогава маестро Винсенте ще бъде в голяма беда, защото след това едва ли вече художниците ще си правят труда да бият път чак до Винчи за боята.

— Само при условие, че този крадец успее да смеси съставките толкова добре, както го прави Винсенте — отбеляза Бартолини.

Леонардо изгледа изпитателно маестрото.

— Крадецът трябва да е действал по поръчение на някого, който има нужда от големи количества от тази боя.

— Иначе рискът не си струва — умно хлапе си ти — промърмори Бартолини.

Той издържа на изпитателния поглед на Леонардо. Момчето се чудеше дали може да изрече съвсем открито пред майстора подозрението, че може би самият той стои зад кражбата и е изпратил един от своите ученици. Най-вероятно той направо ще ме изхвърли от ателието, мислеше си Леонардо.

Той предпочете да пристъпи към същността на посещението си по-предпазливо.

— Крадецът е бил видян, маестро Бартолини — започна той. — Конник с ръце, оцветени в синьо, който очевидно е научил в странноприемницата на Винчи къде Винсенте е оставил завещанието си.

— Значи е бил видян от мнозина? — попита замислено Бартолини.

Леонардо не отговори, вместо това отмести поглед встрани.

Внезапно Бартолини се засмя.

— Вярно е, че купувам от Винсенте големи количества от синьото. Но затова пък той ме снабдява с предимство и дори понякога запазва за мен известно количество.

— Не ви ли се е искало самият вие да притежавате рецептата?

— Да откраднеш рецептата за някой цвят от друг е безчестно! Ще ме изключат от гилдията на майсторите и никой никога повече няма да поръча картина при мен! — Бартолини поклати глава. — Защо да поемам този риск? Ателието ми върви отлично. Имам повече поръчки, отколкото мога да изпълня — дори наскоро ми се наложи да отклоня поръчката за стенописите в двореца на семейство Даренцио.

— Чух за грамадните куполни стенописи, които трябвало да се изпълнят там.

Бартолини вдигна рамене.

— Сега поръчката ще поеме работилницата на някогашния ми ученик Паоло. Е, мога да си позволя да му я дам.

— Това да не е същият Паоло, който е в списъка с клиентите на маестро Винсенте? — наостри уши Леонардо.

Бартолини кимна.

— Несъмнено! Наричат го Паоло от Пиза.

Леонардо добре си спомняше това име. Това беше клиентът, когото чудака Винсенте чакаше в деня преди кражбата и който така и не се появи. Може би защото междувременно бе откраднал рецептата и искаше сам да произвежда боята?

Леонардо се обърна още веднъж към маестро Бартолини.

— Имам още един въпрос: мога ли да разгледам вашето ателие и да видя как работят учениците ви?

Бартолини се усмихна.

— Аха, ти може би искаш да провериш дали някой от моите ученици няма сини ръце? Или се надяваш, че някой ще ти издаде нещо повече за тайните на ателието? Ами хайде, върви! Нямам нищо за криене. Но ако тръгнеш да пускаш слухове за нас, горчиво ще съжаляваш.

— Не се занимавам с клюки — увери го Леонардо. — Освен това желанието ми да разгледам ателието няма нищо общо с това.

— Ами…?

— Маестро Винсенте сигурно ви е споменал вече, че според него аз имам талант. Той вярва, че имам бъдеще на художник. Аз обаче не съм толкова убеден в това. Затова бих искал да надникна зад раменете на учениците ви.

— Искаш да знаеш какво се очаква от тях?

— Точно така.

— Това ми харесва — кимна Бартолини. — Този, който наистина иска да стане художник, трябва първо да научи, че има още много за учене — но това ти очевидно вече го знаеш! Огледай се добре! А когато се върнеш във Винчи, предай на маестро Винсенте моите поздрави. Дори някой да успее да произведе синьо със същото качество с помощта на откраднатата рецепта и да го предлага на половин цена, аз винаги ще си поръчвам боя при Винсенте!