Алфред Бекер
Тайната на алхимика (2)

Завещанието на чудака Винсенте

Когато дъждът отслабна, Джана и Карло си тръгнаха. Леонардо изобщо не забеляза, че вече ги няма, защото беше потънал в мисли как да конструира машина, която би спестила на хората досадната работа по въртенето на печеното. У тях нямаше често печено, но когато се случеше, все ставаше така, че Леонардо трябва да върти шиша.

На това трябва да се сложи край!

„Отдавна трябваше да намеря някакво решение за тази досадна работа!“ — мислеше си момчето.

По-късно двамата с дядо му седнаха на масата. Баща му още не беше дошъл. Господин Пиеро закъсня, защото изчака утихването на бурята в едно селце, където беше по работа, а след връщането си във Винчи първо се отби у дома, за да смени прогизналите си дрехи. Когато най-сетне седна на масата при тях, той заразказва как е минал денят му.

— Тази сутрин при мен дойде Винсенте дела Кроче — започна Сер Пиеро.

— А, оня чудак Винсенте — сети се дядото.

Господин Пиеро кимна. Сетне се обърна към Леонардо.

— Ти явно често ходиш при него?

— Той може да рисува и ми показа някои техники. Но най-вече разбира от бои и мастила. Маестро Винсенте ми показа как може да се пише с невидимо мастило.

— Тази сутрин беше при мен, за да направи завещание — обясни господин Пиеро. — Всъщност нямах много време, защото трябваше да тръгвам за едно село недалеч оттук. Но Винсенте настоя. Не можел повече да отлага и всъщност имал едно-единствено ценно притежание, за което искал да се разпореди.

— Рецептата за винсентовото синьо! — възкликна Леонардо.

Сер Пиеро го погледна много сериозно.

— Явно знаеш за какво става дума!

Винсентово синьо беше специална боя, чието приготвяне беше тайната на чудатия човек. Художници от Флоренция и Пиза, а понякога и от по-далечни градове, идваха при Винсенте, за да си поръчат от неговото синьо. То имаше чуден блясък и правеше всяко нарисувано небе много по-въздействащо. Дори художникът изобщо да не беше гениален.

— Напоследък често ходя при него — обясни Леонардо.

— Той ми каза — кимна Сер Пиеро. — Явно си проявил голяма любознателност и както ти е обичай, си го направил на решето с въпроси.

— Той ми обясни някои неща за живописта. Показа ми как се смесват боите и как се полагат върху платното така, че направо да засияят. Аз пък му почистих четките и гърнетата. Опитах се да получа неговото синьо, но за съжаление той не пожела да ми каже тайната си.

— Ти ще наследиш рецептата след неговата смърт — рече Сер Пиеро. — Така пише в завещанието, което остави при мен. Към него е приложен запечатан пергамент, който съдържа рецептата.

— Ти прочете ли го?

— Естествено, че не! Някой ден ти ще направиш това. Единствено ти, защото тя е предназначена само за теб!

— За мен!? — прошепна удивен Леонардо. — Защо точно за мен?

Господин Пиеро вдигна рамене.

— Не питай мен, питай него.

 

 

След вечеря дъждът спря. Господин Пиеро бързаше, защото трябваше да препише няколко документа.

Леонардо също нямаше търпение да тръгне към Винсенте, за да го разпита защо точно на него е завещал рецептата. Но дядо му настоя първо да помогне при раздигането на масата.

През това време господин Пиеро се метна на коня си, който го чакаше на сухо в конюшнята, и препусна през селския площад. После пое покрай странноприемницата, където живееха Джана и нейните родители, и накрая стигна до къщата, в която живееше и която беше и негова кантора. Господин Пиеро скочи от коня и го върза за дървената греда пред къщата. Всъщност трябваше веднага да го вкара в конюшнята, но му направи впечатление, че входната врата е открехната.

Дали пък в бързината не е забравил да заключи? Господин Пиеро се отправи с бързи крачки към вратата и я побутна предпазливо. Тя изскърца силно. Все не му оставаше време да смаже пантите!

Влезе в коридора и съзря сянка.

След това един син юмрук се стовари върху главата му. Всичко се завъртя пред очите на нотариуса. Той усети как подът пропада под краката му. Сетне падна. Съвсем неясно и като че ли много отдалеко чу заглъхващи стъпки. След това пред очите му се спусна черна пелена.

 

 

Започна да притъмнява. Най-сетне Леонардо успя да се измъкне от къщи и да тръгне към работилницата на Винсенте, която се намираше извън селцето. Изобщо не се притесняваше, че дъждът е разкалял пътя. И без това чак до късна есен ходеше бос — а краката лесно се измиваха.

Винсенте живееше в къщата на земеделеца Алесандро, който миналата година напусна селцето Винчи, за да си търси щастието другаде. Оттогава запуснатата къща стоеше празна и Винсенте просто се нанесе в нея.

На няколкостотин крачки по-нататък се намираше стопанството и грънчарската работилница, където от пет години живееше майката на Леонардо с мъжа си. През това време тя беше родила още четири деца, а петото беше на път. Леонардо отначало съжаляваше, че не може да живее в новото семейство на майка си. Но междувременно стигна до твърдото убеждение, че е извадил късмет с дядо си. При него растеше като единствено дете и имаше наистина много свобода — а това със сигурност беше много по-добре, отколкото да расте с четири — а скоро и с пет — полубратя и полусестри в един чифлик, където от малък трябва да участва в работата.

 

 

Вратата на Винсенте зееше отворена. Вътре цареше полумрак. Гореше само огънят в камината. В покрива имаше няколко дупки, но вместо да ги поправи, чудака Винсенте просто беше подложил под тях дървени ведра. След бурята и дъжда те бяха пълни догоре. Винсенте се нуждаеше от много вода, за да разтваря с нея боите си.

В работилницата властваше творческо безредие. Наоколо бяха разхвърляни глинени гърнета, съдове за топене на метал, кутии и дървени сандъци с всевъзможни размери. В тях се пазеха съставките за боите, с които Винсенте беше известен далеч зад пределите на Флоренция. Той беше опънал и няколко платна по стативите. Не защото беше голям художник! Там той изпробваше своите рецепти за цветове. Често трябваше да се изчака известно време, докато боята изсъхне добре, за да се види окончателният й цвят. Имаше и каменни блокове, върху които също бяха изпробвани бои. Имаше голямо значение дали една боя се нанася върху ленено платно, върху хартия или върху камък, както бе при стенописите.

— Леонардо! Радвам се да те видя — засмя се Винсенте, който тъкмо бъркаше нещо в тенджера над огъня.

Леонардо никога не беше сигурен дали бърка супа или боя. Или пък нещо съвсем друго…

Всъщност Винсенте не беше никакъв художник и правеше бои само защото се продаваха добре. Той беше алхимик и беше придобил знанията си за свойствата на веществата при своите опити да получи злато от глина. Преди много години градският съвет на Генуа го наел с тази цел. Но тъй като на Винсенте не му се удало да получи злато, той бил обявен за измамник и трябвало да избяга в република Флоренция. Така се озовал във Винчи.

Винсенте беше разказал с подробности тази история на Леонардо. Момчето не можеше да се насити да слуша за неговите преживелици, защото се интересуваше от всичко, свързано с далечни земи и градове.

— Баща ти разказа ли ти за моето завещание? — попита Винсенте.

Леонардо се поколеба дали да признае, защото знаеше, че един нотариус не бива да говори за такива неща.

— Ако е така, той не е направил нищо лошо — продължи Винсенте. — Аз, естествено, изрично му разреших да го стори.

— Защо? — попита Леонардо.

— За да те окуража да продължиш да рисуваш и да развиваш таланта си! В момента моето синьо няма да ти свърши никаква работа. Но след няколко години ще е друго. Ти наистина имаш талант за художник, а аз — не. Аз само мога да смесвам бои. Това е единствената ми дарба. Но що се отнася до теб, трябва да направиш всичко възможно баща ти да те прати по-скоро в ателието на някой художник. Наистина в момента си твърде млад…

— Баща ми вече е разпитал във Флоренция. След няколко години ще имам шанс!

— Ако предложиш рецептата за винсентовото синьо, всеки майстор ще те вземе, дори да имаш две леви ръце и да не знаеш с кой край на четката се рисува!

— Но аз не искам това — възрази Леонардо. — Ако отида в някое ателие, то ще е само ако съм достатъчно добър!

— Това е много достойно — кимна Винсенте.

— Но също така и много глупаво.

— Защо?

— Човек става ученик в ателието на някой художник, за да стане добър, а не защото е достатъчно добър. Разбира се, трябва да имаш талант, иначе всичко това няма смисъл. — Той се засмя. — При мен например едва ли щеше да има някаква полза, дори да бях учил сто години от най-големите майстори.

— Трябва също и да съберем парите за чиракуването — замисли се Леонардо. — А при най-добрите майстори сигурно е най-скъпо.

Винсенте махна пренебрежително с ръка.

— Не се притеснявай за това — рече той.

— Защо? Баща ми в никакъв случай не е богат човек.

— Но ще стане. Рано или късно ще стане — предполагам, че по-скоро рано. Той вече работи за градоначалника на Флоренция. Това скоро ще се изплати. По този начин той се запознава с мнозина важни люде. Но не бива да забравяме, че баща ти е още млад. Може да се ожени още веднъж. Кой знае, брак с жена от някое добро семейство във Флоренция… Това би ускорило кариерата му!

В това отношение Леонардо не хранеше особени надежди.

— Той опита веднъж — поклати глава момчето. — Последната му жена беше от Флоренция, но взе, че умря скоро след сватбата!

— Не вярвам всички флорентинки да са толкова болнави, Леонардо… По-добре престани да си губиш времето с дисекции на мъртви животни, само за да видиш как изглеждат отвътре, а също и с онези странни машини, с които може да се лети. Губиш си времето! По-добре рисувай! — и той посочи картината, която Леонардо беше започнал.

Вместо истинско платно Леонардо беше опънал на дървената рамка стар прокъсан чаршаф. Върху него се виждаше лицето на жена, която се усмихва. Това беше майка му.

— Е, да, има какво да се желае още от формите… — рече Винсенте. — Но цветовете са забележителни. А когато стигнеш до небето, ще ти там от моето специално синьо! — Той смигна на Леонардо и потупа с показалец слепоочието си. — Тайната на това синьо е скрита на две места: тук вътре в главата ми и в едно писмо, което оставих на съхранение при баща ти.

— Не е ли твърде рисковано да се запише рецептата? — попита Леонардо.

Но Винсенте само вдигна рамене.

— Естествено, че поемам риск, нали затова досега пазех най-важните си рецепти само в главата си от страх, че някой би могъл да ми ги открадне. Но вече съм стар, мъчат ме болести, за които няма лекарства… — Винсенте прекъсна изречението си, задавен от ужасен пристъп на кашлица. Той имаше тази кашлица още преди да се пренесе във Винчи. След това положението не само не се промени, но ставаше все по-лошо. — Нали чуваш? Напълно възможно е някой ден изобщо да не се събудя от сън. И би било жалко това чудно синьо, което открих, да изчезне заедно с мен! Представи си всички картини, започнати с моето синьо в ателиетата на Флоренция, които никога няма да бъдат завършени, защото един ден от тази боя няма да има повече запаси!

— Е, мисля, че тогава те просто ще вземат друго синьо — предположи Леонардо.

За тези си думи той получи един ядосан поглед от чудатия Винсенте.

— Ти нали не говориш сериозно, момче! — рече той. — Виждал си моето синьо и знаеш как искри то! Как от него засиява дори и лошо нарисуваното небе! Как очите, нарисувани с него, сякаш наистина гледат от картината! Та нима разликата не се вижда веднага! Как мислиш, защо всички тези художници идват чак дотук и ме молят на колене и със сребърници в ръце да им приготвя още от тази боя? — Чудакът Винсенте поклати енергично глава и отново посочи картината с усмихващата се жена. — Ама наистина! Като те гледах как рисуваш, реших, че имаш повече усет за стил! — Той смигна на момчето. — Не съм казал, че искам да се откажа от завещанието си. Никога не бих оставил рецептата си на някой еснаф!

Леонардо вдигна вежди.

— Какво е еснаф?

— Човек, който нищо не разбира от изкуство и няма усет за него. — Алхимикът стъпи в локвата до едно от ведрата с вода. Той вдигна поглед към дупката в покрива и завърши: — Може би трябваше да поразмисля, преди да взема такова важно решение.

— Тук, в селото, има един човек, който се казва Марко. Наричат го Марко Старши, защото във Винчи има и един по-млад Марко, и един плешив Марко. Марко Старши може да поправя покриви.

— Сигурно е така, но услугите му не са евтини!

— Затова пък е добър занаятчия, който ще ти поправи покрива! — възрази Леонардо.

Винсенте въздъхна.

— Ех, някой ден, когато успея да направя злато от уличната кал, ще мога да си позволя това. Аз все още не съм се отказал от този план…